Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (19) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The World of Ice and Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин; Елио М. Гарсия-Младши; Линда Антънсън

Заглавие: Светът на огън и лед

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2014

Националност: американска

Печатница: Dedrax, Абагар АД

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Редактор: Вамя Колева, Надя Златкова

Художник: калиграфии Дамян Дамянов

Художник на илюстрациите: Rene Aigner; Ryan Barger; Arthur Bozzonet; Jose Daniel Cabrera Pena; Jennifer Sol Cai; Thomas Denmark; Jennifer Drummond; Jordi Escamilla; Michael Gellatly; Tomasz Jedruszek; Michael Komarck; John McCambridge; Mogri; Ted Nasmith; Karla Ortiz; Rahedie Yudh

Коректор: Грета Петрова

ISBN: ISBN 978-954-28-1635-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1445

История

  1. — Добавяне

Визерис Първи

След дългото и мирно царуване на Джеерис Първи Визерис наследил здрава власт, пълна хазна и доброжелателни поданици — заслуги, които дядо му трупал петдесет години. Домът Таргариен никога вече не бил толкова могъщ, колкото по време на Визерис. За пръв път от Ориста насам имало толкова много принцове и принцеси с валирианска кръв, а между 103 г.сл. З. и 129 г.сл. З. в небето имало повече дракони от когато и да било.

viserys.jpgКрал Визерис Първи на Железния Трон

Ала големият конфликт, познат като Танцът на драконите, се коренял именно в управлението на Визерис, най-вече по вина на кралските му роднини. В началото на царуването му основните неприятности за Визерис идвали от собствения му брат, принц Демън Таргариен. Той бил непостоянен и гневлив, но и дързък, чаровен и опасен. Получил рицарско звание едва на шестнайсет, като Мегор Първи, а самият Джеерис възнаградил постиженията му, като му връчил валирианския меч Тъмна сестра. По време на Върховния Съвет бил сред най-свирепите застъпници на Визерис и дори събрал малка войска от заклети мечове и пешаци, когато дочул слухове, че Корлис Веларион готви флотилия, с която да брани правата на сина си Ленор. Крал Джеерис предотвратил кръвопролития, ала мнозина запомнили, че Демън бил готов да ги предизвика.

Демън се оженил за Реа Ройс през 97 г.сл. З., когато тя наследила древния замък Рунстоун в Долината. Съюзът им бил височайш и премислен, но на Демън не му се понравила Долината, а още по-малко — съпругата му. Скоро се отчуждили.

От Историята на Архимайстер Гилдаин

Макар Демън да се оженил за лейди Рунстоун през 97 г.сл. З., докато още царувал Стария крал, бракът им не бил успешен. Принц Демън се отегчил от Долината. („В Долината мъжете чукат овце — написал. — Не можеш да ги виниш. Овцете им са по-хубави от жените.“) Скоро вече недолюбвал и съпругата си, която наричал „бронзовата ми кучка“ заради руническите бронзови брони, които носели лордовете от дом Ройс.

От брака им, освен това не се родили деца и макар Визерис Първи да отклонил молбите на брат си за анулирането на този съюз, го призовал в кралския двор, за да му помага в управлението. Демън служил първо като надзорник на хазната, а след това — като надзорник на правото. Само че основният му конкурент, Ръката на краля, сир Ото Хайтауър, накрая убедил Визерис да му отнеме постовете. Тъй че през 111 г.сл. З. Визерис направил брат си командир на Градската стража.

Принц Демън подобрил въоръжението и обучението на стражите и им дал златните плащове, на които се дължи прякорът им и до ден-днешен. Скоро се присъединил към хората си в обходите на града и бързо се прочул и сред най-дрипавите просяци, и сред най-богатите търговци. Принцът си спечелил и неласкава репутация във вертепите и бардаците, където имал навика даром да се възползва от стоката. Престъпността намаляла рязко, макар според някои причината да били жестоките наказания, които Демън изпълнявал с охота. Ала и бързо си спечелил уважение сред тези, на които работата му помагала, и скоро започнали да го наричат „лорда от Квартала на бълхите“. След това, когато Визерис му отказал титлата „принц на Драконов камък“, си спечелил друго прозвище — „Принц на Града“. В градските бардаци си намерил и любимка, дори любовница — мъртвешки бледа танцьорка от Лис на име Мизария, чийто вид и слава вдъхновили познатите й проститутки да я нарекат Мизерия Белия червей. По-късно Демън я назначил за свой надзорник на слухарите.

daemon.jpgПринц Демън Таргариен, Принца на града, с неговите златни плащове

Някои твърдят, че Демън подкрепял брат си по време на Върховния съвет, защото вярвал, че ще го наследи. Но в мислите си Визерис вече имал наследник: Ренира, единствената му дъщеря от братовчедка му кралица Ема от дома Арин. Ренира се родила през 97 г.сл. З. и като малка баща й безспирно я глезел, водел я навсякъде със себе си — дори по време на малките съвети, където я насърчавал да си отваря ушите и очите. Затова и станала галеница на целия кралски двор, а мнозина й засвидетелствали възхитата си. Певците я нарекли Съкровището на кралството. Била невероятно умна за годините си — прекрасно дете, което още на седемгодишна възраст се научило да язди дракона си Сиракс, именуван на един от древните валириански богове.

През 105 г.сл. З. кралица Ема най-после родила сина, за когото жадували с краля, но тя починала в ложето, а младенецът Белон — едва ден по-късно. А дотогава на Визерис вече му било дотегнало от непрестанното повдигане на въпроса за наследството. Затова пренебрегнал прецедентите от 92 г.сл. З. и Върховния съвет от 101 г.сл. З. и обявил официално Ренира за принцеса на Драконов камък и свой наследник. Организирали пищна церемония, където стотици лордове преклонили глави в знак на почит към принцесата, седнала в нозете на баща си. Принц Демън не присъствал.

През 105 г.сл. З. се случило и още нещо важно: сир Кристън Коул бил приет в Кралската гвардия. Роден през 82 г.сл. З., син на един от стюардите на дом Дондарион от Черен пристан, Кристън привлякъл вниманието на двора в турнира при Девиче езеро, с който кралството отпразнувало възкачването на Визерис. Там момчето останало второ в надпреварата с копие и спечелило мелето.

Чернокос, зеленоок и хубавец, видът му бил наслада за дамите в двора — и най-вече за принцеса Ренира. Тя хлътнала до уши, съвсем по момичешки, наричала го „моя бял рицар“ и умолявала баща си да го направи неин заклет щит — което кралят сторил. Оттам насетне Коул стоял неотлъчно до нея и носел нейни воали в турнирите, като знак на благосклонността й. Според сведенията, когато пораснала, Ренира имала очи само за сир Кристън, но с добра причина бихме могли да се усъмним в това.

Ситуацията се усложнила допълнително, когато, подтикнат от сир Ото Хайтауър, Визерис обявил намерението си да се ожени за лейди Алицент, дъщерята на сир Ото и някогашната прислужница на Стария крал. Мнозина в кралството се зарадвали на съюза. Ренира, уверена в позицията си на наследник, посрещнала с добре дошла новата невяста на баща си — двете отдавна се познавали в кралския двор. Не всички ликували в Долината обаче. Принц Демън предполагаемо бичувал вестоносеца, от когото научил за брака. Подобно било настроението и в Дрифтмарк, където лорд Корлис и принцеса Ренис също трябвало да преглътнат това, че кралят отхвърлил дъщеря им Лена.

Сред плодовете на новия брак било и съглашението между принц Демън и Морската змия. Отказал да чака короната, все по-невъзможна с всеки изминал ден, Демън решил да създаде свое собствено кралство. Двамата с Корлис Веларион намерили обща кауза в лицето на кралството на Трите дъщери — Триархията, както било познато, представляващо единението на Лис, Мир и Тирош и родено от успешен военен съюз срещу Волантис. Отначало Седемте кралства го подкрепяли, но скоро Триархията се превърнала в по-голям проблем от пиратите и корсарите, които съкрушила.

Сраженията започнали през 106 г.сл. З. Морската Змия разполагал с кораби, а Демън — с дракона си Караксес и пълководческите си умения, а и бил начело на армия от втори синове и рицари без собствени земи, които се стекли под знамената му. Крал Визерис също подпомогнал войната със злато и припаси за войската.

През следващите години спечелили много победи, кулминацията на които настъпила, когато принц Демън убил в двубой мирския принц, адмирал Крагхас Драхар, наричан Гощаващия раците. (Когато научил, че Демън се е обявил за крал на Тясното море през 109 г.сл. З., Визерис казал, че брат му може да си задържи короната, „ако така ще спре да се забърква в неприятности“.) Победата обаче се оказала преждевременно обявена. Триархията изпратила нова флотилия и нова армия, а към нея срещу начеващото малко кралство на Демън се присъединил и Дорн.

През г.сл. З. Алицент родила на Визерис момче на име Егон — така кралят най-сетне се сдобил със син. Последвали сестра му Хелена, бъдещата му невяста, както и още едно момче, Емонд. Това отново поставило унаследяването под въпрос, не на последно място — от страна на самата кралица и баща й, които искали да видят собствената си кръв над тази на покойната вече кралица Ема. Сир Ото обаче насилил прекомерно късмета си и през 109 г.сл. З. бил заменен от лорд Лайънъл Стронг, който дотогава служил умело като надзорник на правото. За крал Визерис въпросът бил отдавна решен. Ренира била неговата наследница и той не искал и да чува доводи за противното — въпреки декретите от 101-ва, които категорично поставяли мъжките наследници над женските.

В хрониките и писмата оттогава се говори за „приближените на кралицата“ и „приближените на принцесата“. След турнира от 111 г.сл. З. станали известни с по-прости имена: Зелените и Черните. Научаваме, че на този турнир кралица Алицент била прекрасна в зелената си рокля, а Ренира — със своята, не оставила съмнение за наследството си — черна с червена украса, цветовете на Таргариен. На същия турнир от бран се завърнал и Демън Таргариен, крал на Тясното море. Когато Караксес се приземил, на главата на принца имало корона, но той я свалил и коленичил пред брат си, поднасяйки я в знак на вярност. Визерис го вдигнал на крака, върнал му короната и го разцелувал. Въпреки бурните им отношения кралят обичал брат си. Всички присъстващи надали радостни възгласи — най-вече Ренира, която хранела силна обич към бляскавия си чичо. Може би повече от обич… макар източниците да са противоречиви.

daemoncrown.jpgДемън Таргариен поднася короната си на Визерис Първи

Едва няколко месеца по-късно Демън бил прокуден. Причината? Източниците отново твърдят какво ли не. Някои, като Рънситър и Мункун, предполагат, че кралете Визерис и Демън се скарали (братската обич рядко помага в такива случаи), след което Демън заминал. Други смятат, че Алицент (насърчена може би от сир Ото) убедила Визерис, че Демън трябва да си върви. Но двама други историци предлагат повече сведения.

Септон Юстъс написал своята хроника „Царуването на крал Визерис, Първия с това име, и Танцът на драконите“ едва след края на войната. Макар и суховат, и тромав писател, Юстъс очевидно бил довереник на Таргариените и описва точно много от събитията. Другояче стои „Свидетелството на Гъба“, чийто автор е Гъба — еднометрово джудже с несъразмерно огромна глава (и несъразмерно огромен член, ако вярваме на собствените му думи), тогавашният придворен шут, когото мнозина смятали за слабоумен. Затова височайшите особи в двора разговаряли свободно край него. В своето „Свидетелство…“ той твърди, че описва събитията от годините си в кралския двор. Издиктувал ги на писар, за когото не знаем нищо, а самият текст е пълен с историите на Гъба за какви ли не сплетни, убийства, тайни срещи и разврат — всичко в крайни подробности. Описанията на септон Юстъс и Гъба често се разминават, но от време на време изненадващо съвпадат.

Юстъс твърди, че Демън и принцеса Ренира били хванати в леглото от сир Арик Каргайл и това била причината за изгнанието на Демън. Гъба обаче разказва друго: Ренира имала очи само за сир Кристън Коул, но рицарят отклонявал намеците й. Затова чичо й предложил да я обучи в любовните тънкости, за да може тя да пречупи клетвата на сир Кристън. Ала когато тя най-после преценила, че е готова да пристъпи към него, рицарят — за когото Гъба се кълне, че бил чист и непокварен като дърта септа, — бил ужасен и отвратен. Визерис скоро научил за всичко. Но която и версия да е истинна, знаем, че Демън поискал ръката на Ренира, ако Визерис отмени брака му с лейди Реа. Визерис отказал, прокудил Демън от Седемте кралства и му забранил да се връща под угроза от смърт. Демън си заминал и се върнал в Каменните стъпала, където продължил с войната си.

През 112 г.сл. З. сир Харолд Уестърлинг се споминал и сир Кристън Коул го заменил като лорд-командир на Кралската гвардия. А през 113 г.сл. З. принцеса Ренира навършила пълнолетие. В предишните години мнозина я ухажвали (сред тях — наследникът на Харънхъл сир Харвин Стронг Костотрошача, най-силният рицар в кралството), засипвали я с дарове (както правели близнаците сир Джейсън и сир Тиланд Ланистър), съчинявали песни за красотата й и дори се дуелирали, за да си спечелят благосклонността й (както сторили синовете на лордовете Блакууд и Бракън). Чували се дори предложения да я венчаят за принца на Дорн, така най-сетне да обединят кралствата. Кралица Алицент (и баща й сир Ото), разбира се, предложила своя син Егон, макар да бил много по-малък. Ала братът и сестрата от различни майки не се разбирали добре и Визерис знаел, че кралицата му желае съюза им повече от амбиция, отколкото от любов между Егон и Ренира. Визерис пренебрегнал всички тези домогвания и се обърнал към Морската змия и принцеса Ренис, чийто син Ленор някога бил основен претендент във Върховния съвет през 101 г.сл. З. Ленор бил от кръвта на дракона по линия и на двамата си родители, притежавал и собствен дракон — великолепният сиво-бял звяр Морска пара. Нещо повече, възможният брак щял да обедини двете съперничещи си страни от 101-ва. Но имало пречка: на деветнайсет Ленор предпочитал компанията на скуайърите си връстници, говорело се, че не бил познал женска ласка, нямал и копелета. На тези слухове Великият майстер Мелос отвърнал: „Е, и? Не обичам риба, но когато ми я сервират, ям“.

rhaenyra.jpgПринцеса Ренира, Съкровището на кралството

Ренира мислела съвсем другояче. Може би още хранела надежди да се омъжи за принц Демън, както твърди Юстъс, или да прелъсти Кристън Коул, както весело подмята Гъба. Визерис обаче не искал и да чуе, а на всичките й възражения му стигало да отбележи, че ако тя отхвърли предложението, той ще размисли по въпроса с унаследяването. Тогава дошло и последното разцепление между сир Кристън Коул и Ренира, макар и до днес да не знаем кой от двамата го е предизвикал. Може би тя е опитала да се вмъкне в леглото му отново? Или пък той е признал любовта си към нея, когато видял, че предстои женитба, и се опитал да я убеди да избягат заедно?

Не можем да знаем. Нито пък дали има нещо вярно в твърдението, че след като Коул я изоставил, тя отдала девствеността си (ако всъщност не го била сторила отдавна) на сир Харвин Стронг Костотрошача, който не се славел с особени скрупули. Гъба пише, че самият той ги хванал в леглото, но на половината от думите му не може да се вярва — а на другата половина на човек му се иска да не вярва. Но със сигурност можем да твърдим, че през 114 г.сл. З. принцеса Ренира и наскоро ръкоположеният за рицар сир Ленор се оженили и по отколешен обичай отпразнували събитието с турнир. Там Ренира за пръв път имала нов поборник в лицето на Костотрошача, а сир Кристън носел воала на кралица Алицент. Според сведенията за турнира, сир Коул, обладан от черна ярост, прегазил всички претенденти и строшил ключицата и лакътя на Костотрошача, след което Гъба го нарекъл Костострошения. Но най-тежки поражения нанесъл на поборника на Ленор, красивия рицар сир Джофри Лонмут, известен като Рицаря на целувките. След схватката с Коул изнесли сир Джофри на носилка, окървавен и в несвяст. След шест дни мъки той умрял, а Ленор го оплакал горчиво.

След това сир Ленор отпътувал за Дрифтмарк, а някои се запитали дали изобщо е консумирал брака си с Ренира. Тя и съпругът й живеели разделени през повечето време, тя — на Драконов камък, той — в Дрифтмарк. Но ако кралството се тревожело за наследниците на принцесата, то не било нужно да се чака дълго. В края на 114 г.сл. З. Ренира родила здраво момченце, което нарекла Джекерис (не Джофри, както се надявал сир Ленор), а приятели и роднини го наричали Джейс. При все това… Ренира била от кръвта на дракона, а и сир Ленор имал подобни фини черти: прав нос, сребриста коса и виолетовите очи на валирианските родове. Защо тогава Джекерис бил кафявокос, кафявоок и чипонос? Мнозина се вглеждали в него, а после във великана сир Харвин Стронг — вече пръв сред Черните и постоянен спътник на Ренира… и се чудели.

Ренира родила на сир Ленор още двама синове — Лукерис (когото наричали Люк) и Джофри. И двамата били здрави и силни, с кафявата коса и чипия нос, каквито нямали нито Ренира, нито Ленор. Сред Зелените се шушукало, че очевидно са синове на Костотрошача и мнозина се съмнявали, че момчетата някога ще възседнат дракон. Но по заповед на Визерис всеки от тях още в люлката получил по едно драконово яйце. От тях се излюпили драконите Вермакс, Аракс и Тираксес. Кралят от своя страна напълно пренебрегнал слуховете и явно възнамерявал да остави Ренира за свой наследник.

rhaenyrasons.pngСиновете на принцеса Ренира (отляво надясно): Джекерис, Джофри и Лукерис
viseryssons.pngСиновете на крал Визерис (отляво надясно): Егон, Дерон и Емонд

През 120 г.сл. З. се случили четири трагедии, поради които я запомнили като Годината на Червената пролет (различна от Червената пролет от 236 г.сл. З.). Тогава били поставени основите на Танца на драконите. Първата трагедия била смъртта на Лена Веларион, сестрата на Ленор. Някога била една от възможните невести за Визерис, но се омъжила за принц Демън през 115 г.сл. З., когато съпругата му лейди Реа умряла по време на лов в Долината. (Демън междувременно се отегчил от Каменните стъпала и свалил короната си. Наследили го общо петима души, преди с наемническото „кралство“ да се свърши веднъж завинаги.)

Лена родила на Демън две близначки, Бела и Рена. Макар отначало крал Визерис да възнегодувал от брака, скрепен без негово позволение, все пак позволил на Демън да представи дъщерите си в двора през 117 г.сл. З., напук на възраженията на Малкия съвет. Той още обичал брат си и може би смятал, че бащинството ще усмири нрава му. През 120 г.сл. З. Лена отново легнала в родилното ложе. Синът, за когото Демън мечтаел, обаче се оказал разкривено, уродливо създание, което умряло скоро след раждането си. Лена го последвала.

Преди брака си с Демън Лена била сгодена почти десетилетие за сина на някогашния Морски господар на Браавос. Ала младежът прахосал богатствата и влиянието на баща си, тъй че в Приливна вълна не бил нищо повече от навлек и източник на смущение за лорд Корлис. Никой не се изненадал, когато Демън, по време на едно посещение след смъртта на съпругата си, зърнал Лена (описана като приказно красива) и поговорил с Морската Змия на четири очи. Скоро след това принц Демън провокирал браавоския годеник така безмилостно, че младежът го призовал на двубой. Така се свършило с него.

Родителите й, лорд Корлис и принцеса Ренис, имали най-тежък повод за скръб. Още оплаквали дъщеря си, когато загубили и сина си. Всички източници са съгласни, че Ленор се разхождал из пазара в Града на подправките, когато бил убит. Според Юстъс, убиецът бил неговият приятел и сподвижник (и любовник, както говорят някои) сир Карл Кори. Двамата предполагаемо се спречкали, защото Ленор имал нов фаворит и искал да изостави сир Кори. Блеснала стомана и Ленор бил убит. Сир Кори избягал и не се видял повече. Гъба обаче разказва по-мрачна история: че принц Демън платил на Кори да убие Ленор и да освободи принцеса Ренира.

Третата трагедия била грозната разпра между синовете на Алицент и тези на Ренира, когато Емонд Таргариен се опитал да спечели за себе си дракона на покойната Лена, Вхагар. Заблъскали се едни други, после заразмахвали юмруци, а когато Емонд подиграл децата на Ренира като „момчетата Стронг“ — принц Лукерис забил нож в окото му. Отпосле знаели Емонд като Едноокия, макар да успял да възседне Вхагар. (Отдала му се възможност да отмъсти за изваденото си око, макар и кралството да платило кръвна дан.)

Накрая Визерис се опитал да сложи край на слуховете — сторил го, като заявил, че всеки, който постави под въпрос родословието на децата на Ренира, ще изгуби езика си. После заповядал на Алицент и синовете си да се върнат в Кралски чертог, а Ренира трябвало да остане със своите на Драконов камък, за да няма повече поводи за кавги. На Драконов камък останал сир Ерик Каргайл, като заклет щит на Ренира, заменяйки сир Харвин Стронг, който пък се върнал в Харънхъл.

Последната трагедия — според някои най-малката — бил пожарът в Харънхъл, отнел живота на лорд Лайънъл и на неговия син и наследник, сир Харвин. Но тези „някои“ грешат. Визерис, вече стар, уморен и все по-незаинтересован от царуването, останал без Ръка, а Ренира — без съпруг и без любовник. Някои хроники го отдават на случайност и нищо повече. Други обаче подшушват по-зловеща възможност. Някои например вярват, че Ларис Хромавия — един от инквизиторите на краля и най-млад син на лорд Лайънъл — може да е организирал инцидента, за да си спечели Харънхъл. Други историци намекват, че самият принц Демън може би стои зад всичко.

Вместо да избере нова Ръка, кралят отзовал сир Ото от Староград, по искане на Алицент, и отново го назначил на поста. А вместо да оплаква покойния си съпруг, Ренира най-после се омъжила за чичо си. В последните дни на 120 г.сл. З. дори родила първия му син, когото именувала Егон. (Когато научила, кралица Алицент, твърди се, се разярила, защото нейният най-голям син също бил кръстен на Завоевателя. Двамата станали известни като Големия и Малкия Егон.) През 122 г.сл. З. Ренира и Демън се сдобили и с втори син, Визерис. Не бил тъй силен, колкото Малкия Егон или полубрат си Веларион, но се учел много бързо за възрастта си. Въпреки това някои сметнали за зла поличба това че драконовото му яйце така и не се излюпило.

И тъй времето минавало, докато не настъпил съдбовният ден през 129 г.сл. З., когато Визерис Първи умрял. Синът му Големия Егон се оженил за дъщеря му Хелена, която родила близнаците Джеерис и Джеера. Момичето било странно, растяло бавно, не плачело и не се смеело, както е привично за децата, — а след това и още един син на име Мелор, през 127 г.сл. З.

В Дрифтмарк силите на Морската змия също започнали да го напускат и той легнал болен. Междувременно Визерис, вече на възраст, ала още жизнен, се наранил на Железния трон през 128 г., докато въздавал присъди. Раната се инфектирала опасно и в края на краищата Великият майстер Орвил (заменил Мелос година по-рано) се принудил да ампутира два от пръстите му. Мярката обаче не била достатъчна и до началото на 129-а състоянието на Визерис се влошило още повече.

На третия ден от третия месец на същата година, докато развличал Джеерис и Джеера от леглото са, разказвайки им за сраженията на прапрадядо им и кралицата му срещу великани, мамути и диваци отвъд Вала, кралят се уморил. Отпратил малчуганите, когато свършил с приказката, и заспал. Не се събудил. Управлявал двайсет и шест години — сред най-голямото благоденствие в историята на Седемте кралства, но и без да знае, посял семената на катастрофалното падение на дома си и на смъртта на последните дракони.