Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (10) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Децата на Валирия

Валирианците научили нещо срамно от гхискарите: робството. Най-напред поробили гхискарите, но не спрели дотам. Горящите планини на Четиринайсетте пламъка са богати на руда, а валирианците жадували за нея: мед и калай за бронза на оръжията и статуите си, а по-късно желязо за стоманата на легендарните им остриета. И винаги — злато и сребро, за да плащат за всичко това.

Свойствата на валирианската стомана са добре известни; резултат са от няколко неща — многократно нагъване на желязото, за да се балансира и да се премахнат примесите, и употреба на заклинания или поне техники, които не познаваме, за да добие стоманата неестествена здравина. Тези техники са изгубени, макар кохорианските ковачи да твърдят, че познават определени чародейства, за да претворят валирианската стомана, така че да не изгуби здравината и ненадминатата си способност да остава остра. Остриетата от валирианска стомана по света наброяват навярно хиляди, но в Седемте кралства има само 227, според „Описите“ на архимайстер Тургуд, а оттогава някои от тях са изгубени или изчезнали от историческите анали.

Никой не може да каже колцина са загинали във валирианските мини, но несъмнено са толкова много, че умът не го побира. Колкото повече растяла Валирия, толкова повече растели и нуждите й от руда, и толкова повече военни кампании били нужни, за да запасява с роби мините си. Валирианците се разпрострели във всички посоки, на изток — оттатък гхискарските градове, и на запад — досами бреговете на Есос, докъдето дори гхискарите не били стигнали.

Огньовете на Четиринайсетте пламъка текат през Валирия, храна за чародействата на пиромантите

Именно това рязко разрастване на новата империя било от първостепенно значение за Вестерос и бъдещите Седем кралства. Когато Валирия се досяга до все повече земи и народи, някои напуснали домовете си пред нашественическата вълна. По бреговете на Есос пък валирианците издигнали градове, които сега наричаме Свободните градове. Произходите им са разнообразни.

Кохор и Норвос водят началото си от религиозни схизми. Други, като Стари Волантис и Лис, били най-вече търговски колонии, основани от богати търговци и благородници, които си откупили правото да се управляват сами като клиенти на Свободната твърд, а не като поданици. Тези градове си избирали собствени управници, вместо да посрещат архонти от Валирия (често на крилете на дракони), които да ги ръководят. В някои летописи се смята, че Пентос и Лорат са от трети тип — градове, съществували преди валирианците да дойдат, а владетелите им плащали налог на Валирия и така си запазили правото на управление. В тези градове валирианската кръв била резултат от придошли от Свободната твърд и от политически бракове, които да скрепят връзките между империята и градовете.

Но повечето летописи, споменаващи това, вземат за източник „Преди драконите“ на Гесио Харатис. Самият той бил от Пентос, а по негово бреме Волантис заплашвал да възстанови Валирианската империя под свой контрол, така че представата за Пентос с произход, различен от този на Валирия, било политически удобна теза.

Само че е сигурно, че Браавос е уникален сред всички Свободни градове, основан не по волята на Свободната твърд, нито от гражданите й, а от робите й. Според браавоските истории, огромна робовладелска флотилия плавала из Лятното и Нефритеното море, за да събира кръвни данъци, когато на борда на корабите избухнало робско въстание. Валирианците разчитали на роби за гребци и дори за моряци и всички те се включили в бунта. Робите овладели флотилията, но осъзнали, че няма къде наблизо да се скрият от Свободната твърд; затова избрали да потърсят суша далеч от Валирия и подчинените й територии — така създали собствения си град тайно. В легендите лунните певци предрекли, че флотилията трябва да стигне далеч на север, до пусто кътче на Есос — тинесто крайбрежие със застояла вода, потънало в мъгли. Там робите поставили основите на града си.

Векове наред браавосците останали скрити от света в уединената си лагуна. Дори когато се разкрили, продължили да ги знаят като Тайния град. Браавосците не били от един народ, а от десетки — със стотици езици и стотици богове. Имали само валирианския като общ език — езикът на търговията в Есос, както и това, че някога били роби, а сега — свободни. Почитали лунните певци, които ги извели до града им, но най-мъдрите сред свободните роби решили, че за да са единни, трябва да приемат наравно всички богове, които са довели със себе си, пред никого да не се прекланят над останалите.

Накратко, имената и числеността на народите, паднали под валирианско владичество, са ни неизвестни. Почти всички валириански записки за завоеванията им са били унищожени в Ориста, а почти никой от поробените народи не е документирал собствената си история, така че да остане дори след като се освободили. Някои, като ройнарите, са просъществували в потока на вековете и хилядолетията. Основатели са на великите градове по поречието на Ройн; за тях се говори, че първи се научили да коват желязо. Съюзът от градове, наречени по-късно кралството на Сарнор, също преживял разширението на Валирия — благодарение на огромната равнина, която ги разделяла… Макар именно тя и народът по нея — дотракските коневладелци — после да слагат край на Сарнор след Ориста.

А онези, които не искали да са роби, но и не можели да устоят на мощта на Валирия, избягали. Много от тях се провалили и историята ги е забравила. Ала един народ — висок, светлокос, неустрашим във вярата си — успял да избяга от Валирия. Това били андалите.

Много томове са изписани през вековете за историята на Валирия, каквато я познаваме в наши дни, а подробностите за завоеванията й, за колонизациите, за вътрешните междуособици на драконовите владетели и за боговете, които почитали, биха могли да изпълнят цели библиотеки и още да не са завършени. „Пламъците на Свободната твърд“ на Галендро се счита за най-изчерпателната история, но и от нея на Цитаделата й липсват двайсет и седем свитъка.