Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (32) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Годината на фалшивата пролет

Принц Регар поднася на Лиана Старк венец от сини рози

В аналите на Вестерос 281 г.сл. З. е известна като пролет. Зимата била стиснала кралството в ледената си хватка почти две години, но снеговете най-сетне се топели, горите зеленеели, а дните ставали по-дълги. Макар от Цитаделата на Староград още да не пускали белите гарвани, мнозина вярвали, че зимата е към края си.

Докато от юг духали топли ветрове, лордове и рицари отвред от Седемте кралства отпътували към Харънхъл, за да участват в големия турнир на лорд Уент по бреговете на Окото на боговете. Събитието обещавало да е най-голямото и великолепно съревнование от времето на Егон Невероятния насам.

Знаем много за турнира, защото събитията под стените на Харънхъл сетне попаднали в десетки хроники и били записани в много писма и завети. Ала още много никога няма да узнаем, защото, докато най-знатните рицари на Седемте кралства се надпреварвали в турнирните списъци, други, по-опасни игри били започнати в коридорите на някогашната прокълната обител на Черния Харън и в павилионите на събралите се лордове.

Около турнира на лорд Уент се носят много слухове: сплетни и заговори, предателства и бунтове, изневери и тайни любовни срещи, загадки и неизвестности, и почти всичко това — само предположения. Истината е известна единствено на неколцина, от които някои вече са в селенията на смъртта, устите им — затворени завинаги. Тъй че, когато пише за този съдбоносен събор, съвестният книжовник трябва да внимава, да отделя истината от измислицата, да разграничава ясно фактите от предположенията, слуховете и догадките.

Ето какво се знае: турнирът бил обявен за пръв път от Уолтър Уент, лорд на Харънхъл, късно през 280 г.сл. З., скоро след като го посетил по-младият му брат сир Осуел Уент, рицар от Кралската гвардия. От самото начало станало ясно, че събитието ще притежава невиждан досега разкош — лорд Уент предлагал трижди по-големи награди от онези на турнира в Кралски чертог през 272 г., в чест на десетгодишнината от царуването на Ерис Втори.

За повечето това бил просто опит Уент да надмине бившата Ръка и да покаже богатството и великолепието на дома си. Ала някои вярвали, че това е просто трик, а лорд Уент — нищо повече от пионка. Негово лордско височество не притежавал средствата за подобни награди — някой друг навярно стоял в сенките, позволявайки лордът на Харънхъл да си присвои славата. Нямаме и късче доказателство за този „домакин в сенките“, но подозрението е било популярно тогава и все още е.

И ако е вярно — кой е бил, защо е предпочел да остане в тайна? Най-малко десетина имена са били подшушвани през годините, но само едно звучи истински правдоподобно: Регар Таргариен, принц на Драконов камък.

Ако можем да вярваме на тази версия, именно принц Регар поискал от лорд Уолтър да организира турнира, използвайки брат му като посредник. Регар снабдил Уент с достатъчно злато за наградите, за да привлече колкото може повече лордове и рицари в Харънхъл. Принцът, твърди се, нямал никакъв интерес към самия турнир, а искал да събере най-големите лордове в кралството и да проведе нещо като Велик съвет, за да обсъдят начини да се справят с лудостта на баща му — може би чрез регентство или принудителна абдикация.

Ерис Втори, лудия крал

Ако наистина такъв е бил скритият мотив за турнира, Регар Таргариен играел опасна игра. Малцина се съгласявали, че състоянието на Ерис е тежко, но пък мнозина имали причини да се противят на свалянето му от престола. Някои придворни и съветници се сдобили с много власт и богатство чрез капризите на краля и в случай че Регар се възкачи на престола, щели да изгубят всичко.

Лудия крал можел да е изключително жесток, както когато изгарял предполагаемите си врагове, но също и да е неизмеримо щедър, засипвайки с титли, земи и почести онези, които си спечелвали удовлетворението му. Подлизурковците, обградили Ерис Втори, се възползвали от всяка възможност да клеветят принц Регар и да разпалват подозренията на баща му.

Сред поддръжниците на Лудия крал трима били най-важни: Карлтън Челстед, надзорник на хазната, Луцерис Веларион, надзорник на корабите, и Симънд Стонтън, надзорник на правото. Евнухът Варис, надзорник на слухарите, и мъдрец Росарт, главен алхимик, също се радвали на доверието на краля. Подкрепата за принц Регар идвала от по-младите мъже в двора, сред които били лорд Джон Конингтън, сир Майлс Мутън от Девиче езеро и сир Ричард Лонмут. Дорнците, дошли с принцеса Елия, също били доверени хора на принца, особено принц Люин Мартел, чичо на Елия и заклет брат от Кралската гвардия. Ала най-силният от всички приятели и съюзници на Регар в Кралски чертог несъмнено бил сир Артур Дейн, Меча на утрото.

На Великия майстер Пицел и на лорд Оуен Мериуедър, Ръката на краля, се паднала незавидната задача да пазят мира между фракциите, докато съперничеството им се изостряло. В едно писмо до Цитаделата Пицел споделя, че разделението в Червената цитадела му напомня притеснително на ситуацията преди Танца на драконите век по-рано, когато враждата между кралица Алицент и принцеса Ренира разполовила кралството, с чудовищни последствия. В това писмо той предупреждава, че конфликт от подобно кърваво естество чака отново Седемте кралства, ако не се постигне някакво разбирателство, устройващо и тези на страната на принц Регар, и мъжете, подкрепящи трона.

Ако и най-малкото доказателство за участието на принц Регар било достигнало до доверениците на крал Ерис, те несъмнено са щели да го използват, за да съборят принца в прахта. Някои дори стигнали дотам да предложат Ерис да се отрече от „неверния“ си син и да направи по-малкия му брат наследник на Железния трон на негово място. Принц Визерис бил едва на седем и ако наследял престола, това би означавало период на регентство, в който доброжелателите на Ерис цели да управляват кралството.

В подобни обстоятелства не било никак изненадващо, че големият турнир на лорд Уент събудил немалко подозрения. Лорд Челстед увещавал Негово Величество да го отмени, а лорд Стонтън поискал да бъдат забранени всички турнири.

Само че тези събития били крайно популярни сред простолюдието и лорд Мериуедър предупредил Ерис, че ако забрани турнира, ще загуби още повече уважение сред поданиците си. Тъй че кралят заявил, че ще присъства. За пръв път от Непокорството на Дъскъндейл насам крал Ерис щял да напусне безопасността на Червената цитадела. Негово Величество навярно е преценил, че враговете му не биха посмели да заговорничат, ако и той е там. Великият майстер Пицел пише, че Ерис се надявал с присъствието си да спечели обратно любовта на народа.

Ако наистина това е била целта на краля, преценката му била напълно погрешна. Макар присъствието му да придало още повече блясък на турнира в Харънхъл, като привлякло благородници от всяко кътче на кралството, мнозина били потресени и отвратени от монарха си. Дългите му жълти нокти, заплетената брада и немитите, сплъстени кичури на косата му разкрили лудостта на Ерис за всички. Не се държал като нормален човек — за броени мигове преминавал от веселие в скръб и много от разказите за събитието отбелязват налудничавия му смях, дълги периоди на мълчание, пристъпи на ридание и ярост.

Кралят бил подозрителен към всичко: към сина си принц Регар, към домакина си лорд Уент, към всеки лорд и рицар, дошъл да се състезава… и още повече — към онези, решили да отсъстват, най-вече Тивин Ланистър, лорд на Скалата на Кастърли.

В откриващите церемонии кралят превърнал в спектакъл посвещаването на сир Джайм Ланистър в заклет брат от Кралската гвардия. Младият рицар изрекъл обетите си пред кралския павилион, приклекнал на тревата в яркобелите си одежди, пред очите на половината лордове в кралството. Когато сир Джеролд Хайтауър го вдигнал на крака и заметнал белия плащ на раменете му, от тълпата се надигнал възторжен рев мнозина се възхищавали на сир Джайм за куража, галантността и уменията му с меча, особено мъжете от Западните земи.

Макар Тивин Ланистър да не благоволил да отиде, десетки от знаменосците му и стотици от рицарите му били там и шумно приветствали най-новия и най-млад брат от Кралската гвардия. Кралят също се радвал. В лудостта си, научаваме, Негово Величество мислел, че виковете са за него.

Ала едва сторил делото, Ерис Втори започнал да храни тежки съмнения относно новия си закрилник. Великият майстер Пицел казва, че идеята на краля била да смири и унижи стария си приятел. Но сега, макар и късно, Негово Величество осъзнал, че оттук насетне синът на лорд Тивин ще е край него ден и нощ… въоръжен.

Пицел съобщава, че тази мисъл толкова уплашила краля, че той не хапнал почти нищичко на празненството същата вечер. Също така привикал сир Джайм (докато клечал над нощното си гърне, твърдят някои, но този отблъскващ детайл може би е добавен по-късно) и му наредил да се върне в Кралски чертог, за да пази кралица Рела и принц Визерис. Лорд-командир Хайтауър предложил да отиде вместо Джайм, но Ерис отказал.

Това поръчение дълбоко огорчило младия рицар, горящ да се докаже в турнира. Но сир Джайм останал верен на обета си. Отпътувал за Червената цитадела незабавно и не участвал повече в събитията в Харънхъл… освен може би в ума на Лудия крал.

Седем дни най-храбрите рицари и най-благородните лордове на Седемте кралства се съревновавали с копие и меч в полята под високите стени на Харънхъл. Нощем и победители, и загубили се упътвали към огромната Зала на стоте камини, за да пируват и празнуват. За онези дни и нощи край Окото на боговете се разказват много истории, някои дори верни. Но целта ни тук далеч не е да преразкажем всяка схватка и шега край масата. С радост оставяме това на певците. Ала не бива да отминаваме две случки, които имали сериозни последствия.

Първата била появата на тайнствен рицар, дребен младеж, комуто бронята не пасвала добре, а гербът му бил бяло язово дърво с усмихнато лице, издълбано в кората. Рицаря на смеещото се дърво, както нарекли този претендент, съборил трима рицари в три последователни схватки за огромна наслада на простолюдието.

Крал Ерис Втори обаче не се наслаждавал на неизвестността. Негово Величество бил сигурен, че дървото на щита на тайнствения рицар се смее на него — и без нужда от повече доказателства решил, че рицарят е сир Джайм Ланистър. Най-новият му Кралски гвардеец не се подчинил на заповедта му и се върнал на турнира, започнал да говори кралят на всекиго, който го слушал.

Разярен, той наредил на собствените си рицари да победят Рицаря на смеещото се дърво, за да свалят шлема му и да го разкрият пред всички. Ала тайнственият рицар изчезнал през нощта и никой никога повече не го видял. Кралят приел новината зле, убеден, че някой негов приближен е предупредил „предателя, който не иска да си покаже лицето“.

В края на краищата шампион бил принц Регар. Престолонаследникът, който обикновено не участвал в турнири, навлякъл бронята си и победил всичките си съперници, включително четирима от Кралската гвардия. Във финала съборил от коня сир Баристан Седми, смятан за най-големия майстор на копието в Седемте кралства, и спечелил шампионския венец.

Говори се, че ревът на тълпата бил оглушителен, но крал Ерис мълчал. Вместо да се гордее с уменията на сина си, той ги видял като заплаха. Лордовете Челстед и Стонтън подклаждали подозренията му, заявявайки, че принц Регар е участвал, за да си спечели обичта на простолюдието и да напомни колко страховит воин е, истински наследник на Егон Завоевателя.

Регар Таргариен, Принцът на Драконов камък

А когато победоносният принц на Драконов камък избрал Лиана Старк, дъщеря на лорда на Зимен хребет, за кралица на любовта и красотата, като сложил в скута й венец от сини рози с върха на копието си, блюдолизците на краля обявили и това за допълнително доказателство за измяната на Регар. Защо оскърбявал така той собствената си съпруга (която присъствала), освен ако нямало да му помогне да си спечели Железния трон? Честта, оказана на момичето, което всички смятали за необуздана мъжкарана, без нищо от деликатната красота на принцеса Елия, значела само едно: Регар искал да си спечели верността на Зимен хребет.

Ала ако било вярно, защо братята на лейди Лиана изглеждали толкова смутени от това? Брандън Старк, наследникът на Зимен хребет, трябвало да бъде удържан, за да не налети на Регар, който, според него, бил засегнал достойнството на сестра му, отдавна сгодена за Робърт Баратеон, лорд на Бурен край. Едард Старк, по-малкият брат на Брандън и много близък приятел на лорд Робърт, бил по-спокоен, но също недоволен. Самият Робърт Баратеон, според някои, се засмял и заявил, че принцът просто е отдал заслуженото на годеницата му… ала приближените му пишат, че младият лорд мълчаливо се гневял на обидата и в сърцето му се загнездила омраза към принца на Драконов камък.

И нищо чудно — с простия венец от бледосини рози Регар Таргариен започнал Танца, който щял да разкъса Седемте кралства, да причини собствената му смърт и тази на още хиляди други, и да сложи нов крал на Железния трон.

Фалшивата пролет от 281 г.сл. З. траяла по-малко от два месеца. Докато наближавал краят на годината, зимата се завърнала, по-жестока отпреди. В последния ден на годината над Кралски чертог завалял сняг, а върху Черна вода се оформил слой лед. Валежите продължавали две седмици, ту слаби, ту силни. Черна вода вече била скована от лед, а по покривите и улеите на всяка кула в града се протягали ледени висулки.

Докато студените ветрове се вихрели из града, крал Ерис Втори поискал от пиромантите си да отпъдят зимата със своите чародейства. Цял месец по стените на Червената цитадела горели огромни зеленикави огньове. Принц Регар обаче не бил в града. Нито пък бил на Драконов камък с Елия и малкия си син Егон. С новата година принцът поел на път с половин дузина от най-близките си приятели и довереници, път, който в крайна сметка го отвел обратно до Речните земи. На по-малко от десет левги от Харънхъл, той връхлетял върху Лиана Старк от Зимен хребет и я отвлякъл, подпалвайки пожар, който щял да изпепели дома, рода му и всички, които обичал — а с тях и половината Кралство. Но тази история е твърде добре позната и няма нужда да я повтаряме тук.