Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (40)

Глава 39
Произходът на рая

22 март 1784 г.

— Хариет каза, че мога да й отида на гости — съобщи Юджиния. — Нали може, татко? Знам, че има котенца в плевнята, защото тя ми каза.

— Разбира се.

Юджиния се покатери в скута му и сърцето на Джем се сви, когато усети колко лекичка беше все още.

— Обядва ли добре? — попита той.

— Ядох яхния — отговори Юджиния. — И готвачката ми приготви едно специално яйце.

— Кое му беше специалното?

— Имаше много хубаво сирене, наречено фромаж блю, разбъркано в него — отговори момиченцето.

— Храниш се като някоя осемдесетгодишна старица — измърмори Джем и я прегърна по-силно.

— Обичам фромаж — отговори Юджиния, която очевидно се наслаждаваше на звука на френските срички върху езика си. — Обичам и Хари. Или Хариет. Липсва ми.

— И на мен ми липсва. — Всъщност усещаше липсата й почти като физическа болка в гърдите. Не можеше да си представи как би могъл да оцелее още един ден.

— Мислех си, че може да остане с нас — продължи Юджиния.

Той прочисти гърло.

— И аз се надявах, кукличке. Но тя е херцогиня и имаше важни дела.

— Попитах я какви са.

— И тя какво каза?

— Позасмя се и каза, че трябвало да се грижи за хората в имението си, както ти се грижиш за своите. И че имала много старо куче, на което щяла да липсва. Казвало се Госпожа Яйчен крем.

Джем отвори уста и я затвори.

Хариет имаше много старо куче, което я чакаше. Щеше да се върне в празна къща. Тази мисъл го удари като тухла в главата.

Юджиния го гледаше загрижено.

— Не се тревожи, татко — успокои го мило тя. — Никога няма да допусна да останеш съвсем сам. Когато порасна, ще си имам къща и ти ще можеш да живееш с мен.

Какъв глупак беше! Нещо повече от глупак. Той обичаше Хариет. А любовта означаваше да не допуснеш някой да се върне в празна къща при старо куче, дори ако този някой беше херцогиня. Дори и тази херцогиня да беше вбесяваща и самомнителна.

Дори и…

Той сведе поглед към Юджиния и ненадейно осъзна нещо, което бе толкова очевидно, че не можа да повярва как не го е разбрал досега.

Болката в сърцето му — тази, която бе толкова дълбока, та стигаше чак до костите му… за това си беше виновен само той. Обвини Хариет, че го лъже. Но в действителност той беше този, който прикриваше какъв е.

Беше глупак, идиот, дете, неспособно да спре да се стреми към одобрението на баща си, макар да знаеше, че баща му е мъртъв, а освен това и неморален.

Защо иначе би превърнал къщата си в това, което баща му би приел за рая? Защо не беше от онези бащи, на които истински се възхищаваше — баща, създал на детето си сигурен дом?

Защото се стремеше към одобрението на баща си… човек, който беше мъртъв и погребан, а приживе бе пиян и разпуснат.

Юджиния го дърпаше за ръкава.

— Татко, недей изглежда толкова тъжен. Обещавам ти, че винаги ще можеш да живееш с мен.

Той зарови лице в косата й.

— Знам, кукличке. Съжалявам.

— За какво? — попита Юджиния и се сгуши до него, но както винаги си остана логична.

— Задето не съм по-добър баща. Задето допуснах да те ухапе плъх и те държах в западното крило, за да не виждаш гостите ми.

— Ти не си виновен, че плъхът дойде заради студа, татко. Божичко!

Как можеше да е такъв глупак? Защо не проумя модела, по който бе построил живота си? Фонтхил бе проектиран и задвижван от момчешките му желания. Не се срамуваше от дълбокото пламенно желание, което го изпълваше открай време — да може да промени миналото. Искаше му се да направи така, че животът на сестра му да не бъде разбит от независещи от нея обстоятелства, искаше му се тя да беше в състояние да се омъжи и да има деца, както заслужаваше. Но се срамуваше, че позволи вината и любовта му към нея да го заслепят, да му попречат да види в какво домакинство отглежда собственото си дете.

Но още повече се срамуваше от това, че позволи момчешкият му стремеж да спечели одобрението на баща си да остане в него и да се превърне в движеща сила на целия му живот, дори когато стана мъж и проумя колко покварен е баща му. Срамуваше се от начина, по който повърхностното, нехайно отношение на баща му към жените доведе до насилието над единствената му дъщеря.

Не можеше да даде на всяка жена в опасност сигурно убежище… а баща му нямаше да се съживи и да разбере, че Фонтхил е неговата представа за рая.

Ако Хариет отново го приемеше, той никога повече нямаше да участва в Играта. А всяка тухла във Фонтхил можеше да рухне, включително и кулата с онзи проклет бордей.

— Юджиния — каза той, — как мислиш, дали ако отидем в къщата на Хариет, тя ще ни приеме?

— Разбира се, татко.

Обзе го отчаяние. Хариет искаше един Джем, който не съществуваше.

— Не можем просто да я вземем и да я доведем тук — каза той, премисляйки ситуацията. — Ще трябва да се преместим в нейната къща.

— Хариет има котенца — каза практично Юджиния.

Ами ако не го приемеше? Как би могла да приеме точно него, когато беше херцогиня? С къща като неговата, репутация като неговата, навици като неговите и…

— Хариет много ще се зарадва — увери го Юджиния. — Разбрах, че не иска да се раздели с мен, татко. Тя си няма свое момиченце, нали знаеш?

— Знам.

В края на кавгата им Хариет му каза, че го обича. Умоляваше го, но той остана глух за молбите й. Поднесе му най-прекрасния дар на света, а той го запрати в краката й.

Стори му се, че някой го е ударил по главата и внезапно го е накарал да започне да мисли рационално. Той обичаше Хариет, а я нарани така ужасно! Ако имаше и най-малка възможност тя да го приеме…

Беше готов на всичко за нея. Щеше да продаде къщата, да сложи край на Играта, да се сбогува с Грациите…

Всичко това изглеждаше съвсем лесно в сравнение с възможността да прекара живота си без нея.