Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (39)

Глава 38
Повторна дискусия за мъжествеността

21 март 1784 г.

Беше време за Играта, затова Джем се запъти към кабинета. Лорд Брункър донесе новини за голяма разправия между Източноиндийската компания и човек на име Столибрас, която беше породила големи вълнения и в двете Камари. Джем не се интересуваше.

Правеше огромни залози, без дори да се замисля и без да прояви и капка интерес. Накрая заложи на това, че Фокс няма да предотврати приемането на законопроекта за метежниците, макар че мразеше така фриволно да пилее пари.

Играта се превърна в поредица от пиянски спомени, до един свързани с една оперна певица на име Ноел Грей, която, изглежда, беше с широко сърце, меко казано.

Джем едва успяваше да овладее раздразнението си.

От другата страна на масата Вилиърс се усмихваше с онази своя загадъчна усмивчица. Това предизвика Джем, затова той попита войнствено:

— Какво?

— Просто мълчах достолепно — отговори Вилиърс.

— Отвратително! — изръмжа Джем. — Господа, още една ръка?

— Нее! — поклати глава Брункър. — Не бих могъл да я понеса. Стомахът ми е разстроен. Може да повърна.

Джем реши никога вече да не кани този глупак в къщата си. Огледа стаята. Не искаше да вижда нито един от тези мъже никога повече. Само оригване и капризи! Лорд Оук пак пикаеше върху стената, макар добре да знаеше, че в коридора има нощни гърнета. Сега щеше да се престори, че е видял…

— Проклятие, само преди секунда видях там едно гърне! — изрева Оук.

— Да не би нещо да ти липсва? — попита Вилиърс с преднамерено хаплив тон.

Джем се обърна и изръмжа:

— Ако искаш да кажеш нещо, просто го кажи! Поне веднъж бъди мъж!

— Всъщност не е ли това въпросът? В крайна сметка какво означава да си мъж? — попита тихо Вилиърс. Беше великолепно облечен с разкроен малиновочервен жакет със сложна украса от ширити с диагонална сплитка. Косата му, разбира се, беше вързана на опашка и ненапудрена. Само глупаци като Оук си правеха труда да си пудрят косата за Играта.

— Мъжът — отговори Джем — не е жена.

— Кратко и ясно! — одобри Вилиърс.

— Мъжете не са глупаци, които…

— Които?

— Които се оказват такива, каквито не са.

— Ах, чудесна логика! — отбеляза дружелюбно Вилиърс. — Наистина ме удивлява. — Той се наведе по-близо до Джем. — Липсва ми Хариет. За представителка на своя пол прояви забележителен дух.

— И за представителка на своя ранг.

— Аха — кимна Вилиърс и се облегна назад. — Значи змията се промъкна в райската градина, така ли?

— Трябва да признаеш, че в начина, по който ми я представи, имаше някои неточности.

— Аз никога не съм бил от хората, които не обръщат внимание на ранга — махна с ръка Вилиърс. На единия му пръст проблесна рубин.

— Не, не си.

— И все пак, ако правилно съм преценил Хариет, не бих могъл да кажа, че приема ранга така сериозно като мен… а изглежда, и като теб, колкото и да е странно.

— Мислех си, че е вдовица на провинциален земевладелец — измърмори Джем и потърка лицето си с длани. Защо пък да не каже на Вилиърс? — Мислех, че ще й направя услуга, като я спася от скучно съществувание в провинцията.

Вилиърс се разсмя.

— Точно така — съгласи се Джем. — Бях такъв глупак!

— Херцогство Бероу не е някое мъничко селце — потвърди Вилиърс.

— Бероу ли? — вдигна рязко глава Джем. — Бероу?

— За кое херцогство мислеше, че говорим?

— Така и не попитах.

— В Англия няма кой знае колко херцози — каза Вилиърс. Рубиненият му пръстен сякаш намигна на Джем.

— Съпругът й…

— Бенджамин.

— Веднъж дойде на Играта — продължи Джем.

— И ти не си го поканил повторно — предположи Вилиърс.

— Не. Той не проявяваше истински интерес.

— Бенджамин беше един от най-скъпите ми приятели, макар че го разбрах едва след смъртта му. Знаеш ли, човек може да допусне ужасни грешки в любовта.

Джем стисна зъби. Последното, от което имаше нужда, беше лекция от човек, прочут с това, че е наплодил цял куп незаконородени деца.

— Ти не си най-подходящият извор за такава мъдрост — каза той.

— Напълно съм съгласен. Например никога не съм се влюбвал в жена.

Джем го погледна стреснат.

— Не, нито пък в мъж — поклати глава Вилиърс. — Но съм обичал. На различни места, различни хора. Знам колко безценно е това чувство.

— Аз обичах Сали — заяви Джем.

Но Вилиърс го познаваше от години — още от онези отдавна отминали дни. Не каза нищо.

— Е, добре, не я обичах по същия начин. Но Хариет е херцогиня.

— Това вече го потвърдихме — отговори Вилиърс и бутна с пръст към Джем чашката си с бордо. — Заповядай. Дори не съм го опитал.

Джем погледна празната си чаша, взе тази на Вилиърс и я обви с пръсти.

— Тя е добра жена. Свястна. Каза, че Играта трябва да спре и аз трябва да я последвам. Но не разбира. Не знае нищо за семейството ми.

— Каква досадна пречка е семейството!

— Моята репутация ще я съсипе. След време ще ме намрази.

— Предполагам, искаш да кажеш, че и аз трябва да се откажа от всяка възможност да се влюбя?

— Ти пък защо? — Джем му бутна бордото обратно.

— О, имам някое и друго извънбрачно дете, нали знаеш. Ти имаш ли?

— Не.

— Какво? Само дъщерята, за която полагаш такива грижи? Това говори за удивително консервативен ум, Стрейндж.

Джем изсумтя.

— Предполагам, искаш да кажеш, че поради всеизвестната липса на интерес, която проявявам към незаконороденото си потомство, както и репутацията, която ми излезе покрай съществуването на въпросното потомство, никога не бива да се влюбвам? — Въпросът на Вилиърс беше изпълнен с деликатна хапливост.

— Не следиш мисълта ми. Аз не мога… Играта…

— А, Играта! — измърмори Вилиърс и огледа стаята. Вонеше на урина, благодарение на Оук, освен това въздухът беше натежал от миризмата на пури. — Каква очарователна традиция!

— Тук подписах почти всичките си важни договори. Аз…

— Разбира се, допълнителното богатство никога не е излишно — прояви разбиране Вилиърс. — Чудя се как имотите ми стават все по-многобройни, когато не им отделям почти никакво внимание.

Джем го стрелна с поглед, в който се четеше огромна неприязън.

— Предполагам, че Хариет не изпитва особена симпатия към Грациите и останалите дами като тях — продължи Вилиърс и вдигна пръст към лакея, който забърза към него с нова чаша бордо.

— Не става дума, че ги презира — измърмори Джем и изпи още една голяма глътка вино.

— Не иска да закусва с тях, така ли? Признавам, че смехът на Клоуи тази вечер ме пораздразни. Онази история, която разказа на вечеря — за епископа и ваната с шампанско… Не беше особено възпитано, не мислиш ли? Особено подробностите — говореше за митрата му, нали не бъркам?

Джем отпи още една голяма глътка.

— Нито една добра жена не ме е обичала — каза Вилиърс и остави чашата си с лек звън. — Знаеш ли, бях сгоден. Миналата година.

— Чух.

— За едно красиво момиче. Но се влюби в граф Грифин и развали годежа. Знаеш ли как разбрах? Защото го гледаше по онзи особен начин. Гледаше го някак особено.

— Как?

Вилиърс сви рамене.

— От време на време забелязвам у хората този поглед.

Джем знаеше къде го е забелязал Вилиърс: в очите на Хариет, когато гледаше към него.

— Знам, че Хариет ме обича — каза грубо той. — Но това ще й съсипе живота, не разбираш ли?

— А всички казват, че жените били по-готови на саможертва — измърмори Вилиърс. — Всички тези взаимни обвинения са направо трогателни. Иска ми се Робърта да се беше сметнала за длъжна да направи такава саможертва, но вместо това тя се омъжи за Грифин. Мисля, че са много щастливи заедно.

Джем изсумтя.

— После си помислих, че госпожица Шарлот Татлок може да се влюби в мен — продължи Вилиърс. — Тя ме посещаваше, докато бях болен.

— Боже Господи, говориш така, сякаш си достоен за съжаление!

— Да се озовеш на крачка от смъртта си има и предимства: човек загубва желание да прикрива слабостите си — осведоми го Вилиърс.

Джем благодари наум на Бог, задето се чувстваше здрав.

— Госпожица Татлок се влюби в моя наследник — продължи Вилиърс.

— Значи си прокълнат в любовта — заключи Джем. — Сега какво ще ми кажеш — че си хвърлил око на Хариет?

Вилиърс не каза нищо.

Джем почувства как в гърдите му се надига непоносима горещина.

— Нали се шегуваш? — промълви той със задавен глас.

— Няма мъж, който да не хвърли око на Хариет — отговори Вилиърс, отвръщайки на погледа на Джем. — Както знаеш, тя е възхитителна, особено по панталон. Знаеш ли, че веднъж с нея замалко да започнем affaire?

На Джем му се стори, че може да повърне. Поклати глава.

— Аз направих опит, но тя ме зашлеви. Разбира се, тогава беше омъжена.

— Току-що каза, че Бенджамин е бил един от най-близките ти приятели.

— Много дразнещо, нали? Струва ми се, че по темперамент ми е просто невъзможно да обърна внимание на факта, че искам нещо, към което приятелите ми имат претенции. Е, ако ти имаше претенции към Хариет, щях да положа всички усилия. Но, разбира се — добави благо той, — ти нямаш такива.

Джем го измери с леден поглед.

— Престани!

— С кое да престана?

— С тези непохватни опити да ме манипулираш.

— Божичко! — ужаси се Вилиърс, отпивайки от чашата си. — Започнал съм да губя деликатността си!

— Ако… ако тръгна след Хариет, няма да бъде от страх, че ти ще я грабнеш. Тя и бездруго не би те приела.

— Какъв удар! — измърмори Вилиърс. — Така, както може да те подреди приятел, никой друг не може.

— Тя… — започна Джем и млъкна.

— Предполагам, че е възможно да те обича и поради тази причина да ме отблъсне — заключи Вилиърс. — При тези обстоятелства е много жалко. За щастие аз съм свикнал с този развой на събитията. Е, трябва да си лягам. Много ми беше приятно да поговорим, Стрейндж — завърши той, стана и направи великолепен поклон.

— Джем — каза Стрейндж и вдигна поглед към него.

— Боже! Малките имена създават такава задушевност. Е, тогава аз се казвам Лиополд, но ще те помоля да не използваш това име.

— Лиополд — повтори Джем. — Подхожда ти. Звучи като име на някой император.

— На мен не ми харесва — отговори Вилиърс.

— Трябва да ме наричаш Джем. Даде ми толкова много съвети, при това с такава отровна точност… с теб май сме най-добри приятели.

За миг Вилиърс спря на прага. Ледените му очи се стоплиха от ненадейна усмивка.

— Сигурно е така — каза той. — Аз определено съм с такова впечатление.

Обърна се, великолепният му жакет изшумоля и той си тръгна.

Брункър повръщаше в ъгъла.