Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (36)

Глава 35
„Ти целувка в чаша остави…“

15 март 1784 г.

Хариет вдигна Юджиния и я занесе до огнището, до люлеещия се стол. Дребното телце на момиченцето беше станало кожа и кости.

Хариет остана край огъня и продължи да се люлее напред-назад. От време на време сълзите й капеха по лицето на Юджиния. Това странно, забавно малко момиченце с логичен ум и страстно желание да има бебета се бе промъкнало в сърцето й.

Докато Бенджамин беше жив, в началото на брака им, Хариет си мислеше, че със сигурност ще имат деца. Тези неродени деца нахлуваха с подскачане в сънищата й, хапеха шахматни фигури, докато им никнеха зъби, крачеха важно-важно, както правеше Бенджамин, без да спира да й се усмихва с поглед.

Но тези деца така и не се родиха, а сънищата станаха все по-редки и по-малко живи, също като брака им.

По косата на Юджиния капнаха още няколко сълзи. Най-накрая Хариет си бе намерила дете, само за да го загуби.

Юджиния се размърда веднъж, но Хариет я укроти, като я целуна по челото и изпя няколко стихчета. Момиченцето отново потъна в онзи дълбок сън.

Хариет продължаваше да я люлее, когато Джем се върна.

Той прекрачи прага. Хариет видя въпроса в очите му и бързо поклати глава.

— Още е тук, тук е.

Той сведе поглед към тях. Всеки сантиметър на тялото му издаваше отчаяние.

— Ще се изкъпя и ще я взема аз — каза той с равен глас.

„Това е шок — помисли си Хариет. — Все още не може да си позволи да приеме истината.“

Продължи да люлее Юджиния. Ръцете я боляха от умора.

През един процеп в завесата нахлу кос лъч перлена светлина. Зазоряваше се.

Светлината вече не беше сива. По клепачите на Юджиния заигра розов отблясък, обагрен с перлен прах. Момиченцето не помръдна. Хариет освободи едната си ръка и я сложи върху челото й.

Джем влезе в спалнята, целият потънал в пашкула, в който по някакъв начин бе успял да се увие. Чувстваше се като ненадейно оживял снежен човек — студен, безчувствен предмет, който се движи по някакво чудо.

Хариет все още седеше до огъня, но вече не люлееше Юджиния. Той прие това за лош знак и тръгна към тях.

Под очите на Хариет тъмнееха сенки като рани. Косата й бе прибрана назад с проста панделка, а по бузите й се виеха няколко измъкнали се копринени кичури. Юджиния лежеше свита в ръцете й като новородено таралежче.

В очите на Хариет се четеше нещо… Джем отново погледна към дъщеря си. Сложи ръка на челото й.

Усмивката на Хариет беше толкова красива, че той я почувства с всяка частица от съществото си. Пашкулът, който го обгръщаше, изчезна и той се олюля.

Утринната светлина го блъсна в лицето като юмрук от цветове.

— Треската — прошепна той. — Тя… тя…?

Още отначало треската намаляваше, но така и не изчезна окончателно. Но сега челото на Юджиния беше хладно. Хладно.

Хариет се опита да каже нещо, но се разплака така неудържимо, че не успя.

Юджиния отвори очи.

— Татко — прошепна тя.

Той я взе на ръце.

— Как се чувстваш? — Усети как гласът му се пречупи, но не изпита никакъв срам.

— Гладна съм — въздъхна Юджиния и отпусна глава на рамото му.

Вълшебният дрезгав смях на Хариет беше като сянка на предишния й смях… но тя се смееше за пръв път от седмици. И Юджиния искаше храна за пръв път от седмици — досега се мъчеше да отблъсне всяка лъжица супа, която й даваха. Джем се засмя, усети нещо влажно върху бузата си и осъзна, че плаче.

— Ще оздравееш — прошепна той и силно прегърна малкото си момиченце. — Хариет, тя ще оздравее!

Хариет отново се засмя.

Той погледна към нея с дълбока, почти болезнена радост.

— Обичам те — каза ненадейно той. — Знаеш ли го?

Хариет леко поруменя.

— О!

— И аз, и Юджиния те обичаме. Нашата Хари.

Юджиния отново беше заспала, затова той я върна в леглото, а после вдигна Хариет и я сложи в скута си.

Тя отпусна глава на рамото му и двамата просто останаха така, загледани в тлеещия огън. Измина може би цял час. Но най-накрая той чу гласа й, нежен като целувка:

— Обичам те, Джем.

Той я прегърна още по-силно.