Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (30)

Глава 29
Извори на вдъхновение

10 февруари 1784 г.

— Толкова съм разочарована! — измърмори Изидор на следващата сутрин. — Мислех, че досега ще съм получила поне отговор от адвоката на съпруга си. Откакто за пръв път писах на всички и им съобщих плановете си, минаха месеци! Свекърва ми трябваше вече да е направила чудото.

— Твоят съпруг е тъпак — каза Хариет. — Идваш ли на закуска?

Изидор лежеше в леглото си, изящно облечена във френско неглиже, и четеше книга.

— Категорично не. Току-що започнах ръководството за война на Тацит.

— Кой е Тацит?

— Кой е бил Тацит — поправи я Изидор. — Гръцки тактик. Ако някога ми се наложи да предвождам армия в битка, съм съвсем подготвена.

— Ще го имам предвид — обеща Хариет и остави приятелката си да отпива доволно горещ шоколад и да мърда пръстите на краката си.

Нел я чакаше пред стаята за закуска. Когато я видя, Хариет забави крачка, но Нел я улови за ръката и я придърпа настрана.

— Искам само да знаете — каза тя, — че не ни обвинявам.

— За какво? — попита Хариет объркана.

— Задето ми го отнехте — отговори Нел. Вечерта онзи ден сякаш някой ми отвори очите, защото след като вие станахте от масата, той беше скучен и мълчалив, и разбрах, че за вас си прави труда да бъде духовит, но за мен — не.

Хариет усети как я прободе ужасно чувство на вена.

— Аз…

— Искам да знам само едно — продължи Нел.

Хариет я погледна и примигна.

— Подигравахте ли ми се? Да не би двамата да сте съчинявали заедно онази поема и през пялото време да сте ми се присмивали?

— Не! — провикна се Хариет. — Съвсем не! Написах ви тази поема, защото мислех…

— Защото сте мислели, че се интересува от жени като Нел. — И аз си мислех така, то е ясно. Знаете ли, в известен смисъл това прави всичко по-лесно. Наистина мислех, че ме харесва. Искам само да кажа, че ако трябва да бъде някой друг, просто се радвам, че сте вие. Защото не е друга жена. — Очите й просветнаха заплашително. Ако бяхте жена, Хари, щях да съм принудена да ви убия!

— Мили Боже! — промълви немощно Хариет.

— Мислих за това… ето защо никой никога не е чул Стрейндж наистина да е бил с някоя жена.

Хариет хлъцна от смайване.

— Трябваше да се сетя. Искам да кажа, нали работя в театъра! Но той просто ме заслепи.

— Знам — промълви съчувствено Хариет.

— Довечера ще изнесем последното си представление и заминаваме за Лондон — каза Нел. — И знаете ли, снощи говорих с госпожица Линет, Миналата година беше водещата актриса в „Друри Лейн“ и има едно много приятно споразумение с един принц. Мисля, че някой принц ще бъде идеален за мен. Вие не мислите ли, Хари?

— Категорично — кимна Хариет. — Всеки принц би ви обикнал, Нел.

След закуска Джем вдигна пръст и двамата отидоха в галерията. Само че този път фехтовката прерасна в нещо друго. Отидоха да посетят Юджиния и по обратния път Джем неочаквано дръпна Хариет в една празна спалня.

Тази вечер на Играта тя спечели патента за интересна машинка, която изчисляваше суми. Според нея беше много хубава, но безполезна, затова по-късно позволи на Джем, който смяташе, че може да я подобри, да я спечели от нея в една друга игра, която двамата изиграха през нощта.

— Искам да знам кога точно се досети, че съм жена — каза тя някъде към полунощ.

— Сигурна ли си, че не искаш това да си остане тайна? Мога да ти кажа на петдесетия ти рожден ден. Като изненада.

Тя изсумтя.

— Ще приема това за „не“ — каза Джем. — Малко е смущаващо. Наистина не разбрах отначало.

— Това беше ясно.

— Всъщност се почувствах безкрайно нещастен. Не можех да спра да те гледам и… ами… да те желая, а мислех, че си мъж.

Тя се засмя.

— Ще ме помислиш за голям глупак.

Тя просто обърна глава и го погледна.

— Е, добре, наистина съм глупак — призна той и простена.

— Хайде да приемем, че е така, и да продължим нататък — предложи Хариет и му се усмихна.

— Бях идиотски бавен в разкриването на тайната ти — каза той след известно време.

— Да приемем, че и това е така — отговори Хариет. — Джем, кога се досети?

— В момента, в който те обвиних, че си целунала конярчето. Ти изглеждаше толкова ужасена, а все пак го беше целунала.

Хариет изсумтя.

— Какъв пропаднал негодник си! Помня как изведнъж се разведри.

— Така е. Знаеш ли, тогава действително започнах да се чудя дали немислимото не е възможно?

Тя се засмя.

— За мен ли?

— У теб има нещо, което е просто… мое — каза той. — Дали си мъж или жена… не съм сигурен, че щеше да има значение.

— Доволна съм, че съм жена. И така, какво си казахте с Вилиърс на латински?

Той се намръщи.

— Не помня. Аз измислих тази проверка. Стори ми се очевидно, че ако не знаеш латински, значи си жена. И ти наистина не знаеше. Но после Вилиърс се възползва от възможността да ми каже, че ако пусна Кити при теб, когато си съблечена, ще ми откъсне главата.

— Обичам Вилиърс — каза Хариет със задоволство.

— Сега обичай мен! — подкани я Джем и се претърколи.

Дните минаваха като перли на огърлица: чувствени, еротични, приятно разделени, красиви.

Сега Хариет разбираше домакинството на Джем. Неговата тайна се въртеше около Играта. Нищо чудно, че Джем рядко слизаше долу, за да поздрави новите гости. Само Играта имаше значение, а половината от новите гости бяха тук просто за да осигуряват развлечения на играчите.

Освен това разбираше защо Грациите остават толкова дълго в дома на Джем, макар че самият той не проявяваше никакъв интерес към талантите им. И как някои други, най-различни млади дами са се сдобили с бижутата на шията си и усмивката в очите си.

Понякога Играта продължаваше до два-три часа сутринта. Една нощ лорд Сандуич започна разговор на тема как да събере триста хиляди лири за министъра на вътрешните работи. Вилиърс предложи поголовен данък. Джем поклати глава. Хариет предложи данък върху виното.

— Защо точно върху виното, младежо? — попита лорд Сандуич.

— Виното е лукс — отговори Хариет. — Алкохолът е основната причина за повечето криминални инциденти, разглеждани в местните съдилища.

— Дори не знам кой сте — измърмори недоволно Сандуич.

— Трябва по-внимателно да преглеждате справочника си на „Дебрет“ — каза Вилиърс и в гласа му се появи остра нотка. — Аз нямам много роднини, Сандуич. Не мога да допусна някой да пренебрегва някого от тях.

— Малкото ти законородени роднини са все болни от скорбут — изръмжа Сандуич.

— Младият Коуп е един от тях — каза Вилиърс, без да се трогне. — Идеята за данък върху виното е чудесна.

— Не ми харесва — отсече мъжът, който се оказа лорд-пазителят на малкия държавен печат.

Но разговорът се завъртя около любовта на Сандуич към хубавото бордо и накрая идеята за данък върху виното се прие. Усещането беше опияняващо. Тя, Хариет, беше повлияла върху политиката на Англия.

Джем започна да идва на вечеря всеки ден. Често идваше и на обяд. Понякога седеше до нея, а друг път — начело на масата и флиртуваше с Изидор.

Опияняващото удоволствие от това да е мъж — да може да язди свободно, да се фехтува и да спори — се харесваше все повече Хариет. Всички разговори й се струваха интересни. Една вечер влезе в спор с един от учените за неотдавнашното откриване на нова планета, наречена Уран. Господин Педъл настояваше, че ръководителят на Кралското дружество не е трябвало да дава на Хершел, човека, открил планетата, медал Копли.

— Какво толкова е направил? По цяла нощ зяпа звездите, и нищо повече. А ето че го направиха член на Кралското дружество! Заради едното нищо! Знаете ли, сър Джайлс, ей там… — и кимна към очилатия професор, който седеше по-нататък на масата — … сър Джайлс идентифицира рода на птицата султанка. Виж, това е причина да те направят член. Онзи човек просто е погледнал към небето и е видял една звезда. Пфу!

— Но ние трябва да изследваме нощното небе — възрази Хариет. — Трябва да разбираме света, в който живеем. А за мен звездите са не по-различни от крилата на пеперуда.

— Не съм съгласен — отговори господин Педъл. — Когато станете по-възрастен, ще разберете колко е различно да прекараш живота си в извършване на точни научни анализи и да седиш навън вечер с чаша вино и да чакаш някоя звезда да привлече вниманието ти!

Джем я сръга с лакът.

— Не го приеха за член на Дружеството — прошепна той в ухото й. — Не сметнаха миграционните навици на скакалците за адекватна тема. Изследването му отне седем години.

— Приеха Стрейндж в Кралското дружество заради експериментите му с жабешки крачета — продължи Педъл. — Това никой не може да го отрече.

Хариет погледна към Джем и вдигна вежда.

— Наистина ли?

— Промени какви ли не неща, свързани с жабешките крачета и металите — каза неясно Педъл. — Сигурно сте чели за това.

— Оттогава минаха пет години — каза Джем. — Жабите са в миналото.

В очите му блестеше онази негова скрита усмивка. Това постижение го изпълваше с гордост, но той се преструваше, че няма значение.

Хариет се обърна към господин Педъл и го попита как скакалците произвеждат музика.

По-късно през нощта Хариет попита за жабешките крачета, но Джем вече не се интересуваше от тях.

— Потръпват — каза той. — Всичко това беше много интересно и накрая го записах. То ме насочи към математиката, затова последвах усета си и никога не се върнах към жабите.

Хариет поклати глава.

— Не се ли гордееш, че са те направили член на Кралското дружество?

Той сви рамене.

— Да се гордея ли… Ето с това се гордея. — И той стана от леглото чисто гол. Оказа се, че това, с което се гордее най-много, е един мост. — Пет арки — поясни той. — Повече от трийсет метра през реката.

— Прекрасен е! — възкликна Хариет и проследи чертежа с пръст.

— Не бих могъл да го направя без чугуна на Дарби. Виждаш ли, всяка е излята в две половини?

Тя кимна. Започваше да проумява как комбинацията от невероятно могъщия интелект на Джем и неговата изобретателност променя света. Буквално го променяше.

— С какво се гордееш най-много? — попита я по-късно той.

Тя не можеше да се похвали с мостове, затова отговори:

— В града, в който живеем, съдията е пияница. Затова, когато той беше неадекватен, съпругът ми заемаше мястото му в съдебната зала.

— Това законно ли е?

— Нещата винаги са се вършили така.

— Аристократи! — измърмори Джем развеселен. — Значи провинциалният земевладелец влиза и спасява положението, така ли?

Трябваше ли да му каже? Трябваше… трябваше… „Аз съм херцогиня.“ Защо й беше трудно да го каже на глас? Много трудно. Думите я караха да изпитва страх. Не можеше да спре да мисли какво каза Джема — че никой не люби една херцогиня, без да мисли за ранга й. Титлата променяше всичко.

— Мога да си представя как Вилиърс прави нещо такова — каза Джем, докато лениво чертаеше някаква фигура по рамото й с върха на пръста си. — Какво се случи, след като почина съпругът ти? Следващият земевладелец ли се нагърби с тази задача?

— Не, аз.

Той седна в леглото с отворена уста — много удовлетворяващо. Но после я затвори и каза:

— Разбира се, че ти. Разбира се!

Заговориха за Лавдей Билинг и за жените като нея, чийто живот може би щеше да се промени от един съчувствен глас и две лири.

— Удивително е колко много неща може да се постигнат с малко пари! — промълви, за свое удивление, Хариет.

Каза му неща, които не беше казвала на никого, сподели му своите възгледи за света и неговата несправедливост.

Но той хареса най-много историите за Сибълс, най-находчивия престъпник в Бероу.

— Той тормози целия град! — възкликна прочувствено Хариет. — Никой не е пощаден. За него всичко това е игра.

Джем избухна в неудържим смях.

Една вечер той стана от масата за вечеря и оповести, че мъжете ще се оттеглят да пият портвайн. Дамите се отправиха към салона си с недоволни изражения. Мъжете останаха да седят на трепкащата светлина на свещите часове наред, увлечени в спорове за робството, намаляване на данъците, развитието на науката препариране — за всичко, което им идваше на ум. Тази вечер нямаше Игра.

Хариет облегна лакти на масата. Отказа пурата с отрязани краища, която и предложиха, но изпи повече портвайн, отколкото беше полезно. Джем седеше в другия край на масата и очите му се смееха. Почти не я поглеждаше.

Но после спомена нещо за изкуството на един древен римски град, Помпей. Очевидно във всички рисунки, всички до една, присъстваше фалос.

Още по-интересно й се стори това, че както стана ясно, повечето от мъжете в стаята бяха проучили тези рисунки най-подробно по време на обиколките си из Европа.

— Моят любим предмет от Помпей е басейнчето за птици — каза Джем лениво. — Коуп, вие нали сте виждали басейнчето? Имам предвид, когато сте навършили пълнолетие и сте обиколили Европа?

Играеше си с огъня.

— Разбира се — отговори решително Хариет и леко понижи глас. — Стори ми се много вдъхновяващо.

Лорд Пенсикъл гръмко се изсмя и я стрелна с раздразнен поглед.

— Вдъхновяващо, а? Много показателно.

— Трябва да предположим, че вие сте намерили вдъхновението си на други места — обади се Вилиърс. На Хариет й беше изключително приятно, че си има двама защитници: предполагаемият й роднина Вилиърс и домакинът й.

— Бордеят — отговори незабавно Пенсикъл. — Много хубави фрески. Много хубави жени. Не виждам нищо интересно в едно басейнче за птици, което пикае вода. И на никой не му е чак толкова малък.

Той ги изгледа с присвити очи и Вилиърс се подсмихна под мустак.

Джем стана от мястото си начело на масата и седна до Хариет.

— Все пак — каза той полугласно — тук сме само мъже.

Хариет беше толкова щастлива, че това изобщо не я притесняваше. Джем и наливаше портвайн и се смееше на шегите й. Когато всички мъже възторжено подеха „Уестминстърската блудница“, той я сръга с лакът, за да се присъедини към хора. Когато лорд Оук се отдалечи, залитайки, и се облекчи в ъгъла, Хариет изписка, а Джем я сръга да мълчи.

— Мислех, че има гърне! — изстена Оук.

Джем позвъни за Поуви и подкани всички да напуснат стаята, за да може прислугата да я почисти.

Тази нощ, докато лежаха в леглото, Джем си играеше с капки от четирийсетгодишно бургундско вино, като първо ги размазваше по гърдите й, а после ги облизваше.

— Още не си ми отговорила на предложението — каза той, след като се изкъпаха и се строполиха обратно в леглото.

— Какво?

— Помолих те да се омъжиш за мен — каза той. Косата му падаше в очите и Хариет не можеше да ги види. — Нали не си забравила?

— Аз… това беше шега. Или не беше?

Тя затаи дъх, но вместо да й даде отговор, той попита:

— Какъв беше съпругът ти?

— Обичаше овесена каша на закуска.

— Нямах това предвид.

— Не се любеше като теб.

— Това го знам. Кажи ми нещо, което не знам.

— Обичаше шаха. Повече от всичко друго на този свят обичаше шаха.

Джем не каза нищо, но сега тя го познаваше, знаеше какво си е помислил незабавно — че Бенджамин не я е обичал толкова, колкото играта на шах.

— Обичаше ли да се прави на съдия?

— Не. — Хариет се поколеба. — Всъщност започнах да ходя в съдебната зала още преди да умре. Той беше прекалено зает.

Това беше лъжа, но такава лъжа беше допустима за една съпруга.

Прекараха останалата част от нощта в разговор за огньовете в последната Нощ на Гай Фокс, в които млекарницата на Питър Никълс беше изгоряла и колко трудно беше да предявиш обвинение на тълпа пияни мъже. Тя му разказа за кражбата на шест портокала, а после отново заговориха за Лавдей Билинг и нейните петима съпрузи.

— Петима! — възкликна Джем. — Лавдей е енергична жена!

— Всички са я напускали — каза Хариет. — Мисля, че е искала само един съпруг, но не е успяла да задържи никой от тях.

— На нейно място аз нямаше да мога да спра да мисля за другите си жени — каза Джем. — Никога нямаше да ми се получи.

— За Лавдей, щом съпругът се е озовал в затвора или е отпрашил за Италия, вече е бил минало.

Косата на Джем отново падна върху очите му.

— За мен не беше така, когато Сали умря. Тя остана с мен много дълго време. На масата за закуска или долу в градината. Все си мислех, че когато свия зад някой ъгъл, ще я видя.

— Колко сърцераздирателно! — промълви Хариет и приглади косата му назад.

— Не беше ли и с теб така?

— Не.

— Значи след като съпругът ти е починал, никога не ти се е струвало, че го виждаш през някоя врата, не си забравяла, че вече го няма, не си си спомняла за нещо, което е трябвало да му кажеш?

Как можеше да му опише какво е чувството, когато някой се е самоубил? Това беше единственият факт, с който живя ден след ден, месеци наред, в продължение на цяла година. Никога не забравяше причината за смъртта на Бенджамин достатъчно дълго, за да си помисли, че го вижда в градината. Усещаше болката в самите си кости, в краката си.

— Той се самоуби.

Насили се да го изрече — най-ужасното, изпълнено със самоненавист нещо, което можеше да стори, защото не издържаше да мълчи повече.

— Може би ще искаш да оттеглиш предложението си. Доста хора смятат, че Бенджамин е бил толкова нещастен заради… заради мен.

Той грубо я привлече в прегръдките си, притисна я до гърдите си и изрече една дума — стара англосаксонска дума, свирепа ругатня, която никога не бе чувала от устата му.

Стената, която бе издигнала, за да го задържи навън, леко се пропука. А може би дори се пропука и другата стена, тази зад нея — стената, която Хариет бе издигнала между себе си и света, след като Бенджамин се застреля.

— Любима — промълви Джем с дрезгав глас. Сега целуваше косата й и я притискаше към себе си с такава сила, че Хариет усещаше болка в гърдите.

Тя потисна риданието си, защото не искаше да плаче, не и сега. Искаше да чуе какво й казва.

В думите му нямаше особена логика. Той не спираше да й повтаря колко е прекрасна и какъв глупак е бил съпругът й. Колкото до хората, които евентуално биха намекнали, че самоубийството е имало нещо общо с нея — е, добре, и те бяха идиоти. И дори още по-лошо.

— Не това беше важното — промълви Хариет. — Не от това ме болеше толкова много. Той просто не ме обичаше достатъчно, за да продължи да живее.

— Значи е бил глупак — каза грубо Джем. — Знаеш го, нали? В този случай правилото „за мъртвите или добро, или нищо“ не важи.

Тя кимна, но добави:

— Бенджамин не беше глупак. Просто беше толкова нещастен, че забрави за мен. В ума му нямаше място за мен.

— В моя ум няма място за нищо друго, освен за теб — каза Джем.

А после се зае да й го докаже по начин, който й се стори изключително задоволителен.