Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (3)

Глава 2
Още една глава, в която бюстът играе съществена роля

Царицата на Палмира, отметна глава назад и се засмя. Корсажът й зейна и едва се задържа на извивката на гърдите й. Напетият мъж пред нея се завъртя на пръсти, вдигнал ръка като някой от циганите, които танцуваха на Панаира на свети Вартоломей. Тя пак се засмя и отметна ръце във въздуха, като подражаваше на движенията му.

Корсетът на царицата на Палмира — ако изобщо имаше корсет — беше абсолютно безполезен.

През ума на Хариет премина мисълта, че една истинска приятелка трябва да предупреди царицата на Палмира — по-известна като Изидор, — че бюстът й всеки момент ще блесне на танцовата площадка.

Но Хариет се беше сгушила на един стол до стената на балната зала, а Изидор не сваляше поглед от мъжа, когото прелъстяваше, макар че „прелъстяваше“ може би не беше най-подходящата дума. Хариет имаше чувството, че Изидор е целомъдрена. Просто беше отегчена. А Хариет нямаше как да привлече вниманието й. Чувстваше се невидима; със сигурност беше невидима за повечето мъже в залата.

Вдовиците, облечени като Мама Гъска, не бяха желани като полуголите царици, с колкото и подплънки да беше натъпкан корсажът им. Малкото плат на корсажа на Изидор беше покрит с избродирани паунови пера с очи от скъпоценни камъни.

Накратко, пауновите очи се търсеха повече от гъшите. Лорд Бийзби, например, като че ли не можеше да откъсне поглед от корсажа на Изидор, докато гъската на Хариет отблъскваше мъжете. Птицата лежеше до нея и главата й висеше от стола, така че лъскавите очи се взираха в пода.

Изидор отново се завъртя с вдигнати ръце. Един кичур се изплъзна от сложната й прическа. Танцьорите наблизо спряха по средата на стъпката, омагьосани от полюшването на хълбоците й. В извивките на Изидор имаше нещо толкова неанглийско. То се усещаше в алените й устни, в усмивката, която тя отправи към Бийзби, сякаш виждаше самия крал. Навярно се дължеше на италианската й кръв. Повечето англичанки изглеждаха — и се чувстваха — като самата Хариет: тантурести. Като достопочтени майки.

Макар че Хариет нямаше причина да се чувства като майка, достопочтена или не: тя нямаше деца. На този етап единственият мъж, който би се приближил до нея, щеше да се нарича Джорджи Порджи^[1].

Хариет прехапа долната си устна. Всъщност щеше да се зарадва дори на Джорджи Порджи. Кой би си помислил, че да не те поканят на танц, когато овдовееш, е също толкова унизително, колкото когато за пръв път излезеш на брачния пазар? Още една от очарователните изненади на живота.

Лорд Бийзби танцуваше така, както не бе танцувал никога. Все още с отметната във въздуха ръка като някой цигански крал, той се въртеше и подскачаше пред партньорката си и коленете му се издигаха все по-високо. Хариет го гледаше и си мислеше, че прилича на любимия й шпаньол, Госпожа Яйчен крем. Ако Бийзби имаше опашка, със сигурност щеше да я размахва, обзет от блаженство. Беше замаян, запленен, влюбен. Според изискванията на танца отдавна трябваше да се е насочил към друга партньорка, но двамата с Изидор — какъв скандал! — се бяха отказали от размяната на партньори и танцът беше продължил без тях.

Ненадейно Хариет зърна с крайчеца на окото си лейди Бийзби, която вървеше към тях и изглеждаше много раздразнена. Деколтето на Изидор всеки момент щеше да се изсипе. Хариет скочи от мястото си, привлече вниманието на Изидор и кимна към лейди Бийзби.

Изидор хвърли поглед към матроната, която вървеше към нея, и изкрещя:

— Лорд Бийзби, вие ме оскърбявате!

В плен на приказката, лорд Бийзби не я чу и блажено описа още един кръг.

Изидор изкрещя още нещо; лорд Бийзби запримигва и се закова насред завъртането. Ръката на Изидор се стрелна напред и го зашлеви през лицето.

Цялата бална зала утихна като гроб.

— Накарахте ме да повярвам, че ме намирате за привлекателна! — изпищя Изидор с драматизъм, достоен за италианска оперна певица. — Как смеете да ме отблъсквате, след като ми предложихте такова изкушение!

Джема изникна сякаш от нищото и плъзна ръка на кръста на Изидор.

— Уви, лорд Бийзби е човек с висок морал — произнесе тя, наблягайки на всяка дума.

— О, как ще се съвзема! — провикна се Изидор и вдигна немощно ръка към челото си.

Джема забързано я изведе от балната зала и Хариет едва се сдържа да не изръкопляска.

Лорд Бийзби все още стоеше на мястото си с отворена уста, когато съпругата му стигна до него. На Хариет й се стори, че вижда в погледа й ново уважение. Едно беше съпругът ти да се прави на глупак в балната зала, попаднал под магията на ослепително красива млада жена, и съвсем друго въпросният съпруг да отблъсне това момиче на обществено място.

Лейди Бийзби дори се усмихна на съпруга си — навярно първият жест на привързаност, който проявяваше към него от дни. А може би от години. После се завъртя и с маршова стъпка напусна танцовата площадка, а дребният й объркан съпруг се повлече след нея. Сцената напомни на Хариет за дебелата й свиня Ребека, когато ненадейно се обърнеше и си тръгнеше възмутена. След нея обикновено се влачеше поне едно прасенце. Или… Хариет спря.

Мислеше единствено за шпаньоли и прасенца. Беше толкова скучна, че отегчаваше самата себе си. Беше провинциална, досадна и меланхолична.

Почувства как в очите й напира опасна топлина. Но беше уморена от сълзи. Бенджамин бе умрял преди повече от две години. Тя плака при смъртта му, плака и после. Изплака повече сълзи, отколкото си мислеше, че може да произведе човешкото тяло. Плака, осъзна тя сега, заради смесица от скръб, ярост и унижение.

Но съпругът й си бе отишъл, а тя още беше тук.

Нямаше да го върне, като се обличаше като Мама Гъска. Като седеше като мишка до стената на балните зали. Нищо на този свят не можеше да го върне.

Да, но какво можеше да направи? От вдовиците се очакваше да се държат с достойнство. А тя беше не само вдовица, но и херцогиня. Тъй като племенникът на Бенджамин, сегашният херцог Бероу, беше само на единайсет и още учеше в „Итън“, Хариет дори не беше вдовстваща херцогиня. Беше херцогиня, вдовица и жена на двайсет и седем години. Даже не можеше да реши кое от тези три определения я потиска най-много.

Тя преглътна с усилие. Можеше ли да понесе мисълта да прекара остатъка от живота си като става все по-бледа и по-бледа, докато косата й побелява, а раменете й се изгърбват? Можеше ли просто да гледа как другите жени съблазняват и примамват, докато тя мисли за дебели прасенца и верни шпаньоли? Дори и най-вярното куче си беше само куче.

Не можеше да прекара живота си седнала до стените на балните зали, облечена като майка, каквато не беше и никога нямаше да бъде.

Трябваше да направи нещо. Да промени живота си! Да започне да мисли за…

За…

Удоволствия.

Думата изникна в ума й неочаквано и се задържа там, хладна и изящна като дъждовна капка в горещ ден. Изидор очевидно се забавляваше, като флиртуваше с Бийзби. А на него техният танц му харесваше.

Удоволствие.

Тя можеше да мисли за удоволствие.

Своето удоволствие.