Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (32)

Глава 31
В която в репутацията на лорд Стрейндж настъпва странен обрат

20 февруари 1784 г.

На следващата вечер всичко започна отначало — полупияни професори от Оксфорд, седнали до странни и много интелигентни актьори, лорд Пенсикъл и господин Наш. Вилиърс дойде на вечерята и остана за портвайна. Никой не говореше за нищо друго, освен за завръщането на херцог Козуей и как отвел херцогинята си в Лондон, след като прекарал само една вечер във Фонтхил.

— Изведнъж разбрах нещо — обърна се Хариет към Джем, който се беше проснал на един стол до нея. Двамата вече си бяха създали навик: след излизането на дамите той се преместваше и сядаше на масата до нея, без да казва нито дума. Така даваше на ръцете си свобода да правят разни неприлични неща.

Бяха щастливи да седят един до друг. Никога не го казваха, но беше така.

— Какво? — попита той лениво, без да откъсва поглед от партията шах между господин Наш и лорд Пенсикъл. Портвайнът не се отразяваше добре на Пенсикъл и той постоянно вземаше неправилните фигури и ги караше да препускат по дъската.

— Единствените пропаднали хора в твоята къща са жени.

— О, не мисля така — възрази Джем. — Ето например Вилиърс.

— Говоря сериозно — настоя Хариет и огледа стаята.

Край масата бяха насядали двайсетина мъже. По-надолу отляво двама от оксфордските професори бъбреха за неотдавнашната си визита в Булстроуд Парк, където бяха разгледали колекцията на херцогиня Портланд. Сър Джоузеф Банкс, президентът на Кралското дружество, говореше за нещо, наречено Флорилегиум^[1] на Банкс, и че трябвало да събере пари за осъществяването на проекта. Слушателите му не изглеждаха убедени. Наш и Пенсикъл играеха шах.

Грациите, София Графтън и останалите се бяха събрали в салона в лошо настроение (дамите бяха показали, че не одобряват нововъведения обичай мъжете и жените да прекарват вечерта отделно).

— Домът ти се слави с такава репутация заради жените, които каниш.

— Това важи за всеки дом — отговори Джем и в очите му просветна гняв. — Това е една от най-големите несправедливости на този свят. Господин Ейвъри, например, осигурява на госпожа Махън живот, достоен за кралица. Несъмнено в момента тя седи в салона и се хвали със сребърните кутийки, които й е купил. Но това отразява ли се на неговата репутация? Не.

— Отвратително несправедливо!

— Този свят е несправедлив — отговори Джем. — Репутацията е нещо ефимерно и несправедливо. Защо трябва херцогиня Боумонт да е прочута с любовните си връзки, без никой да казва нищо лошо за нея, а госпожа Махън да е отритната от обществото?

— Джема се омъжи, преди да започне с affaires — отговори Хариет, незабавно подтикната да защити приятелката си от детинство. — А освен това беше вярна на брачния си обет, докато не завари съпруга си на писалището с любовницата му.

— Сигурно се е разстроила — каза Джем.

— Много! — потвърди Хариет. — Ти имаше ли любовница, докато беше женен за Сали?

— Не. Сали ми стигаше.

За миг Хариет изпита ненавист към високата стройна Сали, която му е стигала.

— За какво си говорите вие двамата? — попита лорд Пенсикъл и вдигна глава от дъската.

— Шах и мат — каза противникът му.

Пенсикъл изсумтя неодобрително и бутна дъската настрани.

— Всеки път щом погледна към вас, ви виждам със събрани глави.

Хариет го изгледа хладно.

— Всъщност говорехме за любовниците.

— Не ми казвайте, че и вие си имате любовница! — изрева Пенсикъл и избухна в шумен смях. — Не мислех, че сте достатъчно голям, та инструментът ви да функционира.

Хариет се скова.

Но преди да успее да отговори, Вилиърс се намеси в разговора:

— Присмял се хърбел на щърбел, Пенсикъл! Ако може да се вярва на оплакванията, които бившата ви любовница сипе наляво-надясно, самият вие изпитвате известни… трудности в това отношение. Несъмнено е от възрастта!

— Трябва да кажа — обади се Джем, — че на мен поемата, публикувана в „Списание на джентълмена“, ми се стори много забавна, макар че несъмнено няма нищо общо с вас, Пенсикъл. Трябва да признаете, че всички тези шеги за перото, което не пускало мастило, бяха много остроумни.^[2]

Пенсикъл присви очи.

— В перото ми си има достатъчно мастило — каза грубо той. — И във всеки случай го топя в правилната мастилница, ако нямате нищо против, че ви го казвам, Стрейндж.

За миг Хариет си помисли, че Джем ще прескочи масата и ще се нахвърли върху госта си. Едрото му тяло внезапно се скова, но после той просто се ухили.

— С Вилиърс учим Хари какви са отговорностите на мъжа, включително и как да се отнася с нежния пол. Може би после ще се заемем с вас, но се съмнявам, че ще постигнем същия успех. Все пак Хари си спечели благоволението на една от Грациите.

Вярно беше. Кити беше така натъжена от ужасния инцидент, претърпян от скъпия й господин Коуп, че при всяка възможност търсеше Хариет, увисваше на лакътя й и й се усмихваше тъжно.

— Този, в чиито предпочитания се съмнявам, не е Хари — каза Пенсикъл и бутна стола си назад. — Мисля, че утре сутрин ще си тръгна, Стрейндж. Не ми пречи, че къщата е малко странна, но всички си имаме граници.

— Разбира се — усмихна му се Джем. — Искате ли да помоля иконома си да ви помогне още сега? Няма нужда да чакате до сутринта. Само си помислете: може някой да ви подмами в още една игра на шах и да загубите, или още по-лошо: някоя от младите дами в съседната стая може да пожелае да се възползва от перото ви.

Пенсикъл събори един стол по пътя си към вратата.

Хариет усети леко гадене. Разбира се, около масата се беше възцарила пълна тишина, но сега гостите се върнаха към разговорите си, сякаш не беше станало нищо. Тя усети крака на Джем до своя, макар че сега той се беше извърнал настрана и говореше оживено с мъжа, седнал от дясната му страна.

Тя се обърна наляво. Фредерик Сандърс й се усмихна колебливо и очите му избегнаха нейните. Той беше човек на средна възраст с весело червено лице и куп въглищни мини. Беше дошъл, за да помоли Джем да инвестира във въглища.

Всъщност Хариет беше разубедила Джем за тази инвестиция, защото мините бяха опасни за работниците, но Сандърс не го знаеше. До този момент той се държеше с нея съвсем дружелюбно.

От другата страна на масата Вилиърс се наведе напред.

— Искате ли да се поразходим, Хари? — попита той и стана.

Тя също се надигна и изпита благодарност. Излезе, без да каже „довиждане“ на Джем, макар че едва ли щеше да има полза. Нищо не можеше да спре клюките.

— Трябва да започна да се раздвижвам, или поне така казва прислужникът ми — осведоми я Вилиърс с лека въздишка.

— Сега изглеждате много по-добре, отколкото преди няколко седмици — каза Хариет. Всички лакеи се бяха струпали в коридора. Нима вече са разбрали за причината за гневния изблик на Пенсикъл? Той щеше ли да каже нещо на личния си прислужник?

— Оправям се — каза Вилиърс.

Поуви го уви в огромно дебело палто, а Хариет облече своето сама.

Двамата излязоха в нощта. Снегът се сипеше едва-едва, като фин прашец. Той се появи върху шапките им като по чудо и студенината му докосна устните и носовете им.

Прозорците на Фонтхил го заливаха със слаба оранжево червеникава светлина. Двамата мълчаливо се запътиха към големите порти, където Вилиърс спря и се облегна на един от стълбовете.

— Проклятие, аз съм само бледа сянка на човек! — измърмори той и в гласа му се прокрадна нещо като извинение.

— Аз също — отговори Хариет. — Завинаги ли разруших репутацията му, Вилиърс?

— Само най-големият глупак не би видял, че спите заедно.

— Не виждам как! — извика Хариет разстроена. — Той почти никога не ми шепне нищо, нито пък ме докосва.

— Заради начина, по който се гледате — обясни Вилиърс. — Но хората, които идват във Фонтхил, по принцип са странни. Повечето от жените идват заради безплатното легло и безплатната храна и няма да допуснат дреболия като това с кого спи домакинът им, да застане между тях и безплатното шампанско.

— Това е… наистина ли мислите така?

— Това не са познати на Стрейндж — отговори Вилиърс. — Понякога дори не знае имената на жените. Представа нямам защо пуска в къщата си всяка лека жена, която се появи на прага му, но го прави.

— Но никога не пуска истински блудници — отбеляза Хариет.

— Сигурно все пак има някакви стандарти — отговори сухо Вилиърс. — Повечето от тях сами си изкарват хляба — или като актриси, или работят самостоятелно, ако мога така да се изразя.

— Точно затова са по-интересни от повечето дами — каза Хариет.

— Точно така. Ако говорим за мъжете — продължи Вилиърс, — тогава да, някои от тях са му приятели. Разбира се, Играта също е фактор, но мисля, че мъжете обичат да идват в тази къща заради интелигентните разговори, съчетани с весели жени без морал.

— Вие затова ли дойдохте?

— Аз все още не съм в състояние да се възползвам от женската компания — отговори той, все така облегнат на стълба.

Хариет отметна глава назад и се загледа към звездите. Някъде там се намираше новата планета, която всъщност не беше нова. Беше нова само за тях. Звездите изглеждаха студени и много далечни.

— Трябва ли да си тръгна? — попита тя и затаи дъх, защото не го желаеше. Искаше — о, как само искаше! — да преживее повече такива дни, изпълнени с енергични упражнения, енергични спорове, енергично любене.

— Скоро ще открият истинския ви пол — каза Вилиърс. — А ако разберат, че сте херцогиня, Хариет, ви чакат огромни неприятности. Това ще бъде истинска катастрофа. Не за Стрейндж. За вас.

— Но това е само шега — възрази безпомощно Хариет.

— И аз така мислех. Ако ставаше дума само за кратък маскарад, можеше да ни се размине. Но предполагах, че ще е само за няколко дни. Сега е въпрос на време. Начинът, по който ви гледа Стрейндж…

— Проклятие! — измърмори Хариет най-искрено.

— Не сте му казали коя сте, нали?

Тя поклати глава.

— Няма да приеме добре тази новина. И, Хариет, колкото по-дълго прикривате ранга си, толкова по-вероятно е той да възприеме това като предателство.

— Опитах се да му кажа — промълви Хариет, почти разплакана. — Но не можах… Ще си тръгна.

— След като му кажете истината, надявам се. Той го заслужава. — На устните на Вилиърс трепна кратка усмивка. — Вие сте голяма късметлийка.

— Защо, задето съм на косъм да загубя репутацията си? — попита тя, стресната.

— Аз съм готов да си платя за подобно опиянение. Може доброволно да се разделя и с последните остатъци от репутацията си, само и само да го получа. Дайте си още един, последен ден, на който да се насладите. Тръгнете си вдругиден.

И той се запъти обратно към къщата, като пазеше дясната си страна и се движеше бавно.

Хариет обаче остана на мястото си, загледана в силуета му през тънката ледена завеса на снега. Не можеше да потисне надеждата, която трептеше в гърдите й.

Джем не можеше, просто не можеше да я пусне. Разбира се, през деня двамата бяха разделени. Тя четеше в стаята си или играеше с Юджиния.

Но когато се съберяха нощем, изпитваха такава радост, такова интелектуално любопитство, такова… физическо удоволствие. Той просто не можеше да я остави да си тръгне. Нали не можеше?

Мисълта за сбогуване беше студена и горчива като така далечните звезди.

Той щеше да й каже, че няма значение коя е. Щеше да тръгне след нея. Двамата с Юджиния щяха да тръгнат след нея. Той щеше да се сбогува с гостите си и да дойде в имението й.

Със сигурност щеше да постъпи точно така.