Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (12)

Глава 11
Но още тя лежи и към него крещи: „О, още, още!“

Кити се оказа красива дребна жена със светлозлатиста коса с лек оттенък на месинг, който подсказваше, че цветът й не идва от природата. Приличаше на жена, която не таи амбиции да стане дама, но има цял куп амбиции да се забавлява.

Тя се появи пред вратата на Хариет, за щастие преди Хариет да се е съблякла.

— Нел ми каза, че сте й направили услуга — каза Кити с чаровен кикот. — Нали нямате нищо против да седна? Уморих се от всички тези танци.

Тя седна — на леглото на Хариет.

Хариет заотстъпва и спря чак до вратата.

— Много мило от ваша страна, че ми давате назаем книга.

— Тази е една от любимите ми. Джентълмените обичат да им я чета на глас. Нали знаете, че аз съм музата на еротичната поезия?

Хариет примигна. Кити наистина ли си мислеше, че е муза?

Кити бе заета да прелиства книгата.

— Искате ли да ви прочета една поема? — попита я и вдигна глава. На устните й играеше дяволита усмивка. — Съвсем безплатно, разбира се. Не мога да се сетя колко пъти съм чела за джентълмени, към които не съм изпитвала и капка привличане.

Усмивката й стана още по-широка и Хариет осъзна с лека паника, че очевидно Кити не изпитва проблем с привличането по отношение на господин Коуп.

— Това тук е наистина смешно! — възкликна Кити. — И е за градината на мъжа. „Перо с дупка на върха, за нейната двулистна книга“. Не е ли много хитро? — И тя избухна във весел смях. — Двулистна книга!

Хариет се усмихна сковано.

— „Джудже на ръст, гигант по сила“ — продължи Кити. — Знаете ли, аз наистина съм научила нещичко за мъжете. Мога да разбера кога един мъж е джудже. — Тя стана и се понесе към Хариет. — Господин Коуп, нали нямате нищо против да ви наричам Хари? — Тя спря точно пред Хариет и прокара ръка по бузата й. — Кожата ви е толкова гладка! Сякаш никога не сте имали брада.

— Ъъъ — измърмори Хариет и бързо се отдалечи. — Този стих е много забавен, госпожице Кити.

Кити я последва.

— Искам да кажа. Хари, че мога да разбера дали един мъж е джудже, а вие сте по-скоро великан, не сте ли съгласен?

Хариет със сигурност трябваше да намали подплънките отпред.

Тя се обърна и прочисти гърлото си, за да каже нещо, но някой отсечено почука на вратата. Хариет се обърна и видя на прага лорд Стрейндж.

Погледът му се премести от Кити към нея и повдигна вежда.

— Учудвате ме, господин Коуп, наистина.

Кити му се усмихна и на бузите й грейнаха трапчинки.

— Просто нося на Хари една книга, лорд Стрейндж. От специалната ми библиотека.

По лицето на Стрейндж премина някакво странно изражение, но Хариет беше прекалено притеснена от факта, че собственото й лице ставаше все по-горещо, за да се помъчи да го разгадае. Мъжете дали се изчервяваха? Не си спомняше да е виждала мъж да се изчервява, но в момента Хари Коуп със сигурност поруменяваше.

Само след секунда Стрейндж вече държеше Кити за ръката и я извеждаше от стаята с думите, че трябвало да поспи.

После подаде глава обратно в стаята.

— Недейте да каните жени в стаята си, преди да сте се научили да контролирате изчервяването си… макар че това не е толкова лошо, колкото да изгубите контрол върху една друга своя част, ако ме разбирате. Ще се видим сутринта. Ще отидем на езда.

При други обстоятелства високомерието му щеше да ядоса Хариет, но сега беше прекалено благодарна, че изведе Кити от стаята. Определено беше останала с впечатлението, че тя се кани да посегне към нейното предполагаемо перо и да се опита да я накара да пише. Сигурно много щеше да се изненада, когато усетеше, че държи навит вълнен чорап.

Лусил помогна на Хариет да съблече тесния жакет и да свали памучните превръзки, които притискаха гърдите й. Най-накрая Хариет се пъхна във вана с гореща вода и въздъхна с облекчение.

— Лусил, би ли ми подала онази книжка със стихове на леглото ми? — провикна се тя.

Лусил се суетеше из стаята и си мърмореше нещо под нос. Не беше свикнала да „обслужва“ две млади жени, камо ли млада жена, която се преоблича като мъж, но все пак не можеха да доведат отделна камериерка за господин Коуп.

— Не се тревожи — каза Хариет. — Погрижи се за Изидор. Ще позвъня да изпратят някого да изнесе водата.

Лусил рязко се извърна с ръка на кръста.

— И как ще го направите, Ваша светлост? Само като ви погледнат в тази нощница, лакеите ще разберат какво става.

— Но тя е съвсем обикновена — възрази Хариет. — Може да мине за мъжка.

— Не става въпрос за нея, а за това, което ще се види от краката ви, когато застанете права — обясни Лусил, раздразнена.

— О! — промълви Хариет. — Съжалявам, че ти създавам толкова работа.

— Просто ще изтичам до другата стая и ще извадя нейните дрехи за през нощта — реши Лусил. — Ето, четете си книгата, а аз ще измия косата ви по-късно. Това е единственото хубаво нещо в цялата тази нелепа история. Косата ви е толкова къса, че ще ми отнеме само минута.

Тя й подаде книгата.

Хариет прескочи поемата, озаглавена „Градината на един мъж“. Не можеше да си представи как Стрейндж изпитва интерес към неприлична поема за органа на един мъж, колкото и остроумни да са римите.

На следващата страница имаше песен, озаглавена „През ливадата“. Изглежда, на тази ливада имаше много иглики, но и девойка и момък, които лежаха заедно.

Всичко това беше чудесно, с изключение на…

Момъкът я люби веднъж… а девойката искаше повече. Хариет не можеше да повярва какво чете. Но още тя лежи и към него крещи: „О, още, още!“

Струваше й се, че чете за свят, съвсем различен от онзи, в който бе живяла по време на брака си. Всъщност контрастът я накара да се усмихне. Какво, за бога, щеше да направи Бенджамин, ако легнала под него, тя изкрещеше: „О, още, още!“? Не можеше дори да си го представи.

И… защо изобщо да го казва? Хариет открай време мислеше, че мъжете са тези, които искат да повтарят любовния акт отново и отново.

Не че брачните интимности й бяха неприятни. Харесваха й. Обичаше да бъде с Бенджамин и всеки път, когато успееше да го откъсне от шахматната дъска, й се струваше като победа.

Тя прогони от ума си тази мисъл и отново обърна страницата. Намери още една поема за мъжкия член, а после и трета. Вече започваше да си мисли, че мъжете искат преди всичко да слушат песни за собствената си надареност, когато най-накрая откри песен за женски глас „Устните му са рубин, бузите му — като рози. Гдето и да иде, всички хубави девици все по него се увличат.“

Бузите на Стрейндж със сигурност не бяха като роза, но всички хубави девици като че ли наистина се увличаха по него. Не че Нел беше девица, разбира се. И Хариет не беше. Просто… по някаква причина не можеше да откъсне поглед от него, когато той влезеше в стаята.

По-рано, когато неочаквано го видя на прага си, сърцето й заби толкова бързо, че се притесни той да не забележи. Дори гласът му сякаш беше по-дълбок и по-дрезгав от гласа на другите мъже. Този порочен глас, съчетан със суровата интелигентност в погледа му…

Според Хариет съчетанието от този глас и тези очи беше много по-изкусително от мъж с бузи като рози.

Тя продължи да чете. Това, което девойката каза, че иска да направи — и с кого иска да го направи — накара сърцето на Хариет отново да забие силно.

Нищо чудно, че Вилиърс я сметна за отегчителна стара жена, когато я докосна… и тя го зашлеви. Според тези стихове жените целуваха мъжете на всяка крачка, а мъжете с готовност им отвръщаха със същото. А той само я докосна.

Все пак беше малко вероятно тази песен да изкуши Стрейндж. Всички тези неприлични, глупави приказки за интимните части на жените и мъжете бяха забавни, но Хариет си спомни изражението му, докато танцуваше със София Графтън, и поклати глава.

Писмото трябваше да бъде много по-сложно от това. По-съблазнително. По-еротично.

Ако пишеше това писмо от свое име…

При тази мисъл цялото й тяло потръпна.

Ако пишеше писмо, с цел да съблазни Стрейндж, щеше да го насочи към интелигентността му. Да го направи не еротично, а интригуващо. Можеше да си представи как Стрейндж отваря писмото й и размишлява над него.

Щеше да го накара да почака. Стрейндж беше мъж, който бе получил прекалено много неща — прекалено много жени — твърде лесно. Тя щеше да го поведе в танц на изкушение и желание. Щеше да…

Хариет рязко се откъсна от фантазията си. За бога, какво си въобразяваше? Тя беше дошла на увеселението на Стрейндж преоблечена като мъж! Да не говорим, че освен това беше скучна, сериозна херцогиня, макар че точно сега не се чувстваше такава. Не биваше да потъва в неприлични фантазии за домакина си, колкото и да…

Докато се унасяше, две римувани думи не спираха да се повтарят в главата й: „нощ“ и „лош“. Още по-неприлично: „мъниче“ и „кокиче“.

Хариет се унесе в сън с усмивка на устните.