Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (21)

Глава 20
Още яйца с масло

Когато Хариет най-накрая се качи на горния етаж, завари Нел седнала на леглото й и едва не изстена.

Нел скочи на крака.

— Действа! — провикна се тя.

— Кое действа? — попита Хариет и се отпусна в един стол. Приятната топлина на брендито се беше стопила и я беше оставила ужасно уморена.

— Стрейндж започва да ме забелязва. Не знам как го правите, Хари, но действа!

— Откъде знаете?

— Срещнахме се в коридора, той ме сграбчи за раменете, погледна ме много внимателно в лицето и попита: „Фамилията ви не е ли Гейл?“^[1]

Тя млъкна.

— И после? — попита Хариет.

— Това беше. Аз се понаведох към него, в случай че иска да ме целуне, но той пак тръгна по коридора. Но определено привлякох интереса му. И сега имам една идея.

— Каква? — попита Хариет и потисна прозявката си.

— Мисля, че може да се омъжа за него.

Хариет не можа да потисне лекия си смях.

— Наистина ли?

Нел не беше от хората, които лесно спираха да говорят.

— На Стрейндж му трябва съпруга. Очевидно е силно привлечен от мен и само чака подходящия момент, за да направи първата крачка. Ако изиграя картите си както трябва, ще се ожени за мен.

— И как ще ги изиграете? — попита Хариет.

— Ще откажа да легна с него — отговори Нел. — Само първия път, разбира се. И имам нужда от помощта ви: трябва да промените поемата.

— В какъв смисъл?

— Да намекнете за брачен живот, естествено.

— Не виждам как бих могла — измърмори Хариет със съмнение. — Говорех за нощи и наслада. Как да превърна това в брак?

— Можете! — окуражи я Нел. — Освен ако не смятате, че трябва просто да му позволя той да ми направи предложението.

— Мисля, че този план е по-добър — каза Хариет с известно облекчение. — Поемата вече е написана. В последния куплет дантела ще се римува с „Нел“, разбира се.

— Не мога да кажа, че виждам римата.

— Никога не съм твърдял, че съм поет! — отвърна остро Хариет.

Нел скочи от стола си, наведе се и я целуна.

— Вие сте моят безстрашен рицар. Толкова съм ви благодарна! — И изчезна.

Хариет остана на мястото си, вперила поглед в ботушите си.

Бенджамин беше човек, изпълнен с такава страст, че през годините на брака им тя избледня в неговата сянка. Едва когато обу мъжки панталони, се почувства способна да се фехтува с човек като Стрейндж. При нормални обстоятелства един толкова красив мъж щеше да я накара да остане с вързан език. Щеше да я погледне с безразличие, а тя щеше да измънка нещо и да се отдалечи.

Само по мъжки панталон и чорапи, с крака, изложени пред целия свят, придобиваше кураж.

Страст…

Друга страст, освен носенето на мъжки панталони.

Думата се плъзна в съзнанието й с хладния звук на стомана. „Ако можех да си избера страст — помисли си Хариет, — това щеше да е страстта ми към изкуството на рапирата.“ Джем бе започнал да я обучава, за да й даде оръжие, да я направи мъж — така каза.

И се получи. С това тънко, опасно острие в ръка Хариет се чувстваше могъща. Чувстваше се като човек, с когото трябва да се съобразяват. Кръвта й пееше, когато напасваше движенията си към замаха на противника си — каква красота! Сложно математическо мислене, което тя разбираше.

Хариет стана и отново стисна рапирата, забравила за изтощението си. Бутна настрана стола, за да има пространство, и започна да упражнява движенията, на които я бе научил Джем. „Атакувай, парирай, финтирай, мушкай!“ Гласът му звучеше в главата й. „Най-прекият път между две точки е с върха на оръжието, а не със страната му.“ Хариет си представи, че срещу нея стои противник, който замахва към нея с въртеливо движение. Отново и отново започна да упражнява хода си срещу него. Виждаше сребристия блясък на острието му, виждаше как то прорязва въздуха и вдигаше своето, за да го посрещне.

„Блокирането е последен изход. Избягвайте острието.“

Започна да упражнява многократно това движение. Представяше си ъгъла на острието, позицията на тялото, отскачаше настрана, така че невидимата рапира да посече въздуха вместо тялото й.

Когато се приведе и притисна хълбока, в който усещаше бодежи, задъхана, с капеща от челото пот, къщата бе съвсем тиха. Навярно бе минало полунощ.

И все пак отнякъде чуваше…

Възможно ли беше това да е мяукане на котка? Приличаше на плач. Хариет избърса лицето си и остави рапирата. Ризата й беше малко влажна на яката.

Колко различно беше да си мъж! В женските си дрехи Хариет никога не се потеше. Сега сърцето й биеше лудо, а кръвта й препускаше. Искаше й се да се засмее.

Без да си направи труда да си обуе ботушите, тя отвори вратата, за да чуе по-ясно шума. Не беше котка. Хариет хукна по коридора.

Юджиния, третият етаж, заключената врата.

Хариет се изкачи тичешком по стълбите и се втурна към огромната дъбова врата, която отделяше крилото на Юджиния от останалата част на къщата.

Сега я чуваше ясно. Юмручетата й удряха по вратата, а виковете й се приглушаваха от ридания.

— Юджиния! — провикна се Хариет. — Аз съм Хари. Какво има?

От другата страна на вратата се изля порой от думи, но Хариет не разбираше, затова повиши гласа си до писък.

— Пожар ли има?

Един тих глас се обади близо до ключалката:

— В спалнята ми има огън.

— О, Боже! — промълви Хариет и почувства, че й се завива свят. — Къде е лакеят? Къде е?

В отговор чу ридания.

— Не знам къде е. Чукам от цяла вечност, но никой не дойде и е студено и тъмно, а гувернантката ми…

Хариет не можа да чуе останалото.

— Има ли много пушек? — попита тя с най-строгия си глас.

Чу само ридания и нещо, което не можа да разбере.

— Юджиния, трябва да ме слушаш внимателно. Сложи ухо на ключалката. В коридора има ли пушек?

Тишина. А после:

— Не.

— Чудесно! — отговори Хариет. Умът й трескаво препускаше. — Кажи ми, ти дръпна ли шнура на звънеца в спалнята си?

— Забравих! — отговори Юджиния и гласът й секна, задавен от ридание. — Уплаших се и избягах оттам, и не искам да се връщам!

— И аз не искам да се връщаш — успокои я Хариет. — Виждаш ли огъня?

Гласът на Юджиния прозвуча леко объркано.

— Разбира се, че не.

— Тогава стой, където си — каза Хариет. — Не мърдай. Ако огънят се приближи, се наведи към пода. След минутка се връщам, Юджиния. Нали ще издържиш дотогава? — Тя тревожно пипна вратата. Беше хладна, без топлина от наближаващ огън. Пожарът не можеше да се разпространи веднага в коридора, нали така? — Юджиния! Чуваш ли ме?

— Да — отговори момиченцето. — Но, Хари…

— Само ме чакай! — нареди Хариет.

Обърна се. Намираше се в коридора на третия етаж и от двете й страни се редяха врати на спални. Без да се колебае, тя отвори най-близката врата и пипнешком потърси шнура на звънеца. Не можа да го намери, затова се втурна към прозорците и дръпна със замах пердетата.

От леглото се разнесе объркан шепот, но тя дори не погледна нататък — просто хукна обратно към вратата. Сега можеше да види шнура на лунната светлина. Беше от другата страна на вратата, а не където очакваше. Тя го дръпна веднъж, втори път, трети път с всички сили.

— Какво става? — долетя от леглото мъжки глас.

Хариет се обърна и видя мъж, който приличаше на морж с нощната си шапчица.

— Пожар в западното крило, сър! — отговори тя, дръпна отново шнура, излезе тичешком в коридора и се върна до вратата.

— Добре ли си, Юджиния? — попита тя, като се насили да говори спокойно.

— Не ми харесва тук! — отговори момиченцето и риданието в гласа му накара сърцето на Хариет да спре. — Тъмно е и съм сам-самичка!

— Ще убия баща ти! — процеди през зъби Хариет.

— Искам татко — промълви Юджиния и пак се разплака. — Искам татко!

Нямаше ключ. Естествено, че нямаше, тъй като Джем искаше да е сигурен, че никой пропаднал тип няма да проникне в западното крило.

— Спалнята на баща ти също ли е в западното крило? — попита Хариет.

— Той не е… там! — хлъцна Юджиния. — Отидох в стаята му, но го няма.

Хариет се втурна към стълбищната площадка и погледна надолу към дългата редица от стъпала.

— Не си тръгвайте! — провикна се Юджиния. — Стойте тук, Хари! Моля ви, не си тръгвайте!

— Няма — обеща Хариет и сложи ръка върху дебелото дърво, сякаш можеше да погали лицето на Юджиния през него. — Обещавам, никъде няма да ходя.

— Изпейте ми някоя песен — помоли момиченцето.

Умът на Хариет запрепуска трескаво.

— Знаете ли някакви песни? Моят татко не знае нито една. Казва, че това било, защото е мъж.

— Е, аз знам няколко — каза Хариет. Но съзнанието й сякаш се бе изпразнило и тя можеше да мисли единствено за миризмата на пушек. Не знаеше никакви детски песни. Най-накрая се сети за една, която учителят й по музика й наби в главата преди години, когато й предстоеше да дебютира в обществото.

— „Пий за мен само с очи — запя тя. — А с моите аз клетва ще дам.“

— Какво означава това? — попита пискливото гласче на момиченцето. Но сега не звучеше толкова уплашено.

— Означава, че певецът се възхищава на очите на любимата си — на жената, която обича.

— О! Знаете ли други песни?

— Не.

— Е, добре, давайте.

— „Ти целувка в чаша остави — вино няма аз да искам.“

— Как се оставя целувка в чаша?

— Уместен въпрос — измърмори Хариет, но не отговори, просто продължи да пее: — „Целувката, която от душата иде, иска от небесния нектар. Но и за нектара на Олимп, твоите устни няма да сменя.“

— Нектарът не е ли това, което пият пчелите?

— Така мисля.

— Аз не бих го сменила за целувка. Какво за Олимп?

Но Хариет най-накрая чу, че някой идва по стълбите, и скочи на крака. Беше лакеят, толкова уморен, че лицето му беше побеляло.

— Пожар! — изрева Хариет. — В западното крило е избухнал пожар, а госпожица Юджиния е сама там!

За миг той я погледна безмълвно, после се обърна и хукна обратно по стълбите.

— Хари? — обади се Юджиния от другата страна на вратата.

— Да, миличка?

— „Пожар“ ли казахте?

— Не се тревожи — увери я Хариет с решителен тон. — Той всеки момент ще донесе ключа и аз ще те измъкна оттам точно след минута. Всичко ще бъде наред, Юджиния. Ще потушим пожара, а после ще намерим баща ти и ще го убием.

Осъзна, че той навярно се намира в нечие легло. Разбира се! Мъж като него със сигурност си имаше любовница, макар че Хариет, с колосалната си наивност, не го бе осъзнала. Беше се сгушил в някое легло, навярно с някоя от Грациите.

— Но, Хари — казваше Юджиния, — огънят е в моята стая.

— Знам — отговори Хариет. — Не се тревожи.

— Не се тревожа за това — отговори Юджиния. — Знаете ли, Хари, че когато пеете, звучите като момиче?

Хариет прочисти гърло. Цялата тази преструвка беше нелепа. Тя отвори уста, но точно тогава чу трополене на стъпки и от стъпалата долетя цяла тълпа лакей, предвождана от Поуви, който носеше грамаден месингов ключ.

— Дайте ми го! — нареди Хариет.

Поуви й връчи ключа.

Тя го пъхна и ключалката, отвори със замах вратата, привлече в прегръдките си малката фигурка, сгушена на пода, и се дръпна назад, стиснала Юджиния.

— Слава богу! — чу тя гласа на Поуви. Слава…

Гласът му секна. Той гледаше надолу по коридора, който се простираше пред тях под мътната светлина на една-единствена лампа, която гореше до вратата. Нямаше и помен от пушек. Нямаше…

— Юджиния! — възкликна Хариет и дръпна момичето да стане. — Нали ми каза, че има огън?

Юджиния подсмръкна.

— Наистина имаше — каза тя. — В моята стая винаги има огън.

В коридора зад гърба на Хариет се отваряха врати. До ушите й достигнаха тихи викове на ужас.

— Пожар! — ненадейно изрева джентълменът морж зад рамото й. — В другото крило!

Създаваше впечатлението, че има прекалено много зъби.

Някой от събралите се в коридора изкрещя. Поуви наклони глава и един лакей се втурна в западното крило.

Хариет коленичи пред Юджиния.

— Ти плачеше. Беше уплашена.

Юджиния отново подсмръкна и очите й се насълзиха.

— В спалнята ти имаше ли пожар?

— Не — отговори момиченцето. — Но когато се събудих… когато се събудих, бях сама.

Хариет вдигна поглед към Поуви. Струваше й се, че отново се учи как да диша.

— Къде е лакеят, който винаги стои на пост тук? И къде са гувернантката на госпожица Юджиния или прислужницата й? Кой спи при нея.

— Непременно ще попитам на сутринта увери я Поуви. — Ще попитам какво…

— Ще попитате сега! — тросна се Хариет и се изправи. Всеки сантиметър от нея се бе преобразил от добродушния Хари Коуп в херцогиня — жена, която управляваше херцогското имение, да не говорим за съдебната зала на съдия Трудър, от години. — Предлагам веднага да разберете къде се намират тези хора, Поуви. А освен това може би… — продължи тя със смразяващ тон — … може би ще искате да уведомите лорд Стрейндж за случилото се, ако успеете да разберете къде е отишъл да си легне.

Поуви се изправи в цял ръст.

— Ще го направя, сър — отговори той. — Незабавно.

— Ще заведа госпожица Юджиния в моята стая — продължи Хариет и погледна по коридора към сгушените един до друг хора. По това време на нощта съвсем не изглеждаха чак толкова бляскави. — Няма никакъв пожар — обърна се тя към тях. — Ако обичате, върнете се в стаите си. Съжаляваме, че смутихме съня ви.

— Чай? — попита Поуви отчаяно. — Яйца с масло?

— Стига толкова яйца с масло! — отвърна Хариет в същия миг, в който Юджиния каза:

— Да, ако обичате.

— Е, добре, яйца с масло — примири се Хариет и хвана детето за ръка. — Искам да разбера точно какво те е уплашило, но то ще почака, докато ти измием лицето.

Двете слязоха по стъпалата, без да казват нищо. Сърцето на Хариет все още препускаше лудо. Усещаше, че й прилошава от толкова много стъписване и вълнение.

Влязоха в стаята на Хариет и тя погледна с известно неверие към стола, който все още стоеше избутан на една страна, и към ботушите и рапирата си.

— Съжалявам, задето си помислихте, че има пожар — извини се Юджиния и седна на ръба на леглото. — Не исках да създавам такова впечатление.

— Не си виновна ти — успокои я Хариет. — Кошмар ли сънува?

— О, не! — отвърна Юджиния. Това изобщо нямаше да ме смути. Аз не съм бебе, нали знаете. Щях да заспя пак. Стана заради плъха.

— Плъх!

— Да — кимна Юджиния. — Пробяга по леглото ми, аз се събудих и го видях. Стоеше и ме гледаше. Право в лицето. Беше целият черен, с ужасна розова опашка.

— Сигурно си сънувала — промълви Хариет. — Един плъх никога не би направил такова нещо. Те се страхуват от хората. Сънувала си.

— Аз мога да различа сън от плъх, Хари! Плъхът ме ухапа. Един сън никога не би направил нещо подобно.

— Плъхът те е ухапал? Къде?

— Ето тук — протегна Юджиния дясната си ръка и наистина, точно над палеца й имаше четири остри следи от пробождания. Кожата около тях се беше подула.

— О, не! — прошепна Хариет, вдигна Юджиния и се втурна към легена. Наля вода от каната и пъхна ръката й вътре. — Сапун — каза тя. — Сапун.

Сърцето й отново биеше оглушително.

— Тук е — каза Юджиния и посочи към топката сапун.

Хариет започна да я сапунисва, без да спира.

— Плъхът не беше много мръсен — каза Юджиния. — Искам да кажа, че ме уплаши. И не исках да оставам в стаята с него. Но имаше хубаво бяло петно на корема, като красива жилетка. Като за плъх беше доста чист.

Хариет изстена и продължи да търка още по-силно.

— Колко плъхове си виждала?

Някой почука на вратата и Хариет се обърна, готова да се разкрещи на Джем. Но очевидно не бяха успели да го измъкнат от леглото, което си беше избрал, защото влезе само Поуви с яйца с масло. Остави ги на масичката до креслото. Един лакей внесе още едно кресло.

— Ммм! — възкликна Юджиния, освободи ръката си и из цялата стая се разхвърчаха капки вода. — Умирам от глад!

— Доколкото разбирам, не сте успели да намерите лорд Стрейндж — каза Хариет.

Поуви се поклони.

— Не успях, господин Коуп.

— Проверихте ли всички спални? — попита тя леко язвително.

Той примигна.

— Не, разбира се. Не мога да безпокоя нашите гости по такъв начин.

— Направете го! — тросна се тя.

— Лорд Стрейндж ще се ядоса — възрази Поуви.

Тя го прикова с поглед.

— Лорд Стрейндж ще си има други тревоги. Може да искате да му съобщите, че дъщеря му е ухапана от плъх.

За миг той остана неподвижен, а тя го измери с най-властния си поглед на херцогиня. Накрая Поуви излезе заднешком и тихо затвори вратата след себе си.

— Мисля, че Поуви не ви харесва, Хари — каза Юджиния и си взе огромна хапка яйца с масло.

— И аз не го харесвам особено — не се трогна Хариет. — Щом в стаята ти има плъх, значи е виновен Поуви.

— Аз не мисля, че е той — каза след миг Юджиния. — Татко ми каза, че във всички стари къщи има мишки.

— Мишките са едно. Плъховете са друго.

— Мисля, че плъхът е бил гладен — заразсъждава Юджиния. — Пратиха ме да си лягам без вечеря, защото бях палава. — И тя изяде още една голяма хапка яйца.

— Какво беше направила?

— Изпаднах в ярост — отговори Юджиния. — Понякога го правя, а това е голяма грешка. Гувернантката така ми се ядоса, че излезе от стаята.

— И не се е върнала.

— Не, затова не ми донесоха вечеря. Но аз си го знаех. Никога не ми носят вечеря, ако съм била непочтителна. А понякога просто се чувствам непочтителна.

— С всички хора е така — успокои я Хариет, усещайки как в гърдите й се надига ярост. — Мисля, че все пак е трябвало да ти позволят да вечеряш.

— Знам как трябва да се държа — обясни Юджиния. Но просто не мога. Гувернантката иска да упражнявам френския си. Но аз предпочитам да се занимавам с моите изчисления. И не можех да внимавам, просто не можах. И тогава й се троснах.

— Грубо ли се държа? — поинтересува се Хариет.

— Ужасяващо грубо — потвърди Юджиния с бодър глас и се зае с препечените филийки. — Знаете ли, Хари, на места косата ви стои изправена.

Хариет вдигна ръка към главата си и установи, че косата й се е измъкнала от панделката на врата и стърчи разрошена около главата й.

— Тя си е такава.

— Така изглеждате като момиче — забеляза Юджиния. — От вас би излязло много хубаво момиче.

Хариет изпита огромно удоволствие за този комплимент.

— Момиче ли сте? — попита Юджиния с онази забележителна прямота, която често проявяват децата.

Хариет кимна.

— Няма да кажа на никого — обеща Юджиния. — Иска ми се да стана красива като вас. Но няма да стана. Примирила съм се.

— Какво говориш, за бога? — възкликна Хариет. — Ти си красива!

— Татко казва, че най-ужасното нещо на света е да излъжеш някого само за да не нараниш чувствата му. — Сивите очи на Юджиния бяха много сериозни. — Косата ми е странна, а носът ми — голям.

— Косата ти наистина е много къдрава — съгласи се Хариет. — Моята също. Но носът ти изобщо не е голям, а очите ти са прекрасни.

— Вече съм свикнала с тази мисъл — отвърна ведро Юджиния. — Татко е много богат, затова ще се омъжа, за когото поискам. Ще го купя.

— О! — промълви Хариет, изненадана.

— Вие богата ли сте? — попита Юджиния. — Когато имаш богатство, нещата изглеждат много по-хубави.

— Да — отговори Хариет след миг. — Предполагам, че съм богата. Не съм се замисляла.

— Защо? Можете да си купите съпруг, нали знаете? Мога да ви кажа как — татко ми каза всичко за това. Отивате в Лондон и слагате на една колона в катедралата „Сейнт Пол“ колко пари имате. Катедралата е много голяма и там можете да намерите всичко — от треньор на коне до съпруга.

— О! — промълви Хариет. — Баща ти да не би да смята да си купува съпруга?

— Той много е обичал мама — отговори Юджиния. Започваше да изглежда малко сънена. — Но не я е купил. Тя го е купила.

— Защо не поспиш в леглото ми, докато баща ти дойде?

Юджиния се запрепъва към леглото и заспа в мига, в който главата й докосна възглавниците.

За миг Хариет остана неподвижна, после нежно докосна косата й. Не я бяха сресали преди лягане. В това имаше логика, предвид факта, че гувернантката бе изфучала разярена от стаята преди вечеря и не се беше върнала дори за да измие лицето на Юджиния. Но Джем не трябваше ли да каже „лека нощ“ на дъщеря си?

Хариет преглътна с усилие. Ако животът бе проявил великодушие към нея и я беше дарил с дете…

— Ти можеш да станеш моята страст — прошепна тя. Ако Юджиния беше нейна, можеше да изпитва към нея същия плам, какъвто Бенджамин изпитваше към шаха.

Тази мисъл обаче беше тъжна и мрачна и само я накара да се почувства още по-уморена. Затова тя се запрепъва към креслото и седна. Най-накрая заспа, като мислеше за изчисления и деца.

Когато се събуди от сън, в който един много чист и интелигентен плъх правеше изчисления върху лист хартия, беше призори. Вратът й беше скован от спането в креслото. Тя се изправи с усилие, после се строполи в леглото си до Юджиния, напълно облечена.