Елоиза Джеймс
Лейди Хариет (17)

Глава 16
Наклоненият бордей във Фонтхил

7 февруари 1784 г.

На следващата сутрин той влезе в стаята й, без дори да почука, но този път Хариет беше готова. Беше будна и облечена, небрежно седнала в едно кресло. Четеше и изглеждаше като човек, който не се е хвърлил там само преди две секунди.

— О! — измърмори Стрейндж и спря рязко.

Тя стана и се усмихна, сякаш всеки ден й се случваше мъже да влизат в спалнята й.

— Готов ли сте да тръгваме, сър? — попита тя, макар че задните й части пулсираха като набодени с цял игленик само при мисълта за седло.

— Да — изръмжа той.

Пак изглеждаше ядосан. Очевидно у нея имаше нещо, което го дразнеше. Докато слизаха по стълбището, Хариет не спря да мисли за грубите му обноски. Навремето и Бенджамин си позволяваше да се държи грубо.

Нея обаче я бяха учили, че една дама никога не си изкарва лошото настроение на други хора. И тя се придържа към това правило години наред — нито веднъж не се тросна на хората, които по заобиколен начин я обвиняваха за самоубийството на Бенджамин, колкото и груби да й се струваха.

Стрейндж скочи на седлото с момчешки ентусиазъм, който се стори привлекателен на Хариет, макар и против волята й.

Или може би й се стори привлекателен начинът, по който се издуха мускулите на краката му, когато се намести на гърба на коня.

Увеселенията, прочути с възможностите за любовни връзки, имаха едно достойнство, което не можеше да им се отрече: самата атмосфера предразполагаше към откровено преценяване на телата на другите. У лорд Стрейндж имаше много неща, които се струваха привлекателни на Хариет.

Когато стигнаха до началото на пътя, Стрейндж леко се надигна в стремената и накара коня си да препусне в тръс. Хариет го изгледа отзад и си промени мнението.

Това, което изпитваше, не беше просто привличане.

Почувства се почти безпомощна пред желанието. Това желание беше… неутолимо. Сякаш бе готова на всичко, за да го погали, да го докосне.

Фактът, че той я смяташе за женствен мъж, чиято компания едва търпеше, нямаше значение.

Тя събра поводите и пришпори коня в тръс. Откровено казано, при първия удар в седлото, когато конят препусна, й се прииска да изкрещи. Но тя запъна крака в стремената и се помъчи да се задържи над седлото. Получи се… донякъде. Положението се подобри чувствително, когато конят й удължи крачка и препусна в галоп. Тя започна да се друса в обратния ритъм и този път болката съвсем не беше толкова голяма.

Всъщност Хариет дори се наведе над врата на коня и започна да се наслаждава на усещането, като се постара да забрави за ледения вятър, който свиреше в зъбите й и пищеше в ушите й.

Стрейндж я чакаше в края на пътя. Хариет спря коня си, като дишаше учестено.

— Така е по-добре — каза той, обърна коня си и пое обратно.

— Исусе Христе! — измърмори Хариет, загледана след него. Нали вчера й каза, че след галоп конете трябва да ходят? Накрая го последва. Ако спреше дори за миг, студът се забиваше в костите й. Земята летеше под краката й, изпод копитата на коня хвърчаха буци пръст, а тънкият лед хрущеше.

Беше прекрасно.

Сърцето й биеше лудо, кръвта шумеше във вените й. Ненадейно осъзна, че не се е чувствала толкова жива от… о! — от години.

От смъртта на Бенджамин насам. Може би дори отпреди това. Сякаш бе живяла в памучен пашкул, който сега се разкъсваше и светът избухваше около нея, блестящ, пълен с живот, цвят и движение. От един храст излетя сойка; Хариет зърна опашката на заек, която подскачаше под един жив плет.

Когато се приближи до мястото, от което започваше алеята на Стрейндж, тя дръпна поводите. Кобилата й бе харесала бягането и сега забави ход с няколко тромави, сковани движения, от които всички натъртвания на Хариет отново я заболяха. Но тя беше толкова погълната от къщата на Стрейндж, че само потръпна.

За пръв път я поглеждаше истински. Сякаш видя пред себе си детска рисунка на провинциална къща — едновременно къща и замък. Част от нея блестеше, построена от истински портландски камък, но една част отдясно изглеждаше като захвърлени парчета от средновековен замък без куличка.

После идваше ред на крилото отляво, ниско и дълго, с оранжерии, които стърчаха от него като спици на колело. И накрая Хариет видя постройка, която приличаше на кула. Навярно това бе прочутата репродукция на Наклонената кула в Пиза, само че според нея известната италианска кула не беше чак толкова наклонена. Тази реплика беше построена от тухли, с малка месингова островърха шапка отгоре.

Изглеждаше опасна.

Един дълбок глас се обади:

— Гледате кулата ми и се мръщите. Искате ли да я видите?

— Наистина ли сте я проектирали вие?

За пръв път, откакто се запознаха, очите на Стрейндж се оживиха от чувство, различно от лениво одобрение или сарказъм.

— Хайде да я разгледаме. — И без да чака отговор, той насочи коня си през арката.

Хариет разтърси замръзналите си пръсти и хвана поводите.

Когато погледна по-внимателно кулата, установи, че е от тухли, с дървена врата и тревожно наклонена. Всъщност не изглеждаше наклонена, а на път да се прекатури. Приличаше на дърво, което постоянни зимни бури са извили над ръба на скала. На пияница, който пада на земята.

Накратко, приличаше на сигурна смърт.

Когато Хариет пристигна, Стрейндж вече беше слязъл от коня си и отключваше вратата.

— Елате — каза той през рамо, преди да изчезне във вътрешността на постройката.

Хариет погледна надолу. Никога не беше слизала от коня си без чужда помощ. Дамите просто не го правеха. А Ник, нейният любим коняр, който тази сутрин я качи на седлото с цял куп прошепнати съвети, не се виждаше никъде.

Леко сумтейки от болката в мускулите, тя измъкна десния си крак от стремето и се опита да се плъзне на земята.

Тупна по дупе на замръзналата почва точно когато Стрейндж се появи пак на вратата.

Хариет побърза да се надигне.

— Вие сте най-ужасният ездач, когото познавам — каза Стрейндж, но в гласа му нямаше враждебност. — Но яздите така, че ще си счупите врата. Майка ви никога ли не ви е позволявала да се качите на кон.

— Майка ми… — започна Хариет, преди да си спомни, че Вилиърс й беше измислил болнава майка в провинцията. — Майка ми ужасно се бои от конете — каза тя. — Какво да правя с поводите?

— Просто ги пуснете. Моите коне са изключително добре обучени. Виждате ли как жребецът просто ме чака? Вашата кобила ще направи същото.

Хариет остави юздите и отстъпи назад. Кобилата й не беше глупава и незабавно реши, че предпочита да отиде в приятните топли конюшни, затова препусна натам.

Бързо.

Хариет не виждаше причина да го коментира, затова мина покрай Стрейндж, като го остави да измърмори няколко интересни проклятия зад гърба й.

Влезе в кулата и се закова. В постройката имаше единствено една кръгла стая, а таванът просто се отдръпваше и отдръпваше, така че Хариет усети как й се вие свят, когато вдигна глава и видя, че покривът се отклонява наляво.

Стените бяха покрити с огромни парчета водна коприна с цвят на кайсия. Имаше само голямо легло, покрито с газ в цвят на кайсия, и солидно дъбово бюро, отрупано с документи. Помещението приличаше на странна смесица между ориенталски харем и адвокатска кантора.

Тя остана с отворена уста.

— Не е ли интересно? — попита Стрейндж и застана до нея. — Насочих вектора до самия предел, на който можеше да издържи това тегло.

— Все едно гледам в изкривен комин — каза Хариет и без да обръща внимание на леглото, отново вдигна глава и погледна нагоре.

— Ако изчислите ъглите, Коуп, ще видите, че съм постигнал около шейсет и три градуса наклон за петдесет процента от височината. Какво мислите?

— Мисля, че е опасно — отвърна Хариет направо.

— Не е опасно. Много внимателно изчислих тежестта на тухлите и наклона на кулата.

— Да, сигурна съм. Опасно е.

— Не е опасно — повтори той с овладян глас, който й подсказа, че и други разумни хора са изтъквали същото. — Прислужниците не обичат да се приближават, затова се примирявам с техните слабости. Но всеки образован човек би трябвало да разбере, че инженерната наука диктува точно какво може да направи или да не направи дадена сграда по отношение на ъглите.

— Не виждам никакви прозорци? — попита Хариет.

— Щяха да променят товароносните качества на тухлите.

„С други думи — преведе си Хариет, — цялата сграда е щяла да се срути.“

— Кулата в Пиза си стои от седемдесетте години на дванайсети век — каза Стрейндж, закрачи напред и използва един кремък, за да запали фенер, висящ на малка кука. Златиста светлина обля раменете му и това напомни на Хариет колко й е студено.

Когато тя не каза нищо, с което да потвърди, че е гениален в строенето на кули, той добави:

— През лятото с Юджиния често идваме тук на пикник.

Тя спря да оглежда двете тухли, за които беше сигурна, че ще се ударят една в друга.

— Не бива да го правите.

— Какво да правя?

— Дъщеря ви не бива да идва в тази кула. Никога. Едно е да излагате на риск собствения си живот — „както и моя“, добави наум, — но дъщеря ви не бива да се приближава на повече от сто метра до тази кула.

Той я погледна намръщен.

— Вилиърс ми каза, че сте прекарали целия си живот под крилото на майка си. Не искам да ставам груб, Коуп, но ако държите да станете мъж, трябва да спрете да повтаряте думите на майка си. — И той изимитира гласа й: — Много е студено! Много е опасно!

— Да не би да си мислите, че като поставяте едно дете в опасност, това ви прави по-смел? Интересно, че не принуждавате прислужниците си да рискуват живота си, като влизат в това ваше творение. Наистина трябва да започна да си водя бележки. Бележка първа: мъжествеността се постига, като рискуваш живота на деца, но не и на подчинени.

— Голямо сте магаре! — изръмжа той.

Хариет се почувства запленена. Никой не я беше наричал „магаре“. Несъмнено Бенджамин я смяташе за магаре, но никога не би казал подобно нещо на една дама.

— Вие също — отвърна приветливо тя и го озари с широка усмивка, която очевидно го стъписа. — Никога повече не позволявайте на дъщеря си да стъпи в тази кула или да се доближи за нея. Прекалено много я обичате. Защо да рискувате да останете с разбито сърце?

Тя улови погледа му и го задържа достатъчно дълго, за да се увери, че е осмислил думите й. После излезе навън, на ледения въздух.

— И само още нещо — продължи тя. — Тази стая е обзаведена като бордей. Колкото и находчиво да е от ваша страна да пресъздадете тази очарователна атмосфера, защо, за бога, водите детето си тук?

По лицето му премина изражение на чиста ярост.

— Това не е бордей.

— Сам ли избрахте завесите?

— Не, аз… — започна той и млъкна.

— Нека предположа — каза Хариет, която безкрайно се забавляваше. — Обърнали сте се към някоя лондонска фирма, чийто последен ангажимент е бил да обзаведе будоара на някоя куртизанка.

Той не каза нищо.

— Е?

— Госпожица Беси Ламот поръча завесите — процеди той през стиснати зъби. — Аз в никакъв случай не съм си го представял като бордей.

— Предполагам, че Беси е пресъздала обкръжението, което познава най-добре — подметна благо Хариет.

Той закрачи към коня си.

— Ще трябва да яздите зад мен.

Хариет погледна към стегнатото му мускулесто тяло и усети тръпка, която изобщо не се дължеше на предполагаемата й мъжественост, а на реалната й женственост.

— Мога да вървя пеш. Сега, след като постоях малко на вятъра, ми е много по-топло.

— Глупости! Юджиния ще иска да гледа урока ни по фехтовка. — Ако се съдеше по тона му, нямаше търпение да се изправи пред нея с рапира в ръка. Метна се на седлото и я погледна. — Предполагам, че няма да можете да се качите без помощ.

Сякаш не искаше да я докосва и от това малко я заболя. Но започваше да трепери цялата, така че просто поклати глава.

Той протегна ръка. Тя се приближи, сложи ръката си в неговата и вдигна глава.

— Сега какво?

Той се взираше надолу, в ръцете им. Нейната, разбира се, просто се губеше в неговата.

— Сега какво? — повтори тя. — Трябва ли да извадите крака си от стремето, за да мога да се кача?

— За бога! — измърмори той и я повдигна рязко.

Хариет излетя във въздуха и се приземи точно зад седлото му, като нададе приглушен писък. Задницата на коня се накланяше назад, затова тя започна да се промъква напред, докато се озова на повдигнатия край на седлото на Стрейндж. Така буквално се залепи за гърба му, но там поне имаше шанс да остане върху коня.

— Пуснете раменете ми! — каза той раздразнено.

— Стиснах ги, защото се опитвам да не излетя към съседното графство! — едва успя да изрече тя.

— Пищите като жена — отбеляза той, очевидно отвратен.

Хариет изпита желание да го удари с всички сили, но се овладя. Конят сякаш дори не усети тежестта й — той танцуваше, изпълнен с желание да се върне в конюшнята.

— Оставихте коня си на студа след галоп — каза многозначително Хариет.

— И аз си мислех същото — каза той със съжаление в гласа. — Коне, прислуга, деца… Боя се, че се вълнувам не от тях, а от неща като това тук.

— Кулите?

— Инженерната мисъл, вложена в тях. Изчисленията. Онзи ден открих как можем да сложим фалшив под в балната зала.

Хариет изчака миг, преди да зададе очевидния въпрос:

— И за какво ще служи този фалшив под?

— За банкетна маса — отговори той. — Щеше да е интересно, но се боя, че Юджиния е упорита като вас. Изхвърлих изчисленията.

Беше ужасно симпатичен, когато беше печален и влюбен в безумните си инженерни подвизи.

— Трябва ли да седите толкова близо до мен? — попита той и остротата в гласа му я накара да забрави, че някога го е харесвала.

— Как очаквате да седя зад вас, на седлото, без да съм близо?

— Опитайте да се преместите назад — каза той много недружелюбно. — На задницата на коня има едно много удобно местенце.

— Не мога — отговори Хариет. Безкрайно се забавляваше. Значи не я харесваше, защото я смяташе за прекалено женствен мъж? Какви предразсъдъци! Помощникът на енорийския свещеник на майка й, господин Периуинкъл, беше изключително женствен. Ухаеше на цветя и вярваше, че чаша чай винаги прави живота по-приятен. Лорд Стрейндж навярно нямаше да иска да стисне ръката му.

Тя се сгуши по-близо до него. Щеше да му се отрази добре да се почувства неудобно. Всъщност тя щеше дори да се ухили, ако лицето й не беше прекалено замръзнало. На лорд Стрейндж щеше да му бъде полезно да опознае някого — някой мъж, — който е малко по-различен от него.

Той беше прекалено твърдоглав. Обсебен от мисълта за мъжественост. Господин Периуинкъл обичаше да подрежда сухи цветя. И изнасяше прекрасни проповеди за лилиите на полето. Всички го обожаваха.

Конят се заизкачва по хълма към къщата.

— Нали няма да имате нищо против, ако ви обгърна с ръце? — изкрещя Хариет срещу вятъра.

— Какво?

Така че тя просто обви ръце около кръста му.

Тялото му се скова.

Само след секунда усмивката й се стопи. Тялото на Стрейндж беше едро, свирепо и мъжко, по начин, който превръщаше удоволствието й от компанията на господин Периуинкъл в нещо съвсем незначително.

Усещаше мускулите му, чувстваше стоманеното му тяло дори през дебелото палто. Беше опасно да го докосва. Допирът до него не приличаше на нищо преживяно досега — беше омайващ, горещ, безумен. Караше я да си мисли за неприличните песни в книгата на Кити — песните за жена, която прегръща мъжа и го обсипва с целувки.

Това навярно се дължеше на влиянието на пропадналото домакинство на Стрейндж, където Кити, Нел и всички останали преследваха желанията си, без изобщо да се замислят за последствията, за репутацията си, за обществото. Ако не беше херцогиня…

Ако беше просто господин Коуп — младият Хари, който нямаше нито отговорности, нито история, щеше да захвърли всяка предпазливост.

Щеше да…

Конят спря в двора и Стрейндж слезе толкова бързо, че Хариет се плъзна напред на седлото, там, където допреди миг се намираше топлото му тяло. Той вдигна глава към нея и изви презрително вежда.

Тя отвърна на погледа му, без да трепне, докато накрая презрението в очите му се стопи.

— Още ли искате да се фехтуваме? — попита тя.

— Да — отговори той и й обърна гръб.

Ник се приближи тичешком.

— Така се притесних, когато конят ви се върна сам, госпожице! — прошепна той.

— Добре съм. Стрейндж е виновен — каза ми да пусна юздите, защото конете му били толкова идеално обучени, че щели да останат на място.

— Е, някои наистина го правят — отговори честно момчето. — Но не са много тези, които ще останат в такова време. Значи не сте паднали?

— Не, и съветите ти наистина ми помогнаха. Мисля, че знам как да се справя с галопа, но тръсът е нещо ужасно.

— Може би някоя сутрин ще станем много рано и тогава ще ви покажа как да се справите с тръса.

— Не искам да те карам да ставаш толкова рано — възрази тя.

— Вече го правя. Но може би ще е по-добре нощем. Така няма да ви се наложи да яздите първо с мен, а после с лорд Стрейндж. Той може да забележи. Но трябва да започнем с качването на коня. Цяло чудо е, че не ви е видял как се качвате на коня си така, сякаш се катерите по скалист хълм.

— Може би още тази вечер?

— Ще ви чакам в конюшнята. Обикновено там няма никого.

Тя му се усмихна бързо.

— Благодаря ти!

Стрейндж я чакаше на прага.

— Държите се много дружелюбно с това конярче. — Тонът му пак беше враждебен.

— Казва се Ник и ми харесва — отговори Хариет, мина покрай Стрейндж и влезе на топло.

— Значи го харесвате, така ли? — попита Стрейндж.

Тя отново погледна към него.

— Много е възпитан. — Но можеше да мисли само за едно: как да се стопли, без да загуби мъжествеността си? — Извинете ме, ще отида да се изпикая.

Успя да изкачи половината стълби спокойно, но после хукна с всички сили. Когато се добра до стаята си, я прекоси тичешком и се хвърли под юргана. Останаха да стърчат само ботушите й.

— Ваша светлост! — възкликна Лусил и се приближи до нея. — Добре ли сте? Болна ли сте?

— Студено ми е — промълви Хариет. Зъбите й тракаха. — Много ми е студено.

Лусил изцъка с език, втурна се да донесе друго одеяло и зави Хариет и с него.

— Ще настинете ужасно, като яздите в сутрин като тази. Херцогиня Козуей дори не е станала от леглото! Тъкмо закусва.

— Можеш да изпиеш горещия ми шоколад — каза Изидор, като се появи на прага. — Да не би да си препускала часове наред по тези ледени пътища?

— Д-да — отговори Хариет изпод завивките. — Конят ми тръгна сам към конюшните, трябваше да яздя зад Стрейндж и беше толкова студено!

— Седни и изпий този шоколад — каза Изидор. — Хубав е и топъл.

Хариет най-накрая седна и с благодарност обви пръсти около чашата.

— Коя е следващата задача в живота ти на джентълмен? — попита Изидор.

— Пак фехтовка — отговори Хариет. — С рапири. Той ме кара да си съблека жакета, а горе в онези галерии е дяволски студено. Сигурно е студенокръвен като влечуго.

— Хариет! — възкликна Изидор. — Никога не съм те чувала да ругаеш! Мисля, че наистина се заразяваш от цялата тази мъжественост, в която живееш.

— Обичам да яздя — каза Хариет. — Не можеш дори да си представиш, Изидор! За мъжете е съвсем различно. Нали знаеш как сядаме на страничното седло и внимателно подбираме пътя си?

Изидор кимна.

— Рядко си правя този труд, но да, мога да яздя.

— Мъжете просто се мятат на седлото и препускат по пътя — толкова бързо, че косата им плющи от вятъра. Не носят перука, защото ще падне. Просто препускат. Целите са в пот и ездата е ужасно уморителна, но след това човек се чувства толкова прекрасно.

— Внимавай! — предупреди я Изидор. — Накрая никога няма да спреш да се обличаш така. Нали знаеш, всички казват, че лорд Финдълшанкс всъщност бил жена. Някога поглеждала ли си го отблизо? Наистина прилича на жена.

— Има брада — отбеляза Хариет.

— И баба ми имаше.

Хариет свали крака от леглото и стана.

— Трябва да отида при Стрейндж, имаме упражнение по фехтовка. Ох! — И тя потърка задните си части.

— Аз се връщам в леглото — каза Изидор. — Стрейндж ми даде назаем една книга с поезия. — Тя направи кратка пауза. — Още ли не го харесваш?

Хариет сви рамене.

— Приемлив е. Ти какво мислиш?

— Смятам, че е интересен — каза Изидор. — Наистина интересен.

Хариет я погледна.

— Ти си омъжена, Изидор.

— Малко хора биха забелязали този факт — отвърна сухо Изидор.

— Знаеш какво имам предвид.

— У Стрейндж има нещо особено — измърмори Изидор и Хариет изпита тревога, когато видя, че погледът й е почти замечтан. Изидор никога не се замечтаваше. — Всички забелязват, когато влезе в стаята. Приятно ми е да бъда с такъв мъж.

— Е, нали той е домакинът — отбеляза Хариет. — Но не съм сигурна, че наистина познава всичките си гости. Забелязала ли си?

— Поуви всяка вечер му чете списък с новите гости — каза Изидор. — Лусил ми каза.

Камериерката подаде глава от съседната стая.

— Трябвам ли ви?

— Лорд Стрейндж знае ли кои са гостите му? — попита Изидор. — Каза, че е задача на Поуви да го информира.

— Е, Стрейндж и знае, и не знае — отговори Лусил. — Може и да чуе имената им, но това не означава, че винаги знае кои са, ако ме разбирате. Тази къща е много голяма. Онова нашествие на учени в източното крило, например. Сигурна съм, че не ги познава всичките.

Някой кратко почука на вратата — почукване, което Хариет започваше да разпознава. Вратата се отвори и Изидор нададе писък. Хариет се обърна и я погледна с очите на Стрейндж.

Изидор беше неглиже, с разпилени черни къдрици, черни като миглите й. Нощницата й беше всичко, което нощницата на Хариет не беше. Никой не би могъл да я сбърка с мъжко одеяние.

В очите на Изидор грейна приветствена усмивка, преди тя да нададе още един лек писък (съвсем ненужен според Хариет) и да изчезне в съседната стая, затръшвайки свързващата врата.

Хариет не си бе давала сметка, че краката на една жена могат да се видят съвсем ясно през тънката ленена нощница.

Стрейндж не изглеждаше обезумял от желание, но какво разбираше Хариет от тези неща?

Той вдигна вежда.

— Посетител рано сутринта, Коуп? Не спирате да ме изненадвате — каза той. Гласът му отново беше недружелюбен.

Този път обаче имаше причина. Навярно си бе помислил, че господин Коуп се натрапва на жената, която самият той си бе избрал за връзка, ако се съдеше по флиртуването му с Изидор предишната вечер.

— Ние сме приятели — каза бързо Хариет. — Приятели.

— Аха, приятели.

За миг настъпи тишина. Хариет отчаяно мислеше.

— Тя е… тя е кръщелница на майка ми. Познавам я от години.

— От години. Колко удобно! — Изражението му беше неразгадаемо.

— Да — отсече Хариет. — Когато майка ми беше болна, Изидор често се оказваше единственият човек, който я посещаваше, месеци наред.

— Готов ли сте за закуска? Наредих да ви донесат телешко и голяма халба бира, разбира се. А Юджиния няма търпение да види урока ни.

Хариет простена наум. Можеше да понесе телешкото, но наистина мразеше бирата.

Този път урокът мина много по-добре. Без да каже нито дума, Стрейндж сложи предпазители на рапирите и Хариет се почувства по-спокойна. Успя да не изпусне рапирата си и дори парира един удар от трета позиция.

— Сега ще ви науча на prise de fer^[1] — каза Стрейндж, мина зад нея и посегна покрай тялото й, за да хване рапирата й. — Погледнете — каза той, — извийте китката си така и сложете дясното стъпало под ъгъл. — Побутна крака й, за да го намести в правилното положение.

Нали не беше задължително да слага ръце около нея, за да демонстрира това движение? Ръката му мина по гърдата й. Разбира се, бюстът й беше пристегнат с превръзки, така че той не можеше да усети нищо женствено.

Въпреки това тя отскочи настрана и се обърна, вдигнала в готовност рапирата. Истината беше, че при всяко негово докосване усещаше топлина, която потичаше през цялото й тяло.

Юджиния седеше зад един стъклен шкаф и им даваше инструкции. Макар че Стрейндж настояваше да се съсредоточи единствено върху рапирата, Хариет не можа да устои: обърна се и й се усмихна.

Юджиния беше странно момиченце, с буйна, рошава непокорна коса и нещо старомодно в излъчването. По всичко изглеждаше, че никога не е играла с дете на нейната възраст. Говореше със странния ритъм на пиесите, които обичаше да чете.

Точно когато Хариет започна да се уморява, Стрейндж каза, че трябвало пак да опитат да застанат един срещу друг. Тя се облегна на близката витрина и се опита да си поеме дъх.

— Сигурен ли сте, сър? — попита тя. — Не ви ли боли раната от вчера?

— „Сър“ ли? — попита той. — Вчера ми пуснахте кръв; мисля, че вече можем да си говорим по-фамилиарно. Предпочитам хората да ме наричат Джем.

— А как е малкото ви име?

— Погълнато от мъглите на времето — отвърна незабавно той. — А вашето?

— Хари — отговори Хариет. Ненадейно почувства, че всичко това я изнервя. Стрейндж — или Джем — не спираше да минава зад нея и да намества ръцете й под правилните ъгли. Коленете й всеки път омекваха. При допира на стегнатото му мускулесто тяло, облечено само с бяла риза и тънък панталон, кожата й пламваше. Бе принудена да се бори с изчервяването.

Това беше толкова опасно.

Стрейндж — или Джем — отиде в средата на галерията и зае позиция.

— Юджиния, стой зад витрината.

— Добре, татко — съгласи се момиченцето. — Надявам се, че няма да имаш нищо против, но ще викам за Хари.

— Нямам — отговори Стрейндж, като местеше рапирата от ръкав ръка. Хариет не можа да се въздържи: погледна към мускулите на краката му и едва не изстена — този път не от болката в собствените си схванати мускули. — Хайде, Хари! Да не би да ви е страх мъничко?

Хариет тръгна напред и застана в отбранителна позиция. Стрейндж започна да я обикаля. Очите му бяха приковани в лицето й. В ъгълчето на устата му трептеше лека усмивка.

— Сразете го, Хари! — провикна се въодушевено Юджиния. — Сразете го, сразете го!

— Знам само една атака — оплака се Хариет. — Не е честно!

Рамото на Стрейндж се стегна и Хариет вдигна рапирата си, за да отрази атаката му. За съжаление той се завъртя в кръг и я връхлетя от противоположната посока. Острието му спря на сантиметър от рамото й.

— Не е честно! — намуси се тя и направи крачка назад. — Никога не сте ми описвали подобно движение!

— Вие гледахте рамото ми — каза той и отново започна да я обикаля. — Не сте безнадежден случай.

— Мисля, че навярно страдате от нещо като ловна мания — каза тя и се обърна, за да застане пред него. Винаги пред него. — Да не сте от мъжете, които крачат гордо през гората, преметнали през рамо някакво мъртво създание?

— Виж ти, Хари! — измърмори той. — Отново ме учудвате. Мислех, че сте страстен ловец. Сигурен съм, че така ми казахте.

— Хм! — измърмори Хариет. Ръката й се беше уморила и рапирата сякаш тежеше поне петнайсет килограма. Беше събрала всичките си сили само за да може да я задържи на нивото на кръста си. Трябваше да се опита да атакува, затова, без да се замисля много, просто замахна напред.

Острието му блокира нейното с такава бързина, че тя изобщо не видя движението му. Силата на сблъсъка между двете рапири премина право през рамото й.

— Отново! — провикна се Юджиния. — Ранете го в крака, Хари!

— Млъквай, кръвожадно дете! — измърмори Стрейндж, обърнал глава към Юджиния. Хариет се възползва от тази възможност, вдигна рапирата си към гърлото му и спря на сантиметър от кожата му.

— Ха! — обади се тя.

Той обърна глава и я погледна.

— Играете нечестно, а, Хари?

В очите му имаше нещо… Хариет остави рапирата да падне. Възможно ли беше Изидор да е права? Възможно ли беше Стрейндж да се интересува от нея… като мъж?

— За днес свършихме — каза тя, обърна се и прибра рапирата си в ножницата.

Когато се изправи, погледна през рамо към Стрейндж и видя, че е вперил поглед в задните й части.

През тялото й премина лека тръпка. Това не предвещаваше нищо хубаво. Едно беше Кити да се наведе към нея и съвсем друго — мъж като Стрейндж да мисли… каквото там си мислеше.

— Мисля, че трябва просто да прицелите тази рапира малко по-надолу и да го прободете в крака — прецени Юджиния и се втурна към нея.

— Много си кръвожадна — отбеляза Хариет. — Човекът, когото искаш да превърна в игленик, е родният ти баща.

— Носите ли ми второ писмо? — попита Стрейндж.

Тя му го подаде, той го отвори и го размаха във въздуха.

— Предполагам, че няма да можете да помолите тайната ми кореспондентка да не бъде чак толкова разточителна с парфюма?

— Не мога — отговори Хариет. Беше използвала най-хубавия френски парфюм на Изидор.

— „Мойта музика в нощта е — прочете Стрейндж на глас. — И на славея, о, да.“ Кратко, но трогателно. И се римува с вчерашното „И на славея — о, да.“

Хариет го стрелна с поглед.

— Писмата ви не са четиво, подходящо за едно младо момиче.

Той не обърна внимание на думите й.

— И така, Хари, имате ли някаква представа какво иска от мен моята загадъчна кореспондентка?

Хариет се намръщи.

— Нямам ни най-малка представа — отговори тя, защото въпросът му й се стори също толкова неподходящ за ушите на Юджиния, колкото поемата.

— Тя желае компанията ти, татко! — помогна му Юджиния.

Стрейндж я погледна и се ухили.

— Съгласен съм.

— Това е любовна поема — продължи тя.

— Или нещо подобно — съгласи се Стрейндж.

— Мисля, че иска да се срещне с теб през нощта — не се отказваше Юджиния.

— Е — намеси се Хариет с ведър тон, — предполагам, че ще трябва да почакате до края на поемата, за да разберете какво точно иска поетесата.

— Любов — отвърна категорично Юджиния. — Моята гувернантка беше влюбена в татко дълго време, но накрая се отказа. Никоя жена не може да го хване лесно. Искате ли да видите изчисленията, които направих снощи, Хари? Останах будна до късно, но изчислих всички ъгли на покрива на къщичката си за кукли.

— До колко късно? — попита Хариет, преди да помисли.

— Колко сте жалък! — отбеляза Стрейндж. — Всеки път щом отворите уста, чувам гласа на майка ви. Да ви превърна в мъж, Хари, може да се окаже невъзможна задача, ако нямате нищо против, че го казвам. Юджиния може да се грижи за себе си.

— Бих искала да видя изчисленията ти — каза Хариет на Юджиния, без да му обръща внимание. Какъв глупак — да оставя осемгодишната си дъщеря да будува до сред нощ, погълната от изчисления! Но това поне обясняваше странните сиви сенки под очите й. Малката изглеждаше почти болна.

Юджиния я хвана за ръката и макар че копнееше да се изкъпе и да поспи, Хариет я остави да я поведе покрай лакея, който пазеше входа към заключеното крило на къщата.

— Кой друг живее тук, освен теб? — попита тя.

— Никой — отвърна нехайно Юджиния. — Тоест, с мен винаги има прислужничка, разбира се. Татко иска да съм в безопасност, затова винаги има лакей на пост.

Но когато стигнаха до детската стая, не видяха никого.

— Къде е прислужничката ти? — попита Хариет и се огледа. Огънят в камината догаряше.

— Сигурно е слязла за малко долу — отговори Юджиния. — Гувернантката ми може би ще дойде всеки момент. Тя е влюбена в един от лакеите, затова винаги знам къде е.

— И къде е?

— Целува лакея, разбира се! — отговори Юджиния — Целуват се в килера за ножове на втория етаж.

— Откъде знаеш, за бога?

— Тя ми каза.

Хариет кимна. После приклекна, потисна стона от болката в схванатите си мускули и остави Юджиния да й покаже ъглите на всяка стена и покрива на триетажната си къща за кукли.

— Показа ли всички ъгли на баща си? — попита тя.

— Татко? Не, татко проектира къщата ми, затова знае ъглите.

— Искам да кажа, защо си изчислила ъглите? За да го зарадваш ли?

Юджиния я погледна с ясни, учудени детски очи.

— Защо, за да го зарадвам? Аз се зарадвах.

Поставена на място, Хариет започна да подрежда мъничките мебели, преобърнати и разпилени из цялата къщичка.

— Вие имате ли котка? — попита Юджиния и седна до нея.

— Имам куче — отговори Хариет. — Един глупав стар шпаньол на име Госпожа Яйчен крем. Ти имаш ли домашен любимец?

Юджиния поклати глава.

— Не знам почти нищо за животните.

— Няма какво толкова да се знае. Ти ги храниш, а те даряват с любов.

— Но те ще имат нужда да тичат навън. А аз съм постоянно в стаята си. Няма да е честно.

— Но все някога излизаш навън, нали? Едно куче с радост ще стои вътре с теб, а после ще излиза да се поразтъпче.

Юджиния погледна намръщено къщичката си.

— Не искам да държа никое животно заключено в стаята си. Може да ме намрази.

— Разбира се, че няма! Ако моят шпаньол, Госпожа Яйчен крем, беше тук, щеше да видиш колко щеше да се радва. Щеше да се свие пред камината и да е напълно щастлив.

— Всъщност може да му стане студено. Ще сложа още една цепеница в огъня — каза Юджиния и стана от мястото си.

— Един момент — обади се Хариет и забърза след нея. — Нали няма да го направиш сама?

Юджиния я погледна съжалително.

— Разбира се, че ще го направя, Хари. Вие нали знаете как се кладе огън?

— Оставям тази задача на лакеите — отговори решително Хариет. — И ти не бива да го правиш. Ами ако полите ти се подпалят?

— Никога не се подпалват — увери я Юджиния. — Много внимавам. — И преди Хариет да я спре, взе една цепеница и я хвърли в огъня. Във въздуха се разлетя огромен облак искри и се устреми към комина. — Обичам да го гледам — продължи момиченцето. — Толкова е хубаво!

— Ще говоря с баща ти — отсече Хариет и дръпна шнура на звънеца. — Къде са гувернантката ти и прислужницата? Ами ако в тази стая избухне пожар, Юджиния?

— Говорите като майка! — изхихика Юджиния. — Татко никога не се тревожи така. Ще избягам от стаята, разбира се.

— Но коридорът е заключен — напомни й Хариет. — Има ли друг изход?

— Това е единственият път навън, но лакеят е винаги там. Или имате предвид таен изход? — предположи Юджиния и лицето й грейна. — Никога не съм помисляла за това. — И тя незабавно започна да обикаля стените и да оглежда внимателно ламперията. — Във всеки случай — добави тя и дръпна една обла топка, която бе част от пищната украса на камината, — имам план за бягство, в случай че ми потрябва.

— И какъв е той?

Юджиния посочи с глава към прозореца.

— Ще изляза през този прозорец. Отвън има огромен дъб и съм сигурна, че ще мога да се спусна по него без никаква трудност.

Хариет погледна през прозореца. Дъбът беше на половин метър от него и не беше сигурна, че дори тя ще може да скочи на клоните му.

— Изглеждате толкова уплашен — каза Юджиния и се отказа да търси тайната врата. — Моля ви, разкажете ми малко повече за Госпожа Яйчен крем. Странно име за мъжко куче.

И Хариет го направи.