Крис Картър
Галерия на мъртвите (85)

85.

Мъжът беше прекарал близо цяла седмица, добавяйки финалните щрихи към плана си и уверявайки се, че всичко ще стане точно така, както го е предвидил. Планът му беше сложен и дързък. Много по-смел и по-сложен от всичко, което беше правил досега. Всеки детайл трябваше да бъде изпипан и безупречен. Нямаше място за грешки, но от друга страна, той никога не беше допускал грешки. Беше твърде умен за това.

Днес, след като купи евтин телефон с предплатена карта и старомоден фотоапарат „Полароид“, трябваше само да направи две фини настройки в системата в последната минута — нищо голямо, само малко регулиране тук-там — и довечера щеше да може да извърши последния си тест. Ако всичко минеше по план, а нямаше причина да не стане така, мъжът щеше да потегли рано сутринта и до утре щеше да я има.

И после щеше да започне истинското забавление.

Както винаги правеше, той вече беше пътувал до мястото, където живееше момичето. Щом идентифицираше мишената, втората стъпка винаги беше да я види с очите си. Където и в страната да се намираше. Така получаваше много по-ясна представа каква е мишената и кой е най-уместният подход към нея. Мъжът винаги ги наблюдаваше най-малко два пъти, преди да ги вземе, за период не по-малко от двайсет и четири часа всеки път, търсейки схеми, установени практики, нещо и всичко, което може да улесни задачата му.

Отклони се само веднъж — докато проучваше Линда Паркър, чиято ежедневна програма се беше оказала твърде натоварена и непредсказуема. Ето защо той реши да отиде при нея преждевременно.

Представяйки се за чуждестранен фотограф, мъжът си резервира тричасова фотосесия с манекенката в студио недалеч от дома й. Знаеше, че ходът е рискован, но също така съзнаваше, че трябва да заличи следите си, и нямаше как някой да го проследи чрез резервацията за фотосесия.

С новото момиче обаче не беше необходимо да прибягва до никакви трикове. Тя беше най-предсказуемата от всички, което в известен смисъл се очакваше, като имаше предвид коя е.

Мъжът погледна часовника си, включи компютъра и се облегна назад на стола. Докато си представяше какво ще се случи през следващите няколко часа, той имаше чувството, че хиляди игли пробождат тялото му и го инжектират с някакъв нов наркотик, който наелектризира вените му.

Мъжът се усмихна, когато съзря отражението си в тъмния монитор на компютъра.

Време беше да се залови с дегизировката си.

Наближаваше моментът да вземе момичето.

И вече нямаше да е господин Милостив.