Крис Картър
Галерия на мъртвите (64)

64.

Момичето отвори очи и бавно се претърколи на леглото, за да погледне будилника, въпреки че не беше необходимо. Както винаги, тя се събуди точно когато първите слънчеви лъчи пронизаха тъмното нощно небе.

За момент момичето не помръдна. Очите й бяха приковани в слабата червена светлина на електронния часовник на нощното шкафче. След това, когато най-после се разсъни, устните й се разтеглиха в свенлива усмивка.

— Петък е — промълви тя.

С тези думи свенливата усмивка набра увереност и момичето се претърколи още веднъж, този път с лице към тавана.

— Петък е — повтори с много по-бодър глас, отколкото преди една секунда. — Да. Да. Петък е.

Думите бяха изречени напевно, с някаква глупава мелодия, която момичето съчини на момента. Започна да припява импровизирания текст, като ритмично поклащаше бедра и клатеше глава.

Причината за това щастие беше елементарна — днес тя щеше да го види отново, също като миналия петък и по̀ миналия, и предишния.

Винаги се срещаха в стария парк зад грозното, неизползвано училище. Там вече не играеше никой, никой не разхождаше кучето си и не караше велосипед. Когато училището затвори врати преди няколко години, целият район постепенно беше забравен и това ги устройваше идеално.

— Никой няма да знае за срещите ни, нали? — беше й казал той първия път, когато се срещнаха преди няколко седмици. — Няма да ни позволят да се виждаме, ако разберат.

— Да, знам — отвърна момичето. — На майка ми никак няма да й хареса.

С всяка среща двамата се чувстваха все по-удобно един с друг и това беше още една причина за едва сдържаното й щастие. Миналия петък за пръв се държаха за ръце. Това я накара да се почувства както никога дотогава — топлина отвътре, настръхнала кожа отвън, щастлива. Тя искрено се надяваше, че той отново ще държи ръката й днес.

Мисълта я накара отново да се усмихне и да вложи нов, по-оживен ритъм в импровизираната си песен. Ръцете й се размахаха във въздуха пред нея в неравноделен такт.

— Добре, добре — каза си момичето, потискайки малко въодушевлението си. Преди да го види отново, трябваше да отиде на училище, а преди това — да се приготви.

Момичето пак се обърна и за последен път погледна часовника на нощното шкафче. Определено беше време да става.

Провеси крака от леглото и седна на ръба. В същия момент й хрумна идея — преди да тръгне за училище, защо да не се вмъкне крадешком в стаята на майка си и не скрие в чантата си едно от шишенцата й парфюм? Майка й нямаше да има нищо против, пали? Тя имаше много. Пък и момичето нямаше да го открадне, а само да го вземе назаем. Щеше да й го върне, когато се прибереше. Можеше да вземе назаем дори обици — онези лъскавите, които майка й си слагаше само по специални поводи. Бяха красиви. Всички ги харесваха и ако тя си ги сложеше, и той щеше да ги хареса, нали?

— Да, разбира се, че ще ги хареса.

И може би дори щеше да я обикне.