Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (9)

Любовно писмо

В три без десет Тру тръгна към плажа. Беше захладняло, небето сивееше, вятърът духаше все по-силно и гонеше кълба от треви и храсталаци като в уестърните, които беше гледал.

Дочу гласа на Хоуп. Викаше на Скоти да спре да дърпа каишката. Когато приближи, забеляза, че косата й беше по-къса и по-светла.

— Привет! Как беше днес? — усмихна се тя.

— Добре. Ходих на риба.

Сивкавото небе се отразяваше в тюркоазените й очи и в тях имаше нещо неземно.

— Видях те с въдицата. И?

— Улових няколко. А ти? Доволна ли си от разкрасяването?

— Да. Отне ми половин ден.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Добре че ме позна! Фризьорката доста ме подстрига. — Хоуп дръпна ципа на якето. — Дали да не си вземеш яке? Стана студено.

— Добре ми е така.

— Благодарение на зимбабвийската кръв.

Тя свали каишката на Скоти и той хукна.

— Много е див. Ходихме на специално обучение, но не се поддава. Или не съм достатъчно строга?

— Не знам какво да отговоря. Искам да съм тактичен.

— Ясно — засмя се Хоуп. — Говори ли с Ендрю?

— Да. Убедих се, че той ми липсва повече, отколкото аз на него.

— Отнася се за всички деца. Когато ходех на лагер, толкова се забавлявах, че не се сещах за нашите.

— Е, успокоих се — усмихна се Тру. — Ти искаш ли да имаш деца?

— Да. Не мога да си представя живота без деца.

— Наистина ли?

— Обичам работата си, но за мен това не е достатъчно. Когато сестра ми роди първото си дете и ми даде да го подържа, направо се разтопих. Като малко момиченце пъхах възглавница под блузата си и се преструвах на бременна. Мисълта, че в теб расте малко човече, което обичаш с цялото си същество, ме разтърсва до дъното на душата. Вече не ходя често на черква, но чувството е сравнимо само с най-дълбока духовност.

Хоуп прибра кичур коса зад ухото си, сякаш искаше да прогони някаква мъчителна мисъл, а Тру се трогна от дълбоката й чувствителност и изпита желание да я прегърне.

— Но както знаем, човек предполага, Господ разполага. Не мислех, че няма да съм омъжена на моите години. Сякаш животът ми е спрял и е въпрос на изчакване. Срещнах този чудесен мъж, заедно сме от шест години, но като че ли се въртим в омагьосан кръг. Не живеем заедно, не сме женени, нито сгодени. Извинявай, сигурно ти досаждам.

— Напротив.

— Чудя се защо ме слушаш.

Защото те харесвам, мислеше си Тру, но каза:

— Понякога е достатъчно само някой да те слуша.

Скоти тичаше пред тях, без да се обръща.

— Не биваше да ти разказвам всичко това — продължи Хоуп. — Разочарована съм от Джош и се питам имаме ли бъдеще. Но вероятно мисля така, тъй като съм му ядосана. Ако говорехме, когато не сме разделени, сигурно щях да го хваля и да се възхищавам от него.

— А той иска ли да се ожените и да имате деца?

— Казва, че иска. Или доскоро твърдеше, че иска. Последния път, когато заговорих за това, се скарахме и той замина за Лас Вегас с приятелите си.

Тру сбърчи чело. Славата на Лас Вегас се носеше дори в Зимбабве.

— Всъщност той не е чак толкова себичен — добави Хоуп. — Просто още не е пораснал.

— На колко години е?

— Приближава четиридесет. А ти на колко си?

— На четиридесет и две.

— Кога за пръв път се почувства като голям и зрял мъж?

— На осемнайсет. Тогава си тръгнах от фермата.

— Напълно обяснимо след всичко, което си преживял.

— Решила ли си какво ще правиш?

— Вероятно пак ще се сдобрим и ще продължим постарому.

— Това ли искаш?

— Обичам го. И той ме обича. Понякога не се държи добре, но всъщност е чудесен човек.

Тру очакваше такова обобщение и все пак не искаше да го чуе.

— Не се съмнявам.

— Защо?

— Ами защото си с него цели шест години. Макар да те познавам отскоро, бих казал, че ти не би прекарала толкова време с някого, който не притежава качества, достойни за уважение.

Хоуп се наведе, взе една пъстроцветна мидена черупка, но тя се оказа счупена. Хвърли я и попита:

— Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Ким е сбъркала, като не те е запазила за себе си.

— О, не. Не мисля, че ставам за съпруг.

— Това означава ли, че нямаш намерение пак да се ожениш?

— Дори не се замислям. Работата и Ендрю запълват времето ми. Нямам време за запознанства и срещи.

— Какви са жените в Зимбабве?

— В моите кръгове почти всички са омъжени.

— Може би трябва да се преместиш в друга страна?

— Зимбабве е моята родина. Ендрю е там. Никога няма да го оставя. Ти мислила ли си да напуснеш Щатите?

— Никога. А и заради болестта на татко това не е възможно. Семейството ми е тук. Приятелите ми са тук. Бих искала да отида в Африка… На сафари.

— Ако отидеш, внимавай с гидовете. Някои са опасно чаровни.

— Е, вече знам.

Хоуп побутна рамото му закачливо и попита:

— Готов ли си за „Сродна душа“?

— Така и не разбрах какво е това.

— Пощенска кутия на плажа.

— Чия е кутията?

— Ничия. Всеки може да я ползва.

— Трябва ли да пусна писмо?

— Ако искаш. Аз пуснах първия път.

— Кога беше това?

— Преди пет години. Кутията е от 1983 година. Идвала съм няколко пъти, включително миналата година, на Коледа. Валеше сняг. На брега никога не вали, но тогава ни засипа и дори направихме снежен човек пред къщи. Имаме снимка.

— Не съм виждал сняг.

— Никога?

— В Зимбабве не вали сняг. А в Европа съм бил само през лятото.

— Родителите ми ни водеха на ски в Сноушу, Западна Вирджиния.

— Добре ли караш?

— Не. Страх ме е да се спускам по стръмното. Не обичам да рискувам.

Небето проблесна.

— Това светкавица ли беше? — попита Тру.

— Май да.

— Дали да не се върнем?

— Бурята е далеч.

— Сигурна ли си?

— Да.

Продължиха да вървят към Бърд Айланд. Тръгнаха по дюните, за да не си намокрят краката. Тру все още усещаше игличките, които плъзнаха по ръката му, когато Хоуп го побутна закачливо.

След малко наближиха „Сродна душа“.

— Ама това наистина е пощенска кутия — рече той.

— Нали ти казах.

— Предполагах, че е метафора.

— Не е.

— Кой се грижи за кутията?

— Вероятно някой местен. Татко сигурно знае.

Хоуп се загледа в трапчинката на брадичката на Тру и в разрошената му от вятъра коса.

— Дали след като се върнеш, няма да забиеш кол в буша и да закачиш такава кутия?

— Термитите ще изядат кола за по-малко от месец. Пък и никой няма да пусне писмо, нито пък ще се спре да чете. Опасно е.

— Ходиш ли сам?

— Само с оръжие. И с предварително проучване на животните, които са наблизо.

— Кои са най-опасните?

— Зависи от настроението им, мястото и времето. Ако си близо до вода, трябва да се пазиш от крокодили и хипопотами. Ако им е горещо, слоновете нападат през деня, а лъвовете са опасни нощем. Черните мамби са отровни и смъртоносни.

— Ние имаме водни щитомуцунести змии в Северна Каролина. И медянки. Веднъж докараха едно ухапано дете, но го спасихме с антивенин. Но защо говорим за това?

— Защото предложи да сложа пощенска кутия насред буша.

— А, да. Готов ли си да видим писмата?

— Има някакъв ритуал ли?

— Да. Първо скачаш десет пъти, пееш новогодишната песен „Олд Ланг Сайн“ и оставяш дар — торта „Червено кадифе“.

Тру я гледаше учудено.

— Хвана се! — прихна Хоуп. — Няма ритуал. Четеш писмата и ако искаш, оставяш и ти.

Тя извади купа пликове и ги остави на пейката. Седнаха един до друг и Хоуп усети топлината на тялото му.

— Искаш ли първо аз да чета, а после ти?

— С удоволствие — кимна той.

— Дано има нещо интересно. Попадала съм на страхотни истории!

— Разкажи ми най-страхотната.

— Ами… Авторът на писмото описваше случайната си среща с момиче на бара в един ресторант. Поговорили, после дошли приятелите й и тя седнала на масата им. Мъжът беше сигурен, че тази жена била неговата сродна душа — тя и никоя друга. Беше оставил телефона и името си и се надяваше някой да я познава и да му помогне да я намери.

— Вижда ми се малко маниакално. Та те само са си поговорили…

— Беше много романтично писмо. Понякога може да откриеш случайно своя човек.

Хоуп взе една картичка с бойния кораб от Втората световна война USS North Carolina. Прочете я и я подаде на Тру.

— Но това е списък за продукти на някого, който ще прави барбекю. Няма нищо интересно.

— Затова е и толкова забавно! Търсим да намерим нещо изключително, някой диамант в пепелта и може би вече сме го намерили!

Следващото писмо беше стихотворение на момиче за родителите му. Ендрю също беше писал нещо подобно като малък. Кракът на Хоуп допираше крака на Тру, но тя като че ли се беше задълбочила в писмото и не забелязваше нищо друго. От време на време хвърляше поглед към Скоти, за да се увери, че е наблизо.

Прегледаха няколко картички и едно писмо на баща до децата му. Тонът му беше горчив и обвинителен. Тру се запита дали родителят беше помислил за собствената си вина за лошите им отношения, и остави писмото. Загледа се в кръжащия над вълните пеликан. Океанът ставаше все по-тъмен, а отливът беше оголил гладкия и осеян с мидени черупки бряг. Загледа се в Хоуп — бризът развяваше косата й в притъмнелия следобед и от нея струеше светлина. По едно време забеляза, че тя чете за втори път писмото в ръцете си и подсмърча.

— Сблъсък на звезди и пронизващи душата лъчи? — попита той.

— Не съвсем. Искаш ли да го прочетеш, ама на глас?

Тру се изненада от предложението, но взе писмото. Когато ръцете им се докоснаха, той усети, че започва да се влюбва. Всичко в нея беше толкова естествено и непринудено… Долови свежия лъх на цветя от косата й и изпита силно желание да я прегърне. Взе писмото и зачете:

Мила Лена,

Пясъчният часовник на живота ми е безмилостен и не спира своя ход. Непрестанно мисля за благословените ни години заедно. Особено сега, когато затъвам в мъка и самота.

Кой съм аз без теб… Имах чувството, че четеш мислите ми дори когато остарях. Винаги знаеше какво искам. Въпреки малките ни спречквания, аз имах щастието да съм с теб повече от половин век. Ти ме очароваше, вдъхновяваше и аз бях горд, че си до мен. Когато те прегръщах, държах света в ръцете си. Бих дал всичко, за да те прегърна още веднъж.

Искам да помириша косата ти и да те гледам как готвиш любимото ми, забранено от лекарите пържено пиле. Искам да те гледам как обличаш синия пуловер, който ти купих за рождения ден и който обикновено обличаше, когато се сгушваше вечер до мен. Искам да сме заедно до децата, внуците и правнучката ни Ема. Кога остарях толкова много? Не чувам гласа ти… И това свива сърцето ми до болка.

Не ме бива да живея сам. Липсва ми закачливата ти усмивка и гласът ти. Понякога ми се струва, че ме викаш от градината, отивам до прозореца и виждам само накацалите по дърветата кардинали, за които ме накара да направя хранилки. Редовно им слагам зрънца. Разбрах защо толкова много обичаше птиците, когато собственикът на зоомагазина спомена, че живеели на двойки и никога не се разделяли.

Не знам дали е истина, ала искам да го повярвам. Ти беше моят кардинал, а аз — твоят. Много ми липсваш.

Честита годишнина!

Джо

Тру не очакваше, че ще се трогне толкова много. Хоуп го гледаше и когато вдигна очи от писмото, той отново бе поразен от завладяващата й красота.

— Ето защо обичам да идвам тук и да чета писмата — промълви тя.

Тру предположи, че следващите писма щяха да бледнеят в сравнение с това, и се оказа прав. Бяха искрени и затрогващи, но не докоснаха сърцето му толкова силно. Къде ли живееше Джо, какво ли правеше и как беше стигнал до този труднодостъпен бряг?

Оставиха писмата и тръгнаха по обратния път. През повечето време мълчаха и Тру отново се замисли за Джо и Лена, за изпълнения им с обич и доверие живот, за желанието да бъдат вечно заедно. Дали и Хоуп мислеше същото?

Скоти сновеше между дюните и водата. Облаците надвисваха все повече и започна да ръми. Приливът ги принуди да вървят по дюните, за да не се намокрят. Загърмя, ръменето се засили и заваля като из ведро.

Хоуп се затича, но кеят беше далеч. Намали ход и разпери виновно ръце.

— Извинявай, май не изчислих времето и дъждът ни изпревари.

— Няма проблем. Вали, но не е студено.

— Пък и приключението си заслужаваше! — засмя се тя.

Лицето й беше мокро с леко размазан грим — бегло несъвършенство в жената, която беше съвършена в очите на Тру. Не спираше да мисли за нея — как така се появи в живота му и защо го плени толкова силно и бързо. Възхищаваше се на красотата й, а пред очите му се въртяха неспирно часовете, които бяха прекарали заедно. Имаше чувството, че бе извървял целия този път само за да срещне нея.

Предполагаше, че Хоуп долавя чувствата му, и се питаше дали и тя изпитва същото към него. Сложи ръка на кръста й и двамата сякаш застинаха в очакване. Наведе се към нея, но след миг усети ръката й на гърдите си.

— Тру… — прошепна тя.

Разбра, че трябва да се отдръпне, но нямаше сили да го стори под непреодолимата власт на старите позабравени инстинкти. Изведнъж осъзна, че е влюбен, а и че е чакал да срещне жена като Хоуп през целия си живот.

Тя го гледаше и не знаеше как да се откъсне от топлото докосване на ръката му и как да превъзмогне обзелия я тръпнещ копнеж. Част от нея жадуваше за целувка, но тя осъзнаваше, че не бива да го прави, и затова сложи ръката си на гърдите му.

Колебливо извърна поглед и долови разочарованието му. Той отстъпи крачка назад, ала задържа ръката си на кръста й.

— Да вървим — рече Хоуп и Тру кимна.

Тя посегна към ръката му с намерение да я стисне за миг, ала той преплете пръсти в нейните. Тръгнаха един до друг и Хоуп си спомни за някогашната първа целувка с Тони, която й се беше сторила само като първа стъпка към зрелостта, докато докосването на Тру беше омайващо интимно и предразполагащо към още по-голяма близост.

Минаха покрай „Кланси“ и кея. Спряха пред къщата на Хоуп и когато Тру пусна ръката й, тя осъзна, че не може да се разделят току-така и попита:

— Искаш ли да вечеряме заедно? Купих прясна риба и ще сготвя.

— Искам. И то много.