Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (19)

Ден подир ден

— Знаех, че имам АЛС, преди да направя изследванията — каза Хоуп, след като спря да плаче и седна с подвити крака на дивана.

Тру избърса сълзите си и й направи чай.

— Помня как татко описваше първите симптоми като общо, непрестанно изтощение. Лекарката ми не допускаше, че имам АЛС, тъй като болестта не се предава често по наследство. Само един от десет случая е с фамилна история. Когато изследванията се забавиха, бях сигурна, че не греша.

— Кога разбра?

— Не този, а миналия юли. Преди по-малко от година и половина. Бях пенсионерка от шест месеца и мечтаех за нов живот. Татко живя близо седем години. Надявам се да поживея повече, тъй като засега болестта се развива бавно. Но днес едва стигнах до „Сродна душа“. Още не съм измислила как да го съобщя на децата. Те не помнят татко, нито колко тежко беше за всички нас. Вероятно ще реагират така, както реагирах аз. Ще се грижат за мен, ала аз не искам да им тежа. Животът им тепърва започва. Беше ужасно, когато състоянието на татко се влоши и стана ясно, че краят му е близо. Когато осъзнах всичко това, оставих писмото миналата година. Исках да…

Тя замълча и Тру попита:

— Искаше… да…?

— Исках да ти се извиня. За нас е вече късно, но поне мога да направя това. Оставих те на пътя и живях с тази мисъл, която беше истинско наказание. Бих искала да ми простиш.

Сякаш уловил ранена птица, той я прегърна с две ръце и рече:

— Няма за какво. Ето защо ти написах, че бих се радвал да преживея срещата си с теб хиляди пъти, пък дори да знам, че ни предстои раздяла. Никога не съм се сърдил за избора, който направи.

— Но аз те нараних.

Тру докосна лицето й.

— Винаги заплащаме за обичта с тъга. Разбрах го след смъртта на мама и когато Ендрю замина. Вероятно с всички хора е така.

— Знаеш ли кое е най-страшното, когато си наясно, че си отиваш от този свят?

— Кое?

— Мечтите също започват да умират. Когато чух диагнозата, си казах, че вероятно никога няма да бъда баба, да приспивам бебе в ръцете си, да оцветявам книжки с внучетата, когато сме на пикник, да ги къпя. Оказа се, че нещата, които не бях правила и които вероятно няма да мога да правя, ми липсват най-много.

— В болницата мечтаех да пътувам в Европа или да уча рисуване, макар да разбирах, че е невъзможно. Странно, но щом се съвзех, тези неща вече не ме интересуваха. Такава е човешката природа — искаме онова, което нямаме.

— Така е, но много ми се искаше да бъда баба. Е, ако Джейкъб и Рейчъл се оженят — усмихна се Хоуп. — Но те се радват на свободата си и това надали ще се случи в близките години.

— Спомена, че ходенето сутринта те е уморило, но изглеждаш чудесно.

— И се чувствам чудесно. Важното е да не се преуморявам. Вече се примирих. И ми е по-лесно да решавам кое е важно и кое не. Какво искам да правя и какво да избягвам. И все пак, има дни, в които изпитвам страх и се натъжавам. Най-вече за децата ми.

— Познато чувство. Сърцето ми се свиваше от мъка, когато бях в болницата и Ендрю седеше до леглото ми.

— Ето защо пазя болестта в тайна. Знаеш само ти.

Тру долепи челото си до нейното и прошепна:

— Трогнат съм, че сподели с мен.

— Трябваше да ти кажа веднага след като чух за катастрофата ти, ала не исках да те натъжавам.

— Хоуп, това е един от най-хубавите дни в живота ми. Намерих те и искам да бъда с теб завинаги.

— Толкова си мил — тъжно се усмихна тя и го целуна. — Ще нарушиш ли ограничението от две чаши вино? Аз ще пийна още една. Бутилката е в хладилника.

— Ще я донеса.

Хоуп въздъхна — най-сетне сподели тайната си. Сега щеше да й бъде по-лесно да каже на децата, на сестрите си и на приятелите. Дори на Джош. Беше почти сигурна, че никой нямаше да реагира така, както Тру, а и да й подейства толкова успокояващо.

Той се върна с две чаши, седна на дивана и я прегърна. Мълчаха и прехвърляха целия невероятен ден в мислите си.

— Трябваше да се кача на самолета и да дойда. Трябваше да положа повече усилия да те намеря — промълви Тру.

— Същото се отнася и за мен. Но ми стига мисълта, че не си ме забравил през всичките тези години.

— И за мен това е най-важното. А днес мечтата да те намеря се сбъдна!

— Но аз умирам.

— Напротив. Живееш — уверено каза той. — И така ще бъде за двама ни, ден подир ден. Каква е гаранцията, че ще ме има след година, след месец и дори утре?

Хоуп склони глава на рамото му.

— Така казват всички. И са прави. Само че нещата са различни, когато знаеш със сигурност, че ти остава малко време. Ако съдя по баща ми, разполагам с пет или пет и половина години, като последната година е тежка.

— След четири и половина години ще бъда на седемдесет.

— И какво от това?

— Ами… всичко може да се случи. Прекарах двайсет и четири години в мечти за теб. Исках да държа ръката ти, да разговаряме, да си готвим и да лежим един до друг всяка нощ. Моят живот беше различен от твоя. Бях сам, а когато разбрах за писмото ти, осъзнах, че съм сам, защото те чаках. Обичам те, Хоуп.

— И аз те обичам.

— Тогава да не губим време. Бъдещето е пред нас.

— Какво искаш да кажеш?

Той целуна нежно врата й и Хоуп усети прилив на топлина така, както някога, преди двайсет и четири години.

— Омъжи се за мен — прошепна Тру и прибра кичур коса зад ухото й. — Или… живей с мен. Тук, в Северна Каролина. Ако искаш, може да се преместим. Ще пътуваме, ще се храним навън или пък ще си готвим у дома. Само бъди с мен, за да те прегръщам и обичам до последен дъх. Няма значение колко дълго ще продължи и колко си болна. Искам теб и нищо друго на света. Съгласна ли си да бъдем заедно?

Тя хвана ръката му и той я последва в спалнята. Тази нощ двамата се преоткриха. Телата им се движеха в унеса на далечния, невероятно как възкръснал спомен, а когато накрая легнаха един до друг, в очите им се четеше онова несравнимо щастие, което е винаги безмълвно.

— Много бих искала — прошепна Хоуп.

— Какво би искала?

Тя го целуна по носа, по устните и прошепна:

— Да се омъжа за теб.