Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (18)

В ръцете на смъртта

Лежеше в канавката и чувстваше, че животът го напуска. Като в мъгла си спомни как пикапът му се преобърна и как към него тичаха хора. Не знаеше къде е и не разбираше какво се беше случило. Не можеше да помръдне краката си, а болката в цялото му тяло беше нетърпима.

След доста време дойде на себе си в болницата, ала не помнеше катастрофата. Спомни си само, че се връщаше в лагера след няколко дни в Габороне. Сестрата му каза, че товарен камион от отсрещното платно се забил в пикапа, Тру бил без колан и изхвърчал през прозореца. Счупил черепа си, двете бедрени кости, натрошил цялата си дясна ръка, три прешлена и пет ребра. Натоварили го на талига за зеленчуци и го закарали в близката НПО клиника, в която имунизирали околните села. Нямало нито лекарства, нито оборудване, нито дори лекари. Подът бил мръсен, а по лицата и телата на чакащите за имунизация деца лазели мухи. Сестрата била шведка, младо момиче, което изпаднало в паника. Не знаела какво да прави с Тру. Проверила пулса му. Нямал пулс. После сънната артерия. Пак нищо. Прилепила ухо до устата му, но не чула да диша. Слушалката й не доловила биенето на сърцето и тя се отчаяла. Тру бил мъртъв.

Собственикът на талигата помолил да свалят тялото, за да прибере зеленчуците от шосето. С помощта на един от придружаващите децата бащи смъкнали Тру на пода. Сестрата метнала едно одеяло върху него и продължила имунизациите.

След известно време Тру се закашлял и стреснал всички, тъй като го мислели за мъртъв. Закарали го в болницата в Габороне с пикап. Пътували цял час. Лекарят в спешното преценил, че нищо не може да направи, макар Тру да бил жив като по чудо. Оставили го на носилка в претъпкания коридор и очаквали, че скоро ще умре.

Само че той оживял. Големият проблем бил инфекцията. Болницата разполагала с минимум антибиотици и ги пазели за извънредни случаи. Температурата го изгаряла и бил между живота и смъртта няколко дни. Издирили Ендрю, който бил посочен като най-близък роднина в личната карта на Тру, и той пристигнал от Англия. Съобщил на Ким и тя веднага дошла от Йоханесбург. Организирали бърз медицински трансфер със самолет и го настанили в болница за спешна помощ в Южна Африка. Лекарите изтеглили течността от мозъка му и го подложили на силно антибиотично лечение. Осем дни бил в безсъзнание. На деветия свалил температурата, отворил очи и видял Ендрю до леглото си.

Останал в болницата още седем седмици, докато свалили гипса от счупените крайници. Когато го преместили в рехабилитационния център, не можел да върви, виело му се свят и виждал двойни образи.

Останал там почти три години.

* * *

Камината припламваше в очите на Хоуп и Тру им се любуваше — за него тя беше толкова красива, колкото и преди. Дори по-красива. В меките бръчки около очите й и в благородното изражение на лицето й личеше придобитата в трудностите на живота мъдрост. Тя беше като онемяла от разказа му и едва намери сили да попита:

— Наистина ли си бил умрял?

— Така ми казаха. Година след катастрофата говорих с шведската сестра и тя се закле, че не съм имал никакви признаци на живот. Когато съм се закашлял, всички се разпищели от ужас. Да се смееш ли, да плачеш ли!

— Боже мой! Няма нищо смешно!

— Парченца от черепа се бяха забили в мозъка ми и когато говорех с Ендрю и лекарите, мислех, че казвам едно, а съм изричал друго. Вместо „Добро утро“, съм казвал: „Ябълките плачат“. Не можех да пиша заради натрошената дясна ръка. Умът ми постепенно се възстанови, но не си спомнях някои думи и вместо вилица обяснявах: „Онова, металното, с което набождаме храна“. Лекарите не можеха да преценят дали парализата ми ще бъде временна. Имах отоци в гръбнака заради счупените прешлени. Сложиха ми пирони и въпреки това отне много време, докато се възстановя.

— Как бих искала да съм до теб…

— Нямаше с какво да помогнеш.

— И все пак! Търсих те толкова дълго, но не ми хрумна да те търся в болниците.

— Аз не бях сам. Ендрю идваше често, Ким също минаваше. Роми разбрал за катастрофата и след пет дни път с автобус стигна до рехабилитационния център. Стоя при мен цяла седмица. През първата година посещенията ме уморяваха. Измъчваха ме силни болки и ми беше трудно да говоря. Всички се питахме дали ще мога да ходя, да говоря нормално и да живея самостоятелно.

— Кога се почувства по-добре?

— Двойните образи изчезнаха след месец, започнах да сядам в леглото след три-четири месеца, после размърдах пръстите на краката, но се наложи да счупят и да нагласят наново някои неправилно зараснали кости. Претърпях мозъчна операция, операция на гръбнака и изобщо… безкрайна мъка.

— Кога проходи?

— Първо трябваше да се задържа прав, ала мускулите на краката ми бяха атрофирали и все още имах проблеми с нервните връзки. Изпитвах силна болка в седалищния нерв. Правех крачка с единия крак, като се държах за перила, но не можех да помръдна другия. Сякаш връзката мозък-крака не съществуваше. След около година прекосих стаята, макар и с помощ. Влачех левия си крак, но въпреки това се разплаках от радост. За пръв път видях светлина в тунела. Започнах да се надявам, че някога ще изляза от клиниката. Не си спомням всичко и ми се струва, че е било много отдавна. Онези дни, месеци и години се сливат в едно.

— Забелязах, че накуцваш леко, но почти не се забелязва.

— Ходя доста и редовно. Това помага на болката.

— Още ли те боли?

— Не толкова много, но от движението ми става по-добре.

— Ендрю сигурно много се е притеснил.

— И до ден-днешен не иска да си спомня как съм изглеждал в болницата в Ботсвана, как са ме пренесли със самолета и как е чакал да отворя очи в болницата в Южна Африка. Беше до мен по време на целия ми престой там. Ако с Ким не бяха уредили медицинския полет по спешност, надали щях да оживея. Ендрю ме посещаваше през два-три месеца в рехабилитационния център и всеки път му се струваше, че имам голямо подобрение, но за мен това беше всекидневна битка.

— И така цели три години?

— През последната година не живеех в центъра, а само ходех на процедури. Все едно ме бяха пуснали от затвора. Да не видя неоново осветление!

— Толкова ми е жал за теб.

— Сега вече съм добре. Запознах се с много добри хора. Физиотерапевтът, логотерапевтът, лекарите, сестрите. Всички бяха чудесни хора и специалисти. Тези три години бяха дълга пауза — сякаш бях спрял да живея.

— Аз не съм толкова силна — въздъхна Хоуп.

— За малко не се предадох. Почти цяла година вземах антидепресанти.

— Нормално. Бил си толкова зле.

Настъпи мълчание, в което Хоуп се чувстваше уютно със свити под одеялото крака и толкова близо до Тру. А той се досещаше, че тя се опитва да осмисли всичко, което й беше разказал, и да преодолее ужасната мисъл, че двамата можеха никога да не се срещнат. Но ето че седяха на дивана и в това имаше нещо сюрреалистично и невероятно романтично, докато коремът му не издаде звуци.

— Сигурно умираш от глад — засмя се Хоуп. — Аз също съм гладна. Искаш ли салата с пиле? Имам и сьомга, и скариди.

— Бих хапнал салата. Да ти помогна?

— Ела за компания.

Отидоха в кухнята и тя извади маруля, чери доматчета и нарязани чушки в различни цветове. Тру я гледаше и си мислеше, че Хоуп беше намерила начин да не се чувства огорчена от преживените разочарования, а да приеме неудачите като неизбежна част от живота.

Сякаш доловила мислите му, тя се усмихна и каза:

— Ако искаш да ми помогнеш, извади чинии и вилици.

Тру не откъсваше очи от нея и имаше чувството, че са били заедно всяка вечер през изминалите двайсет и четири години.

— Искаш ли още вино? — попита Хоуп.

— Не, благодаря. Ограничавам се до две чаши.

— А аз до една. Помниш ли, когато бяхме в „Кланси“? И после се прибрахме във вилата на родителите ми?

— Как мога да забравя? Ти ме омая!

Той погледна гравираната кутия на масата и попита:

— Какво има в нея?

— Спомени. Ще ти ги покажа по-късно. Имаш още да ми разказваш за себе си. Стигнахме до 2007 година.

— Намерих си работа в Намибия. Лагерът беше добре уреден, а резерватът — огромен. Никъде в Африка няма толкова много леопарди, а и Намибия е красива страна. Скелетният бряг и пустинята Сосувлей са неземни природни чудеса. Когато бях свободен, обикалях страната като турист. Накрая се пенсионирах и се установих в Кейптаун, или по-точно в Бантри Бей, на самия бряг. Гледката е страхотна, близо е до кафенетата, книжарниците и пазара.

— Не си ли мислил да се преместиш в Европа, при Ендрю?

Тру поклати глава.

— Той често идва по работа, а и аз понякога му гостувам. Ендрю би се преместил в Кейптаун, но Анет е против. Семейството й живее в Белгия. Синът ми е привързан към Африка така, както и аз. Трудно е за разбиране, ако не си израснал там.

— Животът ти е толкова романтичен! Като изключим ужасните три години.

— Живях така, както исках. Почти. А ти не пожела ли пак да се омъжиш?

— Не. Не исках дори да ходя по срещи. Мислех си, че е заради децата, но…

— Но?

— Няма значение. Кажи ми какво правиш сега, когато вече не работиш?

— Нищо особено. Приятно ми е да се разхождам без пушка.

Хоуп се усмихна и закачливо подпря брадичка с ръка.

— Имаш ли хобита? Освен рисуването и китарата?

— Ходя на фитнес всяка сутрин, а след това се разхождам или се катеря по близките хълмове. Чета. През последните три години прочетох повече книги, отколкото през шейсетте и три преди това. Още нямам компютър, но Ендрю настоява, че трябва да бъда в тон с времето.

— Добре е да имаш компютър.

— За какво ми е?

— Ще четеш вестници, ще правиш поръчки, ще изпращаш имейли. Ще си във връзка със света.

— Предпочитам да си купя вестник и да го прочета, а и нямам на кого да изпращам имейли.

— Чувал ли си за Фейсбук?

— Да. От вестниците.

— Аз имах страница няколко години с надеждата, че ще ме намериш.

— Не знаех дали си още омъжена, или искаш да се свържеш с мен. Пък и не разбирам нищо от интернет и Фейсбук. Както се казва, старото куче трудно се учи на нови номера. Едва се реших да си взема мобилен телефон. И то само заради Ендрю, та да може винаги да ми звъни.

— Поддържаш ли връзка с Ким?

— Чуваме се рядко. Ендрю е вече голям и нямаме за какво толкова да говорим. А ти чуваш ли се с Джош?

— Да. Може би твърде често.

Тру я погледна въпросително.

— Преди няколко месеца предложи да се съберем.

— Ти искаш ли?

— Ни най-малко. Чудя се на смелостта му.

— Защо?

Докато привършваха салатите, Хоуп му разказа повече за Джош. За изневерите, за трудния развод, за ударите, които животът му беше нанесъл. Тру долови само малка част от болката, изтърпяна от Хоуп, и си каза, че този Джош е глупак. Не можеше да повярва, че му е простила, но това беше още едно нещо, за което й се възхищаваше.

Поседяха на кухненската маса, докато отговаряха на взаимните си въпроси за миналото и попълваха пропуските. Оставиха чиниите в мивката и Хоуп пусна радиото. Музиката изпълни кухнята и двамата седнаха отново на дивана. Камината още гореше и хвърляше мека светлина. Тру гледаше Хоуп, докато се настаняваше на дивана и се завиваше с одеялото. Как не искаше този ден да свършва… Преди да научи за писмото й в „Сродна душа“, имаше чувството, че бе умирал не веднъж, а два пъти в този живот.

След раздялата им живееше на автопилот. Дори когато играеше футбол, готвеше и гледаше телевизия с Ендрю. Сякаш беше претръпнал към всичко освен към Хоуп. Случваше се по време на сафари да си представя, че седи до него и се възхищава на заобикалящата ги красота така, както той продължаваше да се удивява на неповторимите им дни заедно.

Най-тежки бяха вечерите. Не можеше нито да рисува, нито да свири. Лежеше и гледаше тавана. Роми се притесни и го попита какво му е, но на Тру му беше толкова тежко, че не можеше дори да говори за Хоуп.

Минаха месеци, докато дойде що-годе на себе си. Преди да познава Хоуп, имаше няколко връзки, но след нея изгуби желание за подобни емоции. Чувствата му останаха на пясъчния бряг на Сънсет Бийч, Северна Каролина.

Ендрю успя отново да го запали по рисуването. Веднъж подхвърли, че сигурно му се сърди, и Тру го попита защо мисли така. Детето отвърна, че месеци наред не е получавало рисунка. Веднага му обеща, че ще започне отново да рисува, но всеки път правеше портрети на Хоуп. Как го гледа, как се приготвя да отиде на сватбата или как прегръща Скоти. Всяка нейна рисунка му отнемаше по няколко месеца. Искаше образът й да отговаря напълно на спомените, които беше съхранил. Съвършеността на творбите го изпълваше с неосъзнатата надежда, че по този начин се приближава до нея. Направи повече от петдесет и чак след това започна да рисува себе си, и то така, както си представяше, че го е виждала тя. След девет години беше готов. Подвърза рисунките в книга — на лявата страница той, на дясната тя. По това време Ендрю вече беше студент. Разлистваше книгата всяка вечер и се натъжаваше, тъй като всички важни хора в живота му си бяха отишли. Майка му. Дядо му. Ким. Ендрю. Хоуп. Беше сам и щеше да бъде сам.

Ботсвана и „Лошият цар лъв“, както на шега наричаше историята с лъвовете и слоновете, го разнообразиха, но после „умря“ в катастрофата и книгата беше единственото, което го интересуваше. Чудеше се как да помоли Ендрю да му я донесе в болницата. Синът му не знаеше за Хоуп. Помоли Ким да изпрати багажа му в Ботсвана на съхранение в склад. Притесняваше се да не би книгата да се е изгубила по пътя. Щом се съвзе, замина за Ботсвана и нае няколко момчета да му помогнат с отварянето на кашоните. Най-накрая намери книгата — беше прашна, ала запазена. Осъзнаваше, че не би могъл да преживее всичко отново, а и нямаше представа, че Хоуп го търси. Ако знаеше, щеше да обърне света, за да бъдат заедно. И почти го направи.

* * *

Над Каролина Бийч падна здрач.

Хоуп и Тру седяха на дивана, продължаваха да говорят, краката им от време на време се докосваха, а полумракът не им правеше впечатление. Пиха чай и споделиха още по-интимни неща за живота си. Тру гледаше Хоуп и не можеше да повярва, че е до него. Та тя беше неговото съновидение и мечта…

— Трябва да ти призная нещо — подхвана той.

— Какво?

— Преди да отида в Намибия, за малко не дойдох тук. За да те търся. Току-що бях излязъл от възстановителния център. Взех си билет и отидох на летището. В последния миг се отказах и… за съжаление, се прибрах у дома.

— Искаш да кажеш, че когато съм те търсила, ти също си ме търсил?

Тру кимна. Гърлото му пресъхна при мисълта за изгубените години.

— Не знам какво да кажа — промълви Хоуп.

— Ужасно, нали…

— Защо не се качи на самолета, защо? — просълзи се тя.

— Не знаех дали ще те намеря. А и се страхувах от срещата. Ами ако те видех да държиш ръката на друг мъж или да се смееш с децата си в двора? Не че не исках да си щастлива. Исках го през всичките тези двайсет и четири години. Кой знае, може би защото осъзнавах, че аз не съм щастлив. Сега вече съжалявам, че нямах повече смелост. Така нямаше да пропилея цели осем години.

Хоуп стана и се приближи до прозореца. Лицето й беше в сянка, но сълзите й блестяха на лунната светлина.

— Защо съдбата беше срещу нас? Какво ли още ни предстои?

— Не знам — дрезгаво отвърна той.

Тя пое дълбоко въздух и се върна на дивана.

— Нямаш представа колко много съжалявам, Хоуп.

— Аз също.

— Искаш ли да останеш малко насаме?

— О, не. Това е последното, което искам.

Тя хвана ръката му и той погали тъничките като на птица кости под меката кожа. Последната женска ръка, която беше държал, беше нейната.

— Тру, как научи за писмото ми в „Сродна душа“, което най-сетне ни събра?

— Няма да повярваш на това, което ще ти кажа.

— Защо?

— Защото започна с един сън.

— Сънува писмото?

— Не. Сънувах кафенето, в което често ходех. Гледката е чудесна и когато съм в настроение да съм сред хора, седя час-два, пия чай и чета. Собственикът ме познава и ако искам, мога да остана цял ден. Та, сънувах, че съм в кафенето, а на масата до мен седят мъж и жена. Имах усещането, че имат да ми кажат нещо важно. Реших да ги заговоря, но те изведнъж изчезнаха. Изпитах паника и се събудих. След около седмица отидох в кафенето.

— Заради съня ли?

— Не. Почти бях забравил за него. Обядвах, взех си чай и се зачетох в една книга за Бурските войни^[1]. Кафенето беше почти празно, но на масата до мен седнаха мъж и жена. Също като в съня.

* * *

Тру не можел да повярва, че сънят се повтаря в действителност. Жената била руса и слаба, а мъжът — висок, тъмнокос и със златен часовник, който проблясвал на слънцето.

Двамата разговаряли за сафаритата в големия резерват „Крюгер“ в Южна Африка, както и за резерватите „Момбо“ и „Джак“ в Ботсвана. Обсъждали условията и животните. Кой знае защо, Тру не можел да откъсне очи от тях. Чак когато доловил акцента на жената, осъзнал защо имал усещане за дежавю. Тя изговаряла гласните меко, като Хоуп, с оня специфичен за жителите на Северна Каролина акцент.

Станал и приближил масата им.

— Извинете, може ли да попитам нещо? От Северна Каролина ли сте?

Те сякаш не се изненадали от въпроса и жената отвърнала:

— Да. Как разбрахте?

— От акцента.

— Но вие не сте от нашия така наречен катранен щат.

— Не съм. Аз съм от Зимбабве. Но съм бил в Сънсет Бийч.

— Малък свят! Ние имаме къща там. Кога сте били там?

— През 1990 година.

— Ние купихме къщата преди две години. Казвам се Шарън Уедън, а това е съпругът ми Бил.

— Тру Уолс. Чух ви, че разговаряте за „Момбо“ и „Джак“, където съм работил като гид. Уверявам ви, че и двете места са чудесни. В „Момбо“ ще видите голямо разнообразие на животни, а „Джак“ е в Калахари и никъде другаде няма да видите толкова много сурикати.

Шарън слушаше внимателно, но по едно време го прекъсна:

— Казвате се Тру Уолс, от Зимбабве сте и сте били гид, нали така?

— Да.

— Бил, помниш ли какво намерихме миналата пролет? Когато се разхождахме дълго по плажа?

Мъжът й кимна, а тя попита:

— Чували ли сте за „Сродна душа“?

Тру изтръпна. Откога не беше чувал името на пощенската кутия, която сякаш принадлежеше само на него и Хоуп.

— Говорите за пощенската кутия на брега ли?

— Да! Скъпи, чу ли? Не мога да повярвам! — Шарън плесна с ръце. — В Сънсет Бийч сте се запознали с… Хелън ли беше, или… Хана? А, не! Хоуп! С Хоуп! Седнете, моля. В кутията имаше писмо, за което трябва да знаете.

* * *

Навън цареше мрак. Холът беше осветяван единствено от камината, радиото свиреше тихо и очите на Хоуп блестяха на пламъците.

— И така, след два дни аз бях в Северна Каролина. Шарън и Бил не бяха запомнили деня и месеца, в които щеше да бъдеш тук, но поне имах някаква информация.

— Защо не ме потърси веднага?

— Защото не знаех презимето на Джош.

— Не съм ли ти го казала?

— Не. Не знаех и презимената на сестрите ти. Знаех бащината ти фамилия, но Андерсън е често срещано име. Не знаех къде живееш и дали изобщо си в Северна Каролина. Звънях на всички ортопедични болници чак до Грийнсбъро и питах за хирург с първо име Джош, но напразно.

— А как мислеше, че ще ме намериш, ако преди време не се беше върнал от летището?

— Не се бях замислял. Сигурно щях да наема детектив да те издири. Но… — Тру се усмихна. — Аз вярвах, че ще дойдеш. Вече знаех, че ще те намеря при „Сродна душа“. Всеки ден през септември се събуждах с мисълта, че това ще бъде денят на срещата ни.

— И всеки ден се разочароваше.

— Да. Но на другия ден се събуждах със същата мисъл.

— Ами ако бях идвала през юли или август?

— Не допусках, че ще искаш да се срещнем през лятото заради курортистите. Есента и зимата са спокойни сезони и няма толкова хора.

— Познаваш ме добре, Тру! — засмя се Хоуп.

Той целуна ръката й.

— Вярвах в нас.

Тя отново се изчерви.

— Искаш ли да прочетеш писмото?

— В теб ли е?

— Имам копие в кутията на масата.

Хоуп се надигна, но Тру я спря, отиде в кухнята и когато взе кутията, тя каза:

— Сложи я на дивана. Между нас.

— Доста тежи.

— От Зимбабве е. Писмото е на дъното.

Той отвори капака. Най-отгоре беше сватбената покана, под нея бяха рисунките и писмото му до Хоуп. На дъното имаше бял плик.

— Пазила си всичко — развълнува се Тру.

— Разбира се.

— Защо?

— Не знаеш ли? — Тя докосна нежно ръката му. — Омъжих се за Джош, но бях влюбена в теб. Чувствата ми бяха овладени, но силни. Благодарение на теб и на седмицата ни заедно намерих душевен мир — чувствах се спокойна и благословена, като завърнала се у дома.

Той преглътна буцата в гърлото си.

— И аз се чувствах така. Земята под краката ми се срути в мига, в който си тръгна.

— Прочети го — кимна Хоуп към писмото. — Кратко е.

Тру зачете бавно. Във всяка дума чуваше гласа й и вълнението го задушаваше. Едва се въздържа да не я целуне и каза:

— И аз имам нещо за теб.

Извади книгата от сака. На корицата пишеше със златни букви: „Сродна душа“.

— Боя се да надникна — промълви тя.

На първата страница беше Хоуп, застанала на носа на кея. Не я беше виждал там и затова беше решил тази рисунка да е като заглавна страница.

Тя разгръщаше бавно и се заглеждаше в левите страници с неговите изображения. Не беше забравил Скоти, който подскачаше по дюните. Следваха рисунки на двамата в първата сутрин, когато се запознаха. Той държеше Скоти, а Хоуп гледаше разтревожено. После вървяха към вилата, пиеха кафе на верандата… Нижеха се кадър след кадър от дните им заедно.

— Всичко си увековечил — усмихна се тя през сълзи.

— Постарах се. Книгата е за теб.

— Това е произведение на изкуството.

— Това сме ние.

— Дълго ли ни рисува?

— Години наред.

— Не мога да взема книгата. Безценна е.

— Ще направя друга. Тази е за теб. Исках да ти покажа, че винаги си била жива в душата ми.

— Нарисувал си и оня ужасен миг на плажа, когато ти казах, че Джош ми направи предложение. Как само ме прегръщаше… Чувствах се ужасно. Не знаех как да ти го съобщя, бях объркана и се страхувах от приближаващата се раздяла. Осъзнавах, че си наранен, но изражението ти на рисунката е наистина сърцераздирателно.

Гласът й трепереше. Тру преглътна с мъка. Хоуп беше права. Това беше един ужасен миг и той избягваше да гледа рисунката, за да не го преживява отново и отново.

— Ти не се ядоса и не поиска обяснение. Само ме прегърна и ме успокои, а трябваше да е обратното. Искаше аз да се почувствам по-добре. Ето това ми липсваше с Джош — някой, който да ми вдъхва сила и увереност. Когато се видяхме днес, не знаех какво да кажа или да направя, а ти отново отвори обятията си за мен. Падах от скала и ти ме хвана. Не си спомням Джош да ме е прегръщал толкова сърдечно и съчувствено. Тръгнах си от теб и загубих толкова много.

Тру остави кутията и книгата на масата, прегърна Хоуп и както някога, целуна косата й нежно.

— Сега съм тук. Бяхме влюбени, но се срещнахме в неподходящ момент. За съжаление, цялата обич на света не може да избегне неподходящите моменти, които съдбата ни поднася.

— А можехме да сме щастливи. Вече е твърде късно.

Тру вдигна брадичката й с ръка и я погледна — за него тя беше все така най-красивата жена на света. Устните му срещнаха топлите й жадни устни и той прошепна:

— Никога не е късно да те прегърна.

После стана и й подаде ръка. Тя се надигна, Тру целуна ръката й и бавно я придърпа в обятията си. Дъхът й погали шията му, когато го прегърна с две ръце и склони глава на рамото му. Беше мечтал за този миг през всичките изминали двайсет и четири години. Цял живот беше търсил и искал само нея. Тя беше единствена. И негова.

Както някога, целувката им беше гореща и страстна. Той я притисна до гърдите си и Хоуп потъна в прегръдката му. Погали гърба и косата й, а тя се сгуши в него и затрепери. Тру усети, че се разплаква и я погледна:

— Какво има?

— Не биваше да си тръгна от теб. Как не се срещнахме по-рано! И защо не се качи на онзи самолет, защо?

— Вече съм тук, Хоуп. И няма да ходя никъде.

— Късно е. Твърде късно.

Той се опита да я успокои, като каза:

— Разбирам защо си тръгна. Изпълни мечтата си и имаш две чудесни деца. Уважавам избора ти, повярвай ми.

— Има нещо друго. Затова казах, че е вече късно.

— За какво става дума?

— Страх ме е да говоря за това. Дори с децата.

— Те ще те разберат.

— Надали. Спомням си колко тежко го преживях преди години.

— За какво говориш?

Хоуп се разрида и се облегна на рамото му.

— Остава ми малко живот. Умирам. Имам АЛС като баща ми.

Тру застина и не можа да вдигне очи от сенките, които пламъците в камината хвърляха по пода. Думите й се заблъскаха в главата му: Остава ми малко живот. Умирам. Имам АЛС като баща ми. Опита да се стегне заради нея, ала беше като парализиран.

— Съжалявам, Тру. Толкова съм виновна пред теб.

Беше му разказвала как баща й станал кожа и кости и как го беше носила до леглото, докато жестоката болест отнела живота му.

Нощта беше тъмна и студена, а Тру нямаше сили да успокои Хоуп и да спре плача й. Толкова дълго я беше търсил и най-сетне я беше намерил. Не искаше отново да го напусне. Спомни си за бележката, която й написа след поканата й да го заведе до „Сродна душа“. Радвам се, че ще бъдеш мой гид…

Хоуп беше неговата мечта, всичко, което беше искал. А сега я държеше със сетни сили и плачът им отекваше в тихата къща.