Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (7)

Разходка в нощта

След години общуване с различни хора Тру умееше да чете мислите и жестовете им. Той забеляза, че Хоуп постепенно се успокои и неувереността и притеснението й в началото на вечерта постепенно отминаха. Но приятната им вечеря сякаш не успя да заличи потиснатата й тревога. Докато вървяха бавно по брега, Хоуп попита:

— За какво мислиш? За миг като че ли не беше тук.

— Мислех за разговора ни.

— Сигурно говорих твърде много.

— Беше ми приятно да те слушам.

— Животът ми не е чак толкова интересен.

Но ти си ми интересна, помисли си Тру и неочаквано за самия себе си, каза:

— Разкажи ми за приятеля си.

— Откъде знаеш, че имам приятел?

— Нали Скоти е подарък от него?

— О, да, забравих, че съм ти казала. Какво искаш да знаеш?

— За каквото ти се говори.

— Казва се Джош. Ортопед хирург, умен, успешен, добро момче.

— Откога сте заедно?

— От шест години.

— Сериозна връзка.

— Да. — Не прозвуча убедително и на Тру му се стори, че Хоуп се опитва да убеди себе си, че е така.

— Той ще бъде на сватбата, нали?

— Всъщност не. Предпочете да отиде в Лас Вегас с приятели. — Полуусмивката й подсказваше разочарование. — Временно сме разделени, но предполагам, че скоро всичко ще бъде наред.

— Съжалявам, че те попитах.

Пред тях претича някакво малко животинче и бързо се скри в пясъка.

— Какво беше това? — попита Тру.

— Краб призрак, или пясъчен краб. Излизат нощем и не са опасни.

— Много ли са?

— Ще срещнем поне стотина.

В далечината мигаха светлините на риболовен кораб. Кеят беше безлюден и самотен в мрака.

— Може ли да те попитам нещо лично? — попита Хоуп.

— Разбира се.

— Защо искаш да говориш с баща си за майка си? И всичко това има ли общо с избора ти на професия?

— Всъщност да — усмихна се Тру. Прозорливостта й го изненада. — Искам да поговорим, тъй като не мисля, че я познавах добре. Не знам какво обичаше, какво я натъжаваше или развеселяваше, за какво мечтаеше. Бах само на единайсет, когато почина.

— Колко тъжно! Бил си дете.

— Същото може да се каже и за нея. Родила ме е съвсем млада. След войната това се е случвало често — младо момиче се влюбва в бивш войник и скоро след това ражда. Ние бяхме откъснати от останалия свят, така че освен работниците във фермата дълго време никой не знаел за мен. Дядо предпочитал едва ли не да ме пазят в тайна, а когато се разчуло, че дъщеря му има син, новината вече не била новина. Майка ми била красива, млада и богата. Казваше се Евелин. След като умря, спряха да я споменават.

— Кои спряха да я споменават?

— Дядо и вторият ми баща Родни.

— Защо така?

— Трябва да ти разкажа още много, за да разбереш. — Тру въздъхна и продължи: — Съседната ферма беше голяма, плодородна и с пряк водоизточник. От тютюна се печелеше много и дядо реши да я купи. Той беше безскрупулен в бизнеса. Съседът не се съгласи и дядо отклони водата към нашата ферма.

— Но това е незаконно.

— Дядо познаваше хора в правителството и въпросът се уреди. Всички знаеха, че управителят на съседската ферма е много способен и умен, а и че харесва майка ми. Дядо му предложи дял от нашата ферма и Родни започна работа за него. Така беше близо и до майка.

— Родни е вторият ти баща, нали?

Тру кимна.

— Производството ни на тютюн се удвои, а съседната ферма западаше все повече. Дядо даде заем на съседа, но накрая успя да го лиши от право на собственост и взе фермата му почти без пари. Междувременно майка се поддаде на чара на Родни, ожениха се и тя роди близнаци. Алън и Алекс, моите полубратя. Всичко вървеше по плана на дядо и Родни, ала къщата ни се запали. Скочих от втория етаж, Родни спаси близнаците, но майка остана сред пламъците.

Хоуп ахна:

— Майка ти е загинала в пожар?

— Имаше съмнения за умишлен палеж.

— Дело на съседа?

— Така говореха. Предполагам, че дядо и Родни изпитваха угризения. Кой знае, може би бяха виновни за смъртта на майка ми. Не говореха за нея и като че ли не искаха да имат нищо общо с мен. Ето защо поех сам по пътя си.

— Сигурно ти е било много тежко.

— Да.

— А какво стана със съседа?

— След година загинал в пожар в порутена къща в Хараре, където живеел в пълна мизерия. Научих за всичко това след години от дядо. Беше пийнал една вечер и дори ми каза, че съседът си получил заслуженото. Вече работех като гид.

— Подозираха ли дядо ти за пожара?

— Предполагам, че да. Белите богаташи в Родезия си плащаха на правосъдието. Сега нещата се промениха, но тогава беше така. Дядо умря без да получи наказание. Родни и братята ми управляват фермата, а аз почти не общувам с тях.

— Каква история! Сега разбирам защо си станал гид. Сигурен ли си, че човекът, с когото ще се срещнеш, е истинският ти баща?

— Не, но има вероятност да е той.

Когато й разказа за снимката, която беше получил със самолетния билет, Хоуп попита:

— Момичето на снимката прилича ли на майка ти?

— Доколкото си я спомням, да. Всичките й снимки изгоряха в пожара, а не искам да говоря с Родни за това.

— Не ти е било лесно.

— Така е. Но пък имам Ендрю.

— Искаше ли да имаш и друго дете?

— Ким искаше, но се разболях от паротит и се оказа, че не мога да имам повече деца.

— Това беше ли причина за развода?

— Не. Ние сме просто много различни. Вероятно не трябваше да се женим, но Ким забременя, а аз знам какво е да растеш без баща.

— Как помниш майка си?

— Седеше на задната веранда и рисуваше. Скоро след като загина в пожара, аз също започнах да рисувам.

— Значи рисуваш?

— Когато не свиря на китара — усмихна се Тру.

— Хубави ли са картините ти?

— Ендрю ги харесва.

— Може ли да ги видя?

Приближаваха къщата й, Хоуп мълчеше, а Тру се питаше какво го накара да е толкова словоохотлив. Всъщност знаеше отговора. Имаше чувството, че отдавна познава Хоуп и искаше да й разкаже повече за себе си.

— Искаш ли да пийнем по чаша вино? — попита тя. — Такава хубава вечер е…

— Звучи добре.

Излязоха на задната веранда и тя кимна към люлеещите се столове.

— Шардоне? Днес отворих бутилката.

— Чудесно.

Какво правя, какво правя, питаше се Хоуп. Никога не беше канила мъж на питие и дано не го подвеждаше с тази покана. Зави й се свят от мисълта за подобно недоразумение.

Скоти въртеше радостно опашка. Тя се наведе, погали го и му пошепна:

— Е, какво толкова? Съседи сме, нали така! Пък и съм го поканила отвън, на верандата.

Кучето я гледаше сънливо.

— Никак не ми помагаш, да знаеш — въздъхна Хоуп.

Напълни до половината две чаши с дълги столчета, отказа се да запали лампите на верандата и остави кухнята да свети. Паленето на свещи щеше да се изтълкува погрешно.

С чашите в ръце тя отвори вратата с крак, а Скоти хукна към портата на оградата.

— Не сега, утре ще се разходим — извика Хоуп, подаде чашата на Тру, пръстите им се докоснаха и я полазиха тръпки.

— Благодаря — каза той.

— Моля — промълви тя и се обърна към Скоти, който все така чакаше до портата и махаше с опашка. — Казах ти, че ще излезем утре. Ама май не разбираш какво ти говоря.

— Той е умно кученце.

— Само че понякога хуква към шосето, за да го удари кола.

— Преди време имах куче. Не за дълго. Правеше ми компания.

— Какво се случи с него?

— Не искаш да знаеш.

— Кажи ми.

— Нападна го един леопард и го изяде.

— Беше прав. По-добре да не ми беше казвал.

— В Африка е така. Различен свят.

Хоуп поклати глава и двамата замълчаха. Една нощна пеперуда се блъскаше в кухненския прозорец, дочуваше се и подрънкването на ветропоказателя от нощния бриз. Ромонът на вълните наподобяваше търкаляне на камъчета в буркан. Тру гледаше океана, ала Хоуп имаше чувството, че гледа и нея. Очите му сякаш виждаха всичко.

— Няма ли да ти е мъчно за тук? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Видях табелата, че вилата се продава.

Разбира се, че беше видял.

— Къщата много ще ми липсва. Имаме я отдавна и мислех, че ще бъде винаги наша.

— Защо я продавате?

— Баща ми е болен от АЛС. Знаеш ли какво е това?

Той поклати глава и Хоуп му обясни.

— Продават всичко, за да могат да приспособят дома си, когато състоянието му се влоши, или за да могат да плащат за болнични грижи. Най-лошото е несигурността. Притеснявам се за мама. Не знам какво ще прави без татко. Той се е примирил с диагнозата, но вероятно се преструва, че няма нищо страшно. Не иска да се тревожим.

Тру се облегна назад и я погледна.

— Разбирам колко ви е тежко, но тревогата наистина не помага. Чърчил я сравнява с тънка струя страх в мозъка — дадем ли й възможност, тя прераства в дълбок канал, в който потъват всичките ни мисли.

— Чърчил ли го е казал? — учуди се Хоуп.

— Да. Един от героите на дядо. Непрекъснато го цитираше.

— Успяваш ли да не се тревожиш за Ендрю?

— Вече знаеш, че не.

— Е, поне си откровен — засмя се тя.

— Понякога е по-лесно да си откровен с непознати.

Хоуп знаеше, че той има предвид както себе си, така и нея. Загледа се в тъмните вили, пийна глътка вино и усети как тялото й се отпуска.

— Разбирам защо ще ти е мъчно за вилата — рече Тру. — Тук цари пълно спокойствие!

— Когато бяхме малки, със сестрите ми не излизахме от водата по цяло лято. Карах сърф, макар и не много добре, и с часове чаках големите вълни. Във водата се мяркаха делфини, акули, че дори и двойка китове. Веднъж видях нещо грамадно с мустаци на няколко метра от мен. Замръзнах от ужас. Приличаше на хипопотам, но като че ли нямаше намерение да ме напада. Приближих се и дълго го гледах.

— Някаква риба ли беше?

— Морска крава. Типични са за Флорида, понякога се мяркат и тук. Сестра ми Робин така и не ми повярва, че съм видяла морска крава. Съчинявала съм си, за да се правя на интересна.

— Аз ти вярвам — усмихна се Тру.

— Има нещо, което непременно трябва да видиш, докато си тук. „Сродна душа“! Отвъд кея е, на другия остров, но може да стигнеш дотам по време на отлив. Ще се ориентираш по американското знаме на дюните.

— И какво има там?

— По-добре да се изненадаш.

По изражението му личеше, че беше събудила любопитството му.

— Мислех утре да отида за риба. Стига да намеря стръв.

— Ще намериш в магазина на кея. Най-ниското ниво на отлива е в около четири следобед. Непременно отиди да видиш „Сродна душа“.

— Ти какво ще правиш утре?

— Прическа и педикюр за сватбата. Трябва да си купя и нови обувки. Момичешки работи.

Той кимна, отпи от виното и отново настъпи мълчание. Люлееха се на столовете и гледаха красивото звездно небе. Хоуп потисна прозявката си и си каза, че е време за сън. Тру отново долови мисълта й и каза:

— Трябва да тръгвам. Беше дълъг ден. Благодаря за виното.

Хоуп изпита разочарование, но каза:

— Благодаря за вечерята.

Той й подаде празната чаша и тя го последва. Когато на вратата спря и я погледна, тя изведнъж усети неосъзната, но силна вълна на привличане.

— Ти си невероятна жена, Хоуп — тихо каза Тру. — Вярвам, че с Джош ще бъдете щастливи. Голям късметлия е той…

Хоуп знаеше, че думите му бяха искрени и не таяха никакъв подтекст. Изпрати го с поглед, докато слизаше по стълбите към плажа. По едно време Тру се обърна, махна, тя му отвърна и се прибра.

Влезе в банята, съблече се и се погледна в огледалото. Може би трябваше да отслабне няколко килограма, но в никакъв случай не беше пълна. Нямаше да е лошо да прилича на слабите момичета в списанията за фитнес, но структурата й не беше такава. Искаше й се да е малко по-висока или поне толкова висока, колкото сестрите си.

Замисли се за комплиментите на Тру и за начина, по който я гледаше. Беше й приятно някой да я ухажва без каквито и да е намеци за предстоящ секс. И все пак това бяха опасни мисли.

Махна ластика на конската опашка и разреса косата си, за да не е оплетена, когато стане сутринта. Извади пижамата от куфара, ала не я облече. Не обичаше да й е студено нощем, но легна гола, затвори очи и изпита странна и приятна възбуда.