Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (12)

Срещата с бащата

Тру взе моливите, рисунките и се върна в къщата. Искаше да довърши портрета на Хоуп. Вървеше добре и скоро се зае с фините детайли.

Някой почука.

Баща му.

Спря с ръка на дръжката на вратата и пое дъх. Когато я отвори, видя баща си за пръв път. Забеляза и някои прилики — същите тъмносини очи и трапчинка на брадичката. Косата на стария мъж беше оредяла и побеляла. Беше леко прегърбен, блед и слаб. Сакото му като че ли беше купувано за по-едър мъж и едва ли не го поглъщаше. Въпреки силното виене на вятъра, Тру чу хъркането на гърдите му.

— Здравей, Тру — каза баща му с усилие. Държеше чадър, а до краката му имаше куфарче.

— Здравей, Хари.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Баща му се наведе с усилие към куфарчето и Тру предложи:

— Да го взема аз?

— Благодаря. Колкото по̀ остарявам, толкова по-трудно стигам земята.

Старият мъж затътри крака към прозорците в хола и Тру го последва.

— Бурята си я бива. Шофьорът заобикаля няколко пъти заради наводнените шосета — рече бащата.

Тру го гледаше и си мислеше: Ако живея толкова дълго, един ден ще заприличам на него.

— Харесва ли ти къщата?

— Голяма е. И хубава.

— Построих я преди няколко години. Жена ми искаше къща на брега, но почти не сме живели тук. Имаше ли достатъчно храна в хладилника?

— Твърде много. И ще остане.

— Поръчах я чак когато тръгна за насам, тъй като в интензивното отделение не разрешават телефонни разговори и помолих дъщеря ми да се погрижи.

Жена ми, дъщеря ми, интензивно отделение… Тру го слушаше и си мислеше, че Хоуп беше права — в срещата имаше нещо сюрреалистично.

— Съжалявам, че не можах да уредя да наемеш кола. Предполагам, че щеше да ти е по-удобно.

— Не познавам пътищата и нямаше да знам как да стигна дотук. Дълго време ли беше в болницата?

— Вчера излязох. Децата не бяха съгласни, но аз държах да се срещнем.

Настаниха се на масата в трапезарията и Хари се отпусна на стола. Изглеждаше много изтощен.

— Защо беше в интензивното?

— Имам рак на белия дроб. Четвърти стадий.

— Не знам какво точно означава.

— Терминален стадий. Остават ми няколко месеца, а може би по-малко. Божа работа. Разбрах пролетта…

Тру изпита съжаление, но не като за член от семейството, а като за някой непознат.

— Съжалявам.

— Благодаря — усмихна се Хари. — Е, поне мога да твърдя, че имах хубав живот, и за разлика от много хора, ще мога и да се сбогувам с него. И да ти кажа „Здравей“. — Той извади кърпичка и се закашля в нея. Пое трудно дъх и добави: — Искам да ти благодаря, че дойде. Не бях сигурен, че ще се съгласиш.

— В първия момент не бях съгласен.

— Но ти стана любопитно.

— Да.

— Разбрах за теб преди няколко години.

— И все пак изчака известно време, преди да пожелаеш да ме видиш.

— Да.

— Защо?

— Не исках да усложнявам живота ти. А и моя живот.

Отговорът беше откровен.

— Как разбра за мен?

— От един стар приятел — Франк Джесъп. Не се бяхме виждали четиридесетина години. Поддържахме връзка с коледни картички и писма от време на време. Та, преди време Франк минаваше през града и обядвахме заедно. Той спомена майка ти и каза, че се говорело, че по-малко от година след като съм заминал, родила син. Наех човек, който направи проучване. Отне му доста време, тъй като хората продължават да се страхуват от дядо ти дори след смъртта му. Пък и страната е в такова състояние, че не може да се разчита на запазена документация. В крайна сметка се сдобихме с информация и изпратих човек в „Хванге“, за да те снима. Имаш моите очи и овала на майка си.

Хари извърна поглед към прозореца, а Тру попита:

— Какво имаше предвид, когато каза, че не искаш да усложняваш живота ми?

Баща му помълча и накрая каза:

— Хората смятат, че истината е разрешение за всички проблеми. Живях достатъчно дълго и разбрах, че не е така. Понякога истината може да навреди. Затова не знам дали да ти кажа всичко, или да премълча някои неща от миналото, които вероятно ще те наранят и които може би не би желал да узнаеш. И така, искаш ли да чуеш цялата истина, или част от нея? На мен не ми остава много време и няма дълго да се терзая, но ти…

Тру се колебаеше. Макар да беше обвито в неяснота, това, което току-що чу, го караше да изпитва любопитство. От друга страна, се питаше дали би искал да узнае цялата истина. Вместо да отговори, той стана и каза:

— Ще си налея вода. Ти искаш ли?

— Бих предпочел горещ чай.

Тру намери чайник, сложи вода и когато чайникът засвири, заля пакетчето и занесе чашата на Хари.

Баща му мълчеше. Изглежда, че и той не изпитваше необходимост да запълва тишината с общи приказки.

— Е, реши ли? — попита Хари.

— Не още.

— Има ли нещо конкретно, което искаш да знаеш?

За малко да каже: „Искам да ми разкажеш за майка ми“, но вместо това рече:

— Всъщност аз не знам нищо за теб.

— Роден съм през 1914 година в Колорадо, и колкото и да не ти се вярва, в къща от слама и кал. Имах три по-големи сестри. По време на Депресията живеехме трудно, но майка ми беше учителка и държеше на образованието. Следвах, завърших с няколко дипломи и служих в инженерните войски. Избухна войната и заминах за Северна Африка, после за Италия и Европа. В края на четиридесет и четвърта и пролетта на четиридесет и пета строяхме мостове. Съюзниците приближаваха Германия и по пътя им имаше водни бариери. Сприятелих се с един английски инженер. Беше израснал в Родезия и когато ми разказа за подземните богатства и мините в страната, аз се върнах с него в страната му. Помогна ми да си намеря работа в мината „Буштик“. Работих няколко години и… срещнах майка ти.

Хари пийна глътка чай, сякаш се колебаеше как да продължи.

— После се върнах в Щатите и започнах работа в „Ексон“. На коледното празненство на компанията се запознах с Луси, бъдещата ми жена. Тя беше сестра на един от директорите. Оженихме се, родиха ни се деца. Работех на различни места и в различни страни. Някои обекти бяха опасни. Луси и децата невинаги ме придружаваха. Издигнах се в кариерата, забогатях и се пенсионирах като вицепрезидент на компанията. Преместихме се в Северна Каролина преди единайсет години. Жена ми искаше да се върне в родното си място.

— Колко деца имате? — попита Тру.

— Три. Две момчета и едно момиче. Вече са по на трийсет и няколко… С жена ми ще празнуваме четиридесет години от сватбата, ако съм все още налице, разбира се.

Тру пийна глътка вода и попита:

— Какво би искал да знаеш за мен?

— Мисля, че бях уведомен за почти всичко след проучването.

— Значи знаеш, че имам син.

— Да.

— Искаш ли да го видиш?

— Да. Но все пак той не ме познава, а аз съм просто един старец, който умира.

Беше прав и въпреки това Тру каза:

— Не и за мен.

— Ти си ми син.

— Разкажи ми за майка ми.

Хари наведе глава и заговори с по-мек глас.

— Беше красива. Една от най-красивите жени, които съм виждал. Беше доста по-млада от мен, ала много разумна и интелигентна. Нямах представа от изкуство и поезия, но тя говореше за тях разпалено и с часове. Имаше страхотен, заразяващ смях. Влюбих се в нея от пръв поглед. Майка ти беше… изключителна. Прекарахме една година заедно. Тя следваше, а аз работех в лабораторията на мината, която беше в университета. Виждахме се непрекъснато и майка ти винаги носеше стихосбирка на Йейтс. Четяхме стиховете на глас. — Хари пое дъх на пресекулки и продължи: — Обичаше домати и винаги ги поръсваше със захар. Харесваше пеперудите и казваше, че в „Казабланка“ Хъмфри Богарт е най-сексапилният мъж в целия свят. Започнах да държа цигарата като него — между палеца и показалеца. Научих я да кара кола. Беше израснала във ферма, ала не умееше да шофира. С времето започнах да долавям нещо странно в нея. Някаква несигурност и прикритост. Не знаех много за властта и влиянието на баща й. Настойчивостта, с която ме молеше да й обещая, че ще я взема със себе си в Щатите, ме навяваше на мисълта, че не държи толкова да бъде с мен, колкото да избяга от средата си. Така и не ме запозна с баща си, нито пък ме заведе във фермата. Никога не го наричаше „татко“ или „баща ми“. Той беше Полковника и аз не можех да си обясня защо.

— По-късно разбра ли защо?

— Тук трябва да те попитам дали искаш да узнаеш повече. Помисли добре.

Тру стисна устни.

— Продължавай.

— Когато говореше за баща си, майка ти ту го описваше с възхищение, ту като най-омразния човек на света. Твърдеше, че е лош и че иска да се махне от него завинаги. Не знам какво се беше случвало в дома й, докато е била дете, а и не искам да знам. Само знам, че когато баща й разбра за мен, тя изпадна в паника. Плачеше истерично и настояваше веднага да заминем. Не се съгласих. Повече не я видях. Не знаех, че е бременна. Ако ми беше казала, нещата сигурно щяха да са други. Щях да й помогна да избяга, но тя не ми даде тази възможност. Една вечер у нас дойдоха група мъже. Сложиха качулка на главата ми и ме хвърлиха в багажника на някаква кола. Подкараха в незнайна посока, после спряха и ме помъкнаха по стълбите на някакво мазе. След няколко удара загубих съзнание, а когато се събудих, усетих мирис на влага и мухъл. Бяха ме заключили с белезници за тръбите. Рамото ми беше излязло от ставата и ужасно ме болеше.

Хари пое няколко пъти дъх и продължи:

— Когато свалиха качулката, насочиха ослепително фенерче право в очите ми. Полковника стоеше пред мен. Каза ми, че имам две възможности: веднага да напусна Родезия или да умра в мазето без храна и вода. Бях участвал във война и бях преживял какви ли не ужаси, бях раняван и награждаван за смелост с медала „Пурпурно сърце“, но никога не бях изпитвал такъв страх. Този човек беше хладнокръвен убиец. На другата сутрин се качих в колата и спрях чак в Южна Африка. Върнах се в Щатите и повече не видях майка ти. Цял живот живях с мисълта, че постъпих като страхливец. Оставих я с него. И изчезнах от живота й. Не минаваше ден, без да се укорявам и съжалявам. Обичам жена си, но никога не съм изпитвал към нея голямата изгаряща страст, която изпитвах към майка ти. Оставих я при този човек, а не биваше. Тук съм не за да ти искам прошка, тъй като някои неща са непростими. Искам само да ти кажа, че ако знаех за теб, всичко щеше да е различно. Осъзнавам, че това са само думи, пък и не ме познаваш, но нали искаше да чуеш истината.

Тру познаваше дядо си и всичко, което чу, напълно съвпадаше с образа на деспотичния Полковник. Беше потресен. Прониза го болка към изстрадалата му майка и изпита съжаление към мъжа до себе си.

Хари кимна към куфарчето в краката си и каза:

— Би ли ми го подал?

Тру го остави на масата.

— Искам да ти дам някои неща. Взех ги в деня, в който напуснах Родезия. Помолих единия от синовете ми да ги донесе от тавана и ако не беше дошъл, щях да ти ги изпратя.

Хари извади плик и куп пожълтели по краищата рисунки.

— Снимките са направени от мой приятел, фотограф. Повечето са на майка ти. Той искаше да я убеди да стане модел.

На първата от осемте снимки майка му и баща му седяха на брега на река и се смееха. На втората бяха в профил, подобно на рисунката, която беше направил на Хоуп и себе си. Снимките на майка му бяха на чист фон — в съответствие с фотографския стил от края на четиридесетте. В различни пози и с различни тоалети. Болка сви гърлото му и го обзе неочаквано силна тъга.

Първата рисунка беше автопортрет на майка му. Въпреки красотата й, тъмните щрихи придаваха на портрета призрачен ореол. Имаше и рисунка, на която беше в гръб, увита в чаршаф и с обърната назад глава. Може би беше гледала своя снимка за вдъхновение. На една от рисунките се виждаше семейната къща преди пожара с редица от внушителни колони, които Тру не помнеше. Имаше още три автопортрета и няколко пейзажа, подобни на тези, които Тру правеше за Ендрю.

— Тя беше добра художничка и можеше да има свое студио — рече Хари, след като се покашля. — Твърдеше, че рисува, за да забрави настоящето. Тогава не знаех какво точно има предвид. Дълго я наблюдавах, докато рисуваше — имаше навик да облизва устни и да бърчи чело. Винаги беше недоволна и смяташе, че картините й са недовършени.

— Беше ли щастлива? — попита Тру.

— Не знам. Иска ми се да вярвам, че беше щастлива, когато бяхме заедно, но…

Премълчаването на Хари вероятно се дължеше на недоизказаната истина за онова, което й се беше случило като дете в къщата на Полковника.

— Тру, имаш ли някакви желания?

— За какво?

— Искаш ли да поддържаме връзка, или по-добре да изчезна завинаги от живота ти? Не ми остава много време и оставям на теб да решиш.

Тру помисли и неочаквано за самия себе си каза:

— Нямам против да поддържаме връзка.

— Би ли искал да говориш с другите ми деца и с жена ми?

— Не. Освен ако те не искат да говорят с мен. Не се познаваме и както каза преди малко, няма защо да усложняваме живота си.

Баща му се усмихна и кимна.

— Прав си. Имам една молба към теб, ако си съгласен…

— За какво става дума?

— Искам да видя снимка на внука ми.

* * *

Хари спомена, че пътят до Шарлът е дълъг и не би искал близките му да се безпокоят. Тру се досети, че беше дошло време да се сбогуват. Взе куфарчето, чадъра и изпрати баща си до колата.

Изведе Скоти. Въпреки бурята искаше да се поразходи и да помисли на чист въздух.

Не си беше представял баща си като сериозен семеен мъж, женен десетилетия за една и съща жена. И като човек, избягал от страната заради дядо му. Обзе го силно отвращение към най-доминантната мъжка фигура в детството му.

Оказа се, че има братя и сестри. Какви ли бяха те? Беше сигурен, че за разлика от него, никой от тях не беше пожелал да напусне дома си на осемнайсет. Животът им не можеше да се сравнява с неговия. Опита да си представи как би живял, ако майка му и баща му бяха останали заедно, но не успя.

Имаше толкова много въпроси и толкова много неща, които никога нямаше да узнае. Дори за собствената си майка. Това, което научи, беше, че краткият й живот е бил още по-трагичен, отколкото предполагаше, а ако баща му я беше направил щастлива, това несъмнено го радваше.

Жалко, че не се срещнаха по-рано. Тогава щяха да имат повече време да се опознаят. Но някои неща просто не се случват. Когато се прибра, разгледа снимките и рисунките, които баща му донесе. Искаше му се Хоуп да е до него, за да му помогне да осмисли срещата и да го успокои. Реши да довърши рисунката, на която бяха двамата с нея. Дъждът се лееше и проблясваха светкавици като отражение на собствените му емоции. Хрумна му едно сравнение: Хари беше оставил майка му в Африка и се беше върнал в Америка, а той щеше да се върне в Африка и да остави Хоуп в Америка. Само че майка му и баща му не бяха успели да бъдат заедно, а той се надяваше двамата с Хоуп да имат по-добра съдба.

Искаше да споделят живота си, но как, как…

* * *

Беше уморен и заспа. Усети Хоуп чак когато се пъхна до него в леглото. Тя го целуна, той я прегърна и докато се любеха, Тру усети горчивия вкус на сълзите й. Не каза нищо, но едва се сдържа да не заплаче при мисълта за утрешния ден.

Сгушена в него, Хоуп се унесе и заспа с глава на гърдите му. Тру слушаше дишането й и се надяваше, че това ще го успокои и ще заспи. Чувстваше се самотен.