Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (13)

Нежелано утро

Когато се събуди, вече се развиделяваше, а Хоуп не беше до него. Толкова искаше да прекарат цялата сутрин в леглото, да се любят, да се прегръщат и да си шепнат, без да обръщат внимание на безмилостния факт, че това беше последният им ден заедно.

Стана, облече се и забеляза, че на възглавницата имаше следи от грима на Хоуп заради снощните сълзи. Обзе го паника, че ще я загуби. Да имаха поне още седмица или поне една година заедно… Цял живот с нея нямаше да му стигне и затова беше готов на всичко, за да не се разделят.

В кухнята миришеше на кафе, но Хоуп я нямаше. Потърси я в хола и в трапезарията. Накрая я намери на верандата. Седеше на люлеещия се стол и гледаше океана. Беше невероятно красива. Тя се обърна, усмихна се, но очите й бяха зачервени от плач. Беше тъжна и по всичко личеше, че и тя като него страдаше от предстоящата раздяла.

Когато се целунаха, Тру долови лека сдържаност и това го озадачи. Тутакси забрави онова, което се канеше да й каже, тъй като имаше чувството, че тя не иска да го чуе.

— Събудих ли те? — попита Хоуп.

— Не съм те усетил. Как стана толкова рано? Прибра се много късно.

— Събудих се и повече не можах да заспя. Ти как спа?

— Немного добре.

— Аз се събудих в четири. Избърсах стола ти. Дано пак не се е навлажнил.

Седна до нея, но Хоуп не откъсваше очи от океана, сякаш й беше трудно да го погледне. След дъждовните дни най-сетне на небето се бяха появили сини петънца, а бурята беше далеч.

— Валеше ли, когато стана? — попита Тру, за да наруши мълчанието.

— Не. Спря, след като се прибрах.

— Как беше сватбата?

— Елън сияеше и не беше чак толкова притеснена. Церемонията беше на верандата. Стояхме плътно един до друг, за да не се намокрим, но така стана по-интимно. Всичко беше прекрасно — оркестърът, храната, тортата. Прекарахме чудесно.

— Радвам се.

— Как мина разговорът с баща ти?

— Беше… интересно.

— Как е той? Отговаря ли на представите ти за него?

— Не. За разлика от очакванията ми, той е сериозен и отговорен мъж, женен от четиридесет години за една и съща жена. Има три деца и е работил за една от най-големите нефтени компании. Напомни ми за американците, които идват на сафари в Африка.

— А защо са се разделили с майка ти?

Тру й разказа и Хоуп най-сетне излезе от мълчаливото си униние.

— Сигурен ли е, че дядо ти го е отвлякъл? — слисано попита тя.

— Да. Аз също съм сигурен.

— Какъв ужас!

— Решеше ли, дядо ми ставаше наистина жесток.

— Ти разстрои ли се?

— Оттогава са минали много години.

— Не отговори на въпроса ми.

— Как да ти кажа… Било е наистина толкова отдавна.

— Промени ли мнението за баща си?

— Донякъде, да. Мислех си, че е избягал и е зарязал майка ми, а не е било така.

Хоуп разгледа снимките и каза с въздишка:

— Майка ти е била много красива!

— Така е.

— Личи си, че е влюбена в баща ти. И баща ти в нея. Била е много талантлива, но ти си по-добър художник.

— На мен ми се струва, че притежава по-голяма дарба от мен.

След като допи кафето си, Хоуп се обърна към Тру:

— Искаш ли да изведем Скоти?

— Да. Обувам се и излизаме.

Кучето само това чакаше — веднага се втурна след птиците. Тру посегна да хване ръката на Хоуп, но пръстите й за малко да се изплъзнат. Мина минута, докато ръката й се отпусна в неговата. Вървяха и мълчаха. Плажът беше пуст. Нямаше лодки и дори гларусите бяха отлетели незнайно къде. Тру чувстваше, че Хоуп крие нещо, което със сигурност щеше да го нарани. Със свито сърце понечи да й каже всичко онова, което беше намислил, но тя го погледна и промълви:

— Извинявай, но не съм добра компания днес.

— Късно легна и не си спала?

— Не е това.

Тру потрепери от пръските студена вода на разбиващите се в краката им вълни.

— Не знаех, че ще стане така, но…

— За какво говориш?

Хоуп стисна ръката му.

— Джош дойде на сватбата.

Тру усети как стомахът му се свива на топка и замълча.

— Пристигна точно преди церемонията. Веднага разбра, че не му се зарадвах. Стоях с момичетата, но по едно време излязох за глътка въздух и той ме намери на верандата. Извини се, каза, че искал да говорим и…

— И? — тихо попита Тру.

— През цялото време мислех за теб и мен, за дните ни заедно. Всичко се случи толкова бързо, но аз знам, че те обичам. Не искам да се разделяме.

— Тогава остани с мен.

— Не е толкова просто. Аз обичам и Джош. Двамата сте толкова различни. Сякаш водя битка със самата себе си, сякаш в мен има двама души, които искат различни неща.

Тру я прегърна.

— Не си представям живота без теб. И не искам живот без теб. Искам теб и само теб, завинаги. Можеш ли да забравиш за нас без каквото и да е съжаление?

— Не. Винаги ще съжалявам.

— И няма да му кажеш за мен и теб?

— Не искам да го нараня.

— Ще ни пазиш в тайна?

Хоуп се измъкна от прегръдката му.

— Не е честно! Не дойдох тук, за да усложнявам и без това объркания си живот. Не дойдох тук, за да се влюбя в друг мъж. Каквото и да реша, ще има наранени. Аз не искам това!

— Права си. Извинявай.

— Джош беше уплашен. И сериозен.

Тру си каза, че моментът беше дошъл, хвана ръката й и каза:

— Мислих дълго. За нас. Бих искал да дойдеш с мен в Зимбабве. Знам, че искам много. Ще се запознаеш с Ендрю. Ще живеем заедно. Мога да намеря друга работа, ако не одобряваш дългите ми отсъствия като гид.

Хоуп мигаше, сякаш не можеше да осъзнае чутото. Пусна ръката му и понечи да каже нещо, но не можа.

— Не искам да променяш живота си заради мен. Работата ти е важна за теб.

— Ти си по-важна. Обичам те. Ти не ме ли обичаш?

— Разбира се, че те обичам.

— Поне помисли, преди да кажеш не.

— Докато се връщах от сватбата, обмислях как да замина с теб за Африка. Част от мен жадува за това. Родителите ми биха разбрали и биха дали благословията си. Но как да оставя татко, след като му остават няколко години? Никога няма да си простя, ако не съм до него на края на живота му. Пък и мама ще има нужда от мен.

— Ще се връщаш. Поне веднъж месечно. Парите не са проблем.

— Тру…

— Мога да се преместя тук.

— А Ендрю?

— Ще отивам да го виждам всеки месец. Ще направя всичко, което искаш.

— Ами ако има нещо, което много искам, а ти не можеш да ми дадеш?

Тру се дръпна, сякаш го зашлеви. Голямата мечта на Хоуп беше да има дете от мъжа, когото обича, а той не можеше да осъществи мечтата й. Обърна се, за да не вижда болката в насълзените й очи, които молеха за прошка. Винаги беше вярвал, че любовта може да преодолее всякакви препятствия. Преглътна думите на Хоуп, прегърна я, а тя се разплака.

— Мразя се! Но не мога да си представя живота без деца. Осиновяването е възможност, знам, но… няма да бъде същото. Ненавиждам се, че съм такава! Ала не искам да те намразя за това, че съм се отказала от голямата си мечта. Тази мисъл ме ужасява. Толкова съм себична! Не ме карай да тръгна с теб, защото ще го направя.

— И ще ме намразиш.

— Никога!

— Винаги ще те обичам. Каквото и да се случи.

— Има още нещо — заговори Хоуп през сълзи. — Джош ме попита дали искам да се оженим.

Тру се отпусна в ръцете й с натежало като олово тяло. Нямаше сили да продума.

— Съжалявам, че не ти казах, когато се прибрах.

— Ти не очакваше ли, че ще ти направи предложение?

— Не знам. Знам само, че не искам да те нараня.

— Не мога да те принудя да останеш с мен — прошепна Тру и усети остра болка в сърцето, която стигна чак до върховете на пръстите му. — И все пак ще те помоля за нещо.

— Готова съм на всичко.

— Опитай да не ме забравиш.

Хоуп стисна устни, кимна и се разрида. Той я държеше в прегръдките си с чувството, че всеки миг ще се строполи на брега, докато вълните не спираха своя ход в пълно безразличие към замрелия в миг свят.

Тру искаше Хоуп и само Хоуп. Завинаги. Оказа се, че това беше невъзможно. Той се досещаше за отговора на предложението на Джош.

* * *

Върнаха се и докато Хоуп вземаше душ, Тру намери няколко листа и седна на масата. Надяваше се, че като опише чувствата си с думи, ще успее да ги подреди и малко ще му олекне. След това отиде до къщата на баща си и взе две картини. Остави ги в жабката на колата заедно с писмото. Когато Хоуп ги намереше, тяхното време заедно щеше да е в миналото.

* * *

Тя се появи с куфар в ръка. Беше с бяла блуза, джинси и с новите сандали. Тру я погледна и дъхът му секна — беше толкова красива! Хоуп седна в скута му и двамата дълго останаха прегърнати. По едно време каза:

— Трябва да тръгвам.

— Знам — прошепна той, взе куфара и я последва.

Застана до нея, докато тя заключваше вратата, и вдиша уханието на диви цветя на шампоана й.

Скоти се настани на задната седалка, Тру остави куфара в багажника и прегърна Хоуп. Тя отдръпна глава, погледна го и той се усмихна въпреки силната болка.

— Ако решиш да отидеш на сафари, ще ти кажа къде. Може да не е в Зимбабве. Познавам целия район. Ще ме намериш в резервата „Хванге“.

— Добре — едва промълви Хоуп.

— А ако искаш да говориш с мен или да ме видиш, няма проблем. Благодарение на самолетите светът е малък. Имаш ли нужда от мен, веднага ще дойда.

Тя кимна. Тру искаше да я помоли да тръгне с него и да й каже, че друга любов като тяхната няма, няма и да има, но преглътна думите и замълча.

Целуна я нежно и дълго, за последен път, тя седна зад кормилото и звукът от затварянето на вратата разби всичките му надежди и мечти.

Хоуп подаде ръка през прозореца.

— Никога няма да те забравя.

Запали колата и тръгна, а Тру я последва като в сън. Сноп слънчеви лъчи огря отдалечаващата се кола в мига, преди да излезе на шосето. С опустяла душа Тру не сваляше поглед от чезнещата точица на пътя. Спирачните светлини мигнаха и се заковаха в червено. Хоуп излезе, обърна се и му изпрати целувка, но той не можа да намери сили да й отвърне. Тя почака и се качи в колата.

— Върни се при мен — прошепна Тру.

Вече не можеше да гледа, затова се наведе с ръце на коленете и заплака. Когато вдигна поглед, пътят беше пуст.