Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (4)

Сънсет Бийч

Хоуп беше с избелели джинси, сандали и жълта блуза без ръкави, с дълбоко триъгълно деколте. Тру не можеше да откъсне поглед от леко загорялото й лице с високи скули и от пуснатата кестенява коса.

— Предполагам, че това е вашето куче — каза смутено Тру.

Хоуп долови акцент — британски… или австралийски, но не беше нито единият, нито другият. Взе Скоти и попита:

— Какво му е?

Тру й обясни, докато кучето ближеше ръцете й и скимтеше радостно.

— Блъснала го е кола? — ахна Хоуп.

— Чух свистенето на гумите. Едното задно краче беше свито, когато го намерих. Колата вероятно не е спряла, тъй като е побягнало и са помислили, че му няма нищо.

Хоуп опипа краката на Скоти, а той не само че не изскимтя, ами размаха радостно опашка. Остави го внимателно на пясъка и си отдъхна, когато видя, че върви, без да куца.

— Дали да не го заведа при ветеринаря?

— Ами… не знам.

Скоти се втурна след гларусите, прескочи един и хукна към вилата.

— Доста е палав — рече Тру.

Направо е див, помисли си Хоуп, но каза:

— Благодаря, че се погрижихте за него.

— Няма защо. Да знаете някое кафене наблизо? Искам да си взема кафе.

— Наоколо има само вили. Най-близо е „Кланси“ — ресторант и бар до кея, но те отварят на обяд.

Хоуп знаеше какво е сутрин без кафе и дори не искаше да си го представи. Скоти се беше отдалечил и тя добави:

— Ще тръгвам, че да не го изгубя пак.

— Аз съм в същата посока. Имате ли нещо против да вървя с вас?

Погледът, дълбокият му плътен глас, спокойните маниери… Всичко това резонира в Хоуп като докосната струна. В първия момент реши да откаже — вярната на себе си, предпазливата Хоуп не би се съгласила да върви с непознат, ала нещо по-силно от нея я накара да каже:

— Не, нямам против.

Не знаеше защо отвърна така. Не знаеше и след години. Знаеше само, че той събуди в нея нещо непознато досега, нещо първично и завладяващо.

Тру кимна. Вървяха близо един до друг и тя усещаше полъха на развяната му от вятъра гъста черна коса. Мидите поскърцваха под краката им, а Скоти тичаше пред тях. Слънцето ги галеше с меки топли лъчи и тъй като на плажа нямаше други хора, Хоуп имаше чувството, че са твърде близо един до друг, сякаш бях сам-сами на сцена.

— Между другото, името ми е Тру Уолс — представи се той.

Тя се загледа в бръчките в ъгълчетата на очите му, които силното африканско слънце беше дълбало години наред.

— Тру? За пръв път чувам такова име.

— Кратко от Труит.

— О, да. А аз съм Хоуп Андерсън.

— Мисля, че снощи ви видях с кучето на плажа.

— Възможно е. Когато съм тук, излизам със Скоти по няколко пъти.

— Отидох до края на кея, за да се поразтъпча след дългия полет.

— Откъде?

— От Зимбабве.

— Там ли живееш? — Хоуп неусетно премина на ти.

— Винаги съм живял там.

— В коя част на Африка се намира Зимбабве?

— В южната. Граничи с Южна Африка, Ботсвана, Замбия и Мозамбик.

— Доста далеч. За пръв път ли си в Сънсет Бийч?

— Да. И за пръв път в Щатите.

— Наистина ли?

— Да. Всичко е толкова различно. Пътищата, инфраструктурата, движението, хората… И е толкова зелено навсякъде! А ти къде живееш?

— В Рали. На няколко часа северозападно оттук. Там няма море.

— Равно като тук?

— Не. Хълмиста местност и голям град. Има къде да се ходи и какво да се прави. Не като тук.

— Представях си, че ще има повече хора на плажа.

— През лятото има. Хората, които срещаш наоколо, живеят на острова.

Хоуп придърпа косата си назад, но вятърът отново я развя. Загледа се в изтърканата кожена гривна на ръката му и в избледнелите й шарки. Отиваше му.

— За пръв път виждам някого от Зимбабве. На почивка ли си?

— Не. Трябва да се срещна с един човек.

Хоуп си помисли, че става дума за жена, и кой знае защо изпита моментно разочарование. Всъщност това не я интересуваше, укори се тя и пропъди мисълта от главата си.

— А ти защо си тук? — попита Тру.

— Една близка приятелка се омъжва в събота в Уилмингтън. Шаферка съм.

— Е, значи се задава хубав уикенд.

Да, само че Джош е в Лас Вегас и всички ще се чудят къде е, а аз не знам какво да отговоря.

— Може ли да те попитам нещо?

— Да.

— Как изглежда Зимбабве? Никога не съм била в Африка.

— Зависи в коя част на страната си.

— Прилича ли на Америка?

— От това, което видях дотук, изобщо не.

— Може би ще попитам нещо глупаво, но виждал ли си лъв?

— Виждам ги почти всеки ден.

— Наистина ли?

— Работя като гид в резерват.

— Винаги съм искала да отида на сафари.

— Много от туристите го описват като най-вълнуващото преживяване в живота им.

Хоуп не можеше да си го представи. Сигурно животните се криеха и се показваха като в зоологическата градина.

— И как се става гид?

— Това е държавна работа. Учиш, държиш изпити, стаж и накрая вземаш лиценз. Започваш като спотър.

— Какво означава спотър?

— Много от животните се прикриват и е трудно да ги забележиш. Спотърите ги откриват, за да може гидът да кара спокойно джипа и да обяснява.

— Откога работиш като гид?

— Отдавна. Повече от двайсет години — усмихна се Тру.

— На едно и също място?

— Не.

— Лагерите приличат ли си?

— Различни са. Някои са много скъпи, други са по-евтини. Животните също не са едни и същи в зависимост от местоположението. Някъде е по-влажно, другаде е по-сухо и това се отразява на миграцията и на броя им. Някои лагери са луксозни, с известни кулинарни шефове, а в други има само палатки, хамаци и пакетирана храна.

— Какъв е лагерът, в който работиш сега?

— Луксозен, отлични условия и храна, голямо разнообразие на животни.

— Препоръчваш ли сафарито?

— Абсолютно.

— Сигурно е страхотно да си сред животните всеки ден. Но може би за теб е рутина.

— Съвсем не. Всеки ден е различен.

Сините му очи я пронизваха, но чувството беше приятно.

— А ти какво работиш?

Хоуп се изненада от въпроса.

— Сестра съм в спешно отделение.

— Помагаш на ранените в престрелка?

— Понякога, да. Но в повечето случаи на жертви в пътни катастрофи.

Хоуп посочи малката къща до триетажния палат, където се беше настанил Тру.

— Това е вилата на родителите ми. А ти къде си отседнал?

— В съседната къща.

— О!

— Проблем ли има?

— Доста голяма къщичка…

— Така е — засмя се той. — Не е моя. Тук съм по покана на собственика й.

Собственик, а не собственичка, отбеляза наум Хоуп, макар да не можеше да разбере защо това я успокои.

— Малко засенчва верандата ни, а татко казва, че разваля красивата гледка.

— Познаваш ли собственика?

— Не. И ти ли не го познаваш?

— Не знаех нищо за него допреди няколко седмици.

Тя искаше да задава още въпроси, но уважи сдържаността на Тру, който спря пред стъпалата към триетажния палат.

— Е, довиждане.

— Благодаря ти за Скоти. Добре че не пострада.

— О, да. Жалко, че няма кафене наблизо.

Хоуп не искаше да се разделят и рече:

— Направих цяла кана, преди да изляза. Заповядай!

— Не бих искал да се натрапвам.

— Освен мен няма никой, за какво ми е толкова много кафе? Пък и спаси Скоти!

— В такъв случай, благодаря!

Кучето ги чакаше пред вратата и размахваше опашка. Тру погледна палата в съседство и се съгласи, че разваля красивата гледка. За разлика от него, вилата на Хоуп беше уютна — сандъчета с цветя, бели стени и сини кепенци. Около дървената маса до задната врата бяха наредени пет стола. Вятърът, дъждът и солта бяха оставили отпечатъците си на верандата, но въпреки това тя беше едно наистина уютно кътче. Пред прозорците имаше няколко люлеещи се стола.

— Ще донеса кафе и ще избърша Скоти, че ще разнесе пясък из цялата къща — каза Хоуп. — Настанявай се. Идвам след минута.

Тру седна и се загледа в спокойния океан. Искаше му се да поплува по-късно следобед. През прозореца виждаше Хоуп. С хавлиена кърпа на рамо, тя наля две чаши кафе. Харесваше я — не само заради красотата, а заради уязвимостта и самотата, която излъчваше усмивката й. Като че ли нещо я измъчваше… Или дори няколко неща. Не че това го засягаше. Не се познаваха добре, той заминаваше след няколко дни и може би щяха само да си махнат като съседи, преди да си тръгне оттук завинаги.

Хоуп донесе кафето и попита:

— Искаш ли мляко, или захар?

— Не, благодаря.

Тя клекна и започна да бърше Скоти.

— Като пясъчен магнит е!

— Но пък е добра компания.

— Най-добрата — усмихна се Хоуп и целуна кучето по муцуната. Скоти я близна радостно.

— На колко години е?

— На четири. Подарък от приятеля ми Джош.

Тру кимна. Значи си имаше приятел… Отпи глътка кафе. Вкусът му беше различен от кафето у дома — някак по-мек, но поне беше силно и горещо, точно такова, от каквото имаше нужда.

Хоуп метна хавлиената кърпа на перилата и седна. Лицето й беше в полусянка и изглеждаше загадъчно. Тя духна лекичко върху кафето и отпи с елегантен жест.

— Разкажи ми за сватбата — продума Тру най-сетне.

— Просто сватба.

— Е, все пак на близка приятелка.

— Приятелки сме от колежа, където бяхме членове на един и същ клуб. В Зимбабве има ли такива колежански клубове? Момичетата живеят заедно и са неразделни. Всички шаферки сме от този клуб. Ще има снимки, торта, хвърляне на жартиер. Изобщо сватба като всички други сватби.

— Бил съм само на моята сватба.

— О, женен ли си?

— Разведен. При нас сватбите са различни. Подписахме и заминахме за Париж.

— Романтично!

— Да.

Допадна й краткостта на отговора, сякаш не беше необходимо да говори повече за романтичността.

— Но имаш представа от американските сватби, нали?

— От филмите. Туристите също разказват. Американските сватби ми се струват доста сложни и уморителни.

Елън сигурно щеше да се съгласи с него.

— Какво е да си дете в Зимбабве? — смени темата Хоуп.

— Това е голяма страна. За всеки е различно.

— Разкажи ми за твоето детство.

— Вече няколко поколения семейството ми има ферма до Хараре. Израснах там. Доях крави, събирах яйца, а като тийнейджър поправях огради, покриви, канали, машини, всичко счупено.

— И как реши да станеш гид?

Тру сви рамене.

— Чувствах се добре в буша. Щом завърших училище, напуснах дома и оттогава работя и живея сред дивата природа.

Той усети скептичния й поглед.

— Имам чувството, че има и други причини.

— Винаги има и други причини.

Тя се засмя. Смехът й беше спонтанен и от сърце.

— Ясно! Разкажи ми за най-интересното, което някога ти се е случвало на сафари.

Тру спомена някои от историите, които разказваше на туристите. Хоуп задаваше въпроси и слушаше внимателно. Забеляза, че чашата му е празна и предложи:

— Още кафе?

— О, не, благодаря. Отнех ти доста време.

— Беше ми приятно.

Тя го изпрати, а когато слезе по стъпалата, той се обърна, за да й махне.

— Радвам се, че се запознахме — извика Хоуп с усмивка.

Тру се запита дали го гледаше, докато върви към плажа, и едва се сдържа да не се обърне.