Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (17)

Отново заедно

Хоуп го гледаше и не помръдваше. Не можеше да повярва на очите си, нито да потисне лавината от чувства, която я заля. Беше безмълвна, смаяна и щастлива. Боеше се, че ако заговори, чудото ще изчезне.

Тру беше тук. Чу гласа му и спомените не бяха вече в паметта й, а възкресени в плът й кръв. Той стоеше пред нея — строен, с изправени, широки рамене и с посребрена, ала все така чаровно разрошена коса. Както някога, беше с боти и ризата му беше пъхната в спортен панталон. Тя помнеше, че студът не го притесняваше, но днес беше облякъл яке, макар и разкопчано.

Тру също не помръдваше.

— Здравей, Хоуп — най-накрая каза той. — Виждам, че си намерила писмото ми.

— Да. — Тя пъхна писмото в джоба си, докато в главата й се въртяха мисли и спомени като в пъстър калейдоскоп. — Не те видях на плажа.

— А аз те видях чак когато приближи „Сродна душа“. Дано не те стреснах.

— Не мога да повярвам, че си тук. Сякаш сънувам.

— Не сънуваш.

— Сигурен ли си?

— Да. Не може и двамата да сънуваме, нали? Все така красива си.

Хоуп долови нотка на възхита в гласа му. Смути се и се изчерви.

— Едва ли… Но ти благодаря.

Тру направи крачка, взе ръката й и по пръстите й плъзна топлина. Макар да беше близо, той не я целуна. Погали с палец ръката й и Хоуп усети тръпки по цялото тяло.

— Как си?

Тя почувства, че трепери като лист.

— Ами… Не знам. Мисля, че съм в шок.

— Искам да те питам за толкова много неща — рече Тру и я погледна в очите, стопявайки в миг всичките изминали години.

— Аз също.

— Много се радвам, че си тук.

Целият свят на Хоуп се събра в този единствен миг под есенното слънце. Той я прегърна и тя се отпусна в обятията му, сякаш отново беше на трийсет и шест.

Стояха дълго така. Хоуп вдигна глава и го погледна. Бръчките му бяха по-дълбоки, но цветът на очите и трапчинката на брадичката бяха същите. Стори й се нелепо, но беше доволна, че преди да тръгне за вилата, отиде на фризьор, а и сутринта беше обърнала внимание на външния си вид. Спомените и силата на чувствата взеха връх и тя се просълзи.

— Добре ли си? — попита Тру.

— Да. Извинявай, но още не мога да повярвам, че си тук.

— Ами… дойдох след невероятна поредица от изключителни обстоятелства — усмихна се той.

Хоуп се засмя през сълзи. Тру винаги успяваше да я накара да се чувства по-добре.

— Как намери писмото ми? Да не би да си идвал и миналата година?

— Не. Научих за него. Но първо ми кажи ти как си. Какво прави през всичките тези години?

— Добре съм. — Не знаеше как да продължи и замълча. Какво се казва на неугасваща любов след раздяла от двайсет и четири години? Може би истината… А тя беше, че непрестанно си беше представяла този ден и този миг. — Случиха се много неща.

— Наистина ли? — Повдигането на веждите му я накара да се усмихне. Странно, но непринудеността в отношенията им се беше запазила.

— Не знам откъде да започна.

— От раздялата ни.

— И все пак?

— Ами… от сватбата ти. Предполагам, че тя се е състояла.

— Да. Оженихме се, но не се получи. Разведохме се преди осем години.

Тру сведе поглед.

— Сигурно ти е било трудно. Съжалявам…

— Няма защо. Бракът ни просто се изчерпа и приключи. А ти? Ожени ли се пак?

— Не. На мен бракът ми убягна.

Колкото и да беше себично, Хоуп почувства облекчение и попита:

— Ендрю как е? Трябва да е вече на трийсет и няколко.

— На трийсет и четири. Виждаме се няколко пъти в годината. Живее в Антверпен.

— Женен ли е?

— От три години. С жена му Анет очакват първото си дете.

— Значи ще ставаш дядо.

— Да. А ти имаш ли деца? Сбъдна ли мечтата си?

— Имам две — момче и момиче. Е, вече са млад мъж и млада жена по на двайсет и няколко. Джейкъб и Рейчъл.

Тру стисна ръката й.

— Радвам се за теб.

— Благодаря. Те са най-голямата ми гордост. Работиш ли още като гид?

— Не. Пенсионирах се преди три години.

— Липсва ли ти работата?

— Никак. Свикнах да спя след зазоряване, без да се питам дали някой лъв се е излегнал на прага ми.

Разговорът течеше спокойно и приятно, по начина, по който Хоуп приказваше с най-близките си приятели. Може да не бяха довършили някоя тема, но винаги помнеха къде точно бяха спрели да я обсъждат и след дни, та дори и месеци я подхващаха отново. В този миг вятърът задуха и развя шала й и краищата на писмата на пейката. Хоуп побърза да ги пъхне в кутията и попита:

— Нали нямаш против да запазя писмото ти?

— То е за теб.

Тя уви шала около врата си и каза:

— Трябваше да ми напишеш, че си още тук. За да те чакам!

— Не бях сигурен колко дълго ще остана. Когато ти писах, не знаех на коя дата ще дойдеш, а предишното ти писмо вече не беше в кутията.

— Колко време възнамеряваше да останеш?

— До края на годината.

— И щеше да идваш тук всеки ден, преди да се върнеш в Африка?

— Щях да идвам, но не смятах да се връщам, а да остана в Щатите.

— Защо?

— Как защо? — учуди се Тру. — За да те намеря.

Тя отвори уста, ала не продума. С какво беше заслужила тази предана любов? Продължи пътя си, макар да го видя напълно съкрушен на шосето в деня на раздялата. Не той, а тя го остави! Разби надеждите му и заживя с Джош. Тру не беше подозирал, че Хоуп копнее за него и продължава да го обича, и въпреки това любовта му беше все така ненакърнена. Тя осъзнаваше, че трябва много да внимава, за да не го нарани отново, и попита:

— Какво ще правиш следобед?

— Имаш ли нещо наум?

Хоуп се усмихна.

* * *

Кеят се виждаше в далечината, дочуваше се и ритмичният ромон на вълните. По плажа се мяркаха хора, а вятърът беше остър и довяваше мирис на бор. Хоуп усети, че пръстите й тръпнат от студения въздух. Забеляза, че Тру понакуцва. Може би имаше артрит или пък стара травма от активния живот. Всъщност двамата знаеха много малко един за друг. Тя пазеше съкровено спомена за него, но дали този мъж беше Тру от мечтите й?

Едно беше сигурно. Присъствието му я караше да се чувства толкова спокойна и щастлива, както някога. Надяваше се и той да се чувства така. Тру беше пъхнал ръце в джобовете си, лицето му беше поруменяло от студа и от него се излъчваше блаженото задоволство на човек, който след дълъг път се е завърнал у дома. Приливът наближаваше и двамата стъпваха внимателно по мокрия твърд пясък, като внимаваха да не си намокрят краката.

Говориха за какво ли не. Тя му разказа за смъртта на родителите си, за работата си, за развода, но най-вече за сина и дъщеря си: за детството им, за тийнейджърските проблеми и ужаса от сърдечната операция на Рейчъл. Тру слушаше внимателно, загрижено и съчувствено. Хоуп имаше чувството, че той инстинктивно усеща някои детайли от миналото й. Докато стигнаха кея, тя сподели всички вълнения и тревоги, които беше преживяла като майка.

Стигнаха до ивицата с мек пясък и тръгнаха по пътеката към улицата. Той беше паркирал наетата кола до нейната и колкото и да беше странно, близостта им трогна Хоуп.

— Искаш ли да караш след мен?

— Разбира се.

Тя влезе в студената кола, включи парното на максимум и погледна в огледалото. Изчака Тру да запали и двамата тръгнаха в този невероятен следобед към едно още по-невероятно бъдеще.

Непрекъснато поглеждаше в огледалото, за да се увери, че я следва. А и за да се увери, че не халюцинира. Как беше научил за писмото й? Важното беше, че е тук. Беше дошъл, тъй като тя искаше да го види. А и все още я обичаше.

Минаха по моста, по магистралата и стигнаха до завоя към Каролина Бийч. Още един мост, още няколко завоя и се озоваха пред вилата, която беше наела.

Тънките ивици на облаците смекчаваха ярката светлина, а вятърът не стихваше. Хоуп чу чуруликането на кардинал в близките дървета и си спомни с усмивка за писмото на Джо до Лена, което Тру някога беше прочел. Кардиналите живеят на двойки и не се разделят…

— Това ли е вилата? Прилича на къщата на родителите ти!

Тя се усмихна.

— Дежавю. Точно това си помислих, когато я видях за пръв път.

Влязоха, Хоуп свали шапката, ръкавиците, шала и якето. Тру остави сака и закачи якето си до нейното. Имаше нещо много трогателно в начина, по който влязоха в къщата — сякаш цял живот бяха прекарали заедно. Хоуп потърка ръце, за да се стопли, а Тру се огледа. Както някога, очите му не пропускаха и най-малкия детайл.

— Не мога да повярвам, че си тук — промълви с усмивка тя. — Изобщо не допусках, че някога ще дойдеш.

— И все пак ме чакаше до пощенската кутия.

Хоуп прокара пръсти през косата си и отново се усмихна.

— Аз ти разказах всичко. Сега е твой ред.

— Няма кой знае какво за разказване.

Хоуп докосна ръката му.

— Гладен ли си? Искаш ли да приготвя нещо за обяд?

— Само ако хапнеш с мен. Закусвах късно и не съм гладен.

— Тогава ще пийнем вино. Имаме повод, нали?

— Да. Да ти помогна?

— Може да включиш камината с копчето до полицата. Настанявай се. Идвам след минутка с виното.

Хоуп се върна с две чаши вино и попита:

— Искаш ли одеяло? На мен ми е все студено.

— Не, благодаря. Добре ми е.

Тя взе покривката на леглото в спалнята, седна до Тру, зави се и въздъхна.

— Колкото невероятно, толкова и прекрасно!

Той се засмя с познатия й гърлен смях.

— Дори повече от прекрасно. Чудо на чудесата! Наздраве за „Сродна душа“!

Чукнаха се и отпиха по глътка.

— Защо не взе вила в Сънсет Бийч? — попита Тру.

— Там вече не е същото.

И как можеше да бъде след дните им заедно и след раздялата…

— Дойдох тук за пръв път по време на развода с Джош — продължи Хоуп. — Намерих временен покой и утеха, ала не спирах да мисля за децата, които не го показваха, но страдаха и имаха нужда от мен.

— Личи си, че си страхотна майка.

— Стараех се. Но правех и грешки.

— Всички родители правят грешки. Аз продължавам да се укорявам, че не прекарвах достатъчно време с Ендрю.

— Казвал ли ти го е?

— Не. Но дори да го мисли, би премълчал. Порасна бързо и един ден замина за Оксфорд.

— Тогава ли си тръгна от „Хванге“?

— Ти откъде знаеш?

— Търсих те. Преди да оставя писмото в кутията.

— Кога?

— През 2006 година. След като се разведох. Свързах се с лагера и с много други места, но не те намерих.

— Жалко — мило се усмихна той. — И аз, и ти трябваше да знаем повече един за друг.

— Защо си тръгна от „Хванге“? Нали обичаше работата си?

— Прекарах много години там. Беше време да се преместя.

— Защо?

— Имаше промени в управата, а и приятелят ми Роми напусна. Ендрю замина да учи и нямаше какво да правя там. Преместих се в Ботсвана и си намерих работа. Ти искаше да отидеш на сафари. Е, успя ли?

— Не, но не съм се отказала. Как беше лагерът в Ботсвана?

— Средна работа — пакетиран обяд, немного добри условия на настаняване, а и животните бяха по-трудно забележими. Интересно беше поведението на лъвовете.

— Защо?

— Защото нападаха и убиваха слонове.

— Как така?

— Един от гидовете веднъж ми каза, че видял останките на слон след лъвско пиршество.

— Може би слонът е бил болен.

— И аз помислих така. За всички лъвът е царят на джунглата — нали помниш „Цар лъв“. Само че не лъвът, а слонът е царят — огромен е и всява ужас във всички животни. Приближи ли се до лъвовете, те винаги отстъпват. И така, реших, че трябва на всяка цена да видя как лъвовете нападат слонове. През първите няколко години бях свидетел на обичайните им жертви — зебри, жирафи, импали, глигани. По средата на третата година настъпи суша, която продължи с месеци. Животните измираха или се отправяха към Окаванго Делта. Лъвовете търсеха отчаяно плячка. В един късен следобед ги видях как нападат слон.

— Наистина?!

Тру кимна и отпи глътка вино.

— Беше от по-дребните слонове. Нападението беше като по план. Един скачаше върху гърба му, друг захапваше крака, а останалите стояха в кръг. Спокойна и методична военна атака. Изтощиха слона за трийсетина минути и тогава го нападнаха групово. Не им отне много време, за да го довършат. Сигурно си покъртена от жестокостта на лъвовете, но за мен това е едно от най-незабравимите преживявания в Африка.

— Сам ли беше?

— Не. В джипа имаше шестима туристи. Един от тях засне всичко, продаде филма на CNN и лагерът се прочу. Само че сушата премина, заваляха дъждове и лъвовете отново се насочиха към лесната плячка.

— От всички хора, които познавам, ти имаш най-интересната работа — усмихна се Хоуп.

— Имаше и трудни моменти — сви рамене Тру.

— Спомена, че Ендрю е учил в Оксфорд?

— Да. Той е по науките. Много е умен и безспорно по-добър ученик от мен.

— Сигурно се гордееш с него.

— Така е. Но заслугите са предимно негови. И на Ким, разбира се.

— Тя как е? Предполагам, че все още е омъжена.

— Да. И другите й деца пораснаха. Живее близо до мен. След като се установих в Бантри Бей, тя се премести със съпруга си в Кейптаун.

— Чувала съм, че там е много красиво.

— Крайбрежието е страхотно. Да не говорим за залезите.

— Цял живот се питах как живееш, къде си и какво ли прави Ендрю.

— Животът ми се въртеше около работата и сина ми. Ходех на две-три сафарита дневно, вечер рисувах и свирех на китара. Радвах се на Ендрю и на интересите му — модели на влакчета, скейтборд, електрическа китара, а по-късно химия и момичета — в тази последователност.

Хоуп кимна, тъй като помнеше много добре увлеченията на своите деца.

— Ядосваше ли те като тийнейджър?

— Имаше си свой живот — приятели, гадже… Уважавах желанието му за независимост повече от Ким. Трудно й беше да се раздели с малкото си момченце.

— Такива са майките. Аз бях същата.

— Най-трудно ми беше, когато замина да следва. Виждах го рядко — по празниците или през ваканциите. Не знаех какво да правя в Булавайо и заминах за Ботсвана веднага щом чух за лъвовете.

— Ендрю идваше ли на гости?

— От време на време. Не познаваше никого в Габороне, където имах апартамент. Ким също държеше да го вижда по-често, но той беше вече млад самостоятелен мъж.

— Какво следва?

— Химия. Искаше да стане инженер. Когато завърши, започна да се занимава със скъпоценни камъни и най-вече с цветни диаманти. Работи като брокер в тази сфера и непрекъснато пътува до Ню Йорк и Пекин. Доброто момче стана прекрасен млад мъж.

— Много бих искала да го видя.

— И аз бих искал да се срещнете.

— Връща ли се понякога в Зимбабве?

— Много рядко. Същото се отнася за Ким и за мен. Животът там не е лесен.

— Разбрах за конфискацията на земите. Взеха ли фермата?

— Да. Страната е страдала дълго от хора като дядо ми. И все пак конфискацията беше брутална. Вторият ми баща се надяваше, че познатите му в правителството ще помогнат, но една сутрин през 2002 година войниците заобиколили фермата и държавните служители показали документи за присвояване на имота. Изкарали всички с насочени автомати, а работниците, които се опълчили, били застреляни. Аз бях вече в Ботсвана. Скоро след това вторият ми баща се пропил и след година се самоубил.

Хоуп си помисли, че преживяното от семейството му наподобява Шекспирова трагедия, и каза:

— Не е за вярване. Какъв ужас!

— Ужасът продължил дори за хората, присвоили земята. Не знаели какво да правят с нея, не разбирали от машини, нито от събиране и съхраняване на реколта. Фермата се превърнала в убежище за бездомници. Същото се отнася и за другите ферми в страната. Като прибавим и сриването на валутата…

— Добре че вече не си бил там.

— Мъчно ми е, тъй като Зимбабве ще остане завинаги моя родина.

— А какво правят полубратята ти?

Тру доизпи чашата и отвърна:

— В Танзания са. Имат малки ферми и не са богати. Взеха заеми от мен и имат затруднения с изплащането.

— Добре си направил, че си им помогнал.

— Майка ми би желала да постъпя така.

— Ами биологичният ти баща? Срещнахте ли се пак?

— Не. Говорихме по телефона няколко пъти, преди да почине.

— Срещна ли се с другите му деца?

— Не, пък и те едва ли биха искали да се запознаем. Всъщност нежеланието им беше споменато в писмото от адвоката на баща ми. Нали щях да им напомня за друга жена — освен майка им — която баща ми е обичал… Може би се бояха, че ще се боря за наследство, знам ли. Така или иначе, и те както баща ми, ми бяха чужди.

— И все пак, добре че се срещнахте.

— О, да. Все още пазя снимките и рисунките, които ми даде.

— А измина толкова много време.

— Твърде много време — промълви Тру, хвана ръката й и погали с палец пръстите й.

Хоуп отново се смути и изчерви. Как се намериха след толкова години! Докато той й се струваше същият и се държеше спокойно и уверено, тя кипеше от чувства. Стисна ръката му и я пусна. Не беше готова за каквато и да е близост.

— Доколкото разбрах, ти си бил в „Хванге“ до 1999 или 2000 година. След което си заминал за Ботсвана.

— През 1999 се преместих в Ботсвана. Там останах пет години.

— И после?

— За да ти разкажа, ще ми трябва още една чаша вино.

Хоуп отиде до кухнята и се върна с чаша вино. Холът се беше стоплил и беше много уютно.

— За коя година става дума?

— За 2004 — отвърна той.

— И какво се случи?

— Претърпях много тежка катастрофа.

— Колко тежка?

— Умрях — промълви Тру и отпи глътка, без да сваля очите си от нейните.