Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (1)

Сродна душа

Има истории, които са свързани с мистериозни и незнайни места, но и такива, които научаваме като дар от някого, който ни ги е разказал. Тази история е такава. В един ветровит и студен ден в късната пролет на 2016-а отидох до Сънсет Бийч, едно от многото малки островчета между Уилмингтън и границата с Южна Каролина. Паркирах колата до кея и се отправих към необитавания резерват „Бърд Айланд“. Местните жители ми бяха казали, че трябва да видя нещо на брега, което да опиша в следващия си роман. Трябваше да търся американското знаме, а до него — пощенска кутия с табелка „Сродна душа“. Скоро ги видях. Кутията беше закачена на стар плавей, побит до осеяните със суха трева дюни, и стърчеше там от 1983 година. Беше пълна с писма и картички, които всеки можеше да прочете.

Хиляди хора минаваха и оставяха послания. „Сродна душа“ беше хранилище на надежди и мечти в писмена форма. И разбира се, на много любовни истории.

Плажът беше пуст. Дървената пейка до кутията най-вероятно служеше за почивка и размишление.

Извадих две картички, няколко отворени писма, рецепта за брънсуикска яхния, дневник на немски език и дебел кафяв плик. Имаше химикалки, хартия и пликове за всички, които искаха да опишат своята история. Прегледах набързо картичките и рецептата. В писмата никой не използваше фамилията си. Някои бяха подписани с малко име, други с инициали, а трети бяха анонимни, което ги правеше още по-загадъчни.

Анонимността предразполага към непринудени размишления. Попаднах на историята на една жена, която след битка с рак беше срещнала мъжа на мечтите си в книжарница за християнска литература. Тревожеше се, че не го заслужава. Прочетох за дете, което мечтаеше да стане космонавт. Млад мъж се канеше да поиска ръката на приятелката си в балон с горещ въздух, а друг се боеше да покани съседката на среща. Наскоро освободен затворник искаше да започне живота си отначало. Един мъж страдаше за приспаното си с инжекция куче. В плика имаше снимка на голям черен лабрадор ретрийвър с добри очи и посивяла муцуна. Инициалите на собственика бяха А. К. Кой знае дали някога щеше да запълни огромната празнина в душата си…

Облаците надвиснаха и вятърът се усили. Задаваше се буря. Върнах всичко в кутията, с изключение на кафявия плик. Той беше доста дебел и не ми се искаше бурята да ме връхлети, докато чета. На гърба му някой беше написал: „Най-невероятната история на света!“.

Какво означаваше това? Апел за признание? Предизвикателство? Авторът ли го беше написал, или някой друг?

Не издържах и отворих плика. Вътре имаше двайсетина страници, копия на три писма и на рисунки на влюбена двойка. Зачетох се и първото изречение ме накара да се замисля.

Най-важното в човешката съдба е любовта.

Стана ми любопитно, а след една-две страници дори интересно. От време на време се натъжавах и усещах буца в гърлото си. Не забелязвах усилващия се вятър и черните като въглен облаци. Когато прочетох последното изречение, дочух гръмотевици и видях светкавиците в другия край на острова.

Дъждовната пелена се носеше над вълните право към мен, ала аз прочетох историята още веднъж и чух гласовете на героите. След като прегледах писмата и рисунките, реших да намеря автора и да превърна историята в книга.

Но как да го намеря… Случките бяха отпреди двайсет и пет години, имена нямаше, само инициали. Имената в писмата бяха заличени и нямаше как да разбера кой е авторът.

Все пак в описанията за случилото се през 1990 година се споменаваше ресторант с градина и камина, на чиято полица се мъдрело старо гюле от кораба „Блекбърд“. Разказваше се и за някаква вила наблизо, на остров до брега на Северна Каролина. В последните страници се описваше строяща се вила на друг остров. Трябваше да започна отнякъде. Надявах се рисунките да ми помогнат да разбера за кого става дума. Пощенската кутия също играеше важна роля в разгадаването на историята.

Бурята щеше да се разрази всеки миг. Върнах писмото в кутията и забързах към колата. Поройният дъжд биеше по предното стъкло и едва виждах пътя. Прибрах се у дома, обядвах и се замислих за героите на току-що прочетената история. Реших да се върна и да прегледам всичко още веднъж, но работата ми ме възпрепятства и отидох чак след седмица.

Всичко в кутията беше на мястото си, с изключение на кафявия плик. Може би друг читател се беше развълнувал и го беше взел. Или някой се грижеше за кутията и я прочистваше от време на време? Ами ако авторът беше решил да си го вземе?

Толкова много исках да разговарям с него! Семейните задължения и работата ми попречиха да започна проучването преди юни. То ми отне почти седмица: безброй телефонни разговори, посещения в офиси с разрешителни за строежи и стотици навъртени мили с колата. Първата част на историята се отнасяше за много години назад и беше трудно да намеря каквито и да е сведения. Успях да открия местоположението на ресторанта — вече изискано бистро за морски дарове на снежнобели покривки, след което обиколих местността. Посетих островите и най-сетне се натъкнах на строеж. Дочух чуковете и бормашините и се приближих. Видях възрастен мъж, който работеше на рампата от върха на дюната до плажа. Спрях с чувството, че бях намерил един от героите.

Представих се и веднага забелязах сдържаността му и наблюдателните сини очи, споменати в едно от писмата. Прецених, че беше към седемдесетте, което отговаряше на описанията. Попитах го дали е авторът на историята в „Сродна душа“. Той извърна поглед към океана и след около минута каза, че ще ми отговори на другия ден, при условие че му помогна със строежа.

Рано на другия ден се появих с инструменти, които се оказаха ненужни. Носих тухли, гипсокартон и дървени плоскости. Имаше много работа, а пясъкът затрудняваше пренасянето. Възрастният мъж посочваше къде да оставя товара и мълчеше, докато работеше с чука и правеше дупки с бормашината, без да обръща внимание на палещото слънце.

Когато пренесох последния куп материали, мъжът ме покани да седна на дюната до него, отвори хладилната чанта, подаде ми студен чай в пластмасова чаша и най-сетне каза:

— Аз съм авторът.

— Историята истинска ли е?

— Някои неща са истински — премигна той, сякаш за да ме огледа по-добре. — Фактите може да бъдат и оспорвани, но спомените не са само факти.

Споменах, че от неговата история би се получил чудесен роман и изтъкнах неоспоримите доказателства. Мъжът слушаше с непроницаемо изражение. Изпитвах силно желание да го убедя. След едно по-дълго мълчание той най-сетне каза, че е склонен да обсъдим идеята ми, при условие че ще е първият, който ще прочете ръкописа. Ако не му харесаше, трябваше да го унищожа. Чудех се как да постъпя — книгите отнемат месеци, а и години труд, ала той беше непреклонен. Накрая се съгласих. Разбирах го. Аз също бих постъпил така.

Влязохме в къщата и той ми показа оригиналните писма и рисунки, от които историята сякаш се оживи. Разговаряхме дълго. Мъжът разказваше увлекателно и накрая си представих любовната история с най-големите подробности, сякаш и аз я бях преживял. Вече виждах как буквите и думите се редят на страниците едва ли не сами.

Желанието му беше да не използвам истинските имена. Славата и светската суета не го блазнеха, а и съзнаваше, че излизането на историята на бял свят ще отвори стари и нови рани. Имаше хора, които вероятно щяха да се засегнат. Уважих желанието му, тъй като самата история беше достатъчно вълнуваща: тя ни напомняше за стълкновенията на съдбата с любовта, които невинаги очакваме.

Започнах да пиша веднага след срещата. Обаждах се или минавах, когато имах въпроси, обиколих и споменатите места, които все още съществуваха. Прегледах старите броеве на вестниците и снимките, правени преди повече от двайсет и пет години. За да науча някои подробности, прекарах цяла седмица в един семеен хотел в малко крайбрежно градче в източната част на Северна Каролина. Пътувах до Африка. Имах късмет, тъй като и на двете места времето вървеше някак по-бавно и понякога имах чувството, че съм се озовал в далечното минало.

Пътуването до Зимбабве беше особено полезно. За пръв път посещавах тази страна и бях слисан от дивата й природа. Преди години наричали Зимбабве житницата на Африка, но по времето, когато бях там, икономиката и селскостопанската инфраструктура бяха съсипани по политически причини. Фермерските къщи се рушаха, нивите бяха пусти и трябваше да се осланям на въображението си, за да си представя мястото, където започва историята. Три седмици бях на сафари и попивах всичко видяно. Разговарях със скаути, гидове и спотъри, обсъждахме всекидневието и уменията им. Чудех се как запазват семействата си, след като през повечето време са сред дивия буш^[1]. Признавам, че Африка е невероятно привлекателна. Все ме тегли натам и знам, че скоро ще отида пак.

Въпреки всички разкрития, оставаха доста въпросителни. След изминалите двайсет и седем години беше невъзможно да пресъздам отзвучалите разговори на двамата герои, да чуя шума на стъпките им, да видя облаците в някогашното небе или пък да доловя ритъма на заливащите брега вълни, но все пак се надявах да постигна целта си и след промяната на имената книгата да бъде роман, а не документалистика.

Оригиналната история, проучванията и създаването на книгата се оказаха незабравимо преживяване. То преобрази представата ми за любовта. Струва ми се, че всички хора таят в сърцата си въпроса: „Ами ако бях последвал сърцето си?“. Животът е низ от малки животи и всеки ден предлага избор на решения и съответните последствия. И така, решение след решение, постепенно ставаме такива, каквито сме. Събрах възможно най-много подробности и се постарах да ги обединя, ала кой би могъл да каже дали съм изградил истинския образ на някогашните влюбени…

Стане ли дума за любов, винаги се намират скептици. Влюбването е най-лесно, но запазването на любовта сред предизвикателствата на живота е изплъзваща се мечта. Ако прочетете тази история с чувството на възхита, което изпитвах, докато пишех, то вашата вяра в свръхестествената сила на любовта вероятно ще възкръсне. А някой ден може да пуснете в кутията „Сродна душа“ и вашата история… За да промени нечий живот по начин, който никога не сте подозирали.