Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (6)

Вечеря на верандата

„Кланси“ беше на няколко минути от кея и Тру хареса ресторанта още преди да влезе. Дочуваха се разговори, смях и музика. Над входа имаше арка с бели коледни лампички и избеляла табела с името на ресторанта. Терасата беше осветена с бамбукови факли и пламъците им потрепваха от бриза. До перилата имаше бар — поолющени маси с различни високи столчета. Вътре имаше повече места и джубокс до бара. На полицата над камината имаше гюле, а на стената висяха морски флагове и старинно дървено кормило в чест на „Блекбърд“. Появи се сервитьорка на средна възраст с табла в ръка.

— Настанявайте се където искате — покани го тя. — Ей сега ще ви донеса менюто.

Вечерта беше прекрасна и Тру седна на едно от високите столчета на терасата. Луната се оглеждаше във водата и вълните блестяха. Въпреки някои прилики, този свят беше доста различен от неговия. Нощем бушът беше непрогледен, загадъчен и криеше безброй опасности. Колкото до океана, през деня не беше страшен и плуването му доставяше удоволствие, но мисълта да се потопи нощем в тъмните води го изпълваше с ужас.

Сервитьорката донесе менюто и забърза към кухнята. От джубокса долиташе песен, която Тру не знаеше. Когато развеждаше туристи, често чуваше за филми, телевизионни предавания, групи и песни, но те не му бяха известни. Знаеше „Бийтълс“ — кой не ги знаеше! — и пееше песните им заедно с песните на Боб Дилън, Боб Марли, Джони Кеш, Крис Кристоферсън, Игълс и Елвис Пресли.

Прегледа менюто и беше приятно изненадан от богатия избор на морски деликатеси, освен обичайните бургери и пържени картофи. За съжаление, преобладаваха пържените ястия. Спря се на риба тон на скара или групер на тиган.

Погледна към входа към терасата точно в мига, в който се появи Хоуп. Дали не го беше видяла да отива към ресторанта и не беше дошла заради него? Откъде пък му хрумна това! Зарея поглед в океана, за да не си помисли, че я гледа, а пред очите му изплува привлекателната й усмивка, която го грабна в първия миг на запознанството им.

* * *

Хоуп се изненада, когато забеляза, че ресторантът беше същият, без никакви промени. Това беше една от причините баща й да го харесва толкова много. Казваше, че напук на световните промени „Кланси“ запазваше най-невъзмутимо автентичността си. Ресторантът му беше любим и заради пая с лимонови целувки. Майката на собственика беше усъвършенствала рецептата преди десетилетия и беше спечелила синята лента на шест щатски състезания, а веригата калифорнийски ресторанти „Мари Календър“ предлагаше нейния пай от години.

Хоуп никога не сядаше вътре. Три от масите до перилата вдясно бяха заети. Погледна наляво и видя Тру. Той махна. Трябва поне да му кажа „Здравей!“, помисли си Хоуп и тръгна към него.

— Здравей! Не очаквах да те видя тук.

— И аз теб.

Погледът му се задържа малко по-дълго и тя усети, че се смущава. Преметна конската опашка настрани, за да създаде впечатление на непринуденост, и попита:

— Какво прави следобед?

— Нищо особено. Плувах до кея и обратно. А ти?

— Пазарувах и се мотах вкъщи. Чух те, когато свиреше.

— Дано не съм ти досадил.

— Напротив. Хареса ми.

— Дано. И без това други не знам.

— Отдавна ли поръча?

— Не. Сервитьорката е доста заета.

— Обслужването тук е малко бавно. Любезно, ала бавно. Като всичко в тази част на света.

— Което има своя чар. Би ли искала да вечеряме заедно?

Хоуп си каза, че да предложиш кафе на съседа, спасил кучето ти, е нещо нормално, но да вечеряш с него… Погледнато отстрани, колкото и спонтанно да се случи, това между двамата приличаше на неслучайна среща. Тя се замисли за Джош и Лас Вегас, за скандала, заради който беше сама тук, и след кратко мълчание каза с учудваща за самата себе си искреност:

— С удоволствие.

Тру стана и й помогна да седне на високия стол. Хоуп имаше чувството, че е друг човек и не можеше да повярва какво се случва. Грабна менюто, сякаш търсеше за какво да се хване, и попита:

— Ти какво си избра?

— Или тон, или групър. Кое е по-вкусно?

— Рибата тон е много вкусна. Мама винаги си поръчва тон. От местните рибари е, винаги е прясна.

— Тогава ще вечерям тон.

— Рачените кюфтенца също са много вкусни. Но са пържени.

— Е, и?

— Не са подходящи за мен. И за ханша ми.

— Няма за какво да се притесняваш. Изглеждаш чудесно.

Хоуп усети как пламва. Стана й приятно от комплимента, но това заприличваше все повече и повече на среща. Гледаше в менюто, ала буквите играеха пред очите й.

— Рачените кюфтенца ли избра?

— Как позна?

— Навикът и традицията често предизвикват нежелана промяна.

Хоуп си каза, че последните му думи прозвучаха като изречени от англичанин от висшата класа, който се е зачел в книга от старата, облицована с ламперия библиотека на имението си.

— Доста интересно се изразяваш — усмихна се тя.

— Наистина ли?

— Личи си, че не си американец.

Тру я погледна с усмивка и попита:

— Как е Скоти?

— Щур както винаги. Малко ми е сърдит, че не го изведох на плажа, но ще му мине.

— Обича да гони птиците, нали?

— Само ги гони. Ако случайно улови някоя, няма да знае какво да я прави.

Сервитьорката се приближи още по-бавно и отпреди.

— Решихте ли какво ще пиете?

Тру се заинтересува дали имат местна наливна бира.

— Нямаме, скъпи. Само бутилирана. „Будвайзер“, „Милър“ и „Курс“. Всичките са леденостудени.

— Тогава ще пийна „Курс“.

— А за вас? — обърна се жената към Хоуп.

Тя отдавна не беше пила бира, но кой знае защо сега се изкуши. Имаше нужда от глътка-две, за да се отпусне.

— Аз също. — Разстла салфетката на коленете си и се обърна към Тру. — Откога свириш на китара?

— Започнах по време на стажа си като гид. Един от колегите свиреше и ми даде няколко урока. Ти свириш ли на нещо?

— Ходех на уроци по пиано като малка, но май не се научих. Сестра ми свири.

— Имаш сестра?

— Две. Робин и Джоана.

— Виждате ли се често?

— Стараем се. Всички живеят в Рали, но едва успяваме да се съберем на празници и рождени дни. Сестрите ми са омъжени, работят и грижите за децата им не секват.

— Така е. Знам от сина ми Ендрю.

Сервитьорката остави две бири и се отдалечи.

— Не знаех, че имаш син.

— На десет години е. Живее почти непрекъснато при майка си заради работното ми време. Зает съм шест и съм свободен две седмици.

— Сигурно не ви е лесно.

— Понякога е трудно. Но Ендрю е свикнал. Двамата много се забавляваме. Не му беше приятно, че няма да ме има цяла седмица.

— Обади ли му се?

— Още не. Утре ще звънна.

— Опиши ми го.

— Умен, любознателен, красив и мил. Но може би само аз го виждам такъв — усмихна се Тру.

— Нормално. Нали ти е син. Той иска ли един ден да работи като гид?

— Казва, че да. Но има слабост и към спортните коли. Иска да стане и ветеринар. Или учен.

— Ти какво мислиш по въпроса? — усмихна се Хоуп.

— Той ще реши сам. Животът на гид не е за всеки. Заради този живот бракът ми се разтрогна. Мен все ме нямаше, а Ким заслужаваше повече внимание.

— По всичко личи, че двамата се разбирате добре.

— Да. Тя е винаги добронамерена, а е и чудесна майка.

— Кога се връщаш?

— В понеделник. А ти?

— В неделя. В понеделник съм на работа. Твоята среща кога е?

— В събота. С баща ми.

— Ще му гостуваш, значи.

— Всъщност не. Ще се срещнем за пръв път. В писмото си пише, че е заминал от Зимбабве, преди да се родя. Наскоро научил за мен.

Хоуп зяпна и рече учудено:

— Не мога да си представя да не познавам баща си. Сигурно много се притесняваш.

— Срещата ни е доста необичайна.

— Как се започва такъв разговор? И знаеш ли какво да го попиташ?

— Знам. — Тру извърна поглед и гласът му сякаш заглъхна в шума на вълните. — Ще го попитам за майка ми.

Хоуп улови тъгата в очите му, ала тя беше моментна.

— И на теб, и на мен ни предстои незабравим уикенд — добави той, за да смени темата.

— Дано не вали. Елън много ще се разстрои.

— Ще бъдеш шаферка, нали?

— Да. Роклите са много хубави. Шаферките носят еднакви рокли, но понякога булката не проявява вкус в избора.

— Май имаш опит.

— Това е осмата сватба, на която съм шаферка. Две сестри и шест приятелки. Дотук само две рокли съм харесала.

— Не може ли да смениш роклята?

— Не. Ако някога се омъжа, ще избера грозни рокли, та да видят какво е.

Тру се засмя. Хоуп харесваше дълбокия му гърлен смях.

— Не би го направила.

— Не обещавам. На сватбата на сестра ми Робин роклите бяха с цвят на лайм. С буфан ръкави! С Джоана още й мърморим за избора.

— Кога беше сватбата?

— Преди девет години. Съпругът й Марк е застрахователен агент, тих и мил човек. Имат три момчета. Джоана е омъжена за Джим вече седем години и имат две момиченца. Тя е адвокат.

— По всичко личи, че сте доста близки.

— О, да. Живеем недалеч една от друга, но заради задръстванията понякога отнема повече от двайсет минути, за да си отидем на гости. При теб сигурно не е така.

— В големите градове като Хараре и Булавайо също има задръствания.

— Не ми е удобно да си призная, ала представата ми за Зимбабве е само от филмите. Слонове, жирафи… Нямам никаква идея как изглеждат градовете ви.

— Градове като градове. С хубави квартали и с покрайнини, които са опасни.

— Усещаш ли голямата разлика с буша при посещенията си в града?

— Да. Отнема ми ден-два да свикна с шума и многолюдието. Пък и нали съм израснал във ферма…

— Майка ти ли беше фермерка?

— Не. Дядо ми.

— И как така реши да станеш гид?

— Това е дълга и необичайна история.

— Като всички интересни истории. Ако искаш, може да ми я разкажеш.

В този миг се появи сервитьорката с вечерята. Тру си поръча втора бира и Хоуп го последва. Храната ухаеше приятно. Вторите бири дойдоха почти веднага.

— Наздраве за хубавите вечери — каза Тру и чукна бутилката си в бутилката на Хоуп.

Тя усети, че притеснението я беше напуснало, което вероятно се дължеше на непринудеността на Тру. Повечето хора играят роли, а колко по-добре би било да са естествени като него.

— Колкото до въпроса ти, едва ли е подходящо да говорим за това, докато вечеряме. Може би по-късно.

— Разбира се.

Хоуп опита рачените кюфтенца и надникна в чинията на Тру.

— Вкусна ли е рибата?

— Да. А рачетата?

— И те. Не бива да преяждам, че да мога да вляза в роклята.

— В стилната рокля — уточни той.

Стана й приятно — беше я слушал внимателно и беше запомнил, че е доволна от шаферската рокля. След вечеря му разказа за Елън и за „подвизите“ й, като прескочи някои злепоставящи факти, един от които беше връзката й с наркодилъра. Разказа му и за това какво е да си дете на учители. Как майка й и баща й бяха настоявали трите момичета да си пишат сами домашните и как баща й беше треньор на дъщерите си, които редовно участваха в спортни състезания. Спомена за сладките, които печеше с майка си, за трудните дни като сестра в спешното отделение и за някои трогателни случки с пациентите. От време на време — учудващо рядко — се сещаше и за Джош.

Звездите осеяха небето, вълните блестяха на лунната светлина, бризът се усили и понесе соленото морското ухание. Факлите мигаха и хвърляха оранжево сияние, клиенти идваха и си отиваха и на фона на повтарящите се песни от джубокса се носеше тих смях и говор.

Още първата хапка от лимоновия сладкиш увери Тру, че вкусът му не беше прехвален. Той разказа на Хоуп за лагерите, за туристите, а и за приятеля си Роми, който все го караше да пее и свири на китара след вечеря. Разказа й малко повече за развода с Ким, но най-вече говори за сина си. Личеше си, че Ендрю му липсва, и докато го слушаше, Хоуп се замисли колко много би искала да има свое дете. В тона на Тру долови известно притеснение, сякаш не беше напълно сигурен дали е достатъчно добър баща. Искреността му я трогна. Това я накара да го почувства по-близък и няколко пъти се наведе спонтанно към него, а когато спомена за паниката, която изпитал първата вечер, след като взели Ендрю от родилния дом, я обзе такова топло чувство, че едва ли не си представи цял един живот, изпълнен с подобни безкрайни разговори. Побърза да прогони мисълта от главата си. Та те бяха само съседи. Само че топлото чувство не я напускаше, а лицето й току пламваше от вълнение.

Сметката дойде и Тру я взе. Хоуп предложи да я разделят, ала той поклати глава.

— Позволи ми да платя.

Говориха, докато и последните маси се опразниха. Станаха, Тру отвори портичката на оградата и когато излязоха, Хоуп си каза, че това беше една прекрасна вечер след един чудесен ден.