Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (66) (Многото лица на любовта)

Петдесет и осма глава

Дидри седеше на бюрото в кабинета си в специалната секция на Министерство на войната. Както обикновено върху бюрото нямаше документи, листове, папки, а само една картичка. Тя я взе, прочете я още веднъж и я остави; беше някаква главоблъсканица, чието значение още не проумяваше.

Съобщението беше странно. Все пак инстинктивно се досещаше, че е от Рицаря. Не беше пристигнала от познат източник, като Ватикана или Мадрид, а от Лисабон — развъдникът на интриги.

Тони влезе в кабинета й и тя прочете написаното на глас:

— „Морският лъв се удави. Барбароса се държи на повърхността.“

Тони седна срещу нея и направи физиономия.

— Откъде изскочи това послание?

— От Лисабон рано тази сутрин. Напомня за Рицаря, не мислиш ли?

— И на мен така ми прозвуча. Разгада ли го?

— Отчасти. „Морският лъв потъна“ очевидно означава, че нападението по суша е отменено, швабите няма да прекосят Канала с кораби. Затова операция „Морски лъв“ е пропаднала. Но защо Барбароса?

Тони сви вежди.

— Не съм съвсем сигурен кой е Барбароса или по-скоро кой е бил. Някакъв тиран ли?

— Да. Фридрих I Барбароса, крал на Германия през XII век, по време на Свещената римска империя.

Влезе Уилям и седна до Тони.

— Имаме ли ново съобщение от Канарис?

Дидри подаде картичката на съпруга си.

— Мисля, че е от него.

Той я прочете и каза:

— Според мен това означава, че се готвят нови военни действия, понеже операция „Морски лъв“ пропадна. Рицаря винаги ни е предупреждавал. А кой е Барбароса?

Погледна Дидри въпросително.

— Германски крал, Фридрих I, отпреди векове.

— Каква е връзката с него? Някакви идеи? — попита Уилям.

Тони се обади:

— Бил е тиран и много войнствен. — Той стана. — Ще отида да погледна в някоя от моите енциклопедии. Веднага ще се върна.

Като останаха сами, Дидри попита:

— Как е Премиерът, Уил?

— Гневен. Не вярва, че бомбите, които бяха пуснати над Лондон на двайсет и трети август, са случайност, както твърдели швабите. Кралският военновъздушен флот, който бомбардираше други немски градове, тази нощ ще бомбардира Берлин.

Дидри замълча за момент с много угрижено изражение.

— Значи войната ескалира?

— За съжаление е вярно.

Уилям замълча, когато Тони се върна.

— Барбароса е бил войнствен мъж, генерал. Умрял е в битка; всъщност се е удавил в една река. Но същественото в случая е, че е германски герой и според местните светила бил погребан в планинската област до Бертесгаден, където е Бергхоф, алпийската бърлога на Хитлер.

— Да поразсъждаваме. Германски крал. Герой. Деспот. Погребан близо до бърлогата на Хитлер. Тук има няколко указания. Нещо друго, Тони?

Уилям се облегна и кръстоса дългите си крака.

— Няма, освен че е имал червена брада.

— Какво означава брадата? Нищо предполагам — сви рамене Уилям, също като Тони с озадачено изражение.

— Забравете брадата — каза Дидри. — Концентрирайте се върху цвета й. Червен. Според вас какво означава? Уил? Тони? — Тя повдигна вежда. Когато нито един от двамата не отговори, тя продължи: — Когато използвам думата „червен“, обикновено имам предвид „комунист“.

— Русия! — викна Уилям. — Операция „Барбароса“ може да е кодово име за нахлуването на Хитлер в Русия.

— Боже мой, нима ще се осмели? — Дидри се разтревожи. — Не вярвам да е толкова луд. Ще направи същата грешка като Наполеон.

— Да — съгласи се Уилям. — Все пак никой не е казал, че Фюрерът е непогрешим. Даже често е далеч от истината. По мое мнение той е опасен човек. Ще предам информацията на моя човек в М16 и ще видя какво знаят те.

— Може би повече от нас — отбеляза Дидри и стана. — Извинете ме, но имам среща с Дулси и Дилейси, главно да обсъдим разпределението на собствеността на леля Гуендолин, но и някои други делови въпроси.

Двамата мъже се изправиха, тя целуна Уилям и каза на Тони:

— И да не забравиш, че си поканен на концерта на Джеймс в четвъртък вечер.

— Никога не бих забравил подобно нещо.

* * *

Когато пристигна в „Риц“ и влезе в ресторанта, Дидри с облекчение видя, че Сесили е сама. Напоследък Дулси често закъсняваше. Винаги имаше много задължения около Джеймс, освен това беше доброволка в Червения кръст и няколко дни в седмицата вършеше канцеларска работа. И тя като сестрите си се чувстваше длъжна „да даде своя принос“, както се изразяваше.

Дидри целуна Сесили по страната, седна и попита:

— Добре ли си, както досега? Надявам се, че бебето се чувства уютно.

Сесили се разсмя.

— На бебето му е уютно и на мама й е уютно, благодаря.

— Днес аз ви каня на обяд. Винаги ти плащаш сметката. Знам, че за теб „Риц“ е твоят стол, но е и мой — каза Дидри.

Сесили сви рамене и се усмихна.

— Добре. Във всеки случай приемам идеята. Ще се редуваме. Дилейси няма да дойде между другото. Още е в Кавендън, сортира и каталогизира картините на леля Гуендолин.

— Това е много работа, Сеси. Можехме да я свършим ние с Уилям, преди да се преместим там.

— Ще бъдеш твърде заета да пребоядисаш къщата. Цялата. Има нужда, макар че би могла да запазиш в някои от спалните прелестните старинни тапети. След като къщата е твоя, няма причина да не направиш каквото ти е по вкуса.

— Предполагам, че картините ще бъдат прибрани в трезора.

— Да, за по-сигурно. Леля Гуен остави картините на Фонда за реставрация на Кавендън. След войната Дилейси и Дулси ще ги продадат и парите ще ни дойдат добре. Избери си от нейните мебели, а които не вземеш, ще се продадат за фонда.

— Знам. Завещанието й е много ясно. Между другото беше много мило от страна на леля Гуен, че остави на всяка от нас куфарче с някое от нейните бижута и от прекрасните й шалове. А на Уолтър какво остави?

— На баща ми и на Майлс остави красиви златни копчета за ръкавели и също като на нас по една надписана нейна снимка в рамка.

Дидри се засмя.

— Като кралска особа. Но е била много щедра към нас и баща ми е зарадвала с произведенията на изкуството за фонда.

— Така е, Дафни също се зарадва. Разрушението на северното крило наистина е голям удар и много я разстрои, след всичките усилия, които вложи през годините.

— Вече е по-добре, нали? — попита Дидри притеснено.

— Съвзе се. О, ето, Дулси идва. Изглежда блестящо.

— Знаеш ли, тя по природа е непокорна и когато беше обявена войната, стана още по-непокорна. Твърдо е решила войната да не я обезсърчава и всеки ден да се облича разкошно.

— Хей, вие двете, здравейте — поздрави ги Дулси и седна. — Боже мой, умирам за едно питие, за чаша шампанско. Направо ще ме съживи. Имах много тежка сутрин с Джеймс и Сид в театъра.

— О, Сид отново ли е в играта? — попита Дидри.

— От цяла вечност е в играта. Медицинската комисия не даде разрешение да постъпи в армията. Има плоскостъпие. Можете ли да си представите, че някой няма да бъде мобилизиран по тази причина? Мисля, че имаме нужда от войници.

— Майлс ми каза, че чул, че имаме армия от два милиона войници. Какво ще кажете? И всички те са в Англия.

Дулси се захили.

— Знам, че ще бием „проклетите хуни“, както ги нарича Сид. Представлението в четвъртък ще ви хареса много. Много е смешно. Турнето във военните бази и провинциалните театри беше изключително успешно. Колко е хубаво, че в Уест Енд вече не е тъмно, след като правителството разреши театрите и киносалоните да се отворят отново. За всички е добре, особено за Джеймс, който на сцената е в стихията си и вече не се чувства потиснат.

— Правителството започна да осъзнава, че трябва да се отвлече вниманието на обществото от войната, да очаква нещо приятно като представление или нов филм — отбеляза Дидри. — Колкото до мен, аз съм доволна.

Направи знак на сервитьора и поръча шампанско „Пол Роже“.

Сесили погледна Дулси и попита:

— Колко актьори участват в постановката?

— Шестима заедно с Джеймс. Защо питаш?

— Мисля да поканя всички на късна вечеря след представлението в къщата на Саут стрийт. Искам да разбера колко ще бъдем.

Дулси бързо пресметна:

— Ние сме шестима с Джеймс и от трупата петима, станаха единайсет. О, да не забравя Феликс и Констанс, Джеймс ги покани, значи станахме тринайсет.

— Каза ми, че мога да поканя Тони — напомни Дидри на Дулси.

— Станаха четиринайсет — съобщи Сесили. — Мисля, че имам достатъчно храна.

— Страхотна идея, късно парти — отговори Дулси и очите й блеснаха. — Но не е необходимо да каниш цялата трупа. Покани само Едуард Глендънинг. На Джеймс ще му бъде приятно. Той му е партньор в това приключение.

— Как ще се справиш само с Ерик? — попита Дидри. — Лора е в Кавендън. Помага на Дафни.

— Имам си моята прекрасна госпожа Уилкинсън, която идва да чисти. Каза, че може да доведе сестрите си Флори и Гладис да ми помогнат. Ще направя студен бюфет. Там Ерик е ненадминат.

Дулси предложи:

— Мога да накарам моята икономка госпожа Пърл да сготви картофено пюре, ориз, паста. Ерик само ще ги притопли. Подходящи са за пилешко и агнешко.

— А аз ще отида при моя месар — каза Дидри. — Останали са ми няколко купона за храна.

— Не си харчете купоните и двете — нареди Сесили. — Имаме достатъчно храна и естествено ще дойде цялата трупа. Много отдавна не сме се забавлявали. В четвъртък ще си прекараме страхотно и мисля, че и трупата заслужава да се поотпусне.

* * *

Местата за представлението, в което главните роли се изпълняваха от Джеймс Брентууд и Едуард Глендънинг, бяха продадени и то се превърна в хит, щом на сцената излязоха двамата актьори в ролите на грозните сестри на Пепеляшка. Самата Пепеляшка се играеше от Мериън Тафт. Пиесата беше пародия и публиката се заливаше от смях, ръкопляскаше и тропаше с крака.

Пееха се популярни песни и публиката беше поканена да пее заедно с актьорите. Комедиантът разказваше анекдоти, нови и стари, и предизвикваше неудържим смях. Беше безкрайно, чисто забавление, което донесе много радост.

Всички бяха зажаднели за смях и не останаха разочаровани. Мъже, облечени като жени, които се препъват на високи токчета, на всяка сцена предизвикват смях, а Джеймс и Едуард бяха изключително добри в шаржа и импровизациите и смехът не стихваше.

По-късно, в къщата на Саут стрийт, Майлс и Сесили посрещнаха топло трупата и след секунди виното, което откриха в избата, започна да се лее. Бяха решили тази вечер да остане незабравима. Кой знае дали някога щяха да се забавляват така отново.