Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (31) (Многото лица на любовта)

Двайсет и седма глава

Отидоха в малък ресторант в Челси на име „Черната котка“, който Уилям посещаваше често. Намираше се на забутана уличка, далеч от модните места, и го държеше френско семейство, което Уилям познаваше отдавна.

След като седнаха и им дадоха менюто, Дидри се обърна към него:

— Не е ли странно, че всички шпиони, които познавам, си имат предпочитано ресторантче, скрито на някоя сляпа уличка. А пък аз си нямам.

— Тогава трябва да си намериш и да си го заплюеш. А може да се възползваш и от този… черна котка е на късмет, нали? — пошегува се той.

Дидри поклати глава и свивайки леко рамене, отговори:

— Не зная. Но ще попитам Шарлот този уикенд. Тя е истински извор на сведения за подобни неща, като например странни поговорки и старинни суеверия. — За кратко настъпи мълчание, преди Дидри да добави: — Дали сър Франсис Уолсингам си е имал любима кръчма на някое забутано място?

— Не се съмнявам. Най-великият английски шпионин, истински майстор в занаята, според мен е бил и нещо като магьосник.

— Нашата кралица Елизабет Тюдор също е мислела, че има магически способности, Уил. Безрезервно му е вярвала.

— А той й е помагал да управлява Англия заедно с Уилям Сесил и Робърт Дъдли, на когото също имала огромно доверие. Достатъчно история, ще поръчаме ли?

Отвори менюто и докато говореше, разглеждаше списъка с ястия.

Дидри също прегледа менюто и каза:

— Ще се оставя на твоя вкус, Уил. Какво обичаш най-много?

— Пържолата със зелена салата и пържени картофи е едно от най-хубавите им ястия, приготвят също фантастични агнешки котлети по провансалски. Рибата ужасно ми е омръзнала и ще хапна пържола.

— И аз по същата причина.

Уилям направи знак на собственика Жак Андре, който на минутата се озова до тях. След като поръчаха храната и червено вино, Уилям попита:

— Искаш ли чаша шампанско, докато чакаме?

— Ако и ти пиеш. Благодаря.

— Добре тогава. Жак, чу дамата.

Жак кимна, усмихна се и отиде да изпълни поръчките.

— Имам един важен въпрос, Дидри, който искам да ти задам, преди да говорим за каквото и да е друго — започна Уил.

— Моля те, питай.

— Когато спомена, че си телефонирала на Сесили заради здравето на госпожа Щайнбренер, тя очевидно се е поинтересувала защо питаш, но ти не си й отговорила. Поне доколкото разбрах от разказа ти.

— Нарочно не й отговорих. Нямаше причина да твърдя, че тя няма да дойде. Това не е вярно, разбира се; тя ще напусне Берлин. Но това е тайна. Не можех да кажа на Сесили. Започнах да увъртам, да говоря за Грета и за трагичното положение на семейството й в Германия. Познавам Сесили, откакто се помня, и знам, че ще се разтревожи за Грета.

— Имала си право. Тя не е настоявала. И мисля, че си намерила правилно решение, що се отнася до психиатъра. Госпожа Щайнбренер ще се нуждае от лечение.

Сервитьорът пристигна с шампанското. Уилям каза много тихо:

— За необикновения Рицар, който напълно заслужава кодовото име, което си му дала, Дидри.

— Наистина го заслужава — прошепна тя и двамата се чукнаха. — Трябва на всяка цена да го пазим — добави тя.

Замълчаха. Уилям пръв наруши мълчанието:

— Какво по-точно знаем за Александър Дюбе?

— Много близък и стар приятел на Джери Рандъл. Съученици от колежа са. Александър е музикален импресарио и е постоянно в Берлин заради филхармонията. Очевидно е склонен да прави услуги на Рандъл от време на време. И тези услуги не застрашават живота на Дюбе. Джери държи на това условие.

— Твоята идея е той да пътува във влака от Берлин за Париж. Ще бъде в ролята на пазач, ако нещо се случи със семейството — уточни Уил.

— Влаковете са пълни с немски военни части, Гестапо и бог знае още кои. И след като госпожа Щайнбренер е неуравновесена, не може да се предвиди поведението й. Мисля, че професорът е малко наивен, няма толкова житейски опит, колкото би предположил човек. Дюбе и Тони ще контролират положението, каквото и да се случи.

Дидри погледна внимателно Уилям.

— А като стигнат в Париж? — попита той.

— Тони ще ги заведе в британското посолство, за да получат визи. Вече са уредени. Дюбе ще бъде с тях и ще ги придружи до Лондон.

Уилям мълчеше и замислено се взираше в пространството. Дидри не разбра дали одобрява плана й. Облегна се в очакване не само озадачена, но и притеснена. Никога не беше го виждала в подобно състояние… Грижи ли имаше? Не знаеше, но със сигурност знаеше, че й е приятно да бъде с него извън службата. Той я вълнуваше и я караше да се чувства отново жена. Изведнъж осъзна, че той силно я привлича. Най-после той каза:

— На мен всичко ми се вижда логично. Може би се поддавам на клишето за пословичната разсеяност на професорите, но все пак по-добре да има сигурност. Да се надяваме, че Александър Дюбе ще се съгласи да ги придружава.

— Мисля, че ще се съгласи. Задачата не е трудна, за него няма опасност и изгледите за успех не са малки — отговори тя, все още смаяна от откритието, че Уилям Лоусън я привлича.

— Съгласен съм. Днес се срещнах с министър-председателя — сподели Уилям. — След подобна среща винаги се чувствам разочарован и объркан. Чембърлейн не разбира, че едно споразумение е като… да си подсвиркваш в тъмното, за да не те е страх. Лорд Халифакс няма да помогне и да го подтиква. Защо не разбират, че Хитлер е убиец, доказан масов убиец, домогващ се до световно господство. Нима е възможно да са толкова глупави? — Вдигна вежда, докато я гледаше. — Може би наистина са глупави. Или се самозалъгват. Но пък част от британската върхушка вярва, че Хитлер е за предпочитане пред Сталин. Страхуват се от комунизма.

— Ще купя по един екземпляр от „Моята борба“ на всеки от тях и ще им кажа да четат внимателно, без да пропускат нито една дума — възкликна той.

— Спести си парите, Уил, няма да я прочетат.

Той се подсмихна.

— Всъщност беше просто подигравка.

— Баща ми мисли, че Чърчил ще стане министър-председател. Твърди, че само той е далновиден и може да ни спаси, да спаси Европа и в крайна сметка западната цивилизация.

— Напълно съм съгласен с него… Като стана дума за баща ти, ще ходиш ли този уикенд в Кавендън?

Дидри го погледна.

— Ами, да, отивам. Не съм виждала Робин повече от две седмици, пък и се тревожа за баща си. Когато тръгнах за Женева, не изглеждаше много добре. Но ако се е натрупала работа и се нуждаеш от мен, ще остана в Лондон, разбира се.

Той не отговори. Само я гледаше на светлината на свещите.

Имаше нещо в очите му, изражение, което не разбираше, и лицето му, обикновено въодушевено, беше застинало. „Всъщност като че ли е тъжен“ — помисли си тя.

Най-накрая попита:

— Наред ли е всичко, Уил?

Като се отърси бързо от мислите си за нея, той кимна.

— Няма проблем. Бях се замислил за двамата агенти, които вербувах — импровизира набързо и продължи: — Мъж и жена, които познават отлично Франция. И двамата са наполовина французи, наполовина англичани и са готови да работят в системата. Когато му дойде времето. А то ще дойде.

— Да се запозная с тях ли искаш? В Лондон ли са?

— О, да, те живеят тук. Не само искам да се запознаеш с тях, искам да ги ръководиш — отговори той. — Ще ги наблюдаваш и ще следиш обучението им.

— Брачна двойка ли са? — попита Дидри.

— Не, не, дори не се познават. Е, приемаш ли?

— Ще се заема с тях заради теб, Уил. Знаеш, че ще направя всичко, което поискаш.

Той замълча и преди да се досети какво да отговори, за негово облекчение се появи Жак и сервира вечерята.

* * *

Дидри се събуди посред нощ, след секунди стана от леглото и отиде в кухнята. Стопли си чаша мляко и се върна в спалнята. Седна в леглото и отпивайки, се замисли за Уилям Лоусън.

Беше много приятна вечер. Той беше чаровен, понякога забавен и когато ставаше въпрос за военно разузнаване, проявяваше тънък усет и в повечето случаи бяха на едно мнение. В личния живот също ги вълнуваха някои сходни проблеми.

Естествено той се държа като съвършен джентълмен през цялата вечер, беше мил и внимателен. След вечерята в ресторанта той нае такси, отведе я вкъщи, пожела й лека нощ и продължи с таксито.

Но тя разбра, че нещо странно се беше случило тази вечер. Но какво наистина? Беше осъзнала неочаквано, че го харесва. Но имаше и нещо друго. Силно физическо привличане.

Мисълта я накара да застане с изправен гръб и едва не разля млякото. „Сексуално привличане.“ Как беше възможно? И през ум не й беше минавало за секс, откакто почина Пол.

— Боже мой! — промълви и остави чашата на масичка до леглото, защото изведнъж се разтрепери. Запали нощната лампа и отиде да потърси халат и пантофи, понеже буквално умираше от студ.

Вече съвсем разсънена, седна на любимото си писалище до прозореца на спалнята. Пол й го беше купил от Париж, защото знаеше колко харесва писалища.

Пол. Загледа се в снимката му в сребърна рамка. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи, но не се разплака. Толкова много беше плакала след неговата внезапна смърт, сякаш изплака всичките си сълзи.

Колко тъгува за него… цяла година. По едно време си мислеше, че никога няма да се съвземе, толкова много й липсваше с неговия хумор, със смешния си американски жаргон, любовта му, желанието към нея… всичко изчезна за миг.

Тогава Дафни един ден я заведе в градинския павилион и я смъмри. Каза й, че цяла година е много за толкова силна скръб, че трябва да гледа сина си, също смазан от скръб. Строгостта на Дафни я стресна и я накара да разбере, че пренебрегва Робин, че трябва да се позамисли за поведението си.

След около седмица при нея дойде Хюго. Предложи й да прати Робин в училище интернат. В първия момент се противопостави на идеята, но после започна да осъзнава смисъла й.

Робин ще бъде с момчета на неговата възраст, ще има учители, които ще го напътстват. Той имаше нужда от мъже в живота си, това беше самата истина.

Хюго й предложи „Калит Корт“ и я заведе да види училището. След това обсъди идеята с Робин. Той не се въодушеви. Искаше да си остане вкъщи с нея. За да го убеди, използва езика на баща му:

— Дай да се спазарим, Робин.

Той я погледна и отвърна:

— Какво ще спечеля аз?

Робин също се изрази с бизнес езика на баща си и за пръв път от цяла вечност се усмихна.

Спомни си как я зарадва тази усмивка и веднага, много бързо, отправи предложение:

— Един месец в „Калит Корт“. Ако не ти хареса, веднага напускаш и си избираш къде да учиш, за да се подготвиш за Итън, когато станеш на тринайсет.

Робин прие сделката, стиснаха си ръцете и отново според правилата на баща си каза:

— Стисна ли ръка, подпечатвам договор.

За щастие Робин хареса училището от самото начало и се чувстваше наистина много добре там. Празниците и ваканциите прекарваше в Кавендън с братовчедите си и най-вече с Чарли, дядо си, Майлс и Хари, който го учеше да язди майсторски. Всеки уикенд Дидри също се връщаше в имението.

Щом Робин се установи в училището, тя изведнъж осъзна колко е празен апартаментът. Нямаше никакви задължения. Веднага разбра, че трябва да започне отново работа. Беше се чувствала на мястото си в разузнаването и отиде да се срещне с новия шеф на секцията. Остана приятно изненадана.

Уилям Лоусън я беше посрещнал с ентусиазъм и отворени обятия. Назначи я на толкова висока длъжност, че ако той се разболееше или отсъстваше, тя трябваше да го замества и да докладва само пред министър-председателя.

Уил. Затвори очи и си представи вечерта в ресторанта. Защо беше различна? В края на краищата и преди беше вечеряла с него. Но бяха по-скоро срещи по работа и обикновено присъстваше още някой.

Бяхме сами, чувствахме се спокойни. Той одобри работата ми за семейство Щайнбренер. Новините, които му донесох от Рицаря, също му харесаха. Пихме шампанско, вино и вечеряхме в уютна обстановка.

Той се държа естествено, като мъж, а не като мой шеф. Интересуваше се от мен като жена. Тъгата в очите му всъщност беше нежност, дори копнеж. Копнеж за близост ли? За любов? За мен?

Не беше сигурна, но чувстваше, че той също като нея изведнъж е осъзнал, че тя го привлича.

Това внезапно прозрение я изненада и изплаши. Не биваше да се поддава на очарованието на Уил. Работеха заедно. Не беше приемливо да имат любовна връзка.

Дидри отвори очи, стана от стола, съблече халата и легна с надеждата да поспи. Но сънят й се изплъзваше. Лежеше в тъмнината и си мислеше за Пол. Не изневеряваше на любовта им заради чувствата си към друг мъж. Пет години бяха изминали от смъртта на Пол. Той не би искал тя да остане сама. Би казал: „Животът е за живите“.

„Но защо Уил — питаше се тя. — Светът е пълен с мъже. Защо именно този мъж, с когото работя?“

На този въпрос никой не можеше да отговори. Привличаше я сексуално. Защо да се преструва? А как ще постъпи в случая, беше друго нещо. За неговото отношение не се осмеляваше да прави догадки.

Той никога не беше говорил за себе си, но Тони я осведоми. Между тях имаше семейна връзка. Вероника, братовчедката на Тони, беше омъжена за Амброуз Лоусън, брата на Уилям.

Съпругата на Уил била с тежък характер — ревнива и невротичка. Превърнала живота му в ад и той се вкопчил в работата си. Приемал всяка задача в чужбина, която му предлагали. Жена му се разболяла тежко и преди петнайсет години починала. „Нямат деца“ — беше прибавил Тони, когато преди три години й разказа какъв е бил животът на нейния шеф.

Не можеше да не се пита дали си има любовница. Би било съвсем нормално. Беше хубав, мъжествен, внушаваше чувство за сигурност.

Мислите й ставаха все по-интимни, което я разтревожи. След това се остави на въображението си и лежа будна, докато се зазори. Най-накрая заспа с представата за Уилям Лоусън.