Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (52) (Многото лица на любовта)

Четирийсет и шеста глава

Алис Суон слезе в избата, за да вземе конфитюри, компоти и консервирани зеленчуци, складирани по рафтовете. Напълни кошницата си с продукти, които имаха етикет „1939 година“.

Върна се в кухнята, нареди бурканите един до друг и поклати глава. Как само измина една цяла година. Беше май 1940, а имаше още запаси. Но като всички в страната и тя не разхищаваше храна.

Много продукти не достигаха, понеже нямаше внос. Всички се изхранваха само с произведеното във Великобритания.

Бяха във война с Германия от 3 септември 1939, но нищо особено не беше се случило. Всички вършеха всекидневната си работа, слушаха радио, четяха вестници и обсъждаха новините. Наричаха войната „фалшива“ и според Алис името беше точно.

Седмица след обявяването на войната правителството пусна в обращение купони за храна. Организацията беше отлична, тъй като мерките бяха предвидени отдавна.

Дрехите също се продаваха с купони, както и бензина, въглищата и почти всяка стока. Всяка жена в трите села имаше повече от едно задължение. Грижеха се за домовете си, гледаха децата, готвеха, приготвяха конфитюри.

Шарлот много им помагаше и внесе професионализъм в работата им. 1939 се оказа много плодородна и тя купи два апарата за консервиране, Сесили купи още два и вече не се налагаше да взимат назаем от Женското дружество в Хароугейт.

След като отново нареди бурканите в кошницата, Алис я взе и излезе.

Пресече главната улица на Литъл Скел и след минутка почука на вратата на къщата на Шарлот, и влезе.

Палома изтича да я посрещне, прегърна я и я целуна.

— Точно навреме, Алис — прошепна тя и посочи люлката.

Алис не можа да устои, остави кошницата на пода и отиде да види внука си. Той спеше дълбоко с пухкава ръчичка до розовата си бузка.

Алис се усмихна на Палома и кимна с поглед, изпълнен с обич. Детето беше вече на годинка. Преди две седмици, на 10 май, празнуваха първия му рожден ден. За Алис този рожден ден предвещаваше добро, тъй като точно тогава Уинстън Чърчил влезе на Даунинг стрийт като министър-председател. По тази причина никога нямаше да забрави 10 май 1940 година.

Палома каза тихо:

— Приготвих чай и подносът е ей там. Има и малко шоколадови бисквити, нищо друго. Напоследък е трудно да се намери каквото и да е.

— Благодаря, мила — каза Алис и се загледа след Палома, докато тя минаваше грациозно през стаята, за да излезе в градината. Отиваше в старата градинска барака в края на ливадата, която Хари беше преустроил във фотографско ателие с тъмна стая, за да проявява тя филмите си. Засега любимият й обект беше момченцето, кръстено на двамата си дядовци Едуард Уолтър Суон.

Въпреки войната, тревогите, тежката работа и мрачното бъдеще Алис винаги чувстваше прилив на щастие, като влезеше в тази къща. Палома я беше подредила красиво, но не тази беше причината за нейната радост.

Беше заради Палома, която промени живота на Хари, оттам нейния и на Уолтър. И двамата обичаха неговата млада съпруга. Не само защото беше хубава и от добро семейство, но защото беше искрена и естествена, обожаваше сина им и това го изпълваше с щастие. Палома излъчваше спокойствие и ведрост. Беше мила и интелигентна. Дълбоко в себе си Алис Суон знаеше, че ще бъде добра съпруга и майка.

Палома беше благословия и се появи в живота на Хари в точния момент. И бебето се роди в точния момент. Алис се надяваше, че ще имат още деца и Хари ще се радва на голямо семейство, за каквото винаги беше копнял. Палома щеше да бди над съпруга си.

Въздъхна тихичко и се замисли за войната. Британският експедиционен корпус беше пратен във Франция да се сражава с германците, които бързо напредваха в страната. Младите мъже от трите села бяха мобилизирани. На мобилизация подлежаха всички на възраст от осемнайсет до четирийсет и една, с изключение на женените. Засега. Алис знаеше много добре, че с напредването на военните действия ще бъдат избити много мъже и много мъже ще се издирват като безследно изчезнали.

Чарли, синът на лейди Дафни, беше мобилизиран, неговият най-добър приятел Кени Борн, синът на нейните съседи Ивлин и Томи — също. Кени беше един от добрите стипендианти на Сесили и беше учил в Оксфорд с Чарли. И двамата бяха по на двайсет и две, още момчета. На Алис й ставаше ужасно мъчно при мисълта, че Чарли, когото помнеше като бебе, е отишъл на война.

Хари беше на четирийсет и две, Майлс — на четирийсет и една, и засега не бяха повикани, ако изобщо се наложеше да ги мобилизират. И двамата бяха женени, управляваха голямо селскостопанско имение, затова бяха освободени от военна повинност. По тази причина може би нямаше да отидат на фронта. Молеше се да не се наложи да се бият. Спомни си момчетата, които загинаха в предишната война, както и по-големия брат на Майлс Ги, и много се разтревожи.

Тихо шумолене сепна Алис и тя обърна глава. За нейна изненада видя Ивлин Борн на вратата на гостната. Изглеждаше ужасно разстроена и Алис стана, и веднага отиде при нея.

Хвана ръката й и каза тихо:

— Бебето спи, да излезем в градината.

Докато говореше, изведе Ивлин навън.

— Какво се е случило? — попита Алис. — Като че ли си изпаднала в шок.

— О, Алис, чух една новина. Когато бях в Хароугейт по-рано днес… чух, че всички наши момчета са стоварени на френския бряг и че ще умрат там. Германците ще ги избият.

— Мисля, че е преувеличено, ако изобщо е вярно — започна да я успокоява Алис. — Експедиционният корпус има трудна задача и е изтеглен на френския бряг, но нашите момчета ще бъдат спасени.

— Не това чух — избъбри Ивлин и преглътна сълзите си.

— Не ме интересува какво си чула — каза Алис самоуверено. — Сега министър-председател е Уинстън Чърчил. Той няма да ни разочарова. В сигурни ръце сме. Имай малко вяра, мила. Той ще спаси нашите момчета.

Ивлин се подпря на вратата.

— Извинявай, Алис, не исках да те разстройвам. Но много се тревожа за Кени и за Чарли… лейди Дафни сигурно също е с разбито сърце. И Чарли е там, както знаеш. Насред бойното поле с моя Кени.

— Ще се върнат у дома невредими — заяви твърдо Алис, тъй като искаше да успокои приятелката си и всъщност вярваше в това… понеже много отдавна беше повярвала на Уинстън Чърчил. Вярваше, и то без капчица съмнение, че той е лидерът, от когото имаха нужда, за да спечелят войната. Лидерът, от когото имаха нужда, за да се спаси цивилизацията.