Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (22) (Многото лица на любовта)

Деветнайсета глава

Хари Суон беше ядосан. Всъщност от дни беше обзет от ярост. До болка му стана ясно, че Полин Малърд го е зарязала, без той да разбере защо. И все пак разбра. Не го е обичала, или поне не достатъчно, за да се откаже от живот в охолство, лукс и финансова сигурност.

Въздъхна дълбоко, оправи яката на бялата си риза и върза копринената си вратовръзка. Стоеше пред високото огледало в спалнята и се приготвяше да излезе заради ангажимент, който му беше съвсем излишен.

Но беше приел поканата и вече беше късно, за да я отмени, така че трябваше да отиде. Всъщност искаше да отиде в гората и да сече дървета, докато излее гнева си.

Облече сакото си, слезе долу, седна на бюрото пред прозореца и започна да преглежда календар бележника. Беше петък, 12 август. Миналата събота, на шести, посред нощ, Полин му беше телефонирала и му беше обяснила, че заминава за Лондон рано сутринта в неделя. Нямала избор, така промърмори. Мъжът й имал работа в Париж и настоявал да го придружи. Беше се заклела във вечната си любов и беше обещала да му се обажда по телефона всеки ден.

Напразно обещание. Оттогава не чу и дума от нея. В четвъртък Шарлот го помоли да заведе Робин, сина на Дидри, на зъболекар в Хароугейт. Докато чакаше да извадят зъба на момчето, подкара автомобила към къщата на Полин, която се намираше до общинската затревена площ в центъра на града.

Остана смаян, когато видя пред къщата табела „Продава се“. Паркира колата, изкачи стълбите и позвъни, като знаеше, че само прислугата евентуално е там. Отвори му госпожа Ладлоу, готвачката, и му се усмихна топло, като го видя.

Готвачката, добра душа, го покани да влезе и потвърди, че нейните работодатели са напуснали Хароугейт. Завинаги. Сподели, че възнамерявали да купят къща в Париж.

Хари й благодари, сдържайки емоциите си, и си тръгна. Преди да излезе, госпожа Ладлоу му каза, че си търси работа, и попита дали не познава някое семейство, което си търси добра готвачка. Той й обеща да спомене за нея тук-там.

Нежеланието да повярва и шокът се превърнаха в гняв. Поклати глава. Майка му и сестра му бяха прави. Полин Малърд го е използвала. Бил е за нея сексиграчка, с която да задоволява ненаситната си похот. Преди няколко месеца Майлс намекна, че е нимфоманка и че всеки мъж ще спи с нея, докато е привлекателна и може да го възбуди само с една предизвикателна усмивка.

„Какъв глупак съм бил“ — промърмори и като прелисти страницата, видя, че Дидри и Чарли се връщат след два дена в Лондон, както и Майлс, и Сесили. Дафни и Хюго ще се върнат в неделя, на двайсет и първи, в часа за следобедния чай.

Затвори бележника, облегна се и затвори за миг очи. Как му липсваха… всички до един. Те бяха неговото семейство, неговият свят, Кавендън беше негов дом. Да, това беше целият му свят, и изведнъж, като в прозрение, почувства, че тук му е мястото.

Не можеше да замине и да се шляе по модните курорти, където се събираха такива като Полин Малърд. Ще гледат на него като на нейно жиголо, на нейна сексиграчка. Освен това искаше да има дете. Деца. А тя беше твърде стара. Хари искаше да си има семейство. Жена и деца, които да обича. Този беше смисълът на живота и за това си струваше да се живее.

Стенният часовник на долния етаж отброи три часа. Време беше да тръгва. Искаше първо да навести майка си, преди да отиде в имението Бърнсайд. Изпъшка. Чай с капитан Джолион не беше особено привлекателна перспектива, но малката Фийби Белами така настояваше, че най-накрая се съгласи да се запознае със семейството й.

* * *

Алис Суон стоеше в кухненския килер и доволно оглеждаше бурканите с различни сладка, подредени на рафтовете.

Кимна на себе си, доволна от растящите запаси, изгаси лампата, върна се в кухнята и погледна часовника на полицата над камината.

Ивлин Борн щеше да дойде след петнайсет минути да побъбрят и да изпият по чаша чай. Алис очакваше с нетърпение да я види. Познаваше Ивлин, откакто се бе родила, и независимо от разликата във възрастта, близо двайсет години, от петнайсет бяха много близки приятелки. Сближиха се, когато Ивлин стана член на Женското дружества в селото.

Алис напълни с вода чайника и го остави на газовия котлон, замислена за дружеството и как то промени към добро живота на много местни жени. Именно затова е било създадено. Започва дейност в края на деветнайсети век в Канада, след това се разпространява в Америка и Англия.

През 1915 година една английска аристократка — лейди Денмен — основава първото Женско дружество. Алис знаеше, че те ще бъдат гръбнака на страната, като отглеждат насаждения в общинска земя, консервират плодове, плетат чорапи, шият дрехи и осигуряват грижи за болните.

Алис извади чаши и чинийки, подреди ги на масата и в този момент вратата ненадейно се отвори, и тя подскочи от изненада, когато Хари нахълта в кухнята с буреносно изражение.

— Боже мой, Хари, стресна ме! — извика Алис и заглеждайки сина си, се почуди какво му е. — Случило ли се е нещо?

— Не, не, мамо. — Като затвори вратата по-тихо, отиде при нея и силно я прегърна. — Извинявай, че връхлетях така. Бързам, това е всичко.

Пусна я и я погледна усмихнат.

— Много си красива, мамо, наистина, червеното ти отива. Поседни до мен за минутка, имам да ти казвам нещо.

— Сериозен си. Какво ще ми кажеш? — загледа го тя с присвити очи.

— Скъсах с Полин Малърд. Край. Свърши се. Сега сърцето ми е свободно.

За миг Алис изгуби дар слово и само го гледаше втренчено. Изпитваше облекчение. Беше сигурна, че никога няма да чуе тези думи. Ето че все пак ги чу. Слава богу. Най-после възвърна способността си да говори и попита:

— Искаш ли да поговорим?

— Нямам нищо против. Трябваше да кажа на теб и на Сесили, понеже от известно време много се тревожите за мен.

Настъпи мълчание и Хари впери замислено поглед в празното пространство.

— Не беше необходимо веднага да ми казваш. Новината сигурно е съвсем прясна и не ти е до приказки — промълви Алис, като почувства изведнъж, че той страда.

— Ще се оправя. — Синът й се усмихна пресилено. — Голямо момче съм.

— И какво се е случило? — попита внимателно Алис, изпълнена с любопитство, понеже знаеше колко беше влюбен и колко държеше на Полин Малърд. Не даваше дума да се каже за край на тази любовна история.

Бавно, внимателно подбирайки думите си, за да не я скандализира, Хари й разказа за последната среща с Полин… в онзи фатален петък, когато съпругът й всеки момент щеше да се прибере неочаквано и да ги свари заедно.

Алис не го прекъсваше. Слушаше го внимателно. След това той й обясни, че оттогава Полин не му се е обаждала, че няма никаква връзка с нея. Най-накрая спомена посещението в нейната къща в Хароугейт в сряда.

— Почувствах, че ме е изоставила, и тогава изведнъж разбрах, че ме е използвала, мамо. Те няма да се върнат тук. Продават къщата и се местят в Париж. Е, според госпожа Ладлоу, готвачката. Дори да ми се обади или да се свърже с мен по някакъв начин, не искам да имам нищо общо с нея.

Хари се изправи и заключи с решителен тон:

— В края на краищата, както често отбелязваше, тя е твърде стара за мен. И най-вече твърде стара, за да има деца.

Алис се изправи, отиде при сина си и го прегърна. Разплака се и прошепна до рамото му:

— Съжалявам за болката ти, Хари. Но съм щастлива, че можеш да започнеш нов живот. Знам, има някъде жена, която е твоята истинска съдба. Ще я откриеш, ще видиш, и то когато най-малко очакваш.

— Може би — целуна я той по страната. — И без повече сълзи, мамо.

— Сълзите са от радост.

— Знам.

Като се запъти към входната врата, добави:

— Отивам на чай у капитан Джолион. Когато ме поканиха, се опитах да откажа, но малката Фийби е непреклонна. Като захапе, не пуска. Само на дванайсет е, но е дяволски упорита. Ако беше по-голяма, щеше да ми скрои шапка. Не ме гледай така. Тя е само на дванайсет.

— Знам, глупчо. Мило дете е и е много наперена. Прави каквото си иска и са я разглезили.

Хари сви вежди и се позабави, преди да излезе.

— Познаваш ли Фийби, мамо?

— Не. Леля й, госпожа Джолион, съпругата на капитана, е в нашето дружество. Когато Адриана е тук, идва с нея. Тя е майка на Фийби, между другото.

— Чух, че има многобройна челяд. Не само Фийби, но и няколко сина.

— Да, така е — отговори Алис и си помисли: „Има и няколко дъщери, но ще те оставя сам да го откриеш“.

* * *

Малко след като Хари си отиде, на вратата тихо се почука. Ивлин я открехна и надникна:

— Аз съм, Алис.

— Здравей, скъпа. Влизай, не стой там — усмихна й се домакинята.

— Докарах с количка буркани с конфитюр и компот. Нали мога да ги внеса? — попита Ивлин.

— Разбира се. Ще ти помогна.

Двете жени пренесоха бурканите и ги подредиха в килера. След това Ивлин се зае да приготви чай, а пък Алис седна на масата.

— Вече кипнах веднъж водата — обясни. — Хари беше тук, затова не запарих чая.

— Видях го да кара като бесен — отбеляза Ивлин. — Сякаш някой го гонеше.

— Каза ми, че закъснява за чая у капитан Джолион. Спомняш ли си, че бутна малката Фийби с колелото и едно от нашите момчета го поправи. Капитанът сигурно иска да му благодари.

— Добро момче е твоят Хари, чудесен е. Иска ми се да си намери някоя свястна млада жена, да се задоми, да живеят щастливо.

— И аз искам същото — прошепна Алис и добави още по-тихо. — Сърцето му сега е свободно, както сам се изрази. Край с онази бъркотия. Изчезна като дим.

— Онзи ден ходих в Хароугейт. Видях табела „Продава се“ пред онази къща. Зарадвах се, Алис, понеже това означава, че са заминали. Надявам се завинаги.

— Дано.

Ивлин наля гореща вода в чайника и го занесе на масата.

— Познаваш ли жената, която стана председател на Женското дружество в Хароугейт? — попита Ивлин.

— Не я познавам. Има някакво дълго име, кажи ми го, моля те.

— Маргарет Хоуъл Джонсън. С мъжа си Стивън държат магазин за най-изискани бижута на главната улица. Клара Търнбул ми каза, че дружеството в града е купило машина за консервиране и си помислих, че могат да ни я дават назаем…

— Да, защо не. Може би леля Шарлот я познава. Като председателки сигурно се събират на съвещания.

— Ще попиташ ли графинята? — Ивлин наля чая. — Дори леля ти може да помоли направо госпожа Джонсън за тази услуга. Какво мислиш?

— Непременно ще й кажа. Утре ще се видим. Но ако тя не пожелае, нямам нищо против аз да отида. Всъщност защо да не отидем заедно.

— Ами, да — въодушеви се Ивлин и очите й блеснаха. — И ще обядваме в „При Бети“. Аз черпя.

— С удоволствие — съгласи се Алис и отпи от чая. — От цяла вечност не съм ходила в ресторанта на Бети.