Метаданни
Данни
- Серия
- Имението Кавендън (3)
- Включено в книгата
-
Следващото поколение
Многото лица на любовта - Оригинално заглавие
- The Cavendon Luck, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Нина Рашкова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Брадфорд
Заглавие: Следващото поколение
Преводач: Нина Рашкова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Симолинѝ94
Излязла от печат: 22.01.2018
Редактор: Лилия Анастасова
Художник: Димитър Стоянов — ДИМО
ISBN: 978-954-409-381-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17650
История
- — Добавяне
Двайсет и втора глава
Беше сияйно слънчево утро, когато Дидри пристигна във военното министерство, което се намираше на Уайтхол. Влезе и реши да се качи по стълбите. Обичаше движението, освен това никога не й омръзваше да се любува на архитектурата на старата сграда.
Седеметажната сграда с коридори дълги километри, подслоняваше хиляда отдела, които управляваха британската армия. Тя нямаше нищо общо с тях. Всъщност дори не работеше в министерството. Това беше само за прикритие на специален екип, към който се числеше и с който работеше по време на Световната война.
Екипът бил създаден през 1907 година от интелигентен млад полковник от военното разузнаване и с годините доказал своята целесъобразност. Полковникът най-накрая се пенсионирал през 1920 година след забележителна кариера и след като превърнал специалния разузнавателен екип в стегнато военно подразделение.
Малкото и тайно подразделение сега се ръководеше от Уилям Лоусън, който беше отговорен само пред министър-председателя. Още в началото е било замислено като свръхсекретно и за неговото съществуване знаеха много малко хора, в това число шефът на тайното разузнаване, известно като М16.
Малкото на брой кабинети се намираха на петия етаж в края на дълъг коридор. На вратата имаше месингова табелка с лишен от смисъл надпис — „Административно бюро“. Вратата беше винаги заключена. Истинското име на подразделението беше „Тайна служба“. Онези, които работеха там, го наричаха просто „отдела“.
Дидри отключи входната врата, влезе и веднага пак заключи. Беше задължително да се заключва външната врата дори когато хората бяха на работа.
Запали осветлението в антрето и се запъти към своя кабинет. Тъкмо отключи и влезе, и телефонът зазвъня.
Тя веднага се обади:
— Ало?
— Ангелче, ти ли си?
— Да, Тоби. Къде си? — попита, зарадвана, че го чува.
— На работа. Нека да говорим на нашия език. Схващаш ли?
— Да. Екипът ли не е сигурен? Това ли е?
— Не съвсем. Искам да ти кажа какво стана с черния хайвер.
— Нямам търпение да чуя — отговори Дидри. Ставаше въпрос за княгиня Ирина, на която бяха дали кодово име „черен хайвер“, а на Канарис — „извора“.
— Черният хайвер оправда твоите очаквания. Ще ти се иска пак да си хапнеш. Изворът също е на ниво.
— Чудесно, Тоби. Иска ми се да бях в Берлин.
— И на мен ми се иска, защото ще опитам хайвера другата седмица.
— Съжалявам, едва ли ще мога да дойда — отговори Дидри.
— Между другото с онзи куфар няма проблем. Може да бъде предаден много бързо. Какво да правя?
— Добре, предай го, колкото по-бързо, толкова по-добре. Това трябва да направиш.
Тоби млъкна и като че ли се поколеба.
— Тоби, там ли си? — попита Дидри.
— Ще побързам — съгласи се той. — Тук съм. Някой надникна, това е. Махнах му да се разкара. Продължавай.
— Разбрах. Значи всичко е наред?
— Не съвсем — отвърна тихо Тони и въздъхна.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, повишавайки тон.
— Злощастен развой на събитията.
Дидри стисна слушалката.
— Какво се е случило, Тоби? Има някакъв проблем. Познавам по гласа ти.
— Мисля, че трябва да купя топли чорапи за един човек.
— Какви? — попита Дидри, без да увърта, досещайки се, че някой от семейство Щайнбренер се е изплашил. Говореха на този език от няколко години и отлично си служеха с него.
— Розови — каза най-после Тони.
— Добре, ще купя. Малък, среден или голям размер?
— Голям размер, опасявам се.
— Някой друг участва ли?
— Moi, само moi. И така трябва да бъде. Съгласна ли си? Без празни приказки.
— Съгласна съм. С какво да ти помогна? Ти си в Берлин… с куфара и с проблемите.
— В момента с нищо. Вярвам, че мечокът ще измисли нещо — отвърна тихо.
— Трябва да действа, при това много бързо. Не бива да оставим хайверът да се развали, ще бъде жалко. Освен това и изворът ще се разбълбука.
— Лоша работа. Къде ще отидеш в края на седмицата? Сигурно, където маргаритите са нацъфтели и дроздовете пеят.
— Именно. Искам да чуя песента на дрозда, както можеш да си представиш. Да ти звънна ли?
— Да, моля те. В същия ден на същото място.
— Готово, споразумяхме се.
— Следващата седмица всичко ще приключи.
„От все сърце се надявам“ — помисли си тя, но каза само:
— Дано.
— Не се съмнявай, ангелче.
* * *
Дидри се облегна и погледна часовника на бюрото си. Беше точно осем. Винаги идваше точно в осем и винаги първа се явяваше на работа. Помисли си за Сесили. Трябваше възможно най-скоро да й се обади, но реши да отложи разговора още малко.
Отново прехвърли наум думите на Тони. Княгиня Ирина беше изпълнила обещанието си. Рицаря беше подготвил документите. Но госпожа Щайнбренер се страхуваше да напусне Берлин. Може би се страхуваше, че ще ги хванат и на място ще ги убият.
Но пак щяха да умрат, ако останеха в нацистка Германия.
През тялото й премина тръпка само при мисълта за тези ужасни престъпления в така наречената цивилизована страна. На власт бяха чудовища. Нищо чудно, че Рицаря е толкова отвратен и вбесен от тази бруталност… и затова прави каквото може, за да се бори срещу режима и да спасява хора. И затова симпатизираше на генералите, които искаха да свалят Адолф Хитлер.
Телефонът пак зазвъня.
— Ало? — обади се тя.
— Здравей, Дидри, скъпа, Сесили е. Като не ми отговори на домашния телефон, знаех, че ще те намеря на работа, където съм и аз в момента.
Дидри се разсмя.
— Предполагам, че си там поне отпреди два часа.
— Не, не чак толкова отдавна. Както и да е, имам нужда от твоя съвет. Не искам да говоря с Грета, преди да съм разговаряла с теб. Знам, че професорът й е казал за срещата ни в посолството, защото го сподели с мен по време на обеда миналия петък. Страхувам се да не направя някоя грешка.
— Можеш да й разкажеш всичко, което се случи в посолството и по време на вашия обяд, понеже, сигурна съм, тя вече знае. Но не бива да й даваш надежди, че те ще успеят да избягат. В никакъв случай.
— Разбрах — отвърна Сесили. — Надявах се на чудо, че ще се нареди нещо, докато беше в Берлин, но не е, така ли?
— Много съжалявам, Сеси, не открих кой да помогне. Тони каза, че ще му олекне, щом заминем, защото положението в Берлин ставало все по-отчайващо. Каза още, че Хитлер се е развилнял и непрекъснато крещял в Канцлерството за световна война.
— Боже мой, това е страшно! Горките Щайнбренер.
Дидри бързо възкликна:
— Не казвай на Грета. Само ще я изплашиш, Сеси.
— Няма, обещавам. Всеки, който има семейство, ще се изплаши, и най-вече онзи, който няма как да се измъкне оттам. Ако ме попита нещо, например как да намерим човек, който да помогне, какво да й отговоря?
— Нима ще попита? — учуди се на глас Дидри. — Не съм толкова сигурна. Но ако случайно попита, кажи й, че си чула от мен, а на мен ми го е казал аташе от британското посолство, че вече не се издават изходни визи и никой не може да получи. Което е самата истина.
След кратко мълчание Сеси тъжно прибави:
— Не зная Грета как ще го понесе. Беше сигурна, че те ще успеят някак да се спасят.
— Близка е с теб и ти ще успееш да й помогнеш, Сесили. Аз също, ако имаш нужда от мен. Ще направя каквото мога — каза Дидри тихо. — Знаеш го. Само трябва да ми съобщиш.
— О, знам, Дидри. Знам колко си добра. Както и да е, не бива да се отчайваме. Днес имам много работа. Ще дойдеш ли в Кавендън в края на седмицата?
— Непременно. Много съм се затъжила за Робин.