Метаданни
Данни
- Серия
- Имението Кавендън (3)
- Включено в книгата
-
Следващото поколение
Многото лица на любовта - Оригинално заглавие
- The Cavendon Luck, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Нина Рашкова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Брадфорд
Заглавие: Следващото поколение
Преводач: Нина Рашкова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Симолинѝ94
Излязла от печат: 22.01.2018
Редактор: Лилия Анастасова
Художник: Димитър Стоянов — ДИМО
ISBN: 978-954-409-381-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17650
История
- — Добавяне
Четирийсет и осма глава
Капитан Чарли Стентън от пехотния полк Колдстрийм знаеше, че трябва да се изтеглят от малкия град Поперин, колкото е възможно по-скоро. Всъщност веднага.
Намираха се южно от Дюнкерк и беше време да се върнат на брега. В далечината вече се чуваше германската артилерия и нямаше да мине много време, когато отвсякъде ще ги заобиколят немски военни части. Британският експедиционен корпус беше обграден. Беше обречен.
От щаба снощи му наредиха да се върне в Дюнкерк с оцелелите от взвода. Бяха останали двайсет мъже, които бяха готови да тръгнат.
Видя, че Кени Борн идва към него. Двамата заедно напуснаха Оксфорд и отидоха в тренировъчен лагер в Сандхърст през трийсет и девета. Бяха зачислени в един и същи полк. Кени имаше чин лейтенант и беше единственият жив офицер от взвода.
— Потегляме — съобщи Кени и Чарли кимна. Според плана всички трябваше да се качат на два камиона и с най-голяма бързина да се придвижат. Така и направиха и вече пътуваха към френския бряг, където беше останалата част от полка. На котва ги очакваха британски бойни кораби, медицински кораби и катери, които трябваше да охраняват конвоя.
Много скоро стана нетърпелив, осъзнавайки, че може би щеше да е по-добре, ако бяха тръгнали пеша. Имаше много оттеглящи се войници, които от време на време блокираха пътя.
Кени шофираше камиона „Хамбър Снайп“ и не отделяше очи от пътя. По едно време се обади:
— Ама че гадост! Заваля. Дъждът още повече ще ни забави.
— Може би — отговори Чарли и се захили. — Но нека да си го кажем. Дъждът гони Луфтвафе от небето. Ако беше слънчево, щяха да ни обстрелват като на лов за патици.
— Добре че не е сезонът на патиците — засмя се Кени.
По едно време ги спря военна полиция. Чарли свали стъклото и попита какво има.
— Съжалявам, капитане, но трябва да изоставите камионите хей там на полето и да ги подпалите. Добре, че спря да вали.
— Защо трябва да ги изоставим?
— Заповед, капитане. Шефовете искат да се избегне задръстване в Дюнкерк.
Чарли кимна и каза на Кени да кара към полето. Като слязоха от камиона, видяха, че много от изоставените коли и камиони още горят или тлеят. Някои бяха напълно изгорели. Чарли и Кени погледнаха вещите си и се спогледаха.
— Мразя да си оставям нещата, но нямам избор — промърмори Чарли и взе раницата си.
— И аз, но ще вървим пеша и трябва да ни е леко — отвърна Кени и също взе раницата си.
Останалите ги последваха. Чарли нареди да запалят камионите и те изпълниха заповедта доста неохотно.
Чарли не се стърпя и отиде до един от изоставените камиони, който не беше изгорял. В каросерията откри оръжия и храна. Очевидно в бързината ги бяха изоставили.
Направи знак на Кени и на другите мъже и им каза да вземат по една пушка и храна, колкото могат да носят, което ги зарадва.
Хората му стояха в очакване и гледаха Чарли, сякаш искаха да подразберат какво е намислил. Повечето се чудеха защо се мотаят в поле, пълно с техните горящи камиони и коли.
Понеже се взираха в Чарли и бяха с гръб към пътя, не знаеха какво наблюдава отвъд пътя.
Всъщност наблюдаваше струйка дим. Не стелещия се дим от горящите камиони, а спираловидна струйка, издигаща се към небето, явно от комин, който не виждаше.
— Слушайте, не искам да се блъскаме в навалицата. Ще прекосим това поле зад вас и ще видим какво ще намерим.
Джо Уортли, ефрейторът, веднага разбра:
— Предполагате, че там има селска къща, нали?
— Почти е сигурно, че всички се нуждаем от почивка, от храна и ако е възможно, от сън, преди да вървим пеша до главното назначение. Като виждам стотиците войници по този път, ми е ясно. Тази нощ на пристанището в Дюнкерк ще бъде пълно с хора. Искам да съберем малко сили и да тръгнем за пристанището на сутринта.
Ефрейторът кимна.
— Планът е добър, капитане. Предполагам, че говорите френски. Да вървим да потърсим тази къща.
Чарли се разсмя.
— Учил съм френски в училище. Да тръгнем по онзи път, без да се блъскаме с войниците.
Минаха през редиците маршируващи войници не наведнъж, а по двама и по трима.
След минути Чарли се подпираше на дървената порта и говореше със селянина, собственик на фермата, която не се виждаше от пътя.
В първия момент, като видя Чарли и неговите войници, той се разтревожи, но Чарли веднага заговори на френски. Обясни, че е англичанин, и се представи. Помоли селянина да прекарат нощта във фермата, ако има плевник. Добави, че са крайно изтощени, след като са се били с немците в окопите.
Селянинът се изплю и викна гневно:
— Les bodies! Merde! („Шваби! Мамка им!“) Отвори портата и покани Чарли и войниците му да влязат. Заобиколиха къщата и им показа стар плевник. Беше пълен с бали сено.
— Voilà!
Ухили се и каза на Чарли, че са добре дошли и че ще им донесе одеяла, вода и хляб.
Чарли горещо му благодари и обясни на хората си, че ще прекарат нощта тук.
Селянинът се оказа много гостоприемен. Скоро се върна със сина си и жена си. Той носеше две големи стомни с вода, а синът му и жена му — подноси с чаши. Селянинът излезе и след малко се върна с няколко багети и чинии с големи парчета сирене.
Чарли поблагодари на селянина и на семейството му и след това всички се нахвърлиха на хляба, сиренето и на храната, която бяха взели от изоставения камион.
— Селянинът каза, че не са виждали немски войски още… — обясни Чарли, — но аз обещах рано сутринта да тръгнем. Беше много отзивчив към положението ни.
— Ами — обади се Кени. — Бил е очарован, не, може би „поласкан“ е по-точната дума, че говориш френски, Чарли. Харесва им, че знаеш езика им.
— Помага ти, като знаеш френски — отвърна Чарли и направи физиономия. — Знаеш какво имам предвид.
— Тази проклета раница тежи — отбеляза по едно време Кени. — Ще изхвърля всичко от нея.
— Но не тук — предупреди го веднага Чарли. — Може да застрашим живота на селяните. Ако дойдат швабите, ще намерят вещите ти и веднага ще разберат, че са английски.
* * *
Чарли лежеше буден в сеното и слушаше как войниците му спят. Бяха капнали от умора още преди часове и от седмици насам за пръв път спяха нормално.
През прозорче високо в стената се процеждаше лунна светлина. Чарли стана и тихо излезе навън.
„Мълчанието е злато“ — спомни си старата поговорка, която казваше майка им, когато бяха малки. Е, в случая ставаше въпрос за тишина, но пак беше безценна.
Знаеше, че трябва да оцелее, за да се върне при нея, иначе тя никога нямаше да му прости. Усмихна се на нелепата мисъл. И Ивлин Борн, майката на Кени, нямаше да му прости, ако не го върне жив и здрав вкъщи. Сигурно всички майки са такива.
Запали си цигара, вдъхна дълбоко и седна на ниския каменен дувар да се наслади на цигарата.
Неусетно се замисли за сестра си. Алиша нямаше търпение да се запише в Териториалната служба, женско формирование към Британската армия, но после промени мнението си и се присъедини към Червения кръст. За ужас на родителите си избра поделение, което служеше в чужбина.
Но явно беше още в Лондон и се обучаваше. Чарли знаеше защо предпочете да се грижи за ранените. Беше нежно и състрадателно дете, грижеше се за болните домашни любимци и за всяко животинче и птиче, хванато в капан. Щеше да стане добра медицинска сестра, имаше такава склонност… в известен смисъл й беше призвание.
Дочу някакъв шум и погледна към двора. На лунната светлина видя, че Кени излиза от плевника. Дойде при него и седна на дувара.
— Не съм свикнал да спя толкова много — каза Кени тихо и си запали цигара. — Кога смяташ да тръгнем?
— Ще ми се да сме на път в пет, най-късно в шест. Като стигнем главната квартира, ще ми олекне.
— Дали ще ни евакуират веднага? В края на краищата нашият полк пръв пристигна във Франция. Най-дълго време сме тук. По право трябва да сме първи.
Чарли се подсмихна.
— Вероятно ще бъдем последни! Но скоро ще разберем. Ако тръгнем рано, следобед ще стигнем до крайбрежието.
— На хората ще им бъде тежко, Чарли.
Кени пуши мълчаливо известно време и прошепна:
— Ако нещо се случи с мен и не успея да стигна до корабите, моля те, кажи на родителите ми и на сестра ми, че ги обичам.
— Обещавам. Но не ми се вярва, Кени. И ти си корав тип, като мен. А пък аз непременно ще успея.
Кени не обърна внимание на забележката и продължи:
— Искам да предадеш на Сесили колко много й благодаря и колко много е означавала за мен нейната подкрепа. Нае ми частен учител, даде ми стипендия, за да отида в Оксфорд, и това беше най-прекрасното нещо в моя живот.
— Ще предам. Но ти сам ще й кажеш. Ще ни евакуират в следващите четирийсет и осем часа, Кени.
— И аз вярвам — отговори Кени. — Но просто исках да ми олекне, да го изрека на глас.
Чарли кимна и се загледа в небето. Зазоряваше се и денят обещаваше да бъде хубав. Един хубав ден, за да изминат пътя до Дюнкерк, да отидат в главната квартира и да планират евакуацията им. Която по всяка вероятност вече беше планирана.
„Ще се върнем вкъщи — помисли си Чарли. — Длъжни сме да се върнем.“