Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (3) (Многото лица на любовта)

Втора глава

Когато Сесили свърна от пътеката, веднага видя Джинивра, която седеше на стъпало пред фургона и я чакаше. Както винаги носеше стара рокля „Сесили Суон“, подарък от майката на Сесили.

Циганката й помаха.

Сесили се усмихна и също й помаха. Забеляза стол, приготвен за нея. Този вежлив жест й достави удоволствие.

По лицето на Джинивра се четеше вълнение. Беше на трийсет и пет също като Майлс, но годините не й личаха, изглеждаше много по-млада. Още беше хубава жена — мургава, екзотична, а буйната й коса лъщеше гарвановочерна както в младостта й.

Когато преди пет години преместиха фургоните в низината, Джинивра покани за пръв път в своя фургон Сесили на ментов чай. Тъй като не искаше да я обиди, Сесили беше принудена да приеме поканата и влезе вътре. За своя изненада откри истинска съкровищница.

Джинивра беше художничка, при това талантлива. Картините по стените на изключително чистото жилище бяха изумили Сесили. Повечето представляваха пейзажи от Кавендън, нарисувани с поразително ярки цветове. По-късно Дилейси й каза, че нейната живопис може да се определи като наивистична.

И все пак имаха стил, оригинален и характерен. „Стилът на Джинивра“, така го нарече Сесили. Картините бяха със смел рисунък и веднага привличаха вниманието.

Откри, че Джинивра рисува от дете. Брат й Джарвис я насърчавал и когато поотраснала, й купувал платна и маслени бои, щом можел да си го позволи. Беше абсолютно самоука, родена художничка, надарена с талант.

Сесили веднага попита дали може да си купи картина. Джинивра й отказа. Вместо това й подари една. Сесили си избра пейзаж, който пораждаше спомени у нея и имаше дълбок смисъл. Беше нарисувала един ъгъл от високия дувар, ограждащ градината с рози, и изобилие от късни летни рози във всички нюанси на розовото и пастелно червеното на фона на сивия каменен дувар.

Джинивра стана от стъпалото да посрещне Сесили и както обикновено направи лек реверанс, хващайки протегнатите й ръце.

— Този стол е за теб, госпожо Майлс — посочи Джинивра стола.

— Благодаря — прошепна гостенката и седна.

Циганката седна пак на стъпалото.

Сесили се загледа в нея и сви вежди. Стори й се, че изглежда леко притеснена и изморена.

— Нали не си се разболявала напоследък? — попита загрижено. Не я беше виждала от десет дни.

Джинивра се усмихна вяло.

— Не. Нищо ми няма. Добре съм.

— Като че ли си посърнала.

— Не съм болна, малка Сеси — промърмори тя, поглеждайки я многозначително. — Първо аз ще усетя. После ще кажа на теб и ще бъдеш втората, която ще разбере. Няма да мра. Не още.

— Не ми се сърди. Тревожа се за теб.

— Ъхъ, знам, госпожо Майлс.

— В понеделник заминавам с Майлс. Отиваме в Цюрих на гости при лейди Дафни и господин Хюго. Ако имаш нужда от нещо, докато ме няма, помоли майка ми. — Сесили й се усмихна. — Трябва да я посетиш и да я нагледаш.

— Отиваш на ваканция. Госпожа Алис ми каза.

— Само за две седмици. Майлс се нуждае от почивка… — Сесили изведнъж забеляза странното изражение на Джинивра. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— Картина. Изведнъж ми се яви. Знаеш го.

Сесили кимна мълчаливо. След всичките тези години знаеше, че е необходимо да стои тихо и безмълвно.

— Ще трябва да бъдеш храбра, малка Сеси, каквато винаги си била. Ще има гибел. Идва война. Голяма война. Лоши времена. Идват ужасни неща. — Циганката замлъкна и затвори очи. След малко ги отвори и добави: — Ти ще управляваш Кавендън. Знам го открай време.

— Защо сега? — попита Сесили и се смръщи.

— Какво ме питаш?

Джинивра се загледа в нея.

— Защо сега ми го казваш? Обикновено си много потайна, не говориш открито.

— Защото знам, че ми вярваш, че за теб моите предсказания са истина… разбираш ги.

— Да, така е, Джинивра.

— Бъдещето. Твое е, Сеси. Ти ще управляваш.

— С Майлс ли?

Циганката не отговори, загледана в Кавендън Хол. Златна къща, проблясваща на слънцето. Благословена къща.

— Когато говориш така странно, наистина не разбирам какво имаш предвид — подразни се Сесили и се втренчи в Джинивра.

— Лоши времена идват.

— За войната ли говориш?

Джинивра наклони глава.

— Живот. Тежки времена. Лоши времена. Смърт, разруха, скръб, болка. Много страдание. Това се задава.

Джинивра още веднъж погледна Кавендън. Очите й се напълниха със сълзи. Отблясъците, които обикновено позлатяваха стените, бяха изчезнали. Сиянието го нямаше. Така беше съдено. Величественият дом беше обгърнат със сенки… сенки, които ставаха все по-тъмни и по-тъмни. С вътрешния си взор видя как около кубетата се носеха черни облаци. Чу гръм, след това светкавица проряза небето.

След малко отвори очи и каза тихо:

— Бъркотия. Хаос.

Поклати глава, умълча се и избърса с ръка сълзите си. Мълчанието продължи дълго. Джинивра се усмихна колебливо.

— Ще управляват Суонови.

Сесили попита:

— През последните няколко години късметът не изостави Кавендън и няма да го изостави, нали? Нали нищо няма да се промени?

— Все го е имало. Хубав късмет. Лош късмет. — Джинивра поклати глава, приведе се напред с пронизителен поглед. — Спохожда те. Отива си. Никой не знае… Късметът не принадлежи на никого… Късметът принадлежи на живота. Нищо не можеш да направиш, малка Сеси. Разбираш ли ме?

— Разбирам те, Джинивра, и ти благодаря.