Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (62) (Многото лица на любовта)

Петдесет и пета глава

— Хайде, Виктория, дай да те видя — каза Алис Суон, усмихвайки се на десетгодишното момиченце. — Много си хубава с тази рокля. Отива ти. Добре, че я преправих по мярка.

На лицето на детето трепна усмивка, което почти не се случваше.

— Обичам жълто. Любимият ми цвят е.

Алис взе от кухненската маса платнената чанта и я преметна през рамото на Виктория.

— Ето, така е по-удобно.

Детето я погледна внимателно и попита:

— Наистина ли трябва да нося газовата маска, госпожо Алис?

— Да, и аз ще взема моята.

— Защо?

— Защото така е разпоредено и не бива да ходим далеч без газовите маски. Всички имат газови маски.

Виктория се позамисли минута-две и после попита:

— А дали кралят и кралицата взимат техните, когато излизат? А принцеса Елизабет и принцеса Маргарет Роуз? О, ами Чърчил?

— Разбира се! — възкликна Алис и се усмихна в себе си, понеже Виктория спомена хората, за които знаеше от честите разговори, които слушаше.

— Маските са за нашата безопасност — обясни Алис. — Само ще проверя дали съм прибрала в чантата личните карти, продоволствените книжки, купоните за облекло, ако намерим в Лийдс хубави зимни обувки.

— Лийдс! — извика Виктория и гласът й се извиси пискливо. — Не, не, не! Не искам да ходя в Лийдс. Няма да отида.

Алис се стресна от бурната реакция на детето. Виктория никога не беше повишавала глас. Но тя се изплаши, изпадна в паника и Алис разбра, че именно в Лийдс е била малтретирана, и синините, които забеляза още когато детето пристигна, са й причинени от някого там.

Неочаквано Виктория се разплака. Алис Суон веднага отиде при детето, свали от рамото му чантата с газовата маска и му подаде носна кърпичка.

— Не плачи, миличка, не е речено, че трябва да ходим в Лийдс. Ще отидем в Хароугейт. Другата седмица.

Алис прегърна момиченцето и го погали по косата.

— Хайде, хайде, не се страхувай, Виктория. Няма да разреша на никого да те нарани.

Алис млъкна, като видя Палома на вратата с малкия Едуард на ръце.

Изгледа я предупредително и каза:

— Здравей, Палома. Представи си, тъкмо си мислех да дойда при теб. Щяхме да ходим да търсим зимни обувки за Виктория. Но реших, че е глупаво, след като още е лято.

Палома веднага схвана ситуацията.

— Какво съвпадение. Идвам да ви поканя с Виктория на обяд. Сготвила съм овчарски пай.

Алис се усмихна на снаха си, като същевременно милваше детето, за да го успокои.

— Виктория обича овчарски пай, нали, Виктория? — Алис се отдръпна малко и добави: — И ще направим снимки с новия фотоапарат, който господин Уолтър ти подари.

— О, да — каза Виктория, веднага грейна и се усмихна на Палома. — Мога ли да снимам Едуард?

— Ще бъде чудесно и ще изпратя снимката на баща му. Колко хубаво, че се сети.

— Ами тогава да вървим — промърмори Алис и като обгърна раменете на малката си гостенка, я поведе навън.

* * *

Като отидоха у Палома, тя сложи Едуард в кошарката му, настани Алис на един стол и подложи под краката й отоманка.

— Никога не си вдигаш краката — сгълча я Палома. — Не съм виждала друг да работи толкова много като теб.

Алис въздъхна доволно и се отпусна.

— Тежката работа никого не е убила, пък и аз съм свикнала. Цял живот тичам натам и обратно през онзи парк. Краката ми са свикнали.

Палома се усмихна.

— Ще сложа пая във фурната. Готов е, но трябва да се стопли.

Погледна Виктория, която седеше до кошарката и наблюдаваше Едуард с жив интерес.

— Ще хапнем ли пай, Виктория?

Детето се обърна и се усмихна.

— Обичам овчарски пай. Никога не бях яла, преди да дойда да живея при госпожа Алис и господин Уолтър. О, фотоапаратът! Може ли да отида да го взема?

— Да, защото след малко Едуард ще заспи и няма да можеш да го снимаш.

Като останаха сами, Алис каза:

— Напоследък е много по-добре, Палома, не е толкова изплашена и свита. Чрез агенцията за евакуация научих, че не е била евакуирана при друго семейство, преди да дойде при нас. Тя не говори за семейството си или за живота си. Това е дете с тежко минало.

— Като че ли се е обградила с предпазна стена. Забелязах, че много се е привързала към теб. Толкова е мила с Едуард и когато е с нас, не се откъсва от него. Говори правилно и има добри маниери.

— Така е. Възпитана е. Но нищо не я питам. Преди известно време ме информираха, че на семействата се разрешава да посетят евакуираните си деца. Но никой не дойде да я види.

Алис млъкна, когато Виктория се върна с фотоапарата „Кодак“.

Палома взе Едуард.

— Къде искаш да ни снимаш, Виктория? На дивана или в градината.

— На дивана, по-близо до вазата с цветя, за да хвана и нея на снимката.

Виктория направи внимателно няколко снимки, след това помоли Алис да седне до тях, за да снима и нея. След това Палома предложи да снима Виктория с бебето. Като приключиха със снимките, Палома извика:

— О, пая! Само да не изгори!

Докато сервираше обеда, тя разказа за първата си среща с Хари, как е искала да приготви специален овчарски пай и как е станал на въглен.

Много се смяха и Алис беше доволна, че нейната малка гостенка се чувства добре. Искаше й се да закриля срамежливата, свита Виктория. Колкото до Палома, тя се държа прекрасно, но пък тя си беше такава, любеща, мила, сърдечна, готова да достави радост. Беше станала член на Женското дружество в Литъл Скел и отглеждаше зеленчуци в градината, научи се да прави сладка и консерви и стана една от тях. Всички я посрещнаха с отворени обятия. Алис знаеше, че Хари си е намерил изключителна съпруга.

* * *

Същия следобед Алис и Виктория взеха книгите и отидоха на ливадата в ниското, недалеч от Кавендън Хол, в сянката на северното крило. Там имаше едно закътано място, където Алис четеше от момиче. Сега стана любимо и на Виктория.

Алис разбра, че това затворено малко същество обича тишина и усамотение. Това я учудваше и все още си мислеше за синините по тялото й. Алис никога не попита, вслушвайки се в съвета на лейди Дафни. „Един ден тя ще ми се довери — помисли си, — освен ако не се случи нещо.“ Виктория щеше да остане при тях до края на войната, която според Майлс и Сесили щеше да бъде продължителна.

Алис погледна Виктория и видя, че не е отворила книгата си.

— Не ти ли се чете?

— Чете ми се. Просто си мислех нещо. Къде отиваме, като умрем? Искам да кажа къде е лейди Гуендолин сега? На небето ли е? — докато говореше, тя вдигна глава и изкрещя: — Госпожо Алис, виж! Виж, един самолет лети право към нас.

Алис проследи погледа й и видя самолет, който летеше към тях. Скочи, хвана детето за ръка и двете се изкачиха на по-горната ливада. Забеляза свастиката, нацистката емблема на самолета, и осъзна, че се е насочил право към северното крило на Кавендън Хол. Самолетът губеше височина и падаше. Алис и Виктория ужасени наблюдаваха как помете комините и част от покрива. Стремително падаше и се приземи някъде зад къщата, близо до мястото, където бяха седнали преди.

Виктория трепереше и хлипаше, и се държеше здраво за Алис, очевидно изплашена. Алис беше дълбоко потресена и се опита да говори спокойно:

— Стой тук. Ще отида да видя самолета.

Виктория кимна и тя се спусна към ливадата. Приближи се до самолета и видя пилота в кабината. Беше се сгърчил, но беше жив. Взря се в нея и се опита да говори. Алис отстъпи назад и тогава го чу да казва на английски:

— Моля ви… помогнете ми… моля!

Искаше й се да отговори „че защо да ти помагам, ти си враг“. Тогава осъзна колко е млад, просто едно момче на не повече от двайсет години. Очите му, вперени умоляващо в нейните, бяха много сини.

— Ще доведа хора на помощ — каза и се затича при Виктория. Хвана я за ръка и я поведе надолу по хълма, далеч от самолета. Вече се събираха хора. Видя Майлс и Лейн, зад тях графа и Пърси — пазача на дивеча. Дори Хенсън накуцваше нагоре по хълма с угрижен вид.

Майлс се спря и попита тревожно:

— Алис, видя ли какво се случи?

— Видях. Самолетът губеше височина, като че ли беше извън контрол. Изведнъж осъзнах, че се е насочил право към северното крило. С Виктория бяхме седнали на ливадата в ниското. Едва не ни уцели.

Пристигна Сесили задъхана и извика:

— Мамо, какво стана? Добре ли си? Виктория, как си?

— Изплаших се. Госпожа Алис ме хвана за ръка и тичахме.

Сесили погледна тревожно Майлс.

— Самолетът ще избухне ли?

— Не ми се вярва. От онова, което ми каза майка ти, предполагам, че му е свършило горивото. Пилотът е объркал курса. Но той сигурно е мъртъв.

— Жив е. Но има нужда от помощ.

— Виждам, че баща ми вече е тук с Лейн и Пърси. Ще отида да видя какво става. А ти, Сеси, се обади във военновъздушната база, кажи какво се е случило, за да изпратят патрул и линейка. Знам, че в базата има болница.

— Веднага ще се обадя — отговори тя.

— Ето, идват Алф Мъртън и местният караул — каза Алис.

* * *

Майлс и Лейн успяха да изтеглят пилота от кабината на самолета. Докато чакаше Пърси и двамата от патрула да донесат носилка, Майлс разпитваше пилота, който беше замаян, очевидно ранен, но отговаряше горе-долу разбираемо. Каза на Майлс, че изведнъж разбрал, че се е отклонил от курса и се е загубил.

Майлс изпита съжаление към пилота. Беше съвсем естествено. Той беше толкова млад, на не повече от двайсет, колкото техните синове, които се биеха във въздуха. Всъщност беше едно момче.

Известен със своята човечност и състрадателност, Майлс коленичи до пилота и го докосна по рамото.

— Ранен си — каза той. — Имаш ли нещо счупено?

Той направи гримаса.

— Гърбът ми. Кракът ми. Болят ме.

— Не мърдай, линейката идва.

— Не исках да се разбия в земята — изрече със запъване пилотът на ученически английски. — Търсех морето. Нямах гориво. Губех височина. Изгубих контрол.

— Не си далеч от морето, ако имаше малко гориво, може би щеше да стигнеш дотам — обясни Майлс.

Младият пилот мълчеше и се взираше в него. Сините му очи изведнъж се изпълниха със страх.

— Не се страхувай — каза му Майлс. — Няма да те нараним, въпреки че си на вражеска територия. Линейката всеки момент ще дойде и ще те откарат в болницата на военновъздушната база, ще дойде и конвой, защото сега си военнопленник.

Пилотът явно се разтревожи.

Майлс продължи със същия спокоен тон:

— Ние се отнасяме към военнопленниците много добре.

Пилотът не можа да отговори веднага и само кимна. След това каза със сподавен глас:

— Danke schon… благодаря.

* * *

Не след дълго пристигна отряд от военновъздушната база в Топклиф. Дойдоха офицери, медицински екип с линейката и военна полиция. Техници от военната база заедно с няколко офицери оглеждаха самолета.

Пърси и Тед чистеха отломките около северното крило, когато пристигна графът с Майлс и Сесили. Лейн очевидно беше отишъл да провери как е прислугата. Когато графът видя щетите, остана шокиран. Германският самолет беше разрушил високия комин и част от покрива. Стената се беше пропукала от силата на удара и зееше голяма дупка. Три от прозорците бяха изпочупени и навсякъде имаше разпръснати отломки.

За свой ужас графът видя, че някои от старинните френски мебели с голяма стойност са изпотрошени.

— Добре че картините са в трезора — каза той на Майлс, който видя, че баща му е бледен и много мрачен.

Изведнъж се появи Хенсън, който идваше към тях с поднос в ръце. На подноса имаше бутилка превъзходен френски коняк и малки чашки.

— Помислих си, че по глътка от най-хубавия ни коняк ще ни дойде добре, Ваша светлост. Всички сме в шок.

— Браво, Хенсън! — извика Майлс. — Налей ни по чашка, повикай Пърси, Тед и войниците. И те имат нужда от глътка.

Докато всички бяха на терасата и пиеха коняк, Сесили си спомни за Блеки О’Нийл. Внезапно й хрумна, че той може би ще им бъде от голяма полза. Щетите бяха огромни и видя, че Пърси и Тед са много угрижени.

— Мисля, че приятелят на Ема Харт Блеки О’Нийл — каза — ще може да ни помогне. Той има строителна компания. Неотдавна бях с него и не се съмнявам, че ще дойде да огледа пораженията. Ще сключа изгодна сделка с него. Той ще определи разумни цени.

— Ще му се обадиш ли веднага? — попита графът.

— Да, той живее в Хароугейт. Предполагам, че няма да откаже да дойде днес следобед.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отбеляза Майлс.