Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (60) (Многото лица на любовта)

Петдесет и трета глава

Времето беше чудесно. От няколко седмици слънцето грееше по цял ден. „Без грешка в грешен свят“ — помисли си Дулси, докато излизаше, за да отиде в универсалния магазин „Харт“ на Найтсбридж. В сектора за хранителни продукти все още успяваха да заредят с основни стоки.

Дулси се оглеждаше, докато вървеше. Обичаше Лондон и не можа да не се зарадва на веселите и позитивно настроени лондончани. Като прекоси Итън Скуеър, където живееше сега, кимна на една от чистачките, която познаваше по лице, и помаха на жената от екипа й, която миеше прозорци, включително и нейните.

Най-накрая стигна „Харт“, купи два пая — с дивеч и със свинско, плати и даде купоните си. После отиде до месаря, от когото пазаруваше. Той й се усмихна, като видя, че влиза в магазина. По изключение нямаше хора.

— Добро утро, лейди Брентууд — поздрави я продавачът. — Имам нещо за вас. — Хвърли бързо поглед към вратата, изчезна в задната стая и се върна с някакъв пакет. — Запазих ви тези котлети. Вчера получих малко агнешко и знам, че господин Брентууд го обича.

— Виж ти, благодаря, господин Уистън. Много мило — отговори Дулси и извади продоволствената си книжка. — Надявам се, че имам достатъчно купони за агнешко.

Подаде му купоните. Месарят ги взе, усмихна й се и й подаде пакета.

— Когато съпругът ми играе в нова пиеса, ще ви осигуря два билета — за вас и за госпожа Уистън. На партера.

Месарят засия.

— А дали ще има театри, които отново ще отворят? — попита въодушевено той.

Тя направи гримаса.

— Доколкото знам, не. Ще останат затворени, както и киносалоните, което ви е известно. Всичко е затворено. Включително моята галерия и всяко място, където се събират хора.

— Предполагам, че е заради нашата сигурност, но Лондон е малко тъжен нощем, особено след като и прозорците са затъмнени. Сега е мрачен град.

— Знам какво имате предвид, но затъмняващите завеси са необходими. Премиерът не иска да се вижда и слаб лъч светлина през нито един прозорец заради нощните бомбардировки.

— Слава богу, че той води страната ни — възкликна месарят. След това влязоха три клиентки и той се сбогува с Дулси.

На път за вкъщи тя се замисли за театъра и за Джеймс, който от месеци беше навъсен. Често беше и раздразнителен — съвсем нетипично за него. Най-вече защото нямаше какво да прави. Участва в пропагандни филми за правителството, защото нямаше никакви продукции, нито на театралната сцена, нито на екрана.

И тогава на нея й хрумна идеята Джеймс да сформира малка трупа от познати актьори и актриси и да поставят пиеси, с които да забавляват войската.

— Можеш да я наречеш „Театрална дружина за разтуха на военните дружини“ — предложи тя на шега. Но на Джеймс името и идеята му харесаха и когато тя му предложи да говори с Едуард Глендънинг, бащата на Палома, той веднага се обади по телефона.

След няколко седмици организираха трупа и решиха да подготвят вариететни представления вместо драматични пиеси. Войниците искаха да се забавляват, да се смеят на комедианти, да слушат популярни певици като Вера Лин.

Феликс Ламбер и жена му Констанс им помогнаха и за съвсем кратко време щяха да бъдат готови „да тръгнат по пътищата“, както се изрази Джеймс.

— Нашата развлекателна трупа ще гастролира първо в базата „Кетрик“ — беше й казал Джеймс миналата седмица. — Така че ще бъда с теб няколко дена в Кавендън, а Едуард ще остане при Палома.

На Дулси й беше крайно неприятно, когато Джеймс не беше доволен. Имаха прекрасен брак и рядко се караха. Но нямаше нищо по-лошо от мъж без работа, с много свободно време.

Тъкмо наближаваше Игън Скуеър и противовъздушните сирени завиха. Тя се затича, въпреки че чантата с покупки й тежеше. Бързо се прибра в апартамента и като се втурна в антрето, грабна звънящия телефон.

Обаждаше се Джеймс:

— Прибра ли се, скъпа?

— Да, прибрах се. А ти къде си? В репетиционната ли?

— Да, но отиваме в противовъздушното скривалище. До скоро. О, а имаме ли достатъчно храна да поканя на вечеря Едуард?

— Да, разбира се. Познай какво имаме? Месарят вчера получил агнешко и ми запазил котлети, защото знае, че ги обичаш.

Той се засмя.

— Мога само да се радвам, че Хенри е в Кавендън, иначе щяхме да се принудим да ги изхвърлим. Обичам те. До довечера.

— И аз те обичам.

Затвори телефона и отнесе чантата в кухнята, където госпожа Пърл я чакаше. Дулси й подаде покупките и каза:

— Да слезем ли в скривалището?

Икономката сви рамене.

— Едва ли е необходимо, милейди. Имам предвид, че швабите няма да пускат бомби над Лондон. Ще целят фабриките за муниции, както обикновено. Но ако искате, ще дойда с вас.

— О, отказвам се — отговори Дулси. — Скоро ще свирят отбой. Да не забравя, ще имаме гост за вечеря — господин Едуард Глендънинг.

* * *

В нейно отсъствие беше пристигнала пощата и Дулси отиде в работната си стая. Докато отваряше пликовете със сребърния нож за писма, изведнъж започна да се смее, като си спомни малкия им син Хенри. Сега беше на осем и макар да приличаше много на баща си, по характер беше като нея и имаше същия нюх към езика.

Смееше се, защото забележката на Джеймс й напомни за конфликта между Хенри и Майлс. Едно от момичетата, които работеха на полето — Антония Морган, беше убедило Майлс да купи стадо овце, понеже всички в семейството обичаха агнешко. Идеята на Антония беше, че агнетата ще ги хранят и ще спестяват купоните за храна.

На Майлс му се стори разумно и един ден семейството смаяно видя овце да се разхождат по моравата две по две.

На Майлс му беше ясно, че овцете не бива да отиват към ловния участък, затова ги затвориха в кошара близо до циганския фургон, където живееха Джинивра и нейното семейство.

Никой, освен Джинивра не знаеше, че Хенри си беше харесал една от овцете и циганката му беше помогнала „да се сближи с момичето“, както се изразяваше Хенри. Беше я кръстил Офелия и всеки ден идваше при Джинивра, за да се порадва на Офелия и да я помилва. Даже й беше вързал розова панделка да не я обърка с някоя друга. Беше най-малката и най-нежната от цялото стадо.

За съжаление Хенри случайно чул как Майлс и Антония уточнявали кога да заколят овцата.

После Хенри казал на Майлс, че това е много лошо и неговата Офелия няма да бъде убита. Добавил, че Майлс може да застреля кучето си, ако е гладен.

Пред Дулси Майлс отбеляза, че Хенри не само е наследил нейния темперамент, но и скандалния й език. А тя го помоли да не убива овчицата на сина й.

— Няма да я убивам — обеща Майлс.

Телефонът зазвъня и прекъсна мислите й. Обаждаше се Дилейси.

— Искам да ти кажа какво реших за галерията. О, боже, отбой ли свирят?

— Ще затворя — отвърна Дулси.

Малко след като сирените замлъкнаха, подновиха разговора си. Разбраха се още, че ще се видят на традиционната среща в събота сутрин.

— Трябва да решим много проблеми — добави Дулси.