Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (46) (Многото лица на любовта)

Четирийсет и първа глава

Холивуд, Калифорния, САЩ. Харесваше Холивуд и все пак често се чувстваше смутен и напрегнат от тази своеобразна вселена. Искаше да остане. Искаше да си замине. У него имаше известна двойственост и колебливост. И все пак дълбоко в себе си знаеше, че трябва да замине. Наистина нямаше избор.

Онова, което Джеймс Брентууд не харесваше в Холивуд, бяха някои очевидни неща. Клюките, злословието, самохвалството, злобата, отровната завист. Списанията за почитателите на филмовото изкуство бяха пълни с лъжи и грозни намеци. Титаните в тази индустрия, които управляваха, както пожелаят в този по същество фабричен град. Мъже, които можеха да унищожат кариерата ти, да устроят нечий живот или да го съсипят с едно щракване на пръстите. И още много други неща, които граничеха с евтиното, мръсното и просташкото. И все пак беше най-необикновеното място в целия свят, единствено по рода си. Друго като него нямаше.

Онова, което Джеймс Брентууд харесваше в Холивуд, беше работата; неговите приятели актьори и актриси, тези посветени на изкуството хора, които обичаха професията си, всеки ден ентусиазирано се трепеха с него и даваха всичко от себе си. Харесваше талантливите сценаристи, които слагаха думите в устата им, блестящите режисьори, които изваждаха наяве най-доброто от един актьор, продуцентите, без които всичко това нямаше да бъде възможно; операторите, които запечатваха всичко на кинолента.

Обичаше грамадните празни, звукоизолирани пространства, където се снимаха филмите. Светлина, камера, звукозапис, режисьор и актьори. Всички събрани, за да създадат особен вид магия, уловена на лента, за да я види целият свят. Драма. Мистерия. Любовна история. Знаменитите холивудски мюзикъли, които бяха тяхна запазена марка.

Джеймс се усмихна на себе си, докато прекосяваше студиото на „Метро Голдуин Майер“ в Калвър Сити към една от звукоизолираните сцени. Искаше за последен път да погледне любимата си сцена, преди да замине.

1939 година беше в началото си; след седмица с Дулси и малобройното им семейство щяха да заминат за Ню Йорк, откъдето щяха да се качат на кораб за Англия. Напускаше Холивуд и много неща щяха да му липсват, без да се споменава времето. Но се радваше, че скоро ще бъдат в Лондон. Тревожеше се за войната и за всичко, което означаваше.

Феликс Ламбер беше се върнал миналата седмица в Лос Анджелис, след като беше тук през август, за заключителните преговори и подписването на споразумението с Луис Б. Майер, шеф на Ем Джи Ем. В края на краищата постигнаха взаимноизгодно споразумение. Дублирането на кадрите от последния му филм беше заснето. Но този нямаше да е последният му холивудски филм. Отново беше обвързан с договор с господин Майер за още четири филма в бъдеще. Двата можеха да се снимат в Англия, но Майер искаше да се върне тук за следващите два, щом свърши войната. Господин Майер прие клаузата, независимо от това, че никой не знаеше кога ще започне и кога ще свърши.

Войната. Не беше обявена. Все още. Джеймс знаеше, че е неизбежна. Идваше към тях като торнадо и щеше да ги засмуче във вихъра си.

Като приближи студиото, видя Патрик Кели — пазачът, който винаги бдеше тук.

Пат му помаха и му се усмихна сърдечно.

— Добро утро, сър Джеймс.

— Добро утро — отвърна Джеймс и му се усмихна също толкова сърдечно. — Какъв прекрасен ден. Пат, искам да погледна любимото си студио за последен път, ако е възможно.

Пазачът кимна, отключи вратата и въведе Джеймс. Включи електричеството от контролния панел и в същия миг просторното звукоизолирано студио се изпълни с ярка светлина.

— Прекрасна гледка — промълви Джеймс, като пристъпи напред и се завъртя, съзерцавайки пространството с щастливо изражение. — Ще ми липсва това студио, Пат, наистина ще ми липсва.

— А пък на мен вие ще ми липсвате, сър Джеймс, на всички ни ще липсвате. Вие сте истински джентълмен, ако нямате нищо против, че го казвам. Един от малкото доблестни господа, които са минавали напоследък оттук. Вие и господин Гейбъл, разбира се.

— Благодаря за милите думи. И ти ще ми липсваш, както и всичките ми приятели тук. Но трябва да се прибера у дома. Да се сражавам във войната.

— Значи наистина ще има война? — попита Пат и в гласа му изведнъж прозвуча тревога.

— Опасявам се, че ще има — отговори Джеймс с натежало сърце. — Иска ми се да не е вярно. Но се страхувам, че ще бъде по-страшна от последната, Пат.

* * *

Джеймс излезе през портала на „Метро Голдуин Майер“, изпълнен с хубави спомени, и се насочи към Бевърли Хилс. Имаше среща с Феликс в ресторант „Чейзън“, което в известен смисъл щеше да бъде още едно сбогуване.

Паркира колата, влезе в ресторанта и осъзна, че е подранил. Но Феликс вече беше седнал и го чакаше.

— Е, как се чувстваш, Джейми? Казахте ли си прощални думи? — попита Феликс, след като го поздрави.

Джеймс се засмя и седна до него.

— Не казах прощални думи, Феликс, защото знам, че един ден ще се върна.

— Ще се върнеш, момчето ми. Гарантирам. Договорът ти го осигурява. И между другото никога няма да те пуснат да се биеш, знаеш, нали, Британската армия. Ще работиш на бюро или ще правиш рекламни филми.

— В никакъв случай! — възкликна сърдито Джеймс и загледа втренчено своя най-добър приятел, агент и мениджър. — Искам да се запиша доброволец.

— Знам, че няма да ти е приятно това, което ще ти кажа. Твърде стар си, за да се биеш на огневата линия. На четирийсет и пет си, Джейми, да не го забравяме. В окопите пращат осемнайсетгодишните, не такива като теб и мен.

Джеймс въздъхна.

— Знам, знам. Така е. Онзи ден Дулси ми каза, че Сесили се тревожи за Майлс и дори за Хари. Нищо чудно да се запишат доброволци. И за още много други неща се тревожи. Ако се наложи графът сам да управлява имението, може да се окаже твърде тежко за него.

Феликс сви устни и кимна.

— Много добре я разбирам. Но по един или друг начин момичетата от Кавендън, изглежда, винаги се справят, нали? Фамилията Ингам е известна не само с красотата на жените си, но и със силата на духа на тези жени, на които очевидно винаги може да се разчита.

Джеймс леко се подсмихна.

— Няма да споря с теб. Моята Дулси е живо доказателство… красива, силна, с творческа дарба, любяща. Великолепна е. Също като сестрите си и снаха си.

— Какво ще прави Дулси с галерията в Лондон? Констанс е останала с впечатление, че възнамерява да я затвори. Вярно ли е?

— Какво друго й остава по време на война, Феликс. Картините ще бъдат в опасност при бомбардировки. Дулси спомена, че Хенсън й е подготвил подземен склад в Кавендън, където да прибере всичко от галерията, докато трае войната.

Прекратиха разговора си, когато Дейв Чейзън дойде да ги поздрави. Сърдечен и вежлив, той беше съвършеният съдържател на ресторант. Понеже познаваше всеки, който влиза в неговия ресторант, Джеймс определяше атмосферата като „задушевна“. След като си размениха любезности, Дейв отиде да говори с Найджъл Брус и Роналд Колман, други двама от английската колония, които обядваха в срещуположния край на салона с Дейвид Нивън, още един англичанин, който скоро потегляше за дома, за да служи на родината си.