Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (7)

7.
Каменни цветя

Беше ясна калифорнийска нощ, откъм пустинята повяваше топъл вятър, луната беше ярка и определено се беше издигнала в небето, когато Кристина се измъкна през задната врата на Института и се поколеба на най-горното стъпало.

Беше странна вечер — Хелън и Ейлийн бяха сготвили спагети и бяха оставили тенджерата на печката, така че който иска, да дойде и да си сипе. Кристина се беше нахранила заедно с Кит и Тай, които се бяха прибрали с грейнали очи и вид, сякаш бяха далече от тук, в свой собствен свят. В един момент Дру се беше появила, носейки чинии, които беше оставила в мивката.

— Вечерях с Тави в неговата стая — беше оповестила и Кристина, чувствайки се в напълно непознати води, беше смотолевила как се радва, че са хапнали.

Марк изобщо не се беше появил.

Беше изчакала в стаята си до полунощ, преди да си облече рокля и дънково яке и да отиде да се срещне с Марк. Странно бе отново да носи собствените си дрехи, да използва собствената си стая с нейното àrbol de vida^[1], собствените си чаршафи и завивки. Не беше съвсем като да се прибере у дома, но доста приличаше на това.

Поспря на стъпалата. В далечината вълните прииждаха и се разбиваха в брега. Веднъж беше стояла на същото място и беше гледала как Кийрън и Марк се целуват, а Кийрън се беше вкопчил в Марк, сякаш той беше всичко на света.

Струваше й се толкова отдавна.

Слезе по стъпалата, а вятърът издуваше бледожълтата й рокля като цвете. „Паркингът“ беше просто голям правоъгълник, изравнен с гребло пясък, където колата на Института прекарваше времето си… поне центурионите не я бяха подпалили, което пак беше нещо. Наблизо имаше статуи на древногръцки и римски философи и драматурзи, обгърнати в бледо звездно сияние, оставени там от Артър Блекторн. Изглеждаха не на място в пустинните храсталаци на хълмовете на Малибу.

— Лейди на розите — разнесе се глас зад нея.

Кийрън!, помисли си тя и се обърна. Ала, разбира се, не беше Кийрън, а Марк, с разрошена бледоруса коса, сини дънки и вълнена риза, закопчана накриво. Беше толкова Марк, че тя се изчерви — донякъде от близостта му, донякъде защото за миг го беше помислила за някой друг.

Просто Кийрън беше единственият, който я наричаше Лейди на розите.

— Не мога да търпя всичкото това желязо. — Звучеше по-уморен, отколкото Кристина бе чувала да звучи който и да било. — Не мога да търпя всички тези затворени пространства. А ти ми липсваше толкова много. Ще дойдеш ли с мен в пустинята?

Кристина си спомни последния път, когато бяха в пустинята и какво й беше казал тогава: Ти ли си наистина, или си плод на моето въображение? Мислех си за теб и ето те тук.

Елфите не можеха да лъжат, Марк обаче можеше и все пак именно болезнената му откровеност беше пленила сърцето й.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна и когато той се усмихна, цялото му лице грейна.

Двамата прекосиха паркинга и поеха по една почти невидима пътека между оплетените шубраци и обраслите в тръстики камъни.

— Когато бях по-малък много често се разхождах тук. Преди Тъмната война. Идвах, за да мисля за проблемите си. Да размишлявам и да се терзая, наречи го както искаш.

— Какви проблеми? — подкачи го Кристина. — Романтични?

Марк се засмя.

— Тогава не бях излизал с никого. Не и наистина. С Ванеса Ашдаун за около седмица, но просто… е, тя не беше особено мила. После за известно време се бях увлякъл по едно нефилимско момче, но след Войната на смъртните семейството му се премести в Идрис и сега не си спомням името му.

— Леле — каза Кристина. — Случва ли ти се сега да видиш някое момче в Идрис и да си помислиш „възможно е да е той“?

— Сега той ще е на двайсет години. Като нищо има жена и дузина деца.

— На двайсет години? Трябва да е имал тризнаци в продължение на четири години!

— Или шестзнаци на два пъти — каза Марк. — Възможно е.

Сега и двамата се смееха тихичко, така както го правят хора, на които просто им е приятно да бъдат заедно. Липсваше ми, беше казал и за миг Кристина си позволи да забрави последните няколко дни и да се отдаде на радостта от това да бъде заедно с Марк в прекрасната нощ. Открай време обичаше изчистените линии на пустините: проблясващите оплетени храсталаци, внушителните сенки на отдалечените планини, мириса на борове и кедри, златните пясъци, посребрени от лунните лъчи. Когато се изкачиха до равния връх на стръмното възвишение, земята се изгуби под тях и ето че Кристина можеше да види океана в далечината — блещукащ и набразден от вятъра, той се простираше до хоризонта като съновидение в сребърно и черно.

— Това е едно от любимите ми места. — Марк се отпусна върху пясъка, подпирайки се на ръцете си. — Институтът и пътят не се виждат и целият свят сякаш изчезва. Съществувате единствено пустинята и ти.

Кристина седна до него. Пясъкът все още беше топъл от слънчевите лъчи, сгрявали го през деня. Тя зарови пръстите на краката си в него, радвайки се, че е по сандали.

— Тук ли идваше да мислиш?

Марк не отговори, изведнъж погълнат от това да се взира в ръцете си — те бяха покрити с бледи белези като ръцете на всеки ловец на сенки, а руната с окото изпъкваше върху десницата му.

— Няма нищо странно — каза тя. — Няма нищо странно, че не можеш да търпиш желязото или затворените помещения, гледката на океана или каквото и да било. Сестра ти току-що загина. Нищо, което чувстваш, не би могло да бъде неправилно.

Гърдите на Марк се повдигнаха, когато си пое накъсано дъх.

— Ами ако ти кажа, че скърбя по сестра си, но тъй като още преди пет години реших, че тя е мъртва, че цялото ми семейство е мъртво, в известен смисъл вече съм я оплакал? Че моята скръб е различна от тази на останалите от семейството ми и затова не мога да говоря с тях за нея? Изгубих Ливи, а после си я върнах и отново я изгубих. Това бе по-скоро сякаш просто я сънувах мимолетно.

— Може би е по-лесно да мислиш за случилото се по този начин — каза Кристина. — Когато изгубих Хайме… макар да не е същото, ала когато той изчезна и приятелството ни свърши, скърбях за него въпреки гнева си, а понякога се чудех дали не го бях сънувала. Никой друг не го споменаваше и започнах да си мисля, че може би никога не беше съществувал. — Тя сви колене до гърдите си и обви ръце около тях. — А после дойдох тук и никой не го познаваше, и усещането, че никога не беше съществувал, стана още по-силно.

Сега Марк вече я гледаше. На лунната светлина сякаш беше изваян от сребро и беше толкова красив, че сърцето я заболя.

— Бил е най-добрият ти приятел.

— Щеше да бъде моят парабатай.

— Значи, не си изгубила само него — каза Марк. — Изгубила си онази Кристина. Онази, която е имала парабатай.

— А ти си изгубил онзи Марк. Онзи, който беше брат на Ливи.

Усмивката му беше на възхищение.

— Толкова си мъдра, Кристина.

Тя се напрегна под напора на чувствата, надигнали се в нея при вида на усмивката му.

— Не. Аз съм много глупава.

Погледът му стана остър.

— Както и Диего. Изгубила си и него.

— Да — отвърна Кристина. — А го обичах… той беше първата ми любов.

— Ала вече не го обичаш?

Очите на Марк бяха потъмнели, синьо и златно, превърнали се в наситено черно.

— Не би трябвало да питаш — прошепна тя.

Марк протегна ръка, косата й беше разпусната и той улови един кичур и го нави около пръста си, допирът му беше невъзможно нежен.

— Трябваше да знам — каза. — Трябваше да знам дали може да те целуна и всичко ще бъде наред.

Кристина не отговори, просто кимна. Марк зарови пръсти в косата й, повдигна няколко кичура до лицето си и ги целуна.

— Лейди на розите — прошепна. — Косата ти е като черни рози. Толкова те исках.

Искай ме тогава. Целуни ме. Всичко. Всичко, Марк. Мислите й се разтопиха, когато той се наведе към нея, шепотът, отронил се от устните й, беше на испански.

— Bésame^[2], Марк.

Отпуснаха се върху пясъка, с преплетени тела, ръцете му се заровиха в косата й. Устните му бяха топли върху нейните, а после горещи и ето че нежността си отиде, изместена от необуздана трескавост. Сякаш пропадаха по един прекрасен начин, той я притегли под себе си и пясъкът приюти тялото й, ръцете й се плъзнаха по него, докосвайки всички места, които беше копняла да докосне: косата, извивката на гърба му, лопатките на раменете му.

Вече бе толкова по-реален, отколкото когато за първи път дойде в Института, когато изглеждаше така, сякаш някой по-силен порив на вятъра би могъл да го отвее. Беше качил килограми, натрупал бе мускули и тя се наслаждаваше на солидността му, на дългите елегантни мускули, които се извиваха покрай гръбнака му, топлината на широките му рамене. Плъзна ръце под ризата му, където кожата му беше гладка и изгарящо гореща, и той ахна в устата й.

— Te adoro — прошепна и Кристина се изкиска.

— Къде го научи?

— Потърсих го. — Уловил тила й в шепи, той полагаше целувки върху бузата, по линията на челюстта й. — Вярно е. Обожавам те, Кристина Мендоса Росалес, дъще на планини и рози.

— Аз също те обожавам — прошепна тя. — Въпреки че акцентът ти е ужасен, аз те обожавам, Марк Блекторн, сине на тръните. — Помилва го по лицето и се усмихна. — Макар че не си толкова бодлив.

— Би ли предпочела да имах брада? — подразни я Марк, отърка буза в нейната и тя се изкиска и му прошепна, че ризата му е закопчана накриво.

— Мога да го оправя — заяви той и я свали с един замах.

Тя чу как няколко копчета се откъснаха — надяваше се това да не е любимата му риза.

А после се дивеше на прелестната му гола кожа, нашарена с белези. Цветът на очите му стана по-дълбок, сега те бяха черни като океански дълбини, и синьото, и златното.

— Обичам начина, по който ме гледаш — каза той.

И двамата бяха престанали да се кискат. Кристина прокара длани по голите му гърди, по стомаха, до колана на дънките му и той притвори очи. Ръцете му се вдигнаха към копчетата, които минаваха по предната част на роклята й. Не преставаше да го докосва, докато той ги разкопчаваше, от шията до подгъва, и ето че роклята се свлече настрани и тя остана да лежи само по бикини и сутиен.

Би предположила, че ще се смути, с Диего винаги се чувстваше така. Ала Марк я гледаше, сякаш бе поразен, сякаш бе разопаковал подарък и бе открил, че е онова, за което бе копнял през целия си живот.

— Може ли да те докосна? — попита и когато тя каза „да“, изпусна накъсано дъха си.

Отпусна се бавно над нея, целувайки устните й, и тя обви крака около хълбоците му, а пустинният вятър милваше голата й кожа като коприна.

Той прокара пътечка от целувки по гърлото й, целуна я там, където вятърът докосваше кожата й, по корема и гърдите, по възвишенията на хълбоците й. Докато отново се плъзне нагоре до устните й, тя трепереше. Искам да го докосна. Трябва да го докосна, помисли си като в мъгла и ръката й се плъзна надолу по тялото му, пъхна се под колана на дънките му. Той си пое рязко дъх, мълвейки между целувките си да не спира. Тялото му следваше ритъма на ръката й, хълбоците му се притискаха все по-силно и по-силно в нея. Докато изведнъж той не се отдръпна и седна, дишайки на пресекулки.

— Трябва да спрем… или ще свърша сега — каза, звучейки по-човешки и по-малко елфически, отколкото Кристина помнеше да го е чувала някога.

— Каза ми да не спирам — изтъкна тя, като се усмихваше.

— Така ли? — Той изглеждаше изненадан. — Искам да е хубаво и за теб, Кристина. Не знам дали с Диего…

— Не сме — прекъсна го тя. — Девствена съм.

— Така ли?

Изглеждаше напълно поразен.

— Не бях готова. Сега съм.

— Просто си мислех… излизали сте толкова дълго…

— Не всички връзки са сексуални — каза Кристина и се зачуди дали това, че го беше изрекла, лежейки полугола върху един хълм, не правеше думите й малко по-неубедителни. — Хората трябва да правят секс само ако искат, а аз искам. С теб.

— И аз искам. С теб — каза той и очите му омекнаха. — Имаш ли обаче руната?

Руната.

Руната против зачеване. Така и не си я беше сложила — никога не бе мислила, че е дори близо до това да има нужда от нея.

— О, не. Стилито ми е в Института.

— Моето също — каза той и Кристина едва не се изкиска при вида на разочарованото му изражение, макар и тя да изпитваше същото.

После обаче лицето му се проясни.

— Какво пък. Има толкова много неща, с които да ти доставя удоволствие. Ще ми позволиш ли?

Кристина отново се отпусна върху пясъка, чувствайки се така, сякаш ще умре от изчервяване.

— Добре.

Марк се върна в прегръдките й те останаха преплетени и се целуваха през цялата нощ, и той я докосваше, и й показа, че наистина знае как да й достави удоволствие… толкова голямо, че тя трепереше в ръцете му, заглушавайки виковете си в рамото му. А после стори същото за него и този път той не я помоли да спре, и гръбнакът му се изви в дъга, докато викаше името й, шепнейки след това, че я обожава, че тя го кара да се чувства цял.

Решиха да се върнат в Института, когато зората започна да оцветява небето в розово и първите лъчи огряха платото. Слязоха по пътеката, уловени за ръце, и се пуснаха едва когато стигнаха до задната врата на Института. Тя заяде, когато Марк я бутна, и той извади стилито си, за да надраска набързо руна за отваряне.

Задържа я и Кристина се шмугна покрай него в преддверието. Чувстваше се невероятно раздърпана, пясък беше полепнал по половината й тяло, косата й беше разчорлена. Марк не изглеждаше много по-добре, особено като се имаше предвид, че беше изгубил повечето от копчетата на ризата си.

Усмихна й се с разтапяща сърцето усмивка.

— Утре вечер…

— Стилито ти е у теб — каза Кристина и той примига.

— Какво?

— Стилито ти е у теб. Каза ми, че не е, когато трябваше да си направя руната против зачеване. Ала току-що го използва, за да отвориш вратата.

Той извърна очи и всяка надежда, която Кристина бе имала, че може би просто бе забравил или се бе объркал, се изпари…

— Кристина, аз…

— Не разбирам защо ме излъга.

Извърна се и пое по стълбите, отвеждащи до стаята й. Допреди миг тялото й тръпнеше от щастие, сега се чувстваше замаяна и лепкава, и отчаяно нуждаеща се от душ. Чу Марк да я вика, но не се обърна.

* * *

Диего спеше и сънуваше неспокойно сини води, по които се носеше мъртва жена. Ето защо не се подразни особено, че бе събуден от една летяща обувка, ударила го по главата.

Седна, посягайки автоматично към брадвата, подпряна до леглото му. Следващото, което го удари, бяха направени на топка чорапи, което не болеше, но беше дразнещо.

— Какво? — изломоти той. — Какво става?

— Събуди се — каза Дивя. — Кълна се в Ангела, хъркаш като моторница. — Тя махна към него. — Облечи се.

— Защо? — попита Диего, според него напълно основателно.

— Отведоха Кийрън.

— Кой е отвел Кийрън?

Диего скочи, грабвайки пуловер и нахлузвайки чорапи и тежки обувки.

— Кохортата. — Дивя изглеждаше така, сякаш самата тя току-що се беше събудила. Гъстата й тъмна коса беше разчорлена и беше наметнала разкопчаното си бойно яке над униформата. — Нахлуха в стаята ми и го заловиха. Опитахме се да ги отблъснем, но те бяха твърде многобройни.

Сърцето на Диего запрепуска: Кийрън беше под негова защита. Ако пострадаше, Диего щеше да се е провалил не само пред Кристина, но и пред себе си. Грабна брадвата си.

— Диего, спри. Не можеш да посечеш Мануел с брадва. Той все още е ученик.

— Добре. Ще взема по-малко оръжие. — Диего подпря брадвата до стената, при което тя издрънча, и посегна към една кама. — Къде го отведоха?

— Мястото за съзерцание, или поне така казаха. Раян отиде да ги търси. Хайде.

Диего очисти последните паяжини на съня от главата си.

— Мястото за съзерцание — повтори. — Не звучи толкова лошо. Какво е, стая за тиха медитация или…?

— Не. Не разбираш. Нарича се Мястото за съзерцание, защото в него има езерце, но то не е обикновено езерце. Някои го наричат Кухината.

О. Диего беше чувал за Кухината, тайна стая, където, говореше се, имало езерце, пълно с омагьосана вода. Да надзърнеш в нея, означаваше да надзърнеш в собствената си душа: да видиш всички злини, които си причинил, преднамерено или не.

— То е ужасно за всекиго — каза Дивя. — Ала някого от Дивия лов е в състояние да убие.

— Какво?

Свиха зад един ъгъл и бяха посрещнати от ярка светлина. Раян стоеше насред дългия коридор с мрачно изражение на лицето. На гърба си беше препасал огромен меч.

— Току-що влязоха в Кухината — каза. — Не можах да ги последвам… стилито ми не е у мен. Някой от вас носи ли своето?

— Моето е у мен — отвърна Диего и те прекосиха тичешком къс, спускащ се надолу коридор, отвеждащ до затворена двукрила врата. Отвътре долиташе силен смях.

Диего надраска набързо руна за отваряне, вратата зейна сред облаче ръжда и те нахлуха вътре. Кухината се оказа просторно помещение с гранитен под и без никакви мебели. Стените бяха от грапава скала, по която проблясваше слюда. В средата имаше езерце, облицовано с плочки, пълно с вода, толкова бистра и чиста, че бе като огледало. Върху пода със златни букви беше написано: И Бог отвори една кухина и от нея потече вода.^[3]

— Е, слава на Ангела — провлачи Мануел, който се облягаше на отсрещната стена, с изражение на пълно безразличие. — Вижте кой дойде, за да ни спаси.

Зара се изкиска.

Беше заобиколена от група членове на Кохортата — между тях Диего разпозна неколцина ученици от Сколоманса и техните семейства. Малъри Бриджсток и Майло Колрид. Ануш Джоши, братовчеда на Дивя. Имаше и неколцина центуриони: Тимъти Рокфорд, Саманта Ларкспиър и Джесика Босежур стояха, подсмихвайки се, наблизо, докато Ануш влачеше Кийрън към езерцето в средата на стаята. Кийрън се съпротивляваше в хватката му, по лицето и ризата му имаше кръв.

— Справедливо наказание за принцчето, не мислите ли? — подхвърли Зара. — Ако погледнеш или се потопиш във водата на езерото, ще изпиташ болката, която си причинил на другите. Така че, ако е невинен, не би трябвало да има никакъв проблем.

— Никой не е толкова невинен — каза Раян. — Езерото трябва да се използва с мярка, та учениците да могат да открият истината в себе си. Не като инструмент за мъчения.

— Каква интересна мисъл, Раян — рече Мануел. — Благодаря ти, че я сподели. Само че не виждам Гладстоун да се е втурнал, за да ни попречи, а ти? Възможно ли е да не искаш да загазиш, задето си укривал елфически беглец?

— Мисля, че е интересно откъде знаеш толкова много за Кийрън — рече Дивя. — Възможно ли е да си знаел, че е тук, и да не си искал да съобщиш за това, за да можеш да го измъчваш и убиеш сам?

Права беше, помисли си Диего, ала нищо от това нямаше да помогне на Кийрън, който се давеше в собствената си кръв.

Заклех се да го защитя. Диего посегна към брадвата си само за да си даде сметка, че я няма. Видя Зара да присвива очи и се обърна — Дивя беше извадила меча на Раян от ножницата му и го беше насочила срещу Кохортата.

— Достатъчно — заяви тя. — Престанете, всички. Особено се срамувам от теб, Ануш — добави, хвърляйки мрачен поглед на братовчед си. — Знаеш какво е да се отнасят несправедливо с теб. Когато майка ти научи…

Ануш пусна Кийрън, блъскайки го напред. Той се строполи на ръба на езерцето със стон на болка.

Дръпни се от водата, помисли си Диего, но Кийрън очевидно беше ранен — остана коленичил на мястото си, замаян и борещ се за въздух.

— Просто искахме да се позабавляваме малко — възропта Ануш.

— Какво ще направиш, Дивя, ще ни нападнеш ли? — попита Саманта. — Само защото се позабавлявахме малко?

— Тече му кръв — каза Диего. — Това е повече от „да се позабавляваме малко“. И какво ще стане, ако го убиете? Наистина ли искате да се оправяте с последиците? Той е син на краля на тъмните елфи.

Между членовете на Кохортата премина недоволен ропот. Очевидно не бяха помислили за това.

— Добре де — каза Зара, — разваляте ни удоволствието. Разбрах обаче, че е тук и се крие в стаята — рече тя на Диего. — Видях издълбан жълъд на пода. Така че вината е твоя. Ако не го беше довел тук, нищо от това нямаше да се случи.

— Стига вече, Зара — заяви Дивя, все така с меча в ръка. — Диего, върви да вземеш Кийрън.

Диего пое през стаята.

— Защо сам не погледнеш във водата, Росио Росалес? — подхвърли Мануел. — Ако мислиш, че душата ти е толкова чиста. Би трябвало да бъде безболезнено за теб.

— Càllate la pinche boca^[4] — сопна се Диего, почти беше стигнал до Кийрън, който кашляше, а по устните му имаше кръв.

Понечи да го изправи, когато Мануел се раздвижи с бързината на змия, сложи стъпало върху гърба на Кийрън и го изрита във водата. Диего се хвърли напред и го сграбчи за ризата, но не преди лицето на Кийрън да се потопи във водата. Диего го издърпа, кашлящ и борещ се за въздух, и се опита да го изправи на крака. Кийрън се олюля и Раян го улови.

— Просто се махайте. — Саманта се отправи към тях. — Когато инквизиторът научи за това…

— Саманта! — извика Джесика уплашено, ала беше твърде късно.

Саманта се подхлъзна на мокрия ръб на басейна и цопна във водата с вик.

— В името на Ангела. — Дивя отпусна меча с широко отворени очи. — Тя…

Саманта изскочи над повърхността с писък. Беше ужасен писък, сякаш умираше или гледаше как някой, когото обича, умира. Беше писък на ужас и отвращение, и отчайваща скръб.

Членовете на Кохортата стояха потресени, само неколцина пристъпиха към нея. Две ръце се потопиха във водата, уловиха я и я издърпаха.

Ръцете на Кийрън. Все така кашляйки кръв, той я остави на пода до басейна. Тя се преобърна по корем, давейки се и плюейки вода, докато Зара се хвърли между двамата.

— Махни се от нея — изръмжа тя на Кийрън.

Той се обърна и закуцука към Диего, който трябваше да го улови, когато едва не рухна. Членовете на Кохортата бяха погълнати от Саманта, нямаше време за губене. Докато излизаше забързано, подкрепяйки Кийрън между себе си и Раян, и следван от Дивя с меч в ръка, Диего беше почти сигурен, че чу Мануел да се смее.

* * *

— Добре — заяви Джулиън. — Да видим с какво разполагаме.

Намираха се в нещо, което Ема би могла да опише единствено като горска полянка. Тя нямаше кой знае колко опит с подобни места (в Лос Анджелис нямаше много горски полянки), а това определено беше такова: открито и затревено, заобиколено от дървета и изпълнено със слънчева светлина и ниското жужене на насекоми или пък миниатюрни пиксита.

В земите на елфите никога не можеше да бъдеш сигурен.

Все още беше замаяна от пътуването през елфическата порта, скрита дълбоко в глъбините на Брослиндската гора. Нямаше представа откъде Хорас знае за нея. Може би беше информация, с която разполагаха всички високопоставени членове на Клейва. Той само дето не ги беше бутнал през портата, без никакви церемонии, толкова беше нетърпелив, макар че не беше проявил същото нетърпение да даде на Ема медальона и да връчи и на двама им по една черна раница, пълна с оръжия, облекло и храна. Последното, което им беше казал, бе: „Не забравяйте, че отивате към Двора на тъмните елфи. Следвайте картата“.

Картите не действат в земите на елфите, помислила си беше Ема, но Хорас я беше бутнал към портата от преплетени клони и миг по-късно тя се приземи на колене върху зелена трева, а уханието на въздуха в елфическите земи изпълни ноздрите и устата й.

Вдигна ръка и докосна медальона. Върху него нямаше ангел, като върху този на Кристина. Всъщност изглеждаше така, сякаш някога върху него е бил гравиран гербът на нефилимско семейство, който по-късно е бил изчегъртан. Ако не се броеше това, досущ приличаше на медальона на семейство Росалес. Тежестта му около гърлото й и действаше успокояващо.

— Клейвът ни е направил сандвичи — каза Джулиън, ровейки из раницата си. — Предполагам, че са за днес, защото няма да изкарат дълго. Има сирене, хляб, сушено месо и плодове. Няколко бутилки с вода.

Ема се приближи, за да види какво подрежда върху тревата. Беше извадил две сиви одеяла, различни оръжия (носеха оръжия и в коланите си) и сгънати дрехи. Когато Джулиън ги разгъна, се оказаха от лен, в земни тонове, затварящи се с връвчици и халки от плат, не с ципове и копчета.

— Елфически дрехи — отбеляза Ема.

— Добра идея — каза Джулиън. И двата комплекта се състояха от дълга риза, панталони, които се пристягаха с връвчици на кръста, и връхна дреха, направена от корава животинска кожа. — Добре ще е да се преоблечем. Колкото по-дълго стоим тук с нефилимски дрехи, толкова по-вероятно е да бъдем взети на прицел.

Ема взе по-малките дрехи и отиде да се преоблече зад една групичка дървета. Щеше й се да можеше да помоли Джулиън да дойде с нея, особено докато подскачаше на един крак и се мъчеше да нахлузи панталона с една ръка, стиснала колана с оръжията си с другата. Рядко се беше чувствала по-уязвима за атака, отколкото в този миг, ала въпреки че Джулиън я беше виждал гола, сега й се струваше неловко. Не беше сигурна как ще реагира този нов Джулиън, онзи, който нямаше чувства, и не беше сигурна, че иска да знае.

Поне елфическите дрехи бяха удобни, меки и широки. Когато излезе иззад дърветата, за миг остана на мястото си, примигвайки срещу яркото слънце, търсейки Джулиън.

Видя го, когато той се обърна, държеше нещо, което приличаше на парче стар пергамент, и се мръщеше. Беше си обул елфическите панталони, но беше гол от кръста нагоре.

Стомахът й се сви на топка. Беше го виждала гол до кръста безброй пъти на плажа, ала незнайно как, сега беше различно. Може би защото вече знаеше какво е да прокара ръце по раменете му, бледозлатисти на лъчите на слънцето. Гладки мускули покриваха цялото му тяло, коремът му беше релефно набразден. Беше описала пътечка от целувки по тази кожа, докато той прокарваше пръсти през косата й, повтаряйки Ема, Ема, с най-нежния си глас. Сега го гледаше, сякаш бе случаен зрител, изпълнен с любопитство.

Ала не беше в състояние да спре. Имаше нещо особено в това, забранено, обтягащо нервите, сякаш Джулиън беше опасен непознат. Очите й се плъзнаха по него: косата му беше мека, тъмна и гъста, къдреща се на тила; хълбоците и ключиците му описваха изящни дъги под кожата му; руните му рисуваха завъртулки и спирали по гърдите и бицепсите му. Парабатайската му руна сякаш грееше на слънцето. Около китката си все така носеше онова смачкано червеникавокафяво парче плат.

В този миг той вдигна очи и я видя.

— Ела да погледнеш картата — повика я и като се извърна, посегна към ризата си.

Докато Ема се приближи, вече се беше облякъл и парцалчето не се виждаше.

Подаде й картата и тя забрави всичко друго. Взираше се в нея, докато той коленичи и извади храната от едната от раниците.

Върху пергамента имаше рисунка на елфическите земи — Трънливите планини, различни езера и потоци, и двата Двора. Имаше също така яркочервена точка, която като че ли потрепваше лекичко, сякаш не беше част от листа.

— Точката сме ние — обясни Джулиън, докато разопаковаше сандвичите. — Разтълкувах картата. Показва къде се намираме спрямо Дворовете. Никоя истинска карта не би била от полза. Пейзажът на елфическите земи непрекъснато се променя и Дворът на тъмните елфи се мести. Но тъй като тази карта показва къде сме и ние, и Дворът, стига само да се движим натам, не би трябвало да имаме проблем.

Ема седна на тревата срещу него и си взе сандвич. И двата бяха със сирене, маруля и домат — не й беше любимото, но не я беше грижа, защото беше толкова гладна, че би изяла почти всичко.

— Ами Джейс и Клеъри? Казахме на Саймън и Изабел, че ще ги потърсим.

— Имаме само четири дни — отвърна Джулиън. — Първо трябва да открием Черната книга или Хорас ще съсипе живота ни.

Както и живота на децата. На Хелън и Ейлийн. И дори на Кристина, защото тя знаеше тайната ни и не каза на никого. Знаеше, че е прав, че просто е рационален. И все пак й се искаше да изглежда така, сякаш съжалява, задето все още не могат да се опитат да намерят приятелите си.

— Но можем да ги потърсим, ако открием книгата? — попита тя.

— Ако все още разполагаме с време — отвърна Джулиън, — не виждам защо не.

— Четири дни не е чак толкова много време — рече Ема. — Мислиш ли, че този план би могъл да сработи? Или Хорас просто ни иска мъртви?

— Доста заобиколен начин да ни убие. — Джулиън отхапа от сандвича си и се загледа замислено в далечината. — Иска Черната книга. Нали го чу. Не мисли, че го е грижа как ще се добере до нея, и вероятно би трябвало да внимаваме. Ала стига само тя да е в ръцете ни… — Той посочи картата. — Виж. Ето Кръстопътя на Брам.

От това, че мястото, откъдето се предполагаше да се върнат, действително съществува, Ема се почувства мъничко по-добре.

— Ще ми се да знаех какво възнамерява да направи с Черната книга — измърмори тя.

— Вероятно нищо. Иска я, за да не бъде в ръцете на феите. Ще му спечели много политически дивиденти. Консулът не можа да сложи ръка върху нея, а ето че той го стори и на следващото събиране на Съвета ще може да се изфука с това.

— Вероятно ще каже, че Зара я е намерила — рече Ема, а после млъкна и го зяпна. — Ядеш маруля.

— Да?

Джулиън се беше навел над картата, изглаждайки я с ръка.

— Ти мразиш маруля. — Спомни си всички пъти, в които беше ял маруля пред децата, за да им даде добър пример, а после й се беше оплаквал, че има вкус на хрупкава хартия. — Винаги си я мразил.

— Така ли? — звучеше изненадан. Изправи се и се залови да събере нещата им. — Трябва да тръгваме. Този път ще пътуваме денем. Твърде много странни неща има в земите на феите нощно време.

Просто маруля, убеждаваше себе си Ема. Не е толкова важно. Въпреки това усети, че е прехапала устна, докато се навеждаше, за да вдигне раницата си. Джулиън беше препасал арбалета си на гърба и носеше раницата на другото рамо.

Откъм гората се разнесе пращене, като от трошене на клон. Ема се обърна рязко, а ръката се спусна към кръста й, търсейки дръжката на меч.

— Чули това?

Джулиън затегна каишката на арбалета си. Останаха нащрек в продължение на няколко мига, ала звукът не се повтори и нищо не се появи. На Ема отчаяно й се искаше да можеше да използва руна за изостряне на зрението или слуха.

— Възможно е да е било нищо — каза Джулиън най-сетне и макар Ема да знаеше, че не се опитва да я успокои, а просто иска да тръгват, това все пак й се стори като нещо, което онзи Джулиън, когото познаваше, би казал.

Отдалечиха се в мълчание от поляната, която само допреди няколко мига беше огряна от слънцето, а сега изглеждаше злокобна и пълна със сенки.