Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (15)

15.
Сграда, кула, храм, със своите сенки стаени там

— Син на Себастиан — прошепна Ема. — Себастиан е имал син.

Бяха се скрили в стая, която приличаше на изоставен килер. По стените имаше голи рафтове, подът беше осеян с празни кошници. Ема си помисли за плодовете и хляба, които някога бяха държали в тях, и се опита да не обръща внимание на воплите на стомаха си. От сандвичите предишния ден не беше слагала нищо в уста.

— Открай време се носи мълва, че Себастиан е имал афера с кралицата. — Джулиън се беше облегнал на стената на килера, гласът му беше далечен, сякаш идваше от дъното на кладенец. Звучеше така, откакто бяха излезли от тронната зала. Ема не знаеше дали е страничен ефект от отварата, или от това да види Анабел и да бъде принуден да я остави да си отиде. — Но той умря едва преди пет години.

— Времето тече различно в елфическите земи — напомни Ема. — Аш изглежда на около тринайсет. — Тя се намръщи. — Прилича на Себастиан. Спомням си го от Института. Беше толкова…

Жесток. Студен. Безчовечен. Рус.

Джулиън не вдигна очи. Гласът му беше като лед.

— Трябваше да ме оставиш да я довърша.

— Джулиън, не. — Ема разтърка слепоочията си, главата я болеше. — Със сигурност щяха да те убият, ако беше опитал.

— Ема…

— Не! — Тя отпусна ръце. — Аз също ненавиждам Анабел. Мразя я, задето стоеше там жива, когато Ливи е мъртва. Мразя я заради онова, което направи. Ала точно сега на карта са заложени по-важни неща от отмъщението ни.

Джулиън вдигна глава.

— Ти в продължение на години живееше, за да си отмъстиш. Единственото, за което мислеше, бе да отмъстиш за смъртта на родителите си.

— Знам. А после го сторих и то не ми помогна. Остави ме да се чувствам празна и студена.

— Така ли?

Очите на Джулиън бяха хладни и корави като синьо-зелени топчета за игра.

— Да — настоя Ема. — А след това Малкълм се върна от мъртвите като морско чудовище, така че…

— Искаш да ми кажеш, че не бива да убивам Анабел, защото ще се върне като морско чудовище?

— Просто изтъквам безсмислието на това, че убих Малкълм — каза Ема. — И кой го уби в крайна сметка? Анабел.

Възцари се дълго мълчание. Джулиън прокара пръсти през косата си, на Ема й се прииска да пропълзи до него на колене и ръце и да го умолява отново да стане онзи Джулиън, който беше някога. Ала може би това беше невъзможно. Може би смъртта на Ливи бе паднала като остра коса между онзи Джулиън и този, убивайки всяка възможност той отново да се превърне, като лебедите в приказката, в предишното грижовно, мило момче, което тя обичаше, с тайни в сърцето и бои по ръцете.

— Какво се опитваш да кажеш тогава? — попита той най-сетне.

— Никой не би те винил, ако убиеш Анабел. Но понякога се налага да оставим настрани онова, което искаме в момента, заради нещо по-голямо. Ти ме научи на това. Предишният ти.

— Може би.

Той подръпна ръкава си и Ема отново видя онова, което беше зърнала на поляната — странното, изцапано с ръжда парче плат около китката му.

Сложи ръка върху неговата, спирайки движението му.

— Какво е това?

— Кръвта на Ливи. Откъснах парче от ризата, която носеше, когато умря, и го завързах около китката си. Ще го сваля, когато убия Анабел. Не и преди това.

— Джулиън…

Той смъкна ръкава си надолу.

— Разбирам какво казваш. Просто не ми е ясно защо аз съм този, който трябва да спре. — Гласът му беше глух, безизразен и Ема почувства, че се вледенява. Беше като да гледа как кръвта на някого изтича, а той дори не знае, нито разбира, че е смъртоносно ранен. — Както и да е — каза Джулиън.

— Трябва да открием Аш.

Провалих се — помисли си Ема. — Имаше нещо, което би трябвало да кажа, нещо, което би го убедило, но се провалих.

— Защо трябва да открием Аш?

— Нали чу краля. Аш е оръжието. Онова, което Клеър и Джейс дойдоха да намерят. — То е част от оръжието — изтъкна Ема. — Кралят трови земите си и Брослиндската гора. Мисли, че може да използва Аш, за да направи отровата още по-смъртоносна, да унищожи още повече от Идрис.

— И аз останах с това впечатление. Само че се нуждае от Черната книга, за да накара втората част да сработи.

— Тогава не е ли по-добре да се опитаме да намерим Черната книга?

— Коя от двете? — попита Джулиън. — Истинската е у Анабел. У кралицата е копието… Е, в момента е у краля, но е нейно. Това разделя целта ни на две… освен ако не извадим Аш от уравнението. — Косата на Джулиън падаше около лицето му в мрака. Ема виждаше тънките драскотини върху кожата му, където бодлите на плета го бяха издрали. — И двете сделки зависят от Аш, Анабел го иска, а също и кралицата. Извадим ли Аш от уравнението, ще си спечелим време и ще попречим на краля да сключи сделка.

— Няма да нараня едно дете, Джулиън — отсече Ема. — Ако това имаш предвид под „да извадим Аш от уравнението“, няма да го направя.

— Не е нужно да го нараняваме. Достатъчно е просто да го отвлечем.

Ема въздъхна.

— А после какво?

— Ще предложим на Анабел Аш срещу Черната книга. Тя би сторила всичко за него.

Ема се почуди дали би трябвало да спомене колко странно бе това. Реши да не го прави — този Джулиън не разбираше защо някой би изпитал силни чувства към каквото и да било.

— След което ще я убием и ще вземем книгата — довърши той.

— Ами кралицата?

— Ако Аш не е в ръцете на краля, тя няма да има причина да размени Черната книга и няма да го стори. Междувременно ние отиваме при водопада, връщаме се в Идрис с Аш и оригинала на Черната книга и планът на Диърборн отива по дяволите. Появим ли се пред Съвета с тези две неща, ще се превърнем в герои. Клейвът няма да позволи на Кохортата да ни докосне и с пръст.

— Аш не е нещо — каза Ема.

— Кралят го нарече оръжие — напомни Джулиън.

Ема опита по друг начин.

— Нямаме представа как да го намерим.

— Знам, че и ти видя онези стражи в коридора — каза Джулиън. — Както и по-късно в тронната зала. Това е охраната на Аш. Знаем къде е стаята му. Минахме покрай нея. — Очите му грееха решително. — Искам те с мен, Ема.

— Тогава ми обещай нещо. Обещай ми, че ще заведем Аш при Джия, не при Диърборн.

— Добре. Не ме е грижа какво ще стане със сина на Себастиан Моргенстърн.

Истинският Джулиън щеше да бъде загрижен — помисли си Ема. — Истинският Джулиън би го било грижа за което и да е дете, защото толкова много обичаше своите. Би видял в Аш Тави и Дру, и Тай, независимо кой беше баща му.

— Е, ще дойдеш ли с мен? — попита я.

Ще дойда — помисли си Ема. — Защото някой трябва да защити Аш от теб и защото трябва да те предпази от теб самия.

Изправи се на крака.

— С теб съм.

* * *

— Ехо? — Тай пристъпи в мрака на пещерата. — Магическата светлина грееше в ръката му и Кит си помисли, че прилича на картина с яркото сияние върху тъмната му коса и бледата кожа. — Шейд? Тук ли си?

Руническият камък на Кит беше в джоба му, но този на Тай хвърляше достатъчно светлина, на която се виждаха пукнатините по гранитните стени, дървената маса, покрита с белези от ножове и огън, думите върху повърхността й — лумнали за миг за живот. Огънят иска да гори.

Бяха оставили Дру в Института, тя беше отишла да си легне, като си тананикаше, и Кит се радваше, че я бяха направили щастлива. А и се беше справила добре с Барнабас. Оказал се беше прав — у нея действително имаше мошеническа жилка.

— Шейд — заявил бе Тай в мига, в който Друзила не можеше да ги чуе. — Трябва да говорим с Шейд.

Почти вибрираше от вълнение, бузите му бяха пламнали, пръстите му си играеха с една от играчките му за ръце.

Беше ясна нощ, луната бе почти пълна, бързи облаци се гонеха по небето, тласкани от вятъра, долитащ откъм океана. Тай на практика тичаше по брега, стъпките му бяха безшумни по мокрия пясък. Кит откри, че не е толкова запъхтян, колкото би могъл да очаква, докато се мъчеше да го догони. Може би се превръщаше в ловец на сенки въпреки себе си.

— Шейд? — повика Тай отново и този път сенките се раздвижиха и в сърцето на пещерата лумна светлина.

Една лампа върху масата бе запалена, изпълвайки помещението със светлина и сенки. От най-гъстата от тези сенки долетя сърдит глас:

— Кой е? Кой ме смущава?

— Кит Херондейл и Тай Блекторн — отвърна Тай и магическата му светлина лумна по-високо. — Трябва да говорим с теб.

Разнесе се въздишка и тътрузене.

— Гледайте да имате добра причина, задето ме събудихте.

Сенките се разпръснаха, разкривайки Шейд, който тъкмо излизаше от спален чувал. Носеше пижама на райета, зелените му крака бяха напъхани в пухкави пантофи.

— Изпратихме ти бележка, за да ти кажем, че идваме — каза Кит.

Шейд го изгледа сърдито.

— Спях. Три часът през нощта е.

Спалният чувал изшава и миг по-късно Чърч изпълзя от него, издавайки звуци на задоволство. Сви се на кълбо отгоре му, примигвайки с големите си жълти очи.

— Това не е особено лоялно — отбеляза Тай, гледайки строго към котарака.

Шейд се прозя.

— Познаваме се отдавна, котаракът и аз. Имахме да си наваксваме.

Кит почувства, че разговорът започва да му се изплъзва.

— Направихме онова, което ни каза — рече на прозяващия се магьосник. — Оправихме си отношенията с Пазара на сенките.

— Така е — потвърди Тай. — Сега Хипатия Векс го ръководи и каза, че можем да ходим, когато си поискаме.

По лицето на магьосника премина особено изражение, колкото и да бе странно, не изглеждаше щастлив. Изглеждаше учуден и разтревожен. Кит си отбеляза да обмисли това по-късно.

— Значи, можете да започнете магията — каза Шейд бавно. — След като се сдобиете със съставките, разбира се.

— Какви са съставките? — попита Кит. — Моля те, кажи ми, че не трябва да направим онова на Малкълм, с ръцете на дванайсет убийци. Не познавам дванайсет убийци. Не познавам дори дванайсет джебчии.

— Не. — Шейд бе започнал да крачи напред-назад. — Малкълм възкреси Анабел по този начин, защото тялото й беше при него. Тялото на сестра ви не е при нас, така че не можем да използваме същия метод.

— Тя не ми беше сестра — тихо каза Кит.

— Ако си спомням правилно, в книгата има само една магия, която бихте могли да използвате.

— Точно така — потвърди Тай.

— Наистина ли има магия? — попита Кит и другите двама го погледнаха. — Искам да кажа… не виждам как е възможно да съживите някого, когато тялото му го няма.

Тай се беше напрегнал.

— В книгата пише, че е възможно — заяви. — Пише, че е възможно.

Шейд щракна с пръсти и върху масата се появи чаша, пълна с димяща течност. Той се отпусна в стола и обви ръце около нея с мрачен вид, или поне толкова мрачен, колкото би могъл да изглежда един зелен магьосник по пухкави пантофи.

— Тъй като няма тяло, това е изключително нестабилна магия — обясни Шейд. — Не сте първите, които я опитват. Нищо никога не е напълно унищожено. Това е вярно. Съществуват начини за съживяване на мъртъвци без тела. Духът им може да бъде приютен в друго тяло, но това е истинско зло, защото първото тяло ще умре.

— Не! — заяви Тай. — Не искам това. Ливи не би искала това.

— Тялото може да се върне като жив труп — продължи Шейд. — Не мъртво, но не и изцяло живо. Тялото може да се върне с увреден ум, изглеждащо досущ като Ливи, но неспособно да мисли или да говори. Духът може да се върне без тяло или пък една Ливи от някой друг свят — като Едом — може да бъде грабната в нашия, оставяйки дупка в света, който е напуснала.

— Звучи така, сякаш не съществуват добри възможности — отбеляза Кит нервно.

— Но може да бъде направено. — Всичката кръв се беше отцепила от лицето на Тай. — Правили са го в миналото. Хора са били връщани от мъртвите съвършено.

— За съжаление — отвърна Шейд, — да.

Кит вече знаеше, че единственото, което Тай искаше да чуе, бе „да“.

— Ще го направим както трябва — рече Тай. — Ще си върнем истинската Ливи.

Кит почувства как по тила му пробягват тръпки. Не знаеше дали Тай е обзет от паника, но той беше. Какво в живота си бе правил достатъчно добре, та да си предложи услугите за проект, който за нищо на света не биваше да се обърка?

— Какво трябва да вземем от Пазара? — попита Тай.

Не звучеше обзет от паника и спокойствието му помогна на Кит да си поеме дъх.

Шейд въздъхна и придърпа лист хартия към себе си. Трябва да беше съставил списъка по-рано, защото сега зачете на глас:

— Тамян от сърцето на вулкан. Тебешир, направен от костите на жертва на убийство. Кръв, коса и кост от човека, който ще бъде върнат. Смирна, отгледана от феи и отсечена в полунощ със сребърен сърп. Предмет от друг свят.

— Човекът, който ще бъде върнат? — повтори Тай. — Това е Ливи, нали?

— Разбира се.

— Без тялото й, откъде бихме могли да вземем кръв, коса и кост? — попита Кит.

Умът му се вкопчи в тази мисъл: може би щеше да се окаже невъзможно, може би нямаше да успеят да си набавят нужните съставки и никога нямаше да имат възможност да объркат магията и да има катастрофални последици.

— Може да се направи — каза Тай тихичко. Пръстите му докоснаха за миг медальона на шията му. — Тамянът, смирната… можем да ги намерим на Пазара.

— Ами предметът от друг свят? — попита Кит.

— В нашето измерение има известен брой — отвърна Шейд. — Повечето са в Спираловидния лабиринт. — Той вдигна ръка. — И преди да сте попитали, не, няма да ви помогна да си набавите един. Моята помощ се изчерпва с това да ви съветвам.

Тай се намръщи.

— Но нали ще имаме нужда от помощта ти за магията. Ловците на сенки… ние не можем да правим магии.

Кит знаеше какво има предвид. Магьосниците бяха единствените, на които магиите се удаваха естествено, такива като баща му трябваше да си намерят източник на енергия, защото не можеха да използват лей-линиите, а не беше лесно да си осигуриш източник на енергия, особено чист източник, какъвто Шейд им беше обещал. А дори да откриеха някой, който да им продаде катализатор, на ловците на сенки им беше забранено със закон да купуват подобни неща. И дори ако Тай не го беше грижа, че ще наруши закона, щяха да са му нужни години, докато се научи да прави магии като Джони Рук.

— Казах, че ще ви набавя катализатор, който може да използвате — заяви Шейд. — Останалото ще трябва да сторите сами. И с пръст не докосвам черни магии.

Чърч измяука. Тай взе списъка със съставките, очите му бяха дълбоки и тъмни, по-скоро черни, отколкото сиви на светлината в пещерата.

— Добре — каза. — И това ни стига.

Извади руническия си камък и даде знак на Кит да го последва. Шейд се изправи на крака и подхвърли нещо за това да ги изпрати до изхода. Кит забърза след Тай, който изглеждаше толкова нетърпелив да си отиде, колкото по-рано бе да дойде.

Бяха стигнали до края на тунела, отвъд който имаше пясък и море, когато Шейд сложи ръка върху рамото на Кит.

— Кристофър, почакай за миг.

Тай вече беше излязъл на брега. Беше се навел и Кит осъзна, че гали Чърч. Котаракът ги беше последвал безшумно и сега описваше осморки между краката на Тай, отърквайки глава в прасците му.

— Грижи се за Тиберий. — В гласа на Шейд имаше нещо, особена интонация, сякаш беше научил английски много отдавна. — Съществуват много начини, по които магиите могат да ти навредят.

Кит вдигна изненадано очи.

— Какво имаш предвид? Не се налага да убиваме никого, нито да създаваме енергия за магия за смърт. Не е ли това, което прави черната магия лоша?

Шейд въздъхна.

— Магията е като термодинамиката. Винаги вземаш нещо отнякъде. Всяко действие има последици, а това може да има последици, които не очаквате и от които не можете да се предпазите. Виждам, че гледаш на себе си като на закрилник на Тай. — Гласът му омекна. — Понякога се налага да закриляме хората от нещата, които искат, не само от онези, от които се боят.

Сърцето на Кит се сви.

На брега отвън Тай се изправи. Вятърът развяваше косата му и той вдигна ръце, без съмнения и без неудобство, за да докосне вятъра и нощния въздух. Лицето му грееше като звезда. Кит никога не бе срещал някой, който според него бе по-малко способен на зло.

— Никога не бих позволил нещо да нарани Тай. Виждаш ли, аз…

Обърна се, за да каже на Шейд, да му обясни как е, как щеше да бъде винаги. Ала магьосникът беше изчезнал.

* * *

Кожата на Марк гореше леко там, където китките му бяха оковани с железни вериги.

Обан и стражите му яздеха напред на конете си. Мануел беше сред тях, сякаш беше нещо нормално за един ловец на сенки да язди заедно с тъмни елфи. От време на време се обръщаше, за да се усмихне ехидно на Марк и Кийрън, които вървяха зад тях. Окови стягаха китките и на двамата, закачени с дебела желязна верига за седлото на Обан.

Беше наказание, което Марк бе виждал и преди. Час по час поглеждаше загрижено към Кийрън. Ако някой от пленниците им паднеше, елфите оставяха коня да го влачи, заливайки се от смях.

Кийрън вече беше пребледнял от болка — желязото го нараняваше много повече, отколкото Марк. Китките му кървяха, ожулени там, където желязото ги докосваше.

— Споменаха някакви заложници — каза той най-сетне, докато преваляха невисок хълм. — За чия ли смърт ще бъдем разменени?

— Много скоро ще научим — отвърна Марк.

— Страхувам се. — В гласа на Кийрън имаше неподправена откровеност. — Мануел Вилялобос беше в Сколоманса, докато се криех там. Той е ужасен човек. Няма нищо, което не би сторил. Повечето от членовете на Кохортата ми се струват по-скоро последователи, отколкото лидери, дори Зара. Тя прави онова, което й каже баща й, онова, на което са я научили, макар да са я научили на омраза и жестокост. Той прави онова, което прави, защото иска да причини болка на хората.

— Да. Именно това го прави опасен. Не е от онези, които наистина вярват в каузата.

Марк се огледа наоколо, тъкмо минаваха покрай участък, поразен от мора. Беше започнал да свиква с гледката на съсипани земи, изпепелена трева и мъртви дървета, сякаш от небето се беше изляла киселина.

— Можем да имаме доверие на Кристина — каза почти шепнешком. — Тя и сега със сигурност търси помощ.

— Забеляза ли нещо любопитно? — попита Кийрън. — Обан не ни попита за нея. Не ни попита къде може да е отишла и кого може да е потърсила.

— Навярно си дава сметка, че не знаем.

Кийрън изпръхтя.

— Не. Мануел изобщо не му е казал, че Кристина беше с нас. Помни ми думата. Предпочита Обан да не се ядоса, че е оставил един ловец на сенки да избяга.

— Какво изобщо прави Мануел с Обан? Не се засягай, но Обан не ми се струва най-блестящият от братята ти.

Кийрън присви очи.

— Той е пияница и чукундур.

— Но амбициозен чукундур.

Кийрън се изкиска против волята си.

— Струва ми се, че Мануел подклажда амбициите на Обан. Вярно е, че Кохортата няма никакво влияние над баща ми, но вероятно се надяват да имат влияние над следващия крал на тъмните елфи, който и да е той. Някой слаб, когото ще им бъде лесно да манипулират. Обан би бил съвършен за това.

Превалиха друго възвишение. Марк виждаше кулата да се издига в далечината, черен бодил, пронизващ синьото небе. Беше прелитал над Тъмната кула с Дивия лов, но никога не бе влизал в нея. Никога не бе искал.

— Защо Мануел смята, че скоро ще има нов крал? Баща ти е крал толкова отдавна, че никой дори не си спомня как е изглеждал крал Брам.

Кийрън хвърли поглед към кулата. Откъм Обан и останалите напред избухна нов изблик на смях.

— Може би защото се е насъбрал много гняв към баща ми. Чувам някои неща от Адаон. Шепот на недоволство. За това, че кралят е посял мор в земите ни. За това, че обсебеността му от ловците на сенки остави хората му разделени и в мизерия. По-възрастните сред тъмните елфи му нямат доверие от изчезването на Първия наследник. Смятат, че не е положил достатъчно усилия да я намери.

Марк се сепна.

— Първия наследник е бил момиче? Мислех, че кралят убива всичките си дъщери.

Кийрън не отговори. Марк си спомни последния път, когато се бяха изправили срещу краля в земите на елфите, когато бе дошъл заедно с Ема, Джулиън и Кристина, за да спасят Кийрън. Сега всичко бе толкова различно. Изведнъж пред очите му отново изплува поляната, където се беше събудил, за да види Кристина и Кийрън прегърнати, броени секунди преди стражите да се появят.

— Защо целуна Кристина? — попита тихичко. — Ужасно е да й го причиниш просто за да ме разстроиш или да ме накараш да ревнувам.

Кийрън се обърна учудено към него.

— Не беше, за да те разстроя или за да те накарам да ревнуваш, Марк.

— Тя те харесва — каза Марк.

Знаеше го от известно време, но досега не бе изричал думите на глас.

Кийрън се изчерви.

— Това е толкова странно. Не го заслужавам.

— Не съм сигурен дали и аз заслужавам нейната привързаност — рече Марк. — Може би не отдава сърцето си така грижливо, както би трябвало. — Той сведе поглед към окървавените си китки. — Не я наранявай.

— Не бих могъл. Никога не бих го сторил. И съжалявам, Марк, ако съм те накарал да ревнуваш. Не това бе намерението ми.

— Няма нищо. — Марк звучеше озадачен, сякаш самият той бе изненадан от истината. — Не ревнувах.

Никого от двама ви. Как е възможно?

Сянката на кулата падна над тях, потъмнявайки земята, където стояха. Изведнъж въздухът сякаш стана по-студен.

Пред тях масивният бодлив плет, който обграждаше кулата, се издигаше като стена от шипове. Бели кости висяха от тях, както бяха висели от години. Много, много отдавна никой воин не бе опитвал да предизвика стената. Марк не помнеше да е чул за някой, който го бе направил и бе оцелял.

— Марк — прошепна Кийрън.

Марк направи крачка напред и едва не се препъна, веригата, свързваща ги с конете, лежеше отпусната на земята. Обан и останалите бяха спрели под свода на огромната порта, което беше единственият начин да проникнеш през бодливия плет.

Кийрън посегна към Марк и улови рамото му с окованите си ръце. Устните му бяха напукани и кървяха. Взря се в очите на Марк с изражение на ужасяваща молба. Марк забрави странния им разговор за Кристина, забрави всичко, освен болката на Кийрън и желанието да го защити.

— Марк — прошепна Кийрън. — Трябва да те предупредя. Ще извървим пътя на позора до кулата. Виждал съм да се случва на други. То е… аз не мога…

— Кийрън. Всичко ще бъде наред.

— Не. — Кийрън поклати глава толкова рязко, че тъмносинята му коса се разлетя около главата му. — Баща ми ще е накарал всички в двора да се наредят в шпалир около пътеката до кулата. Те ще крещят по нас. Ще ни замерят с камъни. Така го иска баща ми. Заплаши ме с това след смъртта на Ярлат. Сега съм отговорен и за смъртта на Ерек. За мен няма да има милост. — Той се задави с думите. — Съжалявам, че трябва да бъдеш част от него.

Чувствайки се странно спокоен, Марк заяви:

— Не е ли по-добре да бъда до теб?

— Не — отвърна Кийрън и на Марк му се стори, че вижда в очите му океана, черен и сребърен под луната. Далечен и недостъпен. Красив и вечен. — Защото те обичам.

Светът сякаш бе потопен в мълчание.

— Но аз мислех… ти каза, че сме приключили.

— Аз не съм приключил с теб. Никога не бих могъл да приключа с теб, Марк Блекторн.

Цялото тяло на Марк изтръпна от изненада. Почти не забеляза, когато отново продължиха напред, докато ръката на Кийрън не се плъзна от рамото му. Действителността го връхлети като мощна вълна, чу как Кийрън си пое дълбоко дъх, събирайки сили, за да посрещне най-лошото, докато пристъпваха през портата след Обан и останалите.

Веригите им дрънчаха по калдъръма на пътеката, отвеждаща до кулата, с нетърпимо оглушителен звук. Дворът беше пълен с тъмни елфи, някои стискаха камъни, други държаха камшици, направени от бодливи ластари. Марк успи да улови ръката на Кийрън в своята.

— Ще вървим без страх — каза ниско. — Защото аз съм ловец на сенки, а ти си синът на краля.

Кийрън му хвърли благодарен поглед. Миг по-късно вървяха по пътеката, а тълпата с камшици и камъни в ръце ги бе обградила от двете страни.

Марк вирна глава. Нямаше да видят един ловец на сенки да се свива от страх или болка. До него Кийрън беше изпънал гръб, изражението му беше високомерно, тялото му — изопнато.

Изопнато, за да посрещне удари, които не дойдоха. Докато Марк и Кийрън минаваха между редиците елфи, те стояха неподвижни като статуи, камъните им останаха нехвърлени, камшиците им застинаха непомръдващи.

Единственият звук идваше от Обан и неговите стражи, мълвежът им беше необичайно силен в притихналия въздух. Обан се обърна настрани и обходи тълпата с гневен поглед.

— Размърдайте се, слабоумници! — кресна. — Не знаете ли какво се очаква да правите? Това са убийци! Те убиха Ярлат! Убиха принц Ерек!

През множеството премина шепот, но не беше гневен шепот. Марк чу името на Ерек, изречено с ярост, и това на Кийрън, изречено много по-меко. Самият Кийрън се оглеждаше наоколо с изумление.

Тълпата все така не помръдваше. Вместо това, докато Кийрън и Марк минаваха по пътеката, започнаха да се надигат гласове. Марк слушаше невярващо, докато всеки от тях разказваше история. Той ми даде хляб, докато умирах от глад край пътя. Намеси се, когато алените стражи на краля ми взеха фермата. Спаси съпруга ми от екзекуция. Пое отговорността за престъпление, извършено от детето ми. Опита се да спаси майка ми от Ездачите на Манан. А за добротата му кралят го изпрати в Дивия лов.

Обан се обърна с разкривено от ярост лице. Мануел сложи ръка на рамото му и като се наведе, прошепна нещо в ухото му. Обан притихна с все така яростен вид.

Кийрън погледна Марк слисано, устните му бяха полуотворени.

— Не разбирам — прошепна.

— Мразят баща ти — отвърна Марк. — Но не мисля, че мразят теб.

Бяха стигнали до стъпалата на кулата и спряха, докато Обан и останалите скачаха от конете. Нещо се раздвижи в тълпата. Малко елфическо дете, момиченце с панделки в косата и боси крачета, се откъсна от останалите и изтича при Кийрън, за да пъхне срамежливо нещо в ръката му.

— За добрината ти, принц Кийрън.

— Какво беше това? — попита Марк, докато Кийрън сключваше пръсти около предмета.

Ала стражите вече ги бяха наобиколили и ги бутаха към вратата на кулата и Кийрън не отговори.

* * *

Докато Даяна летеше заедно с Гуин над Брослинд, от гората под тях се надигаше пушек — като сиво-черни пръсти, разтварящи се на фона на небето.

Кохортата бе подпалила поразените земи, но наслуки… Даяна виждаше димящите пънове на дървета, ала сиво-черните пепеливи земи се простираха още по-надалече от преди, а някои участъци изглеждаха недокоснати от огъня. Даяна гледаше в потрес. Какво си мислеше, че прави Кохортата?

Приземиха се и Гуин й помогна да слезе от Орион. Джия ги чакаше разтревожено и Даяна изтича при нея.

— Чух, че имаш лоши новини за Ема и Джулиън? Добре ли са? Да не са ги изпратили обратно в Лос Анджелис?

Джия се поколеба. Изглеждаше слаба и изпита, кожата й беше пепеливо сива.

— Не са. Не.

Облекчение заля Даяна: значи, Ема и Джулиън все още бяха в Аликанте.

— Толкова се притесних на заседанието. Онова, което Хорас прави с Диего и другите, е немислимо. Да ги обвини в престъпление и да запечата устите им, така че да не могат да се защитят. Почти се зарадвах, че Ема и Джулиън са затворени в онази къща…

— Даяна. Не — прекъсна я Джия и сложи тънка длан върху китката на Даяна. Гуин се беше приближил и слушаше мълчаливо, навел посивялата си глава настрани. — Един член на Клейва, някой, който ми е верен, е дочул Зара да говори с Мануел. Според нея Хорас е изпратил Ема и Джулиън на самоубийствена мисия в земите на елфите. Накарах хората си да проверят къщата и тя е празна. Не са там, Даяна. Изпратили са ги в царството на феите.

В главата на Даяна сякаш избухна експлозия: ярост, бяс, гняв към самата себе си… знаела бе, че нещо не е наред, почувствала го беше. Защо не се беше доверила на инстинктите си?

— Гуин. — Сама едва разпозна гласа си. — Заведи ме в царството на феите. Сега.

Джия стисна китката й.

— Даяна, помисли. Царството на феите е огромно… нямаме представа къде са…

— Гуин и хората му са ловци — заяви Даяна. — Ще ги открием. Гуин…

Обърна се към него, но той беше настръхнал като лисица, надушила опасност.

— Пазете се! — извика и извади брадва от ножницата на гърба си.

Нещо прошумоля между дърветата. Джия и Даяна едва имаха време да извадят оръжия, когато членове на Кохортата изхвърчаха на поляната, предвождани от Зара Диърборн, размахала лъскав меч.

Лъскав меч, който Даяна познаваше. С чувството, че е преглътнала буца лед, Даяна разпозна Кортана.

Джесика Босежур беше със Зара, както и Ануш Джоши, Тимъти Рокфорд и Амелия Оувърбек. Зара, облечена в центурионската си униформа, се усмихна триумфиращо.

— Знаех си! Знаех си, че ще ви заловим да заговорничите с долноземци!

Гуин повдигна вежди.

— Тук има само един долноземец.

Зара не му обърна внимание.

— Не очаквах нищо по-добро от теб, Даяна Рейбърн, ала консул Пенхалоу?

Джия държеше извит меч до гърдите си.

— Спести ми театралниченето, Зара — каза тя рязко. — Не разбираш какво става и истеричните ти изпълнения причиняват само неприятности.

— Не заговорничим с елфи, Зара — каза Даяна.

Зара се изплю. Беше жест, слисващ с дивото си презрение.

— Как смееш да отричаш, че заговорничите, когато ви заловихме на местопрестъплението?

— Зара…

— Не се хаби — каза Джия на Даяна. — Тя и Кохортата няма да се вслушат в думите ти. Чуват единствено онова, което искат. Не приемат нищо, което противоречи на онова, в което вече вярват.

Зара се обърна към останалите.

— Хванете ги — нареди тя. — Ще ги отведем в Гард.

Гуин хвърли брадвата си. Беше толкова неочаквано, че Даяна отскочи изненадано назад. Брадвата прелетя над главите на Кохортата и се заби в дънера на един дъб. Неколцина от членовете на Кохортата изпищяха, когато дървото рухна насред оглушителен грохот на трошащи се клони и тътена на земята.

Гуин протегна ръка и брадвата се върна в ръката му. Оголи зъби срещу свилите се от страх ловци на сенки.

— Назад или ще ви посека на парчета!

— Виждате ли! — Зара, която беше паднала на колене, когато дървото рухна, се изправи с усилие, стиснала здраво Кортана. — Виждате ли? Заговор! Трябва да се бием… Ануш!

Ала Ануш беше избягал в храсталаците. Останалите, видимо разтърсени, се събраха неохотно около Зара, докато тя правеше няколко решителни стъпки към Гуин.

— Какво ще направи той? — попита Джия тихичко.

— Ще ги избие до един. Той е предводителят на Дивия лов, за него те са нищо.

— Те са деца — рече Джия. — Горкият Ануш избяга. Само на шестнайсет е.

Даяна се поколеба. Действително бяха просто деца… отвратителни деца, ала Гуин не биваше да ги убие. Не това беше решението.

Изтича при него, без да я е грижа какво ще си помисли Кохортата, и прошепна в ухото му:

— Остави ни. Моля те. Ще ни отведат в Гард, но няма да бъде задълго. Трябва да отидеш след Ема и Джулиън.

Гуин се обърна към нея с неприкрита тревога върху лицето.

— Но ти…

— Намери ги заради мен. И се пази! — Тя изсвири. — Орион.

Орион дотича в галоп на поляната, минавайки между Кохортата и Гуин. Гуин се метна на гърба му и се наведе, за да целуне Даяна, задържайки лицето й в шепите си в продължение на един дълъг миг.

— Пази се — каза и Орион се издигна в небето.

Всички от Кохортата крещяха, повечето от тях никога не бяха виждали нищо подобно на жребец от Дивия лов. Наистина бяха деца, помисли си Даяна уморено, у тях все още имаше искрено удивление, примесено с невежество и омраза.

А тя не можеше да нарани деца. Застанала неподвижно до Джия, Даяна остави Зара и Тимъти да им вземат оръжията и да оковат ръцете им зад гърба.

* * *

Сега, когато вече нямаха отвара за невидимост, Ема и Джулиън бяха принудени да разчитат на това да се придържат в сенките, с ниско спуснати качулки, докато се промъкваха по коридорите на кулата. За щастие, изглеждаше така, сякаш всички бяха повикани на някакво събитие — тълпите бяха оредели, много по-малко тъмни елфи бързаха напред-назад по коридорите. Стражите също изглеждаха разсеяни и никой не ги попита нищо, когато свиха зад ъгъла на един коридор и се озоваха пред гоблена със звездите.

Ема се огледа притеснено наоколо.

— Стражите ги няма.

Всъщност коридорът беше съвсем празен. Ема усети как нервните й окончания изтръпват. Нещо не беше наред.

— Много добре — каза Джулиън. — Може би са си взели почивка или нещо такова.

— Това не ми харесва. Не биха оставили Аш без охрана.

— Възможно е да са в стаята.

— Нещо не е наред…

— Някой идва.

И наистина до ушите им достигна шум на стъпки. Лицето на Джулиън беше обтегнато от напрежение.

— Ема, не можем да останем тук.

Противно на разума си, Ема извади къс меч от колана си и се мушна покрай гоблена след Джулиън.

Стаята от другата страна тънеше в почти зловеща тишина, нямаше и следа от стражи. Първото впечатление на Ема беше за място едновременно богато обзаведено и много студено. Голямо легло с колони, издялано от едно масивно парче дърво, доминираше мястото. По стените висяха гоблени, изобразяващи прелестни сцени на природни красоти в царството на феите — гори, обвити в мъгла, заледени водопади, диви цветя, изпъстрили скали, извисяващи се над морето.

Ема нямаше как да не си помисли за мора. Гоблените бяха поразяващи, ода, отдаваща почит на красотата на царството на феите, ала отвъд тези стени зараза поглъщаше истинските земи на тъмните елфи. Кралят ли беше обзавел това място? Дали виждаше иронията?

Джулиън беше застанал до гобленовата врата с меч в ръката и се оглеждаше любопитно наоколо. Трудно бе да не забележи дрехите, пръснати навсякъде. Очевидно Аш, като повечето тийнейджъри, си падаше малко мърляч. Един от прозорците беше открехнат и през него влизаше студен въздух. Златната корона на Аш лежеше захвърлена на перваза, почти сякаш предизвикваше някоя сврака да я открадне.

Ема се промъкна до леглото, където Аш лежеше, неподвижна фигура под пищно избродирана завивка. Очите му бяха затворени, съвършени полукръгове, обрамчени от сребристи ресници. Имаше толкова невинен, ангелски вид. Ема почувства, че сърцето й омеква към него… което беше учудващо, като се имаше предвид приликата му със Себастиан. Не беше обаче негово съвършено копие, забеляза, когато дойде по-близо, така че сянката й падна над леглото.

— Мъничко прилича на Клеъри — прошепна.

— Няма значение на кого прилича — каза Джулиън. — Той е син на Себастиан.

Той е дете, искаше да възрази Ема, ала знаеше, че няма смисъл. Посегна, за да докосне внимателно Аш по рамото, и докато го правеше, видя широк белег с формата на X върху гърлото му, нескриван вече от яката на ризата му. На стената зад него имаше странни знаци: приличаха на руни, но разкривени и зловещи руни, каквито биха използвали Помрачените.

Свирепо желание да го защити се надигна в нея, стряскащо със силата и пълната си липса на логика. Дори не познаваше това момче, помисли си, ала не можа да се сдържи да не протегне ръка и да го разтърси нежно.

— Аш — прошепна. — Аш, събуди се. Тук сме, за да те спасим.

Очите му се отвориха и ето че тя наистина видя Клеъри в него: имаха съвсем същия зелен цвят като нейните. Те се впиха в нея, докато той сядаше, протягайки ръка. Бяха нетрепващи и ясни и през главата на Ема пробяга мисъл: Би могъл да бъде истински лидер, не като Себастиан, а такъв, какъвто Себастиан трябваше да бъде.

В другия край на стаята Джулиън клатеше глава.

— Ема, не. Какво…

Аш дръпна рязко ръка и изкрещя.

— Етна! Иохаид! Ездачи, помогнете ми!

Джулиън се обърна рязко към вратата, ала двама Ездачи вече бяха нахълтали през гоблена. Бронзовите им доспехи грееха като ослепяваща слънчева светлина. Джулиън замахва с меча си към гърдите на Иохаид, но Ездачът се извъртя настрани.

Металическата коса на Етна се развя около нея, докато тя се нахвърляше върху Джулиън с яростен писък. Той вдигна меча си, но не беше достатъчно бърз и Етна връхлетя отгоре му, блъскайки го в стената.

Аш се претърколи настрани под завивката. Ема го сграбчи и го издърпа обратно, впила пръсти в рамото му. Имаше чувството, че изплува от мъгла, замаяна, останала без дъх и неочаквано адски ядосана.

— Спрете! — изкрещя. — Пуснете Джулиън или ще прережа гърлото на принца.

Етна вдигна очи, оголила зъби в ръмжене, беше се надвесила над Джулиън с оръжие в ръка. Той бе приклекнал, долепил гръб до стената, а по слепоочието му се стичаше кръв. Очите му гледаха зорко.

— Не ставай глупачка — каза Иохаид. — Не разбираш ли, че единственият ти шанс да живееш, е да пуснеш принца?

Ема още по-плътно притисна острието до гърлото на Аш. Той бе като опъната жица в ръцете й. Брани Аш — прошепна глас в главата й. — Аш е това, което има значение.

Прехапа устна и болката заглуши гласа в главата й.

— Обясни, Ездачо.

— Намираме се в кулата. — Гласът на Етна беше пропит с отвращение. — Не можем да ви убием без разрешението на краля. Той ще се ядоса. Но ако сте заплашвали живота на Аш… — Изражението й беше хищно. — Не бихме имали друг избор, освен да го защитим.

Джулиън избърса кръвта от лицето си.

— Тя е права. Не могат да ни убият. Пусни Аш, Ема.

Аш не откъсваше очи от Джулиън.

— Приличаш на нея — каза изненадано.

Объркана, Ема се поколеба и Аш се възползва от възможността, за да впие зъби в ръката й. Тя изпищя и го пусна, извивката между палеца и показалеца й бе белязана от кръг кървави отпечатъци от зъби.

— Защо? — попита. — Тук си пленник. Не искаш ли да си тръгнеш?

Аш беше приклекнал върху леглото, а лицето му беше разкривено в странна животинска гримаса. Беше напълно облечен, в бричове, ленена туника и ботуши.

— В Аликанте ще бъда синът на най-омразния ви враг. Ще ме отведете на сигурна смърт.

— Не е така… — започна Ема, но не можа да довърши, защото главата й отхвръкна назад.

Етна я беше зашлевила с всичка сила по бузата.

— Стига си бръщолевила — сопна се Иохаид.

Ема се обърна, за да погледне още веднъж към Аш, докато двамата с Джулиън излизаха от стаята под острието на меч. Беше застанал в средата на стаята и гледаше след тях, лицето му беше безизразно, без високомерието и жестокостта на Себастиан… но и без добротата на Клеъри. Приличаше на някой, направил добър шахматен ход.

Нито Джулиън, нито Ема проговориха, докато ги водеха по коридори, минавайки покрай елфи, които ги зяпаха и си шепнеха. Скоро коридорите започнаха да стават по-усойни, докато се спускаха все по-надолу. На отслабващата светлина Ема зърна за миг лицето на Джулиън, върху което бяха изписани раздразнение и горчилка, преди сенките да се сгъстят, и единственото, което виждаше, бяха движещи се форми, когато факлите от зелени клони, покрай които минаваха от време на време, огрееха коридора с мътната си светлина.

— Струва ми се почти жалко — наруши тишината Иохаид, когато стигнаха дълъг, криволичещ коридор, отвеждащ до тъмна дупка в далечната стена. Дори в мрака, Ема успя да различи проблясването на униформите на стражи. — Да убием тези двамата, преди да станат свидетели на унищожението на нефилимите.

— Глупости — сопна се Етна. — Кръв за кръв. Те убиха брат ни. Навярно кралят ще ни позволи да размахаме косата, която ще сложи край на живота им.

Стигнаха до дупката в стената, която се оказа вход без врата, издълбан в дебелия камък. Стражите от двете му страни изглеждаха заинтригувани.

— Още пленници? — попита този отляво, който беше седнал върху масивна дървена ракла.

— Пленници на краля — заяви Етна отсечено.

— Същинско парти — каза стражът и се изсмя. — Не че се задържат дълго.

Етна извъртя очи и побутна Ема напред, като я смушка между раменете с върха на меча си. Двамата с Джулиън се озоваха в просторна квадратна стая с грубо издялани каменни стени. От тавана растяха пълзящи растения, спускащи се като панделки надолу, където потъваха в пода от отъпкана пръст, оформяйки, осъзна Ема, килии, чиито стени бяха направени от покрити с бодли ластари, твърди като гъвкаво желязо.

Тя си спомни как тези бодли се забиват в нея и потрепери.

Етна се изсмя грозно.

— Трепери колкото си искаш. От тук няма бягство, нито ще получиш милост.

Тя откачи оръжията от колана на Ема и я принуди да свали златния медальон на Клейва. Ема хвърли панически поглед на Джулиън — сега нищо нямаше да им попречи да избегнат загубата на време в царството на феите.

Изпълнената с ярост Ема беше блъсната в една от килиите през процеп в ластарите. За нейно облекчение, Джулиън, комуто също бяха отнели оръжията, я последва миг по-късно. Беше се страхувала, че ще ги разделят и тя ще полудее сама. Той се обърна и изгледа сърдито Ездачите, докато Етна докосваше килията с върха на меча си. Ластарите, които се бяха разтворили, се плъзнаха и отново се оплетоха, препречвайки всеки път за бягство.

Върху устните на Етна играеше широка усмивка и от триумфиращото й изражение стомахът на Ема се сви.

— Малки ловци на сенки — изгука тя. — Каква ползва от всичката ви ангелска кръв сега?

— Хайде, сестро — повика я Иохаид, макар че се усмихваше доволно. — Кралят ни чака.

Етна се изплю на земята, преди да се обърне и да последва брат си. Стъпките им затихнаха в далечината, оставяйки единствено мрак и тишина… студена, смазваща тишина. Оскъдна мътна светлина идваше от пушещите факли високо на стените.

Силата се отцеди от крайниците на Ема като вода, изляла се от рухнала язовирна стена, и тя се свлече на пода в средата на килията, възможно най-далече от бодлите, които я обграждаха от всички страни.

— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим?

Той се отпусна на колене и Ема видя, че кожата му беше настръхнала, а окървавената превръзка около китката му сияеше призрачно в мрака.

— Аз ни доведох тук — каза той. — Аз ще ни измъкна.

Ема отвори уста, за да възрази, но думите не дойдоха, беше си почти самата истина. Предишният Джулиън, нейният Джулиън би се вслушал в думите й пред стаята на Аш, че нещо не е наред. Би имал доверие на инстинктите й. За първи път Ема почувства нещо близо до траур за онзи Джулиън, сякаш този сега не беше просто временен… сякаш нейният Джулиън може би никога нямаше да се върне.

— Грижа ли те е изобщо?

— Мислиш ли, че искам да умра тук? Все още имам инстинкт за самосъхранение, Ема, и това означава да предпазя и теб. И знам… знам, че съм по-добър ловец на сенки, отколкото се показах току-що.

— Да бъдеш ловец на сенки, не означава просто да имаш бързи рефлекси или силни мускули. — Ема притисна ръка до сърцето му, ленът на ризата беше мек под пръстите й. — То е тук.

Тук, където си осакатен.

Синьо-зелените му очи като че ли бяха единственият цвят в затвора, дори стъблата на килията им бяха металическо сиви.

— Ема…

— Те са! — разнесе се глас и Ема подскочи, когато около тях лумна светлина.

И то не каква да е светлина. Бяло-сребърна светлина, струяща от килията срещу тяхната, която тя можеше да види сега, на това сияние. Вътре стояха две фигури и се взираха в тях между стъблата. Една от тях държеше рунически камък в ръката си.

— Магическа светлина — ахна Джулиън и се изправи на крака.

— Джулиън? Ема? — повика ги същият глас, познат и изпълнен с изненада и облекчение. Магическата светлина се усили и Ема скочи от изумление, различила ясно фигурите в килията насреща. — Ние сме… Джейс и Клеъри.