Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (25)

25.
Мъртви ветрове

Слънчева светлина струеше в библиотеката през всеки възможен прозорец: те до един биха широко отворени. Образуваше квадрати по пода и оцветяваше масите в ярки ивици. Превръщаше косите на Марк и Хелън в бяло злато, а Джейс — в разрошена бронзова статуя, и караше котешките очи на Магнус да блестят като турмалин. Той се беше свил на дивана, блед, но изпълнен с енергия, и отпиваше с ярко оцветена сламка от кристална стъкленица, пълна с вода от езерото Лин.

Облягаше се на Алек, който се усмихваше до уши и го мъмреше да пие повече вода. На Ема й беше трудно да повярва, че човек може да прави и двете едновременно, но Алек явно имаше тренинг.

— От тази вода се напивам — оплака се Магнус. — И има ужасен вкус.

— Не съдържа никакъв алкохол. — Даяна изглеждаше уморена (нищо чудно, след пътуването й до Идрис и обратно), но овладяна, както винаги, облечена в ушита по мярка черна рокля. — Възможно е обаче да има лек халюциногенен ефект.

— Това обяснява защо виждам седмина от теб — каза Магнус на Алек. — Най-съкровената ми фантазия.

Дру запуши ушите на Тави, въпреки че той си играеше с едно слинки, което Алек му беше дал, и изглеждаше глух за света.

— Онова твое Аз ей там е изключително привлекателно, Александър.

— Това е ваза — отбеляза Хелън.

Магнус се взря в нея с присвити очи.

— Готов съм да я купя от теб.

— Може би по-късно — отвърна Хелън. — Сега трябва да се съсредоточим върху онова, което Даяна има да ни каже.

Даяна отпи глътка кафе. Ема пиеше чай, всички останали се наливаха с кофеин и захар. Алек беше излязъл, обезумял от радост, и беше накупил дузини канелени кифлички, понички и пай за закуска. Това бе накарало всички да се втурнат колкото ги държаха краката към библиотеката, включително Кит и Тай. Дори най-потайното петнайсетгодишно момче не може да устои на захаросани ябълкови пърженки.

— Снощи казах на някои от вас, но вероятно ще е най-добре да обясня отново — рече Даяна. — С помощта на Дивия лов успяхме да си набавим голямо количество вода от езерото Лин. В момента Ловците се грижат всички магьосници по света да получат от нея.

— Клейвът и Съветът не забелязаха нищо — каза Хелън. — Тази сутрин Ейлийн се чу с баща си и той го потвърди.

В момента Ейлийн беше в кабинета и проследяваше доставката на езерната вода до магьосниците дори в най-отдалечените части на света.

Ема вдигна стиропорената си чаша чай.

— Браво, Даяна!

Около масата се надигнаха одобрителни възгласи и Даяна се усмихна.

— Не бих могла да го направя без Гуин. Нито без Кийрън. Феите ни помогнаха.

— Децата на Лилит ще бъдат задължени на Децата на Дворовете след този ден, Кийрън, кралски сине — каза Магнус, загледан настойчиво там, където очевидно мислеше, че се намира Кийрън.

— Речта ти си я биваше, Бейн — рече Джейс. — За съжаление, говориш на една поничка.

— Оценявам чувството. — Кийрън се беше изчервил при думите на Даяна и връхчетата на скулите му все още бяха розови. Контрастираше хубаво със синята му коса.

Даяна се прокашля.

— Отнесохме езерна вода и в земите, поразени от мора. Тя като че ли го спря, но земята си остана съсипана. Не знам дали някога ще се изцели.

— Според Теса ще престане да разболява магьосниците — обади се Кристина. — Земята завинаги ще остане белязана, но болестта няма да се разпространи повече.

— Видяхте ли нещо друго в Идрис? — попита Джулиън и Ема му хвърли кос поглед; причиняваше й болка да го погледне направо. — Нещо друго, което трябва да знаем?

Даяна завъртя замислено чашата в ръцете си.

— Идрис ми се стори… пуст и странен без долноземци в него. Част от магията му си е отишла. Брослинд без феи е просто гора. Сякаш част от душата на Идрис я няма.

— Хелън… — Ейлийн влетя, затръшвайки вратата зад себе си, беше разчорлена и притеснена. В ръката си държеше късче леко овъглена хартия. Огнено съобщение. Закова се на място, осъзнала колко хора се бяха събрали в библиотеката. — Току-що се чух с Мая в Ню Йорк. Тълпа ловци на сенки са се нахвърлили на групичка безвредни феи и са ги избили. Кейли Уайтуилоу е мъртва. — Гласът на Ейлийн беше обтегнат от напрежение.

— Как смеят? — Магнус се изпъна с яростно изражение и тръсна стъкленицата на масата. — Студеният мир не им беше достатъчен? Да прокудят долноземците, живеещи в Идрис от векове, не им беше достатъчно? Сега е ред на убийства?

— Магнус… — започна Алек, видимо разтревожен.

Син пламък изригна от ръцете на Магнус. Всички се дръпнаха рязко назад. Дру сграбчи Тави. Кийрън протегна ръка пред Кристина, за да я предпази, Марк стори същото. Никой не изглеждаше по-изненадан от Кристина.

Ема повдигна вежди насреща й от другата страна на масата. Кристина се изчерви, а Кийрън и Марк бързо отпуснаха ръце.

Синият пламък изчезна след миг; върху масата остана изгорена черна ивица, но нямаше други щети. Магнус сведе изненадано очи към ръцете си.

— Магията ти се завърна! — каза Клеъри.

Магнус й намигна.

— Някои твърдят, че никога не съм я губил, сладкишче.

— Не може да продължава така — заяви Джейс. — Това нападение е било разплата за нашата смърт.

— Трябва да съобщим на всички, че сме живи — съгласи се Клеъри. — Не можем да позволим имената ни да се превърнат в оръдие на отмъщение.

Около масата се надигна глъчка. Джейс изглеждаше така, сякаш му беше прилошало; Алек беше сложил ръка върху рамото му. Магнус изучаваше мрачно пръстите си, чиито връхчета все още бяха сини.

— Бъди реалист, Клеъри — каза Хелън. — Как възнамерявате да се разкриете и да останете в безопасност?

— Не ме е грижа дали съм в безопасност — заяви Клеъри.

— Не, никога не те е било грижа — изтъкна Магнус. — Само че ти си сериозно оръжие срещу Кохортата. Ти и Джейс. Не се изваждайте от уравнението.

— Докато бях в офиса, пристигна съобщение от Идрис. Преговорите между краля на тъмните елфи и Хорас Диърборн ще се състоят след два дни на Нетленните поля.

— Кой ще присъства? — попита Ема.

— Само Кохортата и кралят.

— Значи, ще могат да си кажат каквото си поискат и ние няма откъде да научим? — рече Марк.

Ейлийн се намръщи.

— Не, това е странното. В писмото се казва, че преговорите ще се излъчват посредством Проекция в цял Аликанте. Всички в града ще могат да гледат.

— Хорас иска да го видят — рече Джулиън, наполовина на себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ема.

Той се намръщи, очевидно объркан и подразнен.

— Аз не… не съм напълно сигурен…

— Мануел спомена нещо за това в царството на сенките — обади се Марк, сякаш изведнъж си беше спомнил нещо. — Не беше ли така, Кийрън? Каза на Обан: „Когато ви видят да се срещнете и да постигнете взаимноизгоден мир, всички ловци на сенки ще осъзнаят, че ти и Хорас Диърборн сте велики лидери, успели да сключат съюз, който предшествениците ви не са могли“.

— Обан и Мануел са знаели, че това ще се случи? — попита Ема. — Откъде биха могли да знаят?

— По някакъв начин всичко това е част от плана на Кохортата. И това не може да бъде хубаво. — Магнус се намръщи. — Това включва само половината от елфическите земи. Тази на тъмните елфи.

— Но те са половината, която се опитва да унищожи нефилимите. Половината, която отвори Портал към Туле и донесе мора — каза Марк.

— И е факт, че мнозина ловци на сенки ще го сметнат за поредното доказателство, че феите са зли — обади се Кристина. — Студеният мир не прави особена разлика между светлите и тъмните елфи, макар че само Светлият двор се би на страната на Себастиан Моргенстърн.

— И само Светлият двор прие условията на Студения мир — рече Кийрън. — За краля оттогава тъмните елфи и нефилимите са във война. Очевидно Обан и Кохортата възнамеряват да направят тази война реалност. Обан не го е грижа за хората му, нито пък Хорас Диърборн. Възнамеряват преговорите да се провалят пред очите на всички и двамата ще изтръгнат власт от развалините.

Джулиън все още се мръщеше, сякаш се мъчеше да разреши някаква загадка.

— Наистина е лесно да се сдобиеш с власт в една война — съгласи се. — Само че…

— Сега, когато магьосниците са излекувани, е време да престанем да се крием — заяви Джейс. — Трябва да се намесим в Идрис… преди тези мними преговори да са се състояли.

— Да се намесим? — повтори Джулиън.

— Група от нас ще отидат там — обясни Джейс. — Обичайните заподозрени. Ще доведем Изабел и Саймън, Бат и Мая, и Лили, ядрото, на което имаме доверие. Ще проникнем в Гард, ще освободим консула и ще вземем инквизитора в плен. Ще го накараме да си признае какво е направил.

— Диърборн няма да признае нищо — рече Джулиън. — Той е истински вярващ. А ако умре за каузата си, още по-добре за него.

Всички го погледнаха с известна доза изненада.

— Надали предлагаш да оставим Кохортата да продължава както досега — каза Кристина.

— Не — отвърна Джулиън. — Предлагам да организираме съпротива.

— Не сме достатъчно — изтъкна Клеъри. — А и онези, които не са съгласни с Кохортата, са пръснати навсякъде. Как бихме могли да знаем кой е верен на Хорас и кой не е?

— Бях в Залата на Съвета, преди Анабел да убие сестра ми — каза Джулиън и Ема усети как по гърба й плъзват ледени тръпки; несъмнено останалите щяха да забележат колко безстрастно говори за Ливи? — Видях как хората реагираха на Хорас. Също и когато държа реч на погребението. Има такива, които му се противопоставят. Предлагам да се свържем с долноземци, с феи, с магьосници и с онези ловци на сенки, за които знаем, че са против Кохортата, за да организираме по-голяма коалиция.

Мисли си за Ливи в Туле — осъзна Ема. — За нейните бунтовници, долноземци и ловци на сенки заедно. Ала в такъв случай би трябвало да ги нарече бунтовници. Борци за свобода. Ливи вдъхновяваше хората да се борят…

С крайчеца на окото си видя Кийрън да се изправя и да излиза тихичко от стаята. Марк и Кристина го проследиха с поглед.

— Прекалено опасно е. — В гласа на Джейс имаше истинско съжаление. — Възможно е да приемем предател в редиците си. Не можем да се основаваме единствено на твоите предположения за това в какво вярват хората.

— Джулиън е най-умният човек, когото познавам — заяви Марк твърдо. — Той не греши за това какво изпитват хората.

— Вярваме му — намеси се Алек. — Но не можем да рискуваме да се доверим на някой, който би могъл да издаде тайните ни на Кохортата.

Лицето на Джейс все още беше застинало, движеха се единствено очите му, обхождаха масата, изучаваха лицата на останалите.

— Онова, което работи в полза на Кохортата, е, че са заедно. Обединени са. Ние се хвърляме в опасността поотделно, за да спасим другите от нея. Ами ако вместо това се обединим и се изправим срещу нея заедно? Заедно ще бъдем много по-силни.

Джейс го прекъсна.

— Идеята е добра, Джулиън, но не можем да го направим.

Джулиън млъкна, макар Ема да имаше чувството, че има да каже още. Нямаше обаче да настоява. Може би ако повече приличаше на себе си, но не и този Джулиън.

Алек се изправи.

— Най-добре ще е с Магнус да се приберем в Ню Йорк за тази вечер. Ако всички ще ходим в Идрис, трябва да оставим децата при майка ми. Можем да доведем Саймън и Изи с нас.

— Ние ще останем тук. — Джейс посочи себе си и Клеъри. — Това място все още е уязвимо за нападение от страна на Кохортата. Ние ще бъдем първата линия на защита.

— Всички трябва да сме готови — каза Клеъри. — Хелън, ако нямаш нищо против, ще отидем в оръжейната, за да видим дали не трябва поискаме нещо… — Тя замълча за миг. — Предполагам, че няма как да се свържем с Железните сестри, нали?

— Те не признават властта в Идрис — отвърна Ейлийн. — Само че са се затворили в Елмазената цитадела. Все още не отговарят на никакви съобщения.

— Съществуват и други начини да се сдобием с оръжия — обади се Тай. — Пазарът на сенките например.

Ема се напрегна, чудейки се дали някой щеше да изтъкне, че строго погледнато, Пазарът на сенките беше забранен за ловците на сенки.

Никой не го стори.

— Добра идея — рече Джейс. — Можем да се сдобием с оръжия, ако се нуждаем от тях… във всички църкви и свещени места в Лос Анджелис има запаси, само че…

— Само че няма да се биете с демони — довърши Кит. — Нали?

Джейс го изгледа продължително, трудно бе да не забележиш приликата помежду им, когато двамата бяха толкова близо.

— Не и от обикновения вид — отвърна и двамата с Клеъри се отправиха към оръжейната.

Марк също беше станал и излезе заедно с Кристина. Тай и Кит ги последваха почти веднага. Дру си тръгна заедно с Тави и неговото слинки. Докато всички се разотиваха, Магнус погледна през масата към Джулиън с пронизващи котешки очи.

— Ти остани. Искам да говоря с теб.

По лицата на Хелън и Ейлийн се изписа любопитство. Алек повдигна вежди.

— Окей. Ще отида да се обадя на Изи, за да й кажа, че се прибираме. — Той хвърли поглед към Ейлийн и Хелън. — Не бих отказал малко помощ със събирането на багажа. Магнус все още не е достатъчно добре.

Лъже, за да ги накара да излязат от стаята, помисли си Ема. Не беше трудно да разчете безмълвното общуване между Алек и Магнус. Зачуди се дали другите виждаха същото с нея и Джулиън. Беше ли очевидно, че си говорят без думи? Не че го бяха правили, откакто се бяха върнали от Туле.

Магнус понечи да се обърне към Ема, но Джулиън поклати леко глава.

— Ема знае. Може да остане.

Магнус се облегна назад, докато останалите излизаха от стаята. След миг в нея останаха само те тримата: Ема, Джулиън и Магнус. Магнус гледаше безмълвно двамата ловци на сенки, местейки нетрепващи очи между тях.

— Кога каза на Ема за магията, Джулиън? — попита най-сетне. Гласът му бе измамливо безизразен, но Ема подозираше, че зад въпроса се крие повече, отколкото личеше на пръв поглед.

Тъмните вежди на Джулиън се сбърчиха.

— Веднага щом можах. Тя знае, че искам да я развалиш.

— А. — Магнус се облегна в дивана. — Умоляваше ме да направя магията. Беше отчаян и се намираше в опасност. Сигурен ли си, че искаш да я разваля?

На ярката слънчева светлина очите на Джулиън имаха цвета на тропически океан върху корицата на списание. Носеше тениска с дълъг ръкав, която подхождаше на цвета им, и беше толкова красив, че сърцето на Ема потрепна.

Ала това беше красотата на статуя. Лицето му бе почти напълно безизразно и тя не можеше да прочете нищо върху него. Едва бяха разговаряли от онази нощ в стаята й.

Може би беше минало толкова време, че той вече не помнеше какво означава да има чувства; може би вече не го искаше. Може би я мразеше. Може би щеше да бъде по-добре, ако я мразеше, но Ема не можеше да повярва, че би било по-добре никога вече да не почувства каквото и да е.

След мъчителен миг на мълчание Джулиън вдигна левия си ръкав. Беше свалил превръзките от ръката си и я протегна към Магнус.

ТИ СИ В КЛЕТКАТА.

Цветът се отцеди от лицето на Магнус.

— Господи.

— Изрязах го върху ръката си, докато бяхме в Туле. Когато си върнах емоциите, осъзнах колко нещастен съм бил без тях.

— Това е… брутално. — Магнус беше видимо разтърсен. Косата му беше доста рошава, помисли си Ема. Рядкост бе да видиш Магнус без съвършено оформена прическа. — Но предполагам, че ти открай време си решителен. Докато ви нямаше, говорих с Хелън и тя потвърди, че дълго време си ръководил Института съвсем сам. Прикривал си Артър, който никога не се съвзел от преживяното в елфическите земи.

— Какво общо има това с магията? — попита Джулиън.

— Звучи ми така, сякаш открай време си бил принуден да вземаш трудни решения — отвърна Магнус. — За себе си и за хората, които обичаш. Това ми се струва поредното трудно решение. Все още знам по-малко, отколкото би ми се искало, за изхода от парабатайското проклятие. Един мой приятел обаче го проучва и от него разбирам, че опасността е съвсем истинска. — Лицето му придоби изражение на болка. — Може би ще е по-добре да си останеш така.

— Не, няма да е — отвърна Джулиън. — И знаеш, че това не е емоционален избор. — Въпреки горчилката в думите, тонът му беше безизразен. — Без емоциите, без чувствата ми, ставам по-лош ловец на сенки. Вземам по-лоши решения. Не бих се доверил на някой, който не изпитва нищо към никого. Не бих искал такъв човек да взема решения, които засягат другите. А ти?

Магнус придоби замислено изражение.

— Трудно е да се каже. Ти си много умен.

По нищо не личеше комплиментът да е имал какъвто и да било ефект върху Джулиън.

— Невинаги съм бил умен по начина, който имаш предвид. Откакто навърших дванайсет, когато баща ми загина и децата станаха моя отговорност, трябваше да се науча да лъжа. Да манипулирам. Ако това означава да съм умен, значи, е така. Ала знаех къде да спра.

Магнус повдигна вежди.

— Джулиън без чувства — обади се Ема — не знае къде да спре.

— Хареса ми идеята ти по-рано — каза Магнус, гледайки Джулиън любопитно. — Да организираме съпротива. Защо не настоя повече?

— Защото Джейс има право. Възможно е да бъдем предадени. Обикновено бих могъл да се справя с това. Да измисля решение. Но не и в това състояние. — Той докосна слепоочието си и се намръщи. — Смятах, че без чувства мисълта ми ще е по-трезва. Ала всъщност е обратното. Изобщо не мога да мисля. Не и както трябва.

Магнус се поколеба.

— Моля те — каза Ема.

— Ще имате нужда от план — рече Магнус. — Знам, че преди сте възнамерявали да отидете в изгнание, но това бе, когато Робърт можеше да ви помогне. Хорас Диърборн няма да го направи.

— Диърборн няма да го стори, но някой друг инквизитор би могъл. Така или иначе, трябва да съборим Кохортата. Възможно е следващият инквизитор да се окаже сговорчив — каза Джулиън.

— Досега инквизиторите не са се славили с особена сговорчивост. А и не знаем с какво време разполагаме. — Магнус потропа с пръсти по масата. — Имам идея — заяви най-сетне. — Няма да ви хареса.

— Какво ще кажеш за идея, която би ни харесала? — предложи Ема.

Магнус я изгледа мрачно.

— Съществуват няколко начина, които, ако се наложи, биха могли да разкъсат връзката ви. Смърт, която не препоръчвам. Ухапване от вампир. Трудно е да бъде уредено и също може да доведе до смърт. Отнемане на Знаците и превръщане в мундан. Вероятно най-добрият вариант.

— Ала единствено Мълчаливите братя могат да сторят това — изтъкна Ема. — А в момента не можем да се доближим до тях.

— Да не забравяме Джем. И двамата сме виждали отнемане на Знаци. А той беше Мълчалив брат. Заедно бихме могли да го направим. — Магнус имаше леко болестен вид. — Ще боли и ще бъде неприятно. Но ако няма друг начин…

— Аз ще го направя — побърза да каже Ема. — Ако проклятието се отключи, отнемете моите Знаци. Мога да го понеса.

— Аз не… — започна Джулиън и Ема затаи дъх. Истинският Джулиън никога не би я оставил да предложи нещо такова. Трябваше да го накара да се съгласи, преди Магнус да беше развалил магията. — Тази идея не ми харесва — заяви той най-сетне. — Но ако няма друг избор, така да бъде.

Магнус изгледа Ема продължително.

— Ще го приема за обвързващо обещание — каза след миг мълчание и протегна покрита с пръстени ръка. — Джулиън. Ела тук.

Ема гледаше с мъчително очакване (ами ако нещо се объркаше? Ами ако Магнус не успееше да развали магията?) как Джулиън отиде и седна на един стол пред магьосника.

— Приготви се — предупреди го Магнус. — Ще бъде шок.

Протегна се и допря ръка до слепоочието на Джулиън. Той се сепна, когато от пръстите на Магнус изскочи искра и докосна кожата му; изчезна само след миг, като угаснала светулка, и Джулиън се дръпна рязко, дишайки тежко.

— Знам — каза. Ръцете му трепереха. — Вече го преживях в Туле. Мога… да го направя отново.

— В Туле ти прилоша от това — напомни Ема. — На брега.

Джулиън я погледна и сърцето на Ема подскочи. В този поглед се съдържаше всичко: нейният Джулиън, нейният парабатай и най-добър приятел, и първа любов. Искрящата връзка, която ги свързваше открай време.

Той се усмихна. Предпазлива, сериозна усмивка. В нея Ема видя стотици спомени: за детство и слънце, как си играят във водата, докато тя приижда и се отдръпва от брега, как Джулиън винаги запазва най-големите и най-хубавите мидени черупки за нея. Как държи внимателно ръката й в своята, когато тя се поряза на парче стъкло, а беше прекалено малка за иратце. Беше плакал, докато я шиеха, защото знаеше, че тя не иска да плаче, въпреки че болката беше ужасна. Когато и двамата бяха на дванайсет, я беше помолил за кичур от косата й, защото искаше да се научи да рисува цвета й. Спомни си как седи на брега заедно с него, когато бяха на шестнайсет години; презрамката на банския й се беше смъкнала и тя отново чу как си беше поел рязко дъх, видя начина, по който беше побързал да извърне поглед.

Как бе могла да не знае, помисли си. Какво изпитва той. Какво изпитва самата тя. Начинът, по който се гледаха, не беше начинът, по който Алек гледаше Джейс или Клеъри — Саймън.

— Ема — прошепна Джулиън. — Знаците ти…

Ема поклати глава, сълзи горчаха в гърлото й. Направено е.

Изражението му разби сърцето й. Ясно му бе, че няма смисъл да спори, да настоява да отнемат неговите Знаци, помисли си Ема. Отново можеше да я разчете така, както тя можеше да разчете него.

— Джулиън — каза Магнус. — Дай ми ръката си. Лявата.

Джулиън откъсна очи от тези на Ема и му протегна белязаната си ръка.

Пръстите на Магнус, от които хвърчаха сини искри, се плъзнаха по нея с учудваща нежност и една по една издълбаните букви избледняха и изчезнаха. Когато свърши, пусна ръката на Джулиън и премести поглед между него и Ема.

— Имам и една добра новина. Докато сте били в Туле, не сте били парабатаи и от това връзката ви е пострадала. Вече се възстановява, но това ще ви спечели малко време, през което ще бъде по-слаба.

Слава на ангела.

— Колко дълго? — попита Ема.

— Зависи от вас. Любовта е нещо могъщо и колкото по-дълго сте заедно и си позволявате да я изпитвате, толкова по-силна ще става. Трябва да стоите далече един от друг. Да не се докосвате. Да не си говорите. Опитайте се дори да не мислите един за друг. — Той размаха ръце като октопод. — Ако се уловите, че мислите с топлота един за друг, за бога, спрете незабавно.

Ема и Джулиън го зяпнаха.

— Не можем да го правим до безкрай — каза Ема.

— Знам. Но да се надяваме, че когато Кохортата бъде свалена, ще се сдобием с нов инквизитор, който ще ви дари с изгнание. И да се надяваме, че ще се случи скоро.

— Изгнанието е доста горчив дар — рече Джулиън.

Усмивката на Магнус беше пълна със скръб.

— Много дарове са.

* * *

Не беше трудно да открият Кийрън. Той не беше отишъл много далече — беше в коридора, застанал до един от прозорците, които гледаха към хълмовете. Беше притиснал длан до стъклото, сякаш би могъл да докосне пясъка и пустинните цветя отвън.

— Кийрън — каза Марк, спирайки, преди да стигне до него. Кристина също спря; в изражението на Кийрън имаше нещо далечно, откъснато. Неловкостта, възцарила се между тях от миналата нощ насам, все още беше тук, правейки и най-простичките жестове на утеха невъзможни.

— Боя се, че хората ми ще бъдат избити, а родината ми — унищожена. Че цялата красота и магия на елфическите земи ще се стопи и ще потъне в забрава.

— Елфите са силни и магически, и мъдри — каза Кристина. — Преживели са всички епохи на смъртните. Тези… тези culeros^[1] няма да ги изтрият от лицето на земята.

— Аз няма да забравя красотата на елфическото царство, нито пък ти — рече Марк. — Ала няма да се стигне дотам.

Кийрън се обърна и ги погледна с невиждащи очи.

— Нуждаем се от добър крал. Трябва да намерим Адаон. Той трябва да отнеме трона на Обан и да сложи край на тази лудост.

— Ако искаш да намерим Адаон, ще го направим. Хелън знае как да се свърже с Нене. Може да я помоли да го открие в Светлия двор — каза Кристина.

— Не искам да приемам за даденост, че ще го стори за мен — рече Кийрън.

— Тя знае колко си ми скъп — заяви Марк и Кристина кимна в знак на съгласие. Самата Хелън, наполовина елф, несъмнено щеше да разбере.

Ала Кийрън само притвори очи, сякаш обзет от болка.

— Благодарен съм ви. И на двамата.

— Няма нужда да бъдем толкова формални… — започна Кристина.

— Напротив, има. Онова, което сторихме миналата нощ… Бях щастлив през онези мигове, а сега знам, че те никога вече няма да се повторят. Ще изгубя единия от вас, а може би и двамата. Всъщност това като че ли е най-вероятният изход.

Той премести поглед между Марк и Кристина. Никой от тях не помръдваше, нито продумваше. Мигът се проточи; Кристина имаше чувството, че е парализирана. Копнееше да говори с тях, да го обсъдят, но може би те вече бяха взели решение? Може би действително беше невъзможно, както Кийрън твърдеше. Несъмнено той щеше да знае. А Марк изглеждаше в плен на ужасна болка… несъмнено не би изглеждал така, ако не изпитваше същите страхове, които и тя? А Кийрън…

Кийрън стисна сурово устни.

— Простете ми. Трябва да вървя.

И пред очите на Кристина той се отдалечи забързано, потъвайки в сенките в края на коридора. През прозореца видя Алек и Магнус да излизат в ярката слънчева светлина през задната врата на Института, последвани от Клеъри и Джейс. Очевидно бе, че се сбогуваха за известно време.

Марк облегна гръб на прозореца.

— Ще ми се Кийрън да можеше да разбере, че от него ще излезе достоен крал.

Светлината, струяща през прозореца, позлатяваше светлата му коса, очите му горяха сапфирено-кехлибарени. Нейното златно момче. Макар че сребърната тъмнота на Кийрън бе също толкова красива, по свой собствен начин.

— Трябва да поговорим насаме, Марк — каза Кристина. — Да се срещнем пред Института тази вечер.

* * *

Ема и Джулиън излязоха от библиотеката в мълчание, в мълчание стигнаха и до стаята й, преди Джулиън най-сетне да проговори.

— Би трябвало да те оставя тук — каза, махвайки към вратата. Звучеше така, сякаш гърлото го боли — дрезгаво и хрипливо. Ръкавът му все още беше навит до лакътя, разкривайки заздравялата кожа на ръката му. Ема искаше да я докосне, да се увери, че отново е себе си. Нейният Джулиън. — Нали ще бъдеш добре?

Как бих могла да бъда добре? Ема посегна слепешком към бравата, но не можа да си заповяда да я натисне. Думите на Магнус бушуваха в главата й. Проклятие, отнемане на Знаци, да стоите далече един от друг.

Обърна се и притисна гръб до дървото на вратата. Погледна го за първи път, откакто бяха в библиотеката.

— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим? Не можем да живеем, без да си говорим или дори да мислим един за друг. Невъзможно е.

Джулиън не помръдваше. Ема се опиваше от гледката му, като алкохолик, обещаващ си, че това е последната му бутилка. Толкова дълго се бе държала само защото си беше повтаряла, че когато магията бъде отменена, ще си го върне. Дори не като романтичен партньор, а като Джулс: най-добрия й приятел, нейния парабатай.

Ала може би просто бяха сменили една клетка с друга.

Зачуди се дали той си мисли същото. Лицето му вече не беше безизразно: то преливаше от цвят, от емоции; изглеждаше зашеметен, сякаш беше излязъл твърде бързо от гмуркане надълбоко и бе в плен на агонията на кесонната болест.

Взе лицето й в шепите си. Дланите му се извиха около бузите й: държеше я с леко, нежно удивление, което Ема свързваше с благоговейното отношение към скъпоценни и чупливи предмети.

Коленете й омекнаха. Невероятно, помисли си. Омагьосаният Джулиън можеше да целува голата й кожа и тя се чувстваше празна отвътре. Този Джулиън — истинският Джулиън — докосваше леко лицето й и тя бе завладяна от толкова силен копнеж, че почти болеше.

— Трябва да го направим. В Аликанте, преди да отида при Магнус и да го помоля да ми направи магията, беше, защото знаех… — Той преглътна мъчително. — След като почти… на леглото… почувствах руната ми да гори.

— Затова ли избяга от стаята?

— Усещах проклятието. — Джулиън наведе глава. — Руната ми гореше. Виждах пламъците под кожата си.

— Не спомена нищо за това.

Мислите на Ема бушуваха, спомни си какво бе казала Даяна в Туле: Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв.

— Едва сега за първи път има значение. — Ема виждаше всичко, което преди бе невидимо за нея: сенките под очите му с цвят на синини, линиите от напрежение, врязали се около устата му. — Преди това се намирах под въздействието на магията или пък бяхме в Туле, където не можеше да се случи нищо. Там не бяхме парабатаи.

Ема улови лявата му китка и той потръпна, ала не бе от болка, знаеше тя инстинктивно. Беше интензивността на всяко докосване, тя също го усещаше, като екота на камбана.

— Съжаляваш ли, че Магнус развали магията?

— Не — отвърна той незабавно. — Точно сега трябва да бъда във върхова форма. Трябва да мога да помогна с това, което се случва. Магията ме превърна в някой, когото не искам да бъда. Някой, когото не харесвам, нито му имам доверие. А не мога да допусна някой, на когото нямам доверие, да бъде близо до теб… близо до децата. Вие означавате твърде много за мен.

Ема потрепери, без да пуска китката му. Дланите му бяха грапави до бузите й; миришеше на терпентин и сапун. Струваше й се, че умира; беше го изгубила, върнала си го бе обратно, а сега отново го губеше.

— Магнус ни каза, че разполагаме с малко допълнително време. Просто трябва да… да постъпим както ни каза. Да стоим далече един от друг. Това е единственото, което бихме могли да направим засега.

— Не искам да стоя далече от теб — прошепна тя.

Очите му бяха приковани в нея, наситено сини като морско стъкло. Тъмни като небето в Туле. Гласът му беше сдържан, тих, ала неприкритият глад в очите му бе като вик.

— Може би ще ни е по-леко, ако се целунем един последен път — каза дрезгаво.

Нима някой, умиращ от жажда, отказваше вода? Всичко, което Ема трябваше да стори, бе да кимне, и те се сблъскаха с такава сила, че вратата на стаята й издрънча в касата. Всеки би могъл да мине по коридора и да ги види, знаеше Ема. Не я беше грижа. Вкопчи се в косата, в гърба на ризата му; главата й се удари във вратата, когато устните им се сляха.

Отвори уста под неговата, карайки го да простене и да изругае, и да я повдигне от земята, притискайки я към себе си толкова силно, сякаш би могъл да натроши костите им и да ги слее в един-единствен скелет. Ръцете й стискаха ризата му в шепи; пръстите му обхождаха тялото й, заровиха се и косата й. Ема си даваше сметка колко близо бяха до нещо наистина опасно… усещаше напрежението в тялото му, не от усилието да я държи, а да се сдържа.

Потърси опипом бравата зад себе си. Натисна я. Вратата се отвори зад нея и те се откъснаха един от друг, препъвайки се.

Беше като да смъкнат кожата от тялото й. Наполовина в стаята си, Ема се вкопчи във вратата, сякаш тя бе единственото, което й помагаше да се задържи на крака.

Раздърпан, Джулиън се бореше за въздух; Ема имаше чувството, че може да чуе ударите на сърцето му. А може би беше нейното — оглушително думкаше в ушите й.

— Ема…

— Защо? — Гласът й трепереше. — Защо нещо толкова ужасно би се случило заради парабатайската връзка? Та нали тя би трябвало да е нещо добро. Може би кралицата е права и тя е нещо зло.

— Ти… нямаш доверие на кралицата, нали? — каза Джулиън задъхано. Очите му сякаш се състояха единствено от зеници: черни, обрамчени от синьо. Сърцето на Ема биеше като супернова, изригнала тъмна звезда от разочарован копнеж.

— Не знам на кого да имам доверие. „Има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му.“ Така каза кралицата.

Ръката на Джулиън, отпусната до тялото му, се сви в юмрук.

— Но кралицата…

Не е само кралицата. Би трябвало да му кажа думите на Даяна от Туле за парабатаите. Само че не го направи: не можеше да му стовари нещо такова точно сега, освен това и двамата бяха наясно какво трябва да направят.

— Знаеш какво трябва да се случи — рече най-сетне с глас, тих като шепот. — Какво каза Магнус. Разполагаме с мъничко допълнително време. Не бива да… да рискуваме.

Очите на Джулиън бяха мрачни и измъчени. Не помръдваше.

— Кажи ми да си вървя. Кажи ми да те оставя.

— Джулиън…

— Винаги ще правя каквото поискаш от мен, Ема. — Гласът му беше хриплив. Костите на лицето изглеждаха прекалено остри и изпъкнали, сякаш щяха да пробият кожата му. — Моля те. Помоли ме.

Ема си спомни онзи ден, преди много години, когато Джулиън беше сложил Кортана в ръцете й и тя бе прегърнала острието толкова силно, че й бе оставило белег. Спомни си болката и кръвта. И благодарността.

Беше й дал онова, от което се бе нуждаела тогава. Сега бе неин ред да му даде онова, от което той се нуждаеше.

Вирна брадичка. Може и да болеше до смърт, но щеше да го направи. Аз съм от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал.

— Върви си, Джулиън — заяви, влагайки в думите и последната капчица стомана, която й бе останала. — Искам да си вървиш и да ме оставиш сама.

Макар да я беше помолил да го каже, макар да знаеше, че тя не го иска наистина, Джулиън потръпна, сякаш думите бяха стрели, забили се в кожата му.

Кимна, кратко, отсечено. Обърна се с рязка прецизност. Тръгна си.

Ема затвори очи. Докато стъпките му затихваха по коридора, почувства как болката в парабатайската й руна отслабва и си каза, че няма значение. Това никога вече нямаше да се случи.

* * *

Кит се спотайваше в сенките. Не точно защото искаше, беше му приятно да мисли, че е обърнал нова страница и не е толкова склонен да се спотайва и планира подмолни дела, колкото някога.

Което, даде си сметка, не беше съвсем така. Некромантията беше нещо достатъчно подмолно. Може би беше като дървото, паднало в гората: ако никой не знаеше за некромантските ти занимания, биха ли могли да се нарекат подмолни?

Докато притискаше гръб към стената на Института, Кит реши, че вероятно биха.

Беше излязъл навън, за да говори с Джейс, без да си дава сметка, че когато го беше видял да излиза през задната врата, Джейс отиваше при Клеъри, Алек и Магнус. Кит осъзна, че беше налетял на сбогуването им, и се сви неловко в сенките, надявайки се да не го забележат.

Клеъри беше прегърнала Алек и Магнус, а Джейс бе плеснал приятелски длан в тази на Магнус. След това беше сграбчил Алек и двамата бяха останали прегърнати сякаш в продължение на часове или може би години. Бяха се потупвали по раменете, вкопчени един в друг, под одобрителните погледи на Клеъри и Магнус.

Парабатайската връзка определено изглеждаше страшно интензивна, помисли си Кит, докато изпъваше рамене, за да пропъди схващането във врата си. И колкото и да беше странно, от доста време не беше мислил за това да стане парабатай на Тай. Може би защото в момента Тай изобщо не беше в състояние да вземе подобно решение.

А може би беше нещо друго, но той пропъди тази мисъл, докато Алек и Джейс най-сетне се пуснаха. Джейс отстъпи назад и пъхна длан в тази на Клеъри. Магнус вдигна ръце и сините искри, изхвръкнали от пръстите му, започнаха да оформят блещукащите очертания на Портал.

Вятърът, повяващ от него, вдигна облак пръст и писък. Кит присви очи, виждайки едва-едва как Алек и Магнус пристъпват в Портала. Когато вятърът затихна, Алек и Магнус ги нямаше, а Джейс и Клеъри вървяха към Института, уловени за ръка.

Кит затвори очи и удари беззвучно глава в стената.

— Правиш го, защото ти харесва или защото е приятно, когато престанеш? — попита един глас и Кит отвори рязко очи.

Джейс стоеше пред него, скръстил мускулести ръце на гърдите си с развеселено изражение. Клеъри трябва да си беше влязла.

— Извинявай — измърмори той.

— Не се извинявай. Все ми е тая дали искаш да си направиш мозъка на бъркани яйца.

Мърморейки, Кит излезе от сенките, примигвайки срещу слънцето, и изтупа прахта от тениската си.

— Исках да говоря с теб, но не ми се щеше да прекъсвам цялото това прегръщане за довиждане.

— С Алек не се боим да даваме израз на мъжката си обич — заяви Джейс. — Понякога той ме разнася насам-натам като припаднала девица.

— Наистина ли? — попита Кит.

— Не — отвърна Джейс. — Аз съм много тежък, особено когато съм в пълно бойно снаряжение. За какво искаше да говорим?

— Всъщност именно за това.

— За теглото ми?

— За оръжия.

Джейс придоби възторжено изражение.

— Знаех си, че си Херондейл. Това е отлична новина. За какво искаш да говорим? Видове мечове? За една или две ръце? Имам цял куп мисли.

— За това, че искам да имам свое собствено оръжие — отвърна Кит. — Ема има Кортана. Ливи имаше сабите си. Тай харесва метателните ножове. Джулиън има арбалети, а Кристина — своя балисонг. Ако ще бъда ловец на сенки, би трябвало да си имам любимо оръжие.

— Значи си решил? — попита Джейс. — Ще бъдеш ловец на сенки?

Кит се поколеба. Не беше сигурен точно кога се беше случило, но това бе факт. Осъзнал го бе на брега с Шейд, когато за миг се беше уплашил, че не е нефилим.

— Какво друго бих могъл да бъда?

Дръзка усмивка изви устните на Джейс.

— Никога не съм се съмнявал в теб, хлапе. — Той разроши косата на Кит. — Нямаш никаква подготовка, така че стрелбата, арбалетите и метателните ножове ги отписваме. Ще ти намеря нещо. Нещо, което казва Херондейл.

— Бих могъл да убивам със смъртоносното си чувство за хумор и опасен чар.

— Е, това определено казва Херондейл. — Джейс изглеждаше адски доволен. — Кристофър… може ли те наричам Кристофър?

— Не — отвърна Кит.

— Кристофър, за мен семейството никога не е било кръвна връзка. Винаги е било онези, които сам си изберях. Оказва се обаче, че е хубаво на света да има някой, с когото съм свързан по този начин. Някой, на когото да разказвам отегчителни семейни истории. Знаеш ли за Уил Херондейл? Или за Джеймс Херондейл?

— Не мисля.

— Отлично. Сега часове от времето ти ще бъдат съсипани — каза Джейс. — Веднага отивам да ти намеря оръжие. Не се стеснявай да ме потърсиш, ако се нуждаеш от съвет за оръжия или за живота, за предпочитане — и за двете.

И като му отдаде чест, се отдалечи тичешком, преди Кит да успее да го попита какво се очаква да направиш, ако някой, на когото наистина държиш, иска да възкреси мъртвите по крайно неразумен начин.

— Вероятно така е по-добре — промърмори под носа си.

— Кит! Кит! Пссст — изсъска някой и Кит подскочи във въздуха. Обърна се рязко и видя Друзила да се навежда през един от прозорците на горния етаж и да му прави знак. — Каза, че може да поговорим.

Кит примига. С всичко, което се беше случило, съвсем беше забравил за уговорката си с Дру.

— Добре. Ей сега ще се кача.

Докато вземаше на бегом стъпалата към етажа на Дру, се зачуди къде ли беше Тай. Свикнал бе да ходи с него навсякъде: от това да го завари да чете в коридора, когато се събудеше сутрин, до това да си легне, едва след като двамата се изтощяха от проучвания или тайни обиколки из Пазара на сенките под развеселения поглед на Хипатия. Въпреки че Тай не харесваше шумотевицата на Пазара, всички там като че ли го обичаха, изключително възпитаното нефилимско момче, което не идваше въоръжено до уши, не ги заплашваше, просто питаше учтиво дали имат едно или друго, което му трябваше.

Тай беше невероятен, помисли си Кит. Нарастващото напрежение между долноземци и ловци на сенки като че ли изобщо не го докосваше. Беше изцяло погълнат от едно: магията, която щеше да съживи Ливи. Беше щастлив, когато проучванията им вървяха добре, дразнеше се, когато не вървяха, но не изкарваше раздразнението си върху другите.

Не жалеше единствено себе си, помисли си Кит.

През последните няколко дни обаче, откакто Джулиън и Ема се бяха събудили, Тай беше по-труден за откриване. Ако работеше върху нещо, не беше включил Кит в него… мисъл, която му причиняваше учудващо силна болка. Но пък двамата имаха планове за тази вечер и това все пак беше нещо.

Не беше трудно да открие стаята на Дру — тя стоеше на прага, тресяща се от нетърпение. Когато зърна Кит, го вкара вътре и затвори вратата зад него и я заключи.

— Не възнамеряваш да ме убиеш, нали? — попита той, повдигайки вежди.

— Ха-ха — каза Дру мрачно и се тръсна върху леглото. Носеше черна рокля тениска, върху която беше нарисувано пищящо лице.

Косата й беше прибрана в плитки, толкова стегнати, че стърчаха перпендикулярно на главата й. Трудно бе да си представи облечената в бизнес костюм жена вамп, която бе преметнала Барнабас Хейл. — Прекрасно знаеш за какво искам да говоря с теб.

Кит облегна гръб на бюрото.

— За Тай.

— Той не е добре — заяви Дру. — Не и така, както изглежда. Не го ли знаеше?

Кит очакваше да заеме отбранителна позиция или да отрече, че се случва нещо необичайно. Вместо това се облегна тежко на бюрото, сякаш беше пуснал голям товар, но краката му все още трепереха от тежестта.

— То е… не знам как… останалите просто не го виждат. — Облекчението от това да изрече думите на глас бе почти болезнено. — Не е добре. Как би могъл да бъде?

Когато Дру проговори отново, гласът й беше по-мек.

— Никой от нас не е добре. Може би това е част от причината. Когато страдаш, понякога е трудно да забележиш, че другите може би страдат различно или по-силно.

— Но Хелън…

— Хелън не ни познава много добре. — Дру подръпна кичур от косата си. — Опитва се — призна. — Но как би могла да забележи, че сега Тай е различен, когато не знае какъв е бил преди? Марк беше погълнат в разни елфически неща, а Джулиън и Ема ги нямаше. Ако някой ще забележи сега, когато нещата се поуспокоиха малко, това е Джулиън.

Кит не беше сигурен как може да опишеш „общество, вероятно на ръба на война“ като „нещата се поуспокоиха“, но имаше чувството, че семейство Блекторн преценяваха тези неща различно от него.

— Искам да кажа, в някои отношения той е добре. Мисля, че това е объркващото. Изглежда така, сякаш се справя и върши обичайните делнични неща. Закусва. Пере дрехите си. Просто единственото, което го поддържа, е…

Кит млъкна, дланите му внезапно се изпотиха. Почти го беше казал. Исусе Христе, едва не бе нарушил обещанието си към Тай само защото Дру беше дружелюбно настроено лице, с което да си поприказва.

— Съжалявам — каза във възцарилата се тишина. Дру го гледаше въпросително. — Нямах нищо предвид.

Дру присви подозрително очи насреща му.

— Обещал си му да не казваш. Окей, защо не се опитам да отгатна, а ти ще ми кажеш дали съм права, или греша?

Кит сви уморено рамене. Невъзможно бе да отгатне.

— Опитва се да се свърже с призрака на Ливи. Историята за Туле ме накара да се сетя за това. Когато умрат, хората продължават да съществуват в други форми. Било като призраци или в други измерения. Ние просто… не можем да ги достигнем. — Тя примига учестено и сведе поглед.

— Да — чу се да казва Кит, сякаш от огромно разстояние. — Това е. Това прави.

— Не знам дали е добра идея. — Дру имаше нещастен вид. — Ако Ливи е продължила напред, ако е на хубаво място, духът й няма да бъде тук, на земята. Казват, че духовете понякога могат да се появят за кратко за нещо важно… или ако ги повикат както трябва.

Кит си помисли за парабатая на Робърт Лайтууд, застанал до погребалната му клада. Нещо важно.

— Бих могла да се опитам да поговоря с него — предложи Дру със слабичко гласче. — Да му напомня, че все още има сестра.

Кит си помисли за вечерта, когато Дру бе дошла заедно с тях, за да преметнат Барнабас. Тай бе изглеждал някак олекнал, щастлив, че тя бе с тях, дори и ако не го признаваше.

— Тази вечер ще отидем… — Не. По-добре да не й казва за Шейд. — Да си набавим последното, от което се нуждаем за магията — излъга бързо. — Ще се срещнем на магистралата в десет часа. Ако се появиш, може да заплашиш да ни издадеш, ако не те вземем с нас.

Дру сбърчи нос.

— Значи, трябва да бъда гадната?

— Хайде де — каза Кит. — Това е шанс да ни командориш за известно време. Не ми казвай, че няма да ти хареса поне малко.

Дру се ухили широко.

— Е, да, вероятно. Окей, разбрахме се. Ще се видим там.

Кит се обърна, за да си отключи и излезе, но поспря и без да поглежда към Дру, каза:

— Цял живот съм лъгал и мамил хората. Защо ми е толкова трудно да лъжа точно този човек? Тай.

— Защото ти е приятел — отвърна Дру. — От каква друга причина се нуждаеш?

* * *

Да отвори чекмеджето, където държеше боите си, отново, означаваше нещо за Джулиън. Всяка тубичка с боя криеше различно обещание, свой собствен характер. Тириански пурпур, пруско синьо, кадмиево оранжево, манганово виолетово.

Върна се до платното, което предишната нощ бе оставил празно. Пусна тубичките с боя, които беше избрал, върху масата. Титаново бяло. Жълтокафеникава умбра. Неаполитанско жълто.

Това бяха цветовете, които открай време използваше, за да нарисува косата на Ема. Споменът за нея го проряза като нож: начинът, по който беше изглеждала на прага на спалнята си, лицето й — пребледняло, ресниците — осеяни със сълзи като звезди. Ужасно бе да не можеш да докоснеш онзи, когото обичаш, да не можеш да го целунеш и прегърнеш, ала още по-ужасно бе да не си в състояние да го утешиш.

Да си тръгне от Ема, дори след като тя го беше помолила, бе като да се разкъса: емоциите му бяха прекалено нови, оголени и интензивни. Открай време търсеше утеха в ателието си, макар да не бе открил такава предишната нощ, когато да се опита да рисува бе като да се опита да говори чужд език, който никога не беше учил.

Ала сега всичко беше различно. Когато взе четката, тя сякаш бе продължение на ръката му. Когато започна да рисува с дълги, смели движения, знаеше точно какъв ефект търси. Докато образът приемаше очертания, умът му утихна. Болката все още беше там, но той бе в състояние да я понесе.

Не знаеше от колко време рисува, когато на вратата се почука. Доста време беше минало, откакто бе потъвал в замайващото, подобно на сън състояние на артистичното творене; дори в Туле бе имал само малко време с цветните моливи.

Потопи четките, които беше използвал, в чаша вода, и отиде да види кой е. Наполовина очакваше, че е Ема, наполовина се надяваше, че е Ема — но не беше. Беше Тай.

Беше пъхнал ръце в предните джобове на суитшърта си. Погледът му пробяга по лицето на Джулиън.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Джулиън загледа как брат му обикаля бавно из стаята, разглеждайки рисунките, преди да спре пред новото платно. Тай отдавна искаше ателието за офис или тъмна стаичка, но Джулиън упорито го пазеше за себе си.

Не че забраняваше на Тай да влиза в него. Когато Тай беше по-малък, заниманията с бои и лист хартия поглъщаха вниманието му в продължение на часове. Никога не рисуваше нищо конкретно, но имаше отличен усет към цветовете… не че Джулиън беше пристрастен. Всичките му рисунки бяха интензивни вихрушки от преплетени цветове, толкова ярки и дръзки, че сякаш щяха да изскочат от листа.

Тай гледаше платното на Джулиън.

— Това е мечът на Ливи. — Не прозвуча подразнено… по-скоро като въпрос, сякаш не беше сигурен защо Джулиън би го рисувал.

Сърцето на Джулиън прескочи един удар.

— Мъчех се да измисля какво я символизира най-добре.

Тай докосна златния медальон на врата си.

— Той винаги ме кара да мисля за Ливи.

— Това… това е добра идея. — Джулиън се облегна на островчето в средата на стаята. — Тай. Знам, че не бях до теб, след като Ливи умря, но сега съм тук.

Тай беше взел една неизползвана четка. Прокарваше пръсти по косъмчетата й, сякаш изгубен в усещането. Джулиън мълчеше: знаеше какво мисли Тай.

— Вината не е твоя. Инквизиторът те отпрати.

— Независимо дали вината беше моя, или не, не бях тук — отвърна Джулиън. — Ако искаш да говориш с мен за нещо сега, обещавам да те изслушам.

Тай вдигна очи, мимолетният му сив поглед беше като леко докосване.

— Винаги сме можели да разчитаме на теб, Джулс. Ти правеше всичко за нас. Ръководеше целия Институт.

— Аз…

— Сега вие може да разчитате на мен. — Тай остави четката. — Трябва да вървя. Кит ме чака.

Когато Тай си тръгна, Джулиън се отпусна на столчето пред едно празно платно. Гласът на Тай отекваше в ума му, докато се взираше с невиждащ поглед пред себе си.

Ти ръководеше целия Институт.

Спомни си Хорас и решимостта му целият нефилимски свят да го види как разговаря с краля на тъмните феи. Преди не беше разбирал защо. Без емоциите си, не бе в състояние да проумее причините на Хорас. Сега обаче те му бяха ясни и знаеше, че да го спре, е още по-важно, отколкото си беше мислил.

Спомни си стария кабинет на Артър, часовете, които беше прекарвал там призори, съчинявайки и отговаряйки на писма. Тежестта на печата на Института в ръката му. Печатът, който сега беше в кабинета на Ейлийн и Хелън. Бяха взели от кабинета на Артър онова, което би могло да им помогне в новата им работа. Само че не знаеха за тайните чекмеджета в бюрото на Артър, а Джулиън не беше там, за да им каже.

Ти ръководеше целия Институт.

В онези чекмеджета се намираха грижливо съставените от него списъци с имена — всеки важен долноземец, всеки член на Съвета, всеки ловец на сенки от всеки Институт.

Хвърли поглед през прозореца. Чувстваше се жив, изпълнен с енергия… не точно щастлив, но преливащ от усещането за цел. Сега щеше да довърши рисунката си. Истинската му работа щеше да започне по-късно, когато всички заспяха.