Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (19)

19.
Мъртъвци във скъп саван

Ема сънува огън и гръм и бе събудена от звука на трошащо се дърво. Или поне звучеше така, сякаш се троши дърво. Когато седна, замяна и объркана, с ръката на Джулиън все още около кръста й, осъзна, че в действителност бе някой, който чука много, много силно на вратата на спалнята.

Джулиън се размърда, простенвайки тихо в съня си. Ема се освободи от него и отиде боса до вратата, очаквайки да види Камерън или Ливи.

Беше Даяна и видът й, й подейства като доза кофеин. Беше облечена изцяло в черно, от черните рокерски ботуши до кожените панталони и яке. Косата й беше прибрана в изопната, къдрава опашка. Имаше стряскащ вид, ала Ема не я беше грижа: изписка и обви ръце около нея. Даяна възкликна от изненада. — Хей, непознатата, задръж малко. Какво става тук?

— Извинявай. — Джулиън се беше появил и нежно откъсна Ема от нея. — В нашия свят ти си ни учителка.

— А, да. Вашето паралелно измерение. Ливи ми разказа за това, когато се върнах от аптеката. — Даяна повдигна вежди. — Щуро.

— Тук познаваш ли ни изобщо? — попита Ема мъничко разочарована.

— Не и откакто бяхте малки деца. Видях ви в Залата на Съглашенията по време на Тъмната война, преди да отпратят всички деца през Портала. Бяхте добри малки бойци — добави тя. — А после чух, че сте станали Помрачени. Не очаквах да ви видя отново, освен зад дулото на някой пистолет.

— Е — каза Ема. — Значи, е приятна изненада, нали?

Даяна изглеждаше мрачно развеселена.

— Хайде. Може да ми разкажете каква съм във вашия свят, докато слизаме във фоайето.

Ема и Джулиън се облякоха — тежки обувки, тениски с дълги ръкави, кожени якета. Ема се зачуди откъде ли бунтовниците вземаха запасите си. Черният й панталон сякаш беше направен от брезент или нещо също толкова дебело и жулещо. Обувките бяха готини, а трябваше да признае, че й харесва как му стоят на Джулиън избелялата риза и войнишкият панталон. Обгръщаха слабото му мускулесто тяло по начин, от който трябваше да си заповяда да не мисли за предишната нощ.

Преди да излязат от стаята, Джулиън откъсна лист от скицника си и го пъхна в джоба на якето си.

— За късмет — обясни.

Присъединиха се към Даяна в коридора, тежките им обувки трополяха по полираното дърво.

— В нашия свят — каза Ема, докато слизаха по едно стълбище — ти излизаш с елф.

Даяна се намръщи.

— Елф? Защо бих излизала с предател?

— Нещата са малко по-сложни у дома.

— Нещата са доволно сложни и тук, хлапе — заяви Даяна, когато слязоха на приземния етаж. — Оттук.

Минаха под тухлен свод и се озоваха в огромна стая, пълна с мебели, които изглеждаха така, сякаш са били задигнати от най-различни офиси. Имаше модерни дивани от стомана и кожа, и такива с ретро тапицерии от карирано кадифе. Кресла от памук и кретон, някои — в добро състояние, други — разнебитени. Евтини талашитени маси с метални крака, подредени една до друга, така че да създадат впечатление за конферентна зала.

Стаята беше пълна с хора: Ема видя Ливи и Камерън, Бат и Мая, и няколко познати лица — Дивя Джоши и Раян Мадуабучи, един-двама от по-възрастните нефилими в Лос Анджелис. Всички се взираха в източната стена на стаята. Върху обикновените тухли и пясъчник горяха огромни огнени букви, простиращи се от край до край.

ПОТЪРСЕТЕ ЧЪРЧ^[1].

— Разбирате ли го? — попита Даяна. — Защото на никого тук не му говори нищо. Не може да се каже, че църквите в този свят процъфтяват. До една са осквернени и бъкат от демони.

— Всички са толкова притихнали — каза Ема, неволно шепнейки. — Те… уплашени ли са?

— Не съвсем — отвърна Даяна. — Мисля, че е просто защото толкова отдавна никой от нас не е виждал магия.

Ливи си проправи път през множеството, за да стигне до тях, оставяйки Камерън зад себе си.

— От Теса Грей ли е? — попита с широко отворени очи, когато стигна до тях. — Това отговор ли е? Подейства ли?

— Да — отговори Джулиън. — Почти съм сигурен, че е точно това. Теса иска ние да отидем при нея.

— Не е от доверчивите — каза Даяна. — Явно има разум в главата си.

— Но това с църквата? — Ливи изглеждаше озадачена. — Коя църква има предвид?

— Има предвид котарак — обясни Джулиън.

— И моля те, не ми казвай, че всички котки са мъртви — добави Ема. — Не съм сигурна, че съм в състояние да понеса масова котешка смърт.

— Всъщност котките са много добре тук — рече Даяна. — Самите те са малко демонични.

Ливи размаха ръце.

— Може ли да говорим по същество? Какво искаш да кажеш с „котарак“?

— Необикновен котарак — обясни Джулиън. — Името му е Чърч. Някога принадлежеше на Джем Карстерс, но след Тъмната война дойде да живее в Института с нас.

— Не можем да отидем в Института — изтъкна Ема. — Там е пълно с гадни Ашдауновци.

— Да, но Чърч е скитореща котка, забрави ли — напомни Джулиън. — Не беше като наистина да живееше в Института. Обикаляше по брега и се отбиваше при нас, когато му скимнеше. Ако го намерим, би могъл да ни заведе при Теса.

— Теса и брат Закарая действително имаха котарак с гаден характер, който живееше заедно с тях в Ню Йорк след войната — каза Ливи.

— Ще дойда с вас на плажа — заяви Даяна.

— Това означава да прекосим целия град посред бял ден — рече Ливи. — Не ми харесва.

— По-безопасно ли ще бъде през нощта? — попита Джулиън.

— Не, това е още по-лошо — каза Ливи.

— Хей — долетя тих глас и когато се обърна, Ема видя момче с чуплива коса и светлокафява кожа да ги гледа със смесица от раздразнение и… не, беше си най-вече раздразнение.

— Рафаел Сантяго? — Разпозна го от Тъмната война, от снимките на нейните герои в учебниците по история. Открай време мислеше, че Рафаел, който бе направил върховната саможертва, за да спаси живота на Магнус Бейн, има ангелско лице. Короната от къдрици, белегът с формата на кръст на гърлото и големите очи в по детски кръглото лице си бяха същите. Не бе очаквала обаче сардоничното изражение върху това лице. — Знам кой си.

Той не изглеждаше впечатлен.

— Аз също знам кои сте. Онези Помрачени, които непрекъснато демонстрират чувствата си по най-отблъскващ начин. Разбирам, че сте зли, но не може ли да сте малко по-дискретни?

— Това не сме наистина ние — обясни Джулиън. — Те са различни хора.

— Твърдите вие. Това е глупав план и всички ще умрете. Виждам, че всички дарове на Ангела действително са си отишли, оставяйки единствено нефилимския дар на забележително късогледство. От демоничния трън, та право на демоничния глог.

— Да не искаш да кажеш, че не трябва да отговаряме на съобщението на Теса?

Ема започваше да се дразни.

— Рафаел просто е в лошо настроение — рече Ливи и разроши къдравата му коса. — Кой е в лошо настроение? — изгука тя.

Рафаел я изгледа яростно и тя се усмихна.

— Не казах, че трябва или не трябва да правите каквото и да било — сопна се Рафаел. — Вървете да търсите Теса. Но може би ще имате нужда от моята помощ. Ще имате много по-голям шанс да прекосите града, ако разполагате с транспорт. Ала моето съдействие не е безплатно.

— Колкото и да е дразнещо, всичко, което казва, е вярно — призна Ливи.

— Окей — заяви Джулиън. — Какво искаш, вампире?

— Информация — каза Рафаел. — Във вашия свят моят град още ли се държи? Ню Йорк.

Джулиън кимна.

— Аз жив ли съм? — попита Рафаел.

— Не — отвърна Ема.

Нямаше смисъл от увъртане. Рафаел помълча само за миг, преди да зададе следващия си въпрос.

— Тогава кой оглавява вампирския клан в Ню Йорк?

— Лили Чен — отговори Ема.

За нейна изненада, Рафаел се усмихна. Беше истинска усмивка, зад която имаше истинска привързаност. Ема почувства, че омеква.

— В нашия свят ти си герой. Пожертва живота си, за да спасиш Магнус.

Рафаел придоби ужасено изражение.

— Кажи ми, че не говориш за Магнус Бейн. Кажи ми, че говориш за някой много по-готин Магнус. Никога не бих го направил. А ако все пак го направя, не бих искал никой да го споменава. Не мога да повярвам, че Магнус би ме засрамил, като говори за това.

Устните на Джулиън потръпнаха в крайчеца.

— Той кръсти детето си на теб. Рафаел Сантяго Лайтууд-Бейн.

— Това е отблъскващо. Значи, всички знаят? Ама че срам — каза Рафаел, а после погледна към Даяна. — Под един брезент в гаража ще откриете няколко от мотоциклетите ми. Вземете два от тях. Недейте да катастрофирате или много ще се ядосам.

— Ще го имаме предвид — отвърна Даяна. — Ще ти ги върнем преди падането на нощта.

— Не би ли трябвало да спиш, Рафаел? — обади се Ема, осенена от внезапна мисъл. — Ти си вампир, а сега е ден.

Рафаел се усмихна студено.

— О, малки ловци на сенки. Само почакайте, докато видите слънцето.

* * *

Откриха мотоциклетите в гаража, точно както Рафаел им беше казал, и Дивя отвори металната врата, за да могат да ги избутат на улицата. Побърза да я затвори след тях и под силното тракане и стъргане на зъбчати колела Джулиън вдигна очи и видя небето.

Първата му мисъл бе, че трябва да застане пред Ема, да се опита да я защити от развалините на слънцето. Втората беше откъслечен спомен за стихотворение, което беше научил от чичо си. Не идваше след утрото денят.

Слънцето беше алено-черен въглен, сияещ мътно на фона на море от перести облаци. Хвърляше грозна червеникавокафява светлина, сякаш гледаха света през кървава вода. Въздухът беше тежък и носеше вкуса на пръст и бакър.

Намираха се, предположи Джулиън, на „Уест Бродуей“. Днес улицата бе много по-празна от предишната нощ. От време на време някоя сянка се прокрадваше между сградите, а колкото и да беше учудващо, минимаркетът, в който се предлагаха кървави млечни шейкове, беше отворен. Нещо седеше зад щанда и четеше старо списание, но нямаше очертанията на човешко същество.

Горещият вятър разнасяше боклуци по улицата. Понякога времето в Лос Анджелис също беше такова, когато вятърът идваше откъм пустинята. Жителите на Лос Анджелис го наричаха „дяволски вятър“ или „вятър убиец“. Може би в Туле той духаше през цялото време.

— Готови ли сте?

Даяна преметна крак над един от мотоциклетите и махна към другия.

Джулиън никога не беше карал мотор. Беше готов да се пробва, но Ема вече се беше качила. Закопча коженото яке, което беше взела от гардероба, и го повика с пръст.

— Марк ми показа как се кара мотор. Забрави ли?

Джулиън не беше забравил. Не беше забравил колко беше ревнувал от Марк… Марк, който можеше да флиртува непринудено с Ема. Който можеше да я целува и прегръща, докато Джулиън трябваше да се държи с нея като с бомба, която щеше да избухне, ако я докоснеше. Ако се докоснеха един друг.

Но не и тук, напомни си той. Това място може и да беше ад, но тук те не бяха парабатаи. Седна зад нея и обви ръце около кръста й. Беше втъкнала един пистолет в колана си, също като него.

Тя посегна и погали сключените му върху колана й ръце. Той се наведе и я целуна по тила.

По тялото й пробяга тръпка.

— Достатъчно — каза Даяна. — Да вървим.

Тя потегли и Ема запали техния мотор, като стисна съединителя и натисна копчето на стартера. Двигателят изрева и те се понесоха след Даяна по празната улица. Даяна насочи мотора си към един хълм. Ема се наведе ниско и Джулиън стори същото.

— Дръж се! — изкрещя тя на вятъра и мотоциклетът се отлепи от земята и се издигна във въздуха.

Земята се отдалечи под тях и ето че летяха с Даяна до себе си. Джулиън нямаше как да не си помисли за Дивия лов, носещ се във въздуха над заспала Англия по път от вятър и звезди.

Ала това беше различно. От тук ясно можеше да види пълната разруха в града. Небето беше пълно с реещи се тъмни фигури — други летящи мотоциклети и демони, излезли посред бял ден, защитени от мътното слънце и гъстите облаци. На много места горяха огньове, от квартала „Миракъл Майл“ се издигаше пушек. Улиците около Бевърли Хилс бяха запушени и наводнени, образуващи нещо като крепостен ров около Бел Еър, и докато прелитаха оттам, Джулиън се загледа в бушуващата вода. Огромно морско чудовище, ужасяващо и гърбаво, се тътрузеше покрай крепостния ров с помощта на пипалата си. То отметна глава назад и изрева и Джулиън зърна черна зейнала паст, пълна със зъби като на акула.

Прелетяха над „Уилшър“, който се беше превърнал в булевард на ужасите. Джулиън зърна един човек, музикант, висящ както кукла на конци, направени от собствените му нерви и кръвоносни съдове, и принуден да свири на мандолина, докато пищеше в агония. Един демон се беше излегнал зад покрита сергия, на която се продаваха ксилофони от човешки ребра, друг (масивна едноока змия) се беше усукал около щанд за „лимонада“, където вампири се приближаваха, за да получат резен лимон и глътка от пищящ ужасен човек.

Джулиън затвори очи.

Когато отново ги отвори, летяха на север над магистралата покрай морето. Поне тя беше почти празна, макар да можеха да надникнат в развалините на някога богаташките къщи, осеяли бреговете на Малибу. Сега дворовете им биха буренясали, басейните бяха или празни, или пълни с черна вода. Дори океанът изглеждаше различно. На мътната дневна светлина водата беше черна и кипяща, не се виждаха нито риби, нито водорасли.

Джулиън усети как Ема се напрегна. Вятърът отнесе думите й, но той долови достатъчно, за да разбере: „Джулиън… Институтът“.

Погледна на изток и ето го и него, техния Институт, стъкло, камък и стомана, издигащи се сред ниската растителност на планините Санта Моника. Сърцето му се сви от копнеж. Изглеждаше така познат, дори под червено-оранжевото адско сияние на умиращото слънце.

Но не… на покрива се развяваха две знамена, едното със символа на Себастиан, звезда, очертана в кръг, а другото — със семейния герб на семейство Ашдаун: ясеново дърво^[2], обградено от листа.

Зарадва се, когато Ема зави и Институтът се скри от погледите им.

Пред тях мотоциклетът на Даяна вече се снишаваше. Приземи се сред облачета пясък и се обърна да погледне как Ема и Джулиън кацат след нея с далеч по-малко изящество. Удариха се в пясъка толкова силно, че зъбите на Джулиън здравата изтракаха.

— Ау — каза той.

Ема се обърна с порозовели бузи и развяна коса.

— Мислиш, че можеш да се справиш по-добре?

— Не — увери я той и я целуна по бузата.

Лицето й порозовя още повече и от Даяна се откъсна звук на раздразнение.

— Почти толкова ужасни сте, колкото и помрачените ви версии. Хайде, трябва да скрием тези мотоциклети.

Докато тикаше техния мотор до една надвиснала скала, Джулиън осъзна, че няма нищо против шеговитите подмятания на Даяна. Не бе имал и нищо против подмятанията на Камерън за леглото. Това бе напомняне, че тук връзката му с Ема беше напълно нормална… нищо тайно, нищо забранено. Нищо опасно.

Вероятно беше единственото в Туле, което беше нормално, но в този свят без ангели то му се струваше благословия.

— И ето че сега търсим котка на плажа — заяви Даяна, след като скриха моторите.

— Чърч обикновено идва при нас — каза Джулиън, оглеждайки се наоколо. — Тук изглежда… почти нормално.

— Не ви съветвам да влизате във водата — предупреди ги Даяна мрачно. — Но, да, Себастиан като че ли харесва брега. Общо взето, го оставя на мира и го използва за церемонии и екзекуции.

Ема започна да издава мамещи звуци.

— Не обвинявай мен, ако повикаш котка демон. — Даяна се протегна и ставите на китките й изпукаха шумно. — Трябваше ми цяла седмица, за да се върна от Мексико Сити, и два дни след като си дойдох, това — промърмори тя на себе си. — Наистина си мислех, че ще имам възможност да си почина. Колко глупаво от моя страна.

Ема се обърна рязко.

— Мексико Сити? Беше ли… знаеш ли дали Кристина Мендоса Росалес е добре?

— Кристина Росалес? Розата на Мексико? — Даяна изглеждаше учудена. — Благодарение на нея Мексико Сити е една от малкото нефилимски твърдини, останали в света. Искам да кажа, няма ангелска магия, но те патрулират, удържат демоните настрани. Семейство Росалес са истинска легенда на Съпротивата.

— Знаех си. — Ема избърса очите си. — Знаех си.

— Има ли други подобни места? Където хората се съпротивляват?

— Ливи прави каквото може тук — натърти леко Даяна. — Без нея щеше да има много повече жертви. Чуваме разни неща за Йерусалим… Сингапур… Шри Ланка. О, и Банкок, което не ме учудва. Познавам този град доста добре, тъй като там извърших смяната на пола си.

Ема придоби озадачено изражение.

— Какво искаш да кажеш със смяната на пола?

— Аз съм трансджендър — отвърна Даяна объркано. — Трябва да го знаете, ако ме познавате във вашия свят.

— А, да — побърза да каже Джулиън. — Просто не знаехме за Банкок.

Даяна придоби още по-объркано изражение.

— Но когато… — Тя не довърши и посочи нещо. — Това каквото си мисля ли е?

Върху една от скалите наблизо седеше котарак. Не какъв да е котарак, а сърдит на вид син персиец с агресивно настръхнала опашка.

— Чърч!

Ема сграбчи котарака в прегръдките си и той направи онова, което правеше обикновено. Увисна като парче месо.

— Този котарак да не е мъртъв? — попита Даяна.

— Не, не е — изгука Ема, целувайки пухкавата му муцунка. Чърч се отпусна още повече. — Просто не обича да го туткат.

Даяна поклати глава. Изобщо не изглеждаше смутена, че им беше казала нещо, което в техния свит бе тайна, които бе задържала за себе си. Вина и раздразнение се надигнаха в Джулиън и той се опита да ги потисне. Сега не беше моментът, нито би било правилно да обремени тази Даяна с чувствата си.

— Обичкам те — каза Ема на Чърч. — Обичкам те толкова много.

Чърч се отскубна от нея и измяука. Отиде до Джулиън с меките си лапки и отново измяука, след което се обърна и заприпка по брега.

— Иска да го последваме — обясни Джулиън и се запрепъва след него.

Тежките му ботуши определено не бяха направени за вървене по пясъка. Чу Даяна да мърмори как ако искала да тича подир шантави животни, щяла да се кандидатира в зоологическата градина, но все пак тръгна след тях.

Вървяха след Чърч покрай скалите, докато не стигнаха до дупка в тях, която Джулиън познаваше много добре. Когато израснеш край морето, опознаваш всяка скала, каменен свод, пещера и дупка. Точно тази, ако не грешеше, водеше до впечатляваща, но празна пещера. Някога с Ема бяха довлекли една маса вътре и бяха провеждали срещи, докато не им беше омръзнало да имат тайно общество с двама членове.

Чърч се покатери на входа и измяука силно. Разнесе се стържещ звук, сякаш камък се отместваше настрани, и от сенките се показа една фигура.

Мъж с черна коса, облечен в пергаментово бяла одежда. Бузите му бяха белязани, тъмните му очи бяха пълни с мъдрост и скръб.

— Джем! — изписка Ема и се втурна по пътеката с грейнало от нетърпение лице.

Джем вдигна ръка. Дланите му бяха покрити с руни и Джулиън изпита болка при вида им — руни в това място без руни. Прозрение. Мълчание. Кураж.

А после Джем започна да се променя. Даяна изруга и извади пистолет от колана си, докато чертите на Джем се набраздяваха, а одеждата с цвета на пергамент се свлече на земята. Косата му изсветля и се разля, дълга и вълниста по гърба му, очите му станаха сиви и обрамчени от дълги ресници, а фигурата му, облечена в простичка сива рокля — заоблена и женствена.

Даяна се прицели.

— Коя си ти?

Ема, която беше спряла по средата на пътеката, преглътна сълзите си.

— Това е тя. Последната магьосница. Това е Теса Грей.

* * *

Теса беше подредила вътрешността на пещерата възможно най-уютно. Имаше малка камина, чийто дим отиваше в отдушник, вграден в скалите. Каменният под беше изметен и застлан с черги, имаше малка ниша за спане и множество столове, отрупани с възглавнички. Имаше дори миниатюрна кухничка с малка готварска печка, хладилник, който бръмчеше тихичко, без да е включен никъде, и дървена маса, върху която вече имаше чаши за чай и топъл сладкиш.

Осъзнала изведнъж, че не беше закусила, Ема се зачуди дали би било невъзпитано да се нахвърли на сладкиша и да го излапа. Вероятно.

— Седнете да хапнете — покани ги Теса, сякаш прочела мислите й.

Настаниха се около масата и Чърч се покатери в скута на Ема, излегна се по гръб и заспа, вирнал лапи във въздуха. Даяна откъсна парче от хляба и го натъпка в устата си, затваряйки очи от наслада.

— О, господи.

Ема реши, че това е чаканият знак. През следващата минута напълно изключи външния свят и потъна в блажена въглехидратна кома. За последно беше яла истинска храна на поляната заедно с Джулиън, а сладкишът беше топъл, домашно приготвен и имаше вкус на надежда.

Когато отвори очи, установи, че Джулиън не беше сложил нито хапка в уста. Гледаше към Теса… с онзи негов поглед, който изглеждаше напълно невинен, но всъщност означаваше, че претегля някого, опитва се да прецени слабостите му и да реши дали може да му има доверие.

Всъщност беше доста секси. Ема облиза кристалче захар от палеца си, опитвайки се да не се усмихне на себе си.

— Сигурно се чудиш кои сме — каза Джулиън, докато Теса им наливаше чай.

— Не. — Теса остави чайника и седна, увивайки шала около раменете си. — Знам кои сте. Вие сте Ема Карстерс и Джулиън Блекторн, но не Ема Карстерс и Джулиън Блекторн от този свят.

— Вече го знаеш? — учуди се Даяна.

— Виждам така, както вижда една магьосница — отвърна Теса. — Знам, че мястото им не е тук. — Тя посочи Джулиън и Ема. — Освен това съм надзъртала мъничко в други светове… и най-вече в техния. По-близък е до този, отколкото ни се ще да мислим.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — На мен ми се струват доста различни.

— Има разделни моменти в историята — рече Теса. — Моменти, където се разиграват големи промени. Битки, мирни договори, бракове. Такива неща. Именно там е вероятно да се разделят времевите линии. Нашите се разделиха в Битката при Бурен. Във вашия свят Лилит беше прекалено слаба, за да окаже кой знае каква помощ на Себастиан Моргенстърн. В Туле друг демон даде помощ и сила на Лилит. Тя успя да убие Клеъри Феърчайлд и именно тогава нашите времеви линии се разделиха… едва преди седем години.

— Значи, така би изглеждал нашият свят без Клеъри — каза Ема, спомняйки си всички пъти, в които беше чувала разни хора (главно мъже) да казват, че Клеъри не е никаква героиня, че не е направила нищо особено, което да заслужава почести, че е себично, безполезно, просто момиче, оказвало се на правилните места в правилните моменти.

— Да — каза Теса. — Интересно, нали? Разбирам, че във вашия свят Джейс Херондейл е герой. Тук той е чудовище, което отстъпва единствено на Себастиан.

— Изобщо ли не го е грижа, че Себастиан е оставил Лилит да убие Клеъри? — попита Ема. — В нашия свят дори когато беше под контрола на Себастиан, Джейс обичаше Клеъри.

— Себастиан твърди, че не е искал смъртта на Клеъри — обясни Теса. — Казва, че е убил Лилит като отмъщение, задето е отнела живота на Клеъри.

— Не съм сигурна, че някой друг, освен Джейс, вярва на това — подхвърли Даяна.

— Той е единственият, който трябва да го вярва. — Теса прокара ръка по ръба на чашата си. — Извинявам се, че ви подложих на изпитание — каза изведнъж. — Появих се като Джем, когато пристигнахте, защото знаех, че истинската Ема Карстерс ще се зарадва да го види, докато всеки, свързан със Себастиан, би се ужасил при вида на един Мълчалив брат.

— Джем…? — прошепна Ема.

Помнеше думите на Ливи, че всички Братя са мъртви, но въпреки това се беше надявала. Теса не вдигна очи.

— Загина при опита Градът на тишината да бъде затворен. Опитът беше успешен, но той даде живота си, за да удържи Помрачените на Себастиан, докато Братята даваха последен отпор, за да защитят Реликвите на смъртните.

— Съжалявам — каза Джулиън.

Ема си спомни Теса и Джем в техния свят, Теса и Джем, които имаха очи само един за друг. Теса се прокашля.

— Себастиан вече притежава Огледалото на смъртните, езерото Лин. То е обградено от демони, десет хиляди демона. Никой не може да припари.

— Защо пази езерото толкова яростно? — попита Ема. — Щом никой не може да се доближи до Реликвите на смъртните…

— Когато магьосниците се разболяха, открихме, че водата на езерото Лин е в състояние да обезвреди заразата, поглъщаща нашия свят. Втурнахме се натам, за да вземем от водите му, ала Себастиан вече го беше обградил с безброй демони.

Ема и Джулиън се спогледаха.

— Ако морът беше изчезнал, магьосниците щяха ли да оздравеят?

— Така смятаме — отвърна Теса. — Разполагахме с малко количество вода и го използвахме, за да излекуваме мора в Спираловидния лабиринт. Дори дадохме на някои магьосници част от нея, примесена с обикновена вода, и те започнаха да се оправят. Но тя просто не беше достатъчно. Магьосниците отново започнаха да се влошават и да се превръщат в демони. Не можахме да ги спасим.

Сърцето на Ема задумка. Ако водата на езерото Лин беше изцелила част от заразата в Туле, ако беше помогнала на магьосниците дори докато светът около тях се беше превръщал в демонична отрова… несъмнено водата на езерото в техния свят също би могло да бъде целебна?

Беше още по-отчаяно наложително да се приберат у дома. Но първо…

— Нуждаем се от помощта ти — каза Ема. — Ето защо се свързахме с теб.

— Досетих се. — Теса отпусна брадичка върху ръката си. Изглеждаше млада, на не повече от двайсет години, макар Ема да знаеше, че е на повече от сто. — Искате да се върнете във вашия свят?

— Не е само това — каза Джулиън. — Трябва да проникнем в Града на тишината. Трябва да се доберем до Бокала и Меча на смъртните преди Себастиан.

— А после? — попита Теса.

— А после ще ги унищожим, така че Себастиан да не може да ги използва — заяви Ема.

Веждите на Теса подскочиха.

— Да унищожите Реликвите на смъртните? Това е почти невъзможно.

Ема си помисли за Меча на смъртните, строшил се под острието на Кортана.

— Ако отвориш Портал към нашия свят, бихме могли да ги вземем със себе си. Себастиан никога няма да може да ги намери.

— Ако беше толкова просто — каза Теса рязко, — досега да съм отворила Портал и да съм скочила в него заедно с Бокала и Меча. Отварянето на Портал между два свята… това е сложна, могъща магия, която далеч надвишава способностите на повечето магьосници. Мога да надзърна във вашия свят, но не съм в състояние да го достигна.

— Но можеш да проникнеш в Града на тишината, нали? — попита Ема.

— Така мисля, макар да не съм опитвала. Мислех, че Мечът и Бокалът са на сигурно място там. Мълчаливите братя загинаха, за да ги защитят, и да ги преместя от там би ги направило уязвими за Себастиан. Ала ето че той е близо до това да разбие защитата им. — Теса се намръщи. — Ако действително успеете да ги отнесете във вашия свят, те биха били на по-сигурно място. Но тъй като не сме сигурни, че такъв Портал изобщо би могло да бъде отворен, съществува друг начин да бъде сложен край на заплахата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — Тук няма нищо, което бихме могли да направим с Меча и Бокала, освен демонична магия.

— Хората говореха, че Мечът на смъртните е в състояние да убие Себастиан. — Погледът на Даяна беше пронизващ. — Но това не е вярно, нали? Аз участвах в последната битка в Идрис. Видях как Изабел Лайтууд взе Меча на смъртните и нанесе невероятен удар на Себастиан. Дори не го одраска. Вместо това той я посече.

— Ave atque vale, Изабел Лайтууд. — Теса затвори очи. — Трябва да разберете. По онова време неуязвимостта, която Себастиан беше получил от Лилит, бе станала толкова силна, че на света нямаше воин, достатъчно силен, за да го убие. Ала има нещо, което малцина знаят. Не го знае дори Себастиан. — Тя отвори очи. — Той е свързан с Туле и Туле — с него. Никой воин от този свят не би могъл да го посече с Меча. Но Мълчаливите братя знаеха, че това не важи за воин от друг свят. Скриха Меча на сигурно място, надявайки се един ден някой воин да дойде от Рая и да сложи край на властта на Себастиан.

В продължение на един дълъг миг Теса се взираше изпитателно в Ема и Джулиън.

— Ние не сме от Рая — каза Ема. — Противно на това, което би могъл да си помисли човек, ако беше чул някои от приказките, с които са се опитвали да ме свалят.

— Струва ми се рай в сравнение с тук — подхвърли Даяна.

— Не можем да чакаме цяла вечност, за да бъдем спасени от ангели — каза Теса. — Вашата поява тук е дар.

— Нека сме наясно. — Джулиън лапна залък от сладкиша. Лицето му беше безизразно, но Ема можеше да разчете погледа му, виждаше механизмите, задвижили се в ума му. — Искаш от нас да убием Себастиан.

— Длъжна съм да го сторя — отвърна Теса. — Трябва да направя така, че саможертвата на Джем да означава нещо.

— В нашия свят — каза Джулиън — връзката между Джейс и Себастиан означаваше, че ако убиехме Джейс, щяхме да убием и Себастиан, и обратното. Ами ако…

Теса поклати глава.

— Имаше момент, в който беше така и тук, когато Себастиан вярваше, че това би го предпазило от Клейва. Сега Клейвът не съществува и тази част от връзката им също я няма.

— Разбирам — каза Ема. — Но този свят е отишъл толкова далече… колко ще промени единствено смъртта на Себастиан?

Теса се облегна в стола си.

— Какво се случи във вашия свят, когато Себастиан умря?

— То беше краят на Помрачените — отвърна Ема, макар да имаше чувството, че Теса вече го знае.

— Това би ни дало реален шанс — каза Теса. — Себастиан не може да върши всичко сам. Оставя по-голямата част от мръсната работа на Помрачените и Заклетите. — Тя погледна към Даяна. — Знам, че си съгласна.

— Може би. Но покушение срещу Себастиан ми прилича на самоубийствена мисия.

— Не бих молила, ако имаше какъвто и да било друг избор — каза Теса тихо и отново се обърна към Ема и Джулиън. — Както поискахте, ще отворя Града на тишината. И ще сторя всичко по силите си, за да ви върна у дома. Единственото, за което ви моля, е, ако се отвори възможност, ако ви се удаде шанс… да убиете Себастиан.

Ема погледна през масата към Джулиън. В ясните му синьо-зелени очи видя както желанието му да се съгласи на онова, за което Теса ги молеше, така и страха му, че то би изложило нея, Ема, на опасност.

— Знам, че Туле не е вашият свят, но съвсем малко го дели от него — каза Теса. — Ако можех да спася онзи Джем, който живее във вашия свят, бих го сторила. А сега вие имате възможност да спасите сестра си тук. — По гласа й Ема разбра, че Теса знае за смъртта на Ливи в техния свят. — В Туле тя е в безопасност, но докога? Доколко е в безопасност който и да било от нас? Всяка сигурност е временна, докато Себастиан е жив.

Без да обръща внимание на възмутеното мяукане на Чърч, Ема се пресегна през масата и сложи ръка върху тази на Джулиън.

Не се страхувай за мен, мой парабатайо. Това е шанс и за двама ни. За теб — да спасиш Ливи, както не успя да сториш в нашия свят, за мен — да отмъстя за родителите си, както също не успях да сторя.

— Ще го направим — заяви тя и очите на Джулиън лумнаха като разгорели се въглени. — Естествено, че ще го направим. Просто ни кажи какво трябва да сторим.

* * *

Докато се качваха на мотоциклетите, Даяна ги предупреди, че ще карат по улиците, а няма да летят — колкото беше по-близо до падането на нощта, толкова по-пълно бе небето с демони. Дори вампирите гледаха да не се издигат във въздуха, след като се стъмни.

* * *

Ема с изненада установи, че Даяна ги беше събудила по-късно, отколкото си беше мислела. Нюансите на утринна, следобедна и вечерна светлина тук не съществуваха, имаше единствено умиращо слънце и кървава луна. Докато мотоциклетите им се носеха по крайбрежната магистрала, луната се издигна лениво в небето, осветявайки едва-едва пътя пред тях. Вместо да хвърлят отблясъци по вълните, лунните лъчи придаваха на водата още по-отровен цвят — вече не блекторновско синьо-зелено, а пепеливо черно.

Ема беше благодарна за топлината на ръцете на Джулиън около себе си, докато отбиваха от магистралата и поемаха по „Уилшър“. Мъчително бе да е толкова близо до всички тези развалини. Та тя познаваше тези улици. Ходила бе в този супермаркет, за да купи зърнена закуска за Тави, а сега той бе купчина изпотрошени дървета и изпочупени греди, край която неколцина незаклети човеци се бяха сгушили около накладени огньове, лицата им бяха изпити от глад и отчаяние. А пък на онзи ъгъл някога имаше сладкарница — сега я държеше демон, който наглеждаше редици стъклени аквариуми, в които плуваха удавени тела. От време на време гребваше с черпак в някой от аквариумите, изсипваше лепкавата вода в купа и я продаваше на един или друг минаващ демон.

Колко дълго можеше Туле да продължи по този начин, чудеше се Ема, докато се носеха през „Миракъл Майл“. Високите офис сгради наоколо бяха празни, прозорците им — изпотрошени. Улиците бяха пусти. Безмилостно ловувани, хората бяха на път да изчезнат и също като Рафаел тя се съмняваше, че Себастиан разполага с друг свят, пълен със свежа кръв и плът. Какво щеше да стане, когато те свършеха? Дали демоните щяха да се обърнат срещу Помрачените? Вампирите? Дали щяха да се прехвърлят в някой друг свят, оставяйки Себастиан да властва над празнотата?

— Намали скоростта — каза Джулиън в ухото й и Ема си даде сметка, че докато беше потънала в мислите си, бяха стигнали до оживена и добре осветена част от улицата. — Пункт за проверка.

Ема изруга безмълвно и спря зад Даяна. Мястото кипеше от живот. Помрачени се разхождаха нагоре-надолу по улицата, ресторантите и баровете бяха на практика невредими, някои от тях — грейнали в синьо, зелено и яркожълто. До ушите на Ема дори достигна атонална, пронизителна музика.

Черно-бели бариери препречваха пътя пред тях. Двукрак демон гущер с кръг черни паякови очи върху люспестата глава се показа от малка будка и се доближи в тръс до Даяна.

— Няма да позволя никой демон да ме оближе — измърмори Ема. — Няма да го бъде.

— Почти съм сигурен, че близна Камерън само за да се увери, че татуировката му е истинска.

— Аха, той така твърди.

Даяна се обърна на мотора си и им отправи напрегната, изкуствена усмивка. Сърцето на Ема заби учестено. Тази усмивка изобщо не й харесваше.

Демонът гущер дотича до тях. Беше огромен, висок поне три метра и наполовина толкова широк. Изглеждаше така, сякаш носи полицейска униформа, макар че Ема нямаше представа откъде бе намерил такава, която да му стана.

— Шефът цял ден ви търси — каза той запалено.

Ема предположи, че устата му не беше пригодена за човешка реч.

— Шефът? — повтори Ема.

За щастие, гущерът беше прекалено глупав, за да е подозрителен.

— Падналата звезда — завали той. — Себастиан Моргенстърн. Иска да говори и с двама ви.