Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (18)

18.
Сам Адът

Докато следваха Камерън през фоайето на „Брадбъри“, Джулиън и Ема минаха покрай още няколко групички от бунтовниците на Ливи. Или поне така ги наричаше Джулиън в главата си. Това бяха хората на Ливи, тя очевидно беше важна тук. Гордееше се с нея и едновременно с това усещаше как го разкъсват още хиляда други емоции: радост, отчаяние, ужас, страх, скръб и обич, и надежда. Връхлитаха го като морето по прилив.

И копнеж. Копнеж по Ема, който бе като ножове в кръвта му. Когато тя говореше, той не бе в състояние да откъсне очи от устата й, харесваше му начинът, по който горната й устна се извиваше като съвършено изработен лък. Затова ли беше умолявал Магнус да изличи чувствата му към нея? Не можеше да си спомни дали и преди беше така, или сега бе по-лошо. Давеше се.

— Виж — прошепна Ема, докосвайки ръката му и кожата му пламна от допира й. Спри, нареди си той свирепо. Спри. — Мая Робъртс и Ват Васкес.

Благодарен за всичко, което би могло да отвлече вниманието му, Джулиън обърна поглед към момичето, което в техния свят представляваше върколаците в Съвета. Косата й беше прибрана на две дебели плитки и тя слизаше по стълбите заедно с красиво, белязано момче, което Джулиън разпозна като гаджето й. Също като Ливи, дрехите им изглеждаха така, сякаш бяха задигнати от магазин за войнишко облекло. Войнишки якета, камуфлажни панталони, тежки обувки и патрондаши.

В този свят имаше много куршуми. Предната врата на сградата беше закована, а дъските — циментирани. От редица гвоздеи до стената висяха огнестрелни оръжия с всякакви форми и размери. Върху пода имаше купчинки муниции. Върху стената близо до тях някой беше написал с червена боя: АНГЕЛИ И ПРАТЕНИЦИ БОЖИИ, ЗАКРИЛЯЙТЕ НИ.^[1]

Последваха Камерън до друго дървено-желязно стълбище. Вътрешността на сградата вероятно бе спирала дъха с красотата си някога, когато светлина бе струяла през прозорците и стъкления покрив над главите им. Дори сега тя бе поразителна, макар прозорците и покривът да бяха заковани с дъски, а теракотените стени — напукани. Електрически лампи горяха с натриево жълто, а мрежите от стълби и пътечки криволичеха в потискащия сумрак, докато те минаваха покрай стражи на бунтовниците, въоръжени с пистолети.

— Толкова много пистолети — отбеляза Ема с известна доза съмнение, когато стигнаха до горното ниво.

— Куршумите не действат на демони, но могат да повалят някой лош вампир или един от Помрачените — каза Камерън.

Минаваха по една пътека. От другата страна на желязната балюстрада зееше чернотата на атриума, стената отдясно беше покрита с врати.

— Някога в тази сграда имаше полицейски участък. Нали се сещате, когато все още имаше полицаи. Демоните ги избиха за броени минути, но те оставиха цял куп пистолети след себе си. — Камерън спря. — Стигнахме.

Бутна простичка дървена врата и запали лампата. Джулиън последва Ема в стаята, очевидно някогашен офис, преобразуван сега в спалня. Стаите за новодошлите, казала бе Ливи. Имаше писалище и отворен гардероб, където висеше разнородна колекция от дрехи. Стените бяха от блед хоросан и топло старо дърво, а през една врата Джулиън зърна малка баня с плочки.

Някой очевидно си беше дал труда да направи мястото малко по-приветливо — металният лист, който закриваше единствения прозорец, беше боядисан в тъмносиньо, осеяно с малки жълти звезди, а върху леглото имаше пъстро одеяло.

— Съжалявам, че леглото не е по-голямо — каза Камерън. — Не идват много двойки. В нощното шкафче има презервативи — добави прозаично.

Ема пламна, а Джулиън се опита да запази безизразен вид.

— Някой ще ви донесе нещо за хапване — добави Камерън. — В гардероба има енергийни блокчета и електролитни напитки, ако не можете да чакате. Не се опитвайте да напуснете стаята, навсякъде има стражи. — Той се поколеба на прага. — И, ъ, добре дошли! — добави малко неловко, след което си тръгна.

Ема начаса се зае да претършува гардероба за енергийните блокчета и усилията й бяха възнаградени с пликче чипс като бонус.

— Искаш ли половината? — попита, като хвърли едно блокче на Джулиън и вдигна чипса.

— Не — отвърна Джулиън.

Знаеше, че би трябвало да умира от глад. Едва помнеше кога за последен път бяха хапнали нещо. Ала всъщност мъничко му се повдигаше. Беше насаме с Ема и това бе съкрушително.

— Ако Аш е тук, къде е Анабел? — попита тя. — Минаха през Портала заедно.

— Би могла да бъде навсякъде в Туле — отвърна Джулиън. — Дори ако е открила начин да се върне в нашия свят, съмнявам се, че би оставила Аш.

Ема въздъхна.

— И като стана дума, май трябва да обсъдим как ще се опитаме да се приберем у дома. Не може да е невъзможно. Ако успеем да намерим начин да отидем в царството на феите… възможно е там да има някой, който може да прави магии…

— Ливи не каза ли, че всички входове към земите на феите са защитени със стени?

— И друг път сме си проправяли път през стени — тихо каза Ема и Джулиън знаеше, че и тя, също като него, мисли за бодилите около Тъмната кула.

— Знам.

Не бе в състояние да престане да се взира в Ема. И двамата бяха мръсни, и двамата — окървавени, гладни и изтощени. Ала на фона на мрака и хаоса на този свят неговата Ема гореше по-ярко от всякога.

— Защо ме гледаш така? — попита тя и хвърли празното пликче от чипса в металното кошче. — Изяж си енергийното блокче, Джулиън.

Той разкъса опаковката и се прокашля.

— Вероятно ще е най-добре да спя на пода.

Ема спря да крачи напред-назад.

— Щом искаш. Предполагам, че в този свят винаги сме били двойка. Не парабатаи. Искам да кажа, логично е. Ако Тъмната война не се беше развила така, както се разви, никога нямаше да…

— Откога ли сме заедно тук, преди да станем Помрачени? — каза Джулиън.

— Навярно Ливи би могла да ни каже. Искам да кажа, знам, че не е наистина Ливи. Не и нашата Ливи. Тя е Ливи, която би могло да бъде.

— Жива е. — Джулиън сведе поглед към енергийното блокче. При мисълта да го изяде му се повдигна. — Преминала е през ада. А аз не бях тук, за да я защитя.

Кафявите очи на Ема бяха тъмни и директни.

— Грижа ли те е изобщо?

Джулиън срещна погледа й и сякаш за първи път от цяла вечност почувства онова, което чувстваше тя, както правеше толкова отдавна. Усети предпазливостта й, това, че бе наранена до мозъка на костите си, и знаеше, че именно той я беше наранил. Беше я отхвърлил, отново и отново, отблъснал я бе, казал й бе, че не изпитва нищо.

— Ема. — Гласът му беше хриплив. — Магията… развалена е.

— Какво?

— Когато Ливи и Камерън казаха, че в този свят няма магии, наистина го мислеха. Магията, която Магнус ми направи, не действа тук. Отново имам чувства.

Ема зяпна.

— Искаш да кажеш към мен?

— Да.

Когато тя не помръдна, Джулиън пристъпи напред и обви ръце около нея. Тя стоеше неподвижна като къс издялано дърво.

— Чувствам всичко — каза отчаяно. — Чувствам онова, което някога чувствах.

Тя се отдръпна от него.

— А аз може би не.

— Ема…

Не пристъпи към нея. Тя имаше право на лично пространство. Трябва да беше потиснала толкова много думи, докато той беше под въздействието на магията, думи, които би било напълно безсмислено да каже на безчувственото му Аз. Можеше да си представи какъв самоконтрол трябва да й е бил нужен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ме нарани. Нарани ме ужасно. — Тя си пое разтърсваща глътка въздух. — Знам, че беше заради една магия, но ти избра да си я направиш, без да се замислиш как ще се отрази това на мен или на семейството ти, нито на ролята ти като ловец на сенки. И ми е неприятно да ти кажа всичко това сега, защото се намираме в това ужасно място и ти току-що откри, че сестра ти е жива в известен смисъл и изглежда като Лудия Макс, което всъщност е доста готино, но това е единственото място, в което мога да ти го кажа, защото, когато се приберем у дома, ако изобщо се приберем някога, теб няма да те е грижа. — Тя замълча за миг, дишайки така, сякаш бе тичала. — Окей. Добре. Отивам да си взема душ. Ако дори само си помислиш да ме последваш в банята, за да говорим, ще те застрелям.

— Нямаш пистолет — изтъкна Джулиън.

Определено не помогна — Ема отиде решително в банята, затръшвайки вратата зад себе си. Миг по-късно се разнесе звук на течаща вода.

Джулиън се отпусна върху леглото. След като в продължение на толкова дълго време душата му сякаш бе увита в памук, тази нова оголеност на чувствата му бе като бодлива тел, врязваща се в сърцето му всеки път когато то се издуеше, щом си поемеше дъх. Ала не беше само болка. Имаше прилив на радост, че отново вижда Ливи, че чува гласа й. Гордост от това да гледа как Ема гори като огън в Арктика, като северно сияние.

В главата му, ясен като камбана, отекна глас. Гласът на кралицата на светлите елфи.

Някога чудел ли си се как примамваме смъртните да живеят сред нас и да ни служат, сине на тръните? Избираме онези, които са изгубили нещо, и обещаваме онова, което искат повече от всичко — край на скръбта и страданието им. И дори не подозират, че влязат ли веднъж в земите ни, те са в клетка и никога вече няма да познаят щастие.

Ти си в тази клетка, момче.

Кралицата беше измамна, но понякога беше права. Скръбта може да бъде като вълк, разкъсващ вътрешностите ти, и си готов на всичко, за да го накараш да спре. Спомни си отчаянието си, обзело го, докато се гледаше в огледалото в Аликанте, знаейки, че бе изгубил Ливи и много скоро ще изгуби и Ема. Беше отишъл при Магнус като корабокрушенец, мъчещ се да се покатери върху самотна скала, осъзнаващ, че на следващия ден може да умре от горещина или жажда, ала отчаяно копнеещ да избяга от бурята.

А после бурята бе отминала. Намираше се в окото на урагана, бурята бушуваше около него, но той беше останал недокоснат. Бе като край на страданието. Едва сега си даваше сметка за онова, което не бе видял преди: че бе вървял през живота с черна дупка, зейнала в гърдите му, пространство като празнотата между два Портала.

Дори в моменти, когато някоя емоция бе толкова силна, че като че ли успяваше да пробие завесата, я бе изпитвал сякаш от разстояние, далечно и размазано: Тай върху погребалната клада на Ливи, Ема, докато бодлите на плета се впиваха в нея. Виждаше я и сега, черно-бяла, единствените цветни петна бяха там, където по тялото й беше избила кръв. На вратата се почука. Гърлото на Джулиън беше прекалено свито, за да проговори, но това нямаше значение. Камерън Ашдаун влезе, понесъл купчина дрехи. Остави ги в гардероба, излезе в коридора и се върна с кутия, в която имаше храна в консерви, паста за зъби, сапун и други неща от първа необходимост. Пусна я върху бюрото и разкърши рамене, въздъхвайки пресилено.

— Дънки и пуловери поло, ръкавици и обувки. Ако отново излезете навън, покрийте се колкото се може повече, за да скриете руните си. Има и коректор, ако искате да се издокарате съвсем. Имате ли нужда от нещо друго?

Джулиън го изгледа продължително.

— Да — заяви най-сетне. — Имам.

Камерън току-що си беше тръгнал, мърморейки под носа си, когато Джулиън чу водата в банята да спира. Миг по-късно Ема излезе, увита в хавлия, с пламнали розови бузи. Винаги ли беше изглеждала така? Толкова наситени цветове, златото на косата й, черните знаци върху бледата кожа, мекото кафяво на очите й…

— Съжалявам — каза той и Ема, която тъкмо посягаше към дрехите върху леглото, замръзна. — Едва започвам да осъзнавам колко много съжалявам.

Тя отиде в банята и се върна миг по-късно, облечена в черен карго панталон и зелено потниче. Постоянните знаци, обвиващи ръцете й, изпъкваха ярко и стряскащо, което беше напомняне, че тук никой друг не ги носеше.

— Който и да е преценявал размерите ни, сериозно е надценил моята надареност — подхвърли, докато си закопчаваше колана. — Сутиенът, който са ми дали, е огромен. Бих могла да го нося като шапка.

Камерън отново нахълта, без да чука.

— Намерих ти онова, за което ме помоли — каза и тръсна скицник и купчинка моливи в скута на Джулиън. — Трябва да призная, че ми се случва за пръв път. Повечето новодошли искат шоколад.

— Имате ли шоколад? — попита Ема.

— Не — заяви Камерън и излезе решително от стаята.

Ема го проследи с объркано изражение.

— Този нов Камерън наистина ми харесва. Кой да предположи, че има потенциала да се превърне в такъв опасен тип. Беше наистина мил, но…

— Винаги е имал тайна страна. — Джулиън се зачуди дали това, че си беше върнал внезапно емоциите, означаваше, че не иска да крие нищо. Може би по-късно щеше да съжалява за това. — Преди известно време се обърна към Даяна, защото беше почти сигурен, че Анселм Найтшейд убива върколашки деца. Не можеше да го докаже, но имаше солидни основания да го мисли. Семейството му му повтаряше да се откаже, че Найтшейд имал влиятелни приятели. Така че той се обърна към нас… към Института.

— Затова ти направи така, че да арестуват Найтшейд — осъзна Ема. — Искаше Клейвът да претърси къщата му.

— Даяна каза, че мазето му било пълно с кости. Върколашки деца, точно както Камерън твърдеше. Направили тестове в ресторанта, цялото място било пълно с магии за смърт. Камерън беше прав и се опълчи на семейството си по своя си начин. И го направи за долноземци, които не познаваше.

— Ти никога не каза нищо — рече Ема. — Нито за Камерън, нито за себе си… за това защо наистина накара да арестуват Анселм. Има хора, които все още те винят за това.

Джулиън се усмихна печално.

— Понякога се налага да оставиш хората да те винят. Когато единственият друг избор е да позволиш да се случват лоши неща, няма значение какво мислят хората.

Ема не отговори. Когато Джулиън погледна към нея, видя, че изглежда така, сякаш напълно бе забравила за Камерън и Найтшейд. Очите й бяха широко отворени и блестяха, когато протегна ръка, за да докосне един от моливите, търкулнал се върху леглото.

— Помолил си за пособия за рисуване? — прошепна.

Джулиън сведе очи към ръцете си.

— През цялото това време, от магията насам, в мен зееше дупка… а аз дори не забелязвах. Не и съзнателно. Но го усещах. Живеех в черно-бяло, а сега цветовете се завърнаха. — Той изпусна дъха си. — Не го обяснявам както трябва.

— Не — рече Ема. — Мисля, че разбирам. Имаш предвид, че онази част от теб, която чувства, е частта, която твори.

— Казват, че феите крадат човешки деца, защото самите те не могат да създават музика или изкуство. Също като магьосниците и вампирите. Трябва да си смъртен, за да твориш изкуство. Знанието за смъртта, за това, че всичко има край. В нас има огън, Ема, и докато бушува, той ни изгаря. И от това боли… ала без неговата светлина, аз не виждам, за да рисувам.

— Тогава рисувай сега.

Гласът на Ема беше дрезгав. Тя сложи няколко молива в отворената му ръка и понечи да се извърне.

— Съжалявам — повтори той. — Не би трябвало да те натоварвам.

— Не ме натоварваш — отвърна, все така извърната от него. — Напомняш ми защо те обичам.

Думите го стиснаха за сърцето, прониза го остра радост.

— Все още не ти се е разминало обаче — добави тя и отиде до гардероба.

Джулиън я остави да ровичка из чифтовете чорапи и обувки, търсейки нещо, което да й стане. Искаше да говори с нея за всичко, но това трябваше да стане, когато тя поискаше. Не той.

Така че допря молив до хартията и остави въображението си да полети, остави образите да се надигнат в него и да уловят потока на ума му в среброто на Аликанте, зеленото на светлите елфи, черното и кървавочервеното на тъмните елфи. Нарисува краля върху трона му, блед, могъщ и нещастен. Нарисува Анабел, уловила ръката на Аш. Нарисува Ема с Кортана, заобиколена от тръни. Нарисува Друзила, цялата в черно, с ято гарвани, кръжащи зад нея.

Даваше си сметка, че Ема бе дошла да седне до него и го гледа с тихо любопитство, подпряла глава на ръката си. Беше полузаспала, устните й бяха полуотворени, когато вратата отново зейна рязко. Джулиън захвърли скицника настрани.

— Слушай, Камерън…

Ала не беше Камерън. Беше Ливи.

Беше свалила патрондаша си, но иначе изглеждаше съвсем същата. Светлината в стаята бе по-ярка и той видя сенките под очите й.

— Камерън каза, че си помолил за скицник и моливи — каза тя почти шепнешком.

Джулиън не помръдна. Струваше му се, че и най-малкото движение може да я подплаши, сякаш се опитваше да примами боязливо горско създание да се приближи.

— Искаш ли да видиш?

Протегна й скицника, тя го взе и го прелисти бавно, а после по-бързо. Ема беше седнала, прегърнала една от възглавниците.

Ливи върна скицника на Джулиън. Гледаше надолу и той не можеше да види лицето й, единствено тъмните й ресници. Усети как го жегва разочарование.

Не ми вярва, рисунките не означават нищо за нея. Аз съм никой за нея.

— Никой не рисува като брат ми. — Ливи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Вдигна глава и погледна Джулиън със смесица от болка и надежда. — Но ти го правиш.

— Помниш ли, когато беше на девет години и аз се опитах да те науча да рисуваш? — попита Джулиън. — А ти счупи всичките ми моливи.

Нещо почти като усмивка подръпна крайчеца на устните й и за частица от секундата тя бе познатата им Ливи, въпреки белезите и черните кожени дрехи. Миг по-късно сякаш надяна маска и отново стана различна Ливия, една Ливия, която предвождаше бунтовници, воин, покрит с белези.

— Не е нужно да се опитваш да ме убеждаваш повече. — Извърна се, движенията й станаха отново точни и войнишки. — Ще ви чакам в главния офис след един час.

* * *

— С теб излизахме ли изобщо в този свят? — попита Ема. — Нали се сещаш, ти и аз.

Камерън едва не полетя по металните стъпала. Намираха се във въздушния лабиринт от стълби и пътеки, който кръстосваше вътрешността на „Брадбъри“.

— Естествено, че не!

Ема се почувства леко жегната. Знаеше, че не е нищо важно, с оглед на всичко, но понякога ти се иска да се фокусираш върху нещо тривиално, за да отклониш мислите си от апокалипсиса. Камерън в нейния свят й бе почти смущаващо отдаден, непрекъснато идваше, след като скъсаха, пращаше й любовни бележки и цветя, и снимки на тъжни лами.

— Ти открай време беше с Джулиън — добави Камерън. — Във вашия свят не сте ли заедно?

— Аз съм тук — обади се Джулиън с измамливо мекия си тон, който означаваше, че е подразнен.

— Ами да — рече Ема. — Ние ту се събираме, ту се разделяме. Просто двамата с теб излизахме заедно за малко.

— Тук нямаме време за такива лични драми — каза Камерън. — Трудно е да се съсредоточиш върху любовния си живот, докато бягаш от гигантски паяци.

Тукашният Камерън беше доста забавен, помисли си Ема. Ако беше толкова остроумен у дома, може би връзката им щеше да продължи по-дълго.

— Когато казваш „гигантски“, колко гигантски точно? — попита го. — По-големи от контейнери за боклук?

— Не и бебетата — отвърна Камерън със страховита усмивка. — Стигнахме… влизайте и недей да казваш на Ливи, че с теб сме излизали заедно във вашия свят, защото е странно.

Откриха Ливи в друг преустроен офис — този някога очевидно е бил по-скоро нещо като мансарда, просторен и вероятно пълен със светлина, преди прозорците да бъдат заковани. По стените ивици от тухли се редуваха с полирано дърво, а между закованите прозорци висяха десетки ретро етикети, рекламиращи калифорнийски ябълки, круши и портокали. Четири лъскави, модерни дивана образуваха квадрат около стъклена масичка. Ливи се беше разположила на един от тях и отпиваше от чаша, пълна с нещо тъмнокафяво.

— Това не е алкохол, нали? — Джулиън звучеше ужасен. — Не бива да пиеш.

— Утре и ти ще пиеш — каза Ливи и посочи бутилката „Джак Даниълс“ върху стъклената масичка. — Просто за твое сведение. — Тя махна с ръка. — Седнете.

Ема и Джулиън се настаниха на дивана срещу нея. В стаята имаше и камина, но решетката беше запушена с метал преди известно време. Някой с чувство за хумор беше нарисувал пламъци върху метала. Твърде жалко. На Ема един огън би й се харесал. Би било нещо естествено.

Ливи завъртя чашата в покритите си с белези ръце.

— Вярвам ви — заяви тя. — Действително сте тези, които твърдите. Което означава, че знам какво ще ме попитате.

— Да. — Джулиън се прокашля. — Марк? Тай? Хелън и Дру…

— Но освен това вероятно искате да се махнете от тук — прекъсна го Ливи. — При положение че сте се озовали в Туле погрешка, а вашият свят звучи като много по-добро място.

— Трябва да се приберем — потвърди Ема. — У дома има хора, които може да пострадат или дори да бъдат убити, ако не се върнем…

— Но искаме да те вземем с нас — заяви Джулиън.

Ема знаеше, че ще го каже. Не го бяха обсъждали, но това никога не бе стояло под въпрос. Естествено, че Джулиън щеше да иска Ливи да се върне заедно с тях. Ливи кимна бавно и продължително.

— Имате ли причина да мислите, че изобщо е възможно да се върнете обратно? Да се пътува между измеренията, едва ли би могло да се нарече лесно.

— Току-що започнахме да го обсъждаме — рече Ема. — Но ще измислим нещо.

Говореше с повече увереност, отколкото изпитваше. Ливи вдигна ръка.

— Ако изобщо съществува възможност да се махнете от тук, наистина ли искате да знаете какво се е случило с… с всички? Защото аз бих дала всичко да не знаех.

Без да откъсва очи от Ливи, Джулиън заяви:

— А аз бих дал всичко да можех да бъда тук, за да ти помогна.

Очите на Ливи бяха далечни.

— Е, ти беше, предполагам. И двамата бяхте. — Тя сви колене под себе си. — Спасихте живота ни, като се пожертвахте, за да можем да избягаме от Манхатън в деня, когато той падна.

Ема потрепери.

— Ню Йорк? Защо сме били в Ню Йорк?

— Всичко се обърка в Битката при Бурен — заразказва Ливи. — Клеъри беше там, Алек и Изабел Лайтууд, Магнус Бейн… и Хелън и Ейлийн, разбира се. Те печелеха. Джейс беше под влиянието на Себастиан, но Клеъри се биеше със Славния, меча на Ангела от Рая. Тъкмо беше на път да го освободи, когато се появи Лилит. Тя запрати меча в Ада и посече Клеъри. Хелън и останалите имаха късмет, че успяха да избягат. Това беше голямата победа на Себастиан. След това се съюзи с елфите и те нападнаха Аликанте, докато ние се криехме в Залата на Съглашенията. Ловците на сенки се биха, баща ни се би, но Себастиан бе прекалено могъщ. Когато Аликанте падна, група магьосници отвориха Портал за децата. Само за хора под петнайсет години. Трябваше да се разделим с Хелън и Марк. Дру пищеше, когато я откъснаха от ръцете на Хелън, и ни тикнаха в Портала към Манхатън. Катарина Лос и Магнус Бейн бяха създали временно убежище там. Войната в Идрис продължи да бушува. Получихме съобщение от Хелън, че Марк е паднал в плен на елфите. Не знаех какво ще му направят. Все още не знам. Надявам се, че е в царството на феите и то е зелено и потънало в светлина, и че той ни е забравил.

— Не е — каза Джулиън глухо. — Марк не забравя.

Ливи примига учестено, сякаш очите й пареха.

— Хелън и Ейлийн продължиха да се бият. Понякога получавахме огнено съобщение от тях. Чухме, че в Брослиндската гора започнали да се появяват странни сиви участъци. Нарекоха ги „мора“. Оказаха се портали за демони.

— Портали за демони?

Ема се изпъна, но Ливи бе прекалено погълната от разказа, въртейки чашата в ръцете си толкова бързо, че Ема се учудваше как не бе започнала да хвърля искри.

— Демони заприиждаха в Идрис. Елфите и Помрачените изтласкаха ловците на сенки от Аликанте и демоните ги довършиха. Бяхме в Ню Йорк, когато научихме, че Идрис е паднал. Всички искаха да научат имената на загиналите, но нямаше никаква информация. Не можахме да открием какво се бе случило с Хелън и Ейлийн, дали бяха оцелели и бяха станали Помрачени… не знаехме. Онова, което знаехме, бе, че няма да бъдем в безопасност задълго. Себастиан изобщо не го беше грижа за това да остане в тайна от света на човеците. Искаше да го изпепели до основи. Демони започнаха да се появяват навсякъде, вилнееха, убиваха хора по улиците. Морът се разпростря, появявайки се из целия свят. Отравяше всичко, до което се докоснеше, а магьосниците започнаха да се разболяват. След два месеца убежището ни беше разрушено. Улиците бяха пълни с чудовища, а магьосниците се разболяваха все по-тежко и по-тежко. Колкото по-могъщи бяха, колкото повече магия бяха използвали, толкова по-бързо се разболяваха и толкова по-голяма бе вероятността да се превърнат в демони. Катарина избяга, за да не нарани никого. Чухте какво се случи с Алек и Магнус. Убежището рухна и децата се изляха на улиците. — Тя погледна към Джулиън. — Беше зима. Нямахме къде да отидем. Но ти ни задържа заедно. На всяка цена, повтаряше, трябва да останем заедно. Живеем, защото сме заедно. Никога не се изоставяме един друг.

Джулиън се прокашля.

— Звучи ми правилно.

Очите на Ливи се впиха в него.

— Преди да си тръгне, Катарина Лос уреди влакове, които да откарат нефилимските и долноземските деца в другия край на страната. Демоните напредваха от изток на запад и мълвата говореше, че в Калифорния е чисто. Отпътувахме от гара „Уайт Плейнс“, вървяхме цяла нощ, а ти носеше Тави на ръце. Той беше толкова гладен. Всички бяхме гладни. Ти все се опитваше да ни дадеш от своята храна, особено на Тай. Стигнахме до гарата тъкмо когато последният влак потегляше. И тогава ги видяхме. Помрачените. Дойдоха за нас, облечени в червените си униформи, като кървав дъжд. Щяха да ни избият до крак, преди да успеем да се качим във влака.

Гласът на Ливи стана далечен.

— Ти дори не ни целуна за довиждане. Просто ни бутна към влака. Извика ни да се качим, каза ми да се грижа за по-малките. А после двамата се нахвърлихте върху Помрачените с извадени мечове. Гледахме ви как се биете в снега, докато влакът се отдалечаваше. Само двамата срещу петдесетима Помрачени.

Поне сме паднали, за да ги защитим, помисли си Ема. Слаба утеха.

— И ето че останахме четирима — каза Ливи и посегна към бутилката с уиски. — Аз и Тай, Дру и Тави. Направих каквото ми каза, грижех се за тях. Влаковете напредваха бавно в зимата. Срещнахме Камерън някъде около Чикаго… По онова време всички бяхме започнали да обикаляме от влак на влак, разменяйки храна за кибритени клечки, такива неща. Камерън каза, че трябвало да отидем в Лос Анджелис, че сестра му била там и според нея положението било окей. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че Пейдж Ашдаун се е присъединила към Легиона на Звездата. Така се наричаха те. Предатели, така ги наричахме ние. Стоеше там, грозно ухилена, с дузина Помрачени около себе си. Камерън ме побутна и ние с Тай побягнахме, дърпайки Дру и Тави със себе си. Те плачеха и пищяха, мислили бяха, че се прибират у дома. Не мисля, че дотогава си бяхме давали сметка колко лоши бяха станали нещата. Демони ловуваха незаклети човеци из улиците, а ние не можехме да направим нищо. Знаците ни избледняваха. С всеки изминал ден ставахме все по-слаби. Руните и серафимските ками не действаха. Нямахме с какво да се бием с демоните, така че се криехме. Като страхливци.

— В името на Ангела, Ливи, какво друго би могла да сториш! Била си на десет години — рече Ема.

— Вече никой не казва „в името на Ангела“. — Ливи си сипа нова доза уиски и затвори бутилката. — Поне не беше студено. Не забравях какво ми каза. Да се грижа за по-малките. Тай не е, не беше по-малък от мен, но беше сломен. Сърцето му се разби, когато те изгубихме. Толкова много те обичаше, Джулс.

Джулиън мълчеше. Беше бял като снега в разказа на Ливи. Ема плъзна ръка по дивана и докосна пръстите му със своите. Бяха ледени. Този свят беше дестилираната същност на неговите кошмари, помисли си Ема. Място, в което братята и сестрите му бяха изтръгнати от него, където не бе в състояние да ги защити, докато светът наоколо рухваше в мрак и пламъци.

— Спяхме в задните улички, в изоставените къщи на убити човеци — продължи Ливи. — Задигахме храна от супермаркетите. Не се задържахме на едно и също място повече от две нощи. Тави всяка нощ пищеше, докато не заспеше в ръцете ми, но бяхме предпазливи. Мислех, че сме предпазливи. Спяхме в кръг от сол и желязо. Опитах се, но… — Ливи отпи глътка уиски. Ема би се задавила, но Ливи като че ли беше свикнала. — Една нощ спяхме на улицата. В останките от един мол. Там все още имаше магазини с храна и дрехи. Бях ни обградила със сол, но един демон шинагами се спусна от небето… беше мълниеносно петно от крила и нокти като ножове. Изтръгна Тави от мен… И двамата пищяхме. — Тя си пое накъсано дъх. — Имаше един глупав декоративен фонтан. Тай скочи върху него и нападна демона с нож за хвърляне. Мисля, че го уцели, но без руни просто… не можеш да ги раниш. Дори не пусна Тави, просто се обърна и замахна с нокът, и преряза гърлото на Тай-Тай. — Ливи като че ли дори не забеляза или пък не я беше грижа, че го беше нарекла с бебешкото му име. Стискаше чашата с всичка сила, очите й бяха празни и измъчени. — Моят Тай, той падна във фонтана и водата се изпълни с кръв. Демона го нямаше. Тави го нямаше. Извадих Тай, но той беше мъртъв в ръцете ми.

Мъртъв в ръцете ми. Ема стисна по-силно ръката на Джулиън, видяла го отново върху подиума в Залата на Съвета да прегръща Ливи, докато животът и кръвта се отцеждаха от нея.

— Целунах го. Казах му, че го обичам. А после взех туба с бензин и изгорих тялото му, така че демоните да не го намерят. — Устата на Ливи се изкриви. — И ето че останахме аз и Дру.

— Ливия…

Джулиън се приведе напред, но сестра му вдигна ръка, сякаш за да отклони онова, което той се канеше да каже.

— Остави ме да довърша. Вече стигнах до тук. — Отпи нова глътка и затвори очи. — След това Дру престана да говори. Казах й, че ще отидем в Института и ще потърсим помощ. Тя не каза нищо. Знаех, че там няма да открием помощ. Но си помислих, че навярно бихме могли да се присъединим към Легиона на Звездата… вече не ме беше грижа. Вървяхме покрай магистралата, когато една кола спря до нас. Беше Камерън. Видя, че сме облени в кръв и умираме от глад. И че сме само двете. Не ни зададе никакви въпроси. Каза ни за това място, „Брадбъри“. Имаше връзки със Съпротивата. Тогава тя бе съвсем малобройна, но имаше двама някогашни ловци на сенки, които бяха убили един демон там. Според тях била стара, здрава постройка, пълна със сол и желязо, лесна за барикадиране. Освен това, понеже някога в нея се беше помещавала лосанджелиската полиция, имаше запаси от оръжия. Обединихме сили с останалите и заедно успяхме да проникнем вътре. Дори Дру помогна, макар че все още не говореше. Започнахме да укрепваме сградата и да разпространяваме информацията, че всички, които са против Себастиан, са добре дошли тук. Дойдоха хора от Ню Йорк, от Канада и Мексико, откъде ли не. Броят ни бавно се увеличаваше, създадохме убежище за бежанци.

— Значи, Дру все още е… — започна Ема нетърпеливо, но Ливи продължи:

— Преди две години излезе заедно с отряд съгледвачи. Не се върна. Случва се непрекъснато.

— Опитахте ли се да я намерите? — попита Джулиън и Ливи обърна безизразен поглед към него.

— Тук не ходим да търсим никого. Не ходим на спасителни мисии. Така само загиват още повече хора. Ако аз изчезна, не бих очаквала някой да дойде да ме търси. Бих се надявала, че няма да бъдат толкова глупави. — Тя остави чашата си върху масата. — Както и да е, вече знаете. Това е историята.

В продължение на един дълъг миг тримата просто се гледаха. А после Джулиън се изправи. Заобиколи масата, вдигна Ливи и я прегърна — толкова силно, че Ема я видя как ахна от изненада.

Не го отблъсквай — помисли си, — моля те, недей.

Ливи не го стори. Стисна очи и се вкопчи в Джулиън. Дълго останаха така, прегърнати, като двама давещи се, вкопчени в спасителен сал. Ливи зарови лице в рамото на Джулиън и от нея се откъсна един-единствен сух хлип.

Ема се изправи и отиде при тях, не се натрапи в прегръдката им, просто погали нежно косата на Ливи. Ливи вдигна глава от рамото на Джулиън и й се усмихна леко.

— Ще се върнем в нашия свят — заяви Джулиън. — Тай е жив там. Всички са живи. Мястото ти е там, не тук.

Ема зачака Ливи да попита за съдбата си в техния свят, но тя не го стори. Вместо това се отдръпна лекичко от Джулиън и поклати глава… не гневно, а с дълбока тъга.

— Има неща, които трябва да направя тук. Не е като просто да сме се барикадирали, очаквайки смъртта си. Борим се, Джулс.

— Исусе, Ливс — каза той с полусъкрушен глас. — Толкова е опасно…

— Знам. — Тя го докосна леко по лицето, така както правеше някога, когато беше съвсем малко момиченце, сякаш познатите му очертания й действаха успокояващо. А после отстъпи назад, слагайки край на прегръдката. Приглади косата си назад и рече: — Не ви казах за Мълчаливите братя.

— Мълчаливите братя? — повтори Ема озадачено.

— Когато Идрис падна, Мълчаливите братя бяха избити, но преди да умрат, успяха да запечатат Града на тишината с Меча и Бокала на смъртните вътре. Никой не можа да сложи ръка върху тях. Нито дори Себастиан. А той отчаяно иска да го направи.

— Защо са му Реликвите на смъртните? — попита Джулиън.

— Притежава своя версия на Бокала, с който контролира Помрачените — обясни Ливи. — Само че иска да покори нас. Мисли, че ако успее да събере Реликвите на смъртните, ще може да контролира това, което е останало от нас, да ни превърне от бунтовници в роби.

— Себастиан каза нещо на плажа — спомни си Ема — за Реликвите на смъртните.

— Имаме шпиони в редиците им, като Камерън — рече Ливи. — Според слуховете Себастиан е на път да открие начин да проникне в Града. — Тя се поколеба. — Това ще бъде краят ни. Можем само да се надяваме, че няма да успее или че напредъкът му е бавен. Не можем да го спрем.

Ема и Джулиън се спогледаха.

— Ами ако намерим някой магьосник? — попита Ема. — Някой, който би могъл да ви помогне да проникнете в Града на тишината преди него?

Ливи се поколеба.

— Ентусиазмът ти ми харесва, но всички магьосници са мъртви или превърнати в демони.

— Изслушай ме. — Ема мислеше за Кристина в Тъмния двор: Не са лей-линиите. А морът. — Каза ни как демоните са проникнали в Идрис през земите, поразени от мор. В нашия свят също имаме мор, макар че демоните все още не проникват през местата, засегнати от него. Нашите магьосници също се разболяват, най-древните и най-могъщите, разбира се, първи. Не се превръщат в демони, поне засега, но болестта е същата.

— И? — Джулиън я гледаше, замислен, с респект. Всички открай време я хвалеха заради бойните й умения, но единствено Джулиън я уверяваше, че освен това е умна и способна. Ема изведнъж си даде сметка колко много й беше липсвало това. — В нашия свят има една магьосница, която е недосегаема за болестта. Теса Грей. Ако тук също е незасегната от болестта, би могла да ни помогне.

Ливи я беше зяпнала.

— Носят се слухове за Последния магьосник, но никога не съм виждала Теса тук, в Лос Анджелис. Дори не знам дали е все още жива.

— Имам начин да се свържа с нея. — Ема вдигна ръка. — Този пръстен. Възможно е да подейства и тук. Струва си да опитаме.

Ливи премести поглед от пръстена към Ема.

— Спомням си този пръстен — каза бавно. — Ти го носеше. Брат Закарая ти го даде, докато бяхме в Манхатън, но беше изгубен, когато ти… когато Ема беше изгубена.

Искрица надежда лумна в сърцето на Ема.

— Той ми го даде и в нашия свят. Възможно е да подейства и тук, ако Теса все още притежава другия.

Ливи не отговори. Ема имаше чувството, че отдавна бе престанала да вярва, че каквото и да било си струва да се опита.

— Нека просто пробваме — каза и чукна лявата си ръка в една от каменните колони.

Стъклената част на пръстена се строши, а металът потъмня, изцапан сякаш с петна от ръжда или кръв. Обковката, която беше държала стъклото, изчезна… сега пръстенът беше просто метална халка. Ливи изпусна дъха си.

— Истинска магия. Толкова отдавна не съм виждала такава.

— Изглежда добър признак — рече Джулиън. — Ако Теса все още е тук, възможно е да притежава сили, които все още действат.

Беше надежда, тънка като нишка от паяжина, в която да се вкопчим — помисли си Ема. — Ала с какво друго разполагаме?

Ливи отиде до едно от бюрата и се върна с телефона на Ема.

— Вземи — подаде й го мъничко неохотно.

— Задръж го, ако искаш — каза Ема. Знаеше, че Джулиън я гледа, повдигнал изненадано вежди. — Наистина…

— Батерията скоро ще падне — отвърна Ливи, ала в гласа й имаше още нещо, нещо, което говореше, че снимките от живота, който й беше отнет, й причиняват болка. — Тай е израснал толкова красив. Момичетата сигурно са луди по него. Или момчетата — добави с коса усмивка, която бързо угасна. — Както и да е. Ти го вземи.

Ема прибра телефона в джоба си. Докато Ливи се обръщаше, на Ема й се стори, че зърва крайчето на черен Знак под яката на тениската й. Примига… нали тук нямаше никакви Знаци?

Приличаше на извивката на руна за траур.

Ливи се тръшна обратно на дивана.

— Е, няма смисъл да чакаме тук — заяви. — Само ще се изнервим. Вървете да поспите. Ако до утре следобед не се случи нищо, ще измислим друг план.

Ема и Джулиън се отправиха към вратата, но той се поколеба на прага.

— Чудех се… Това място по-добро ли е денем?

Ливи, която изучаваше ръцете си и белезите по тях, вдигна очи и за миг те припламнаха в познатото блекторновско синьо.

— Само почакай да видиш.

* * *

Пижамите очевидно не бяха на мода в Туле. Изкъпан, Джулиън седеше на леглото по анцуг и тениска и се взираше в закования с метал прозорец, върху който бяха изрисувани сребърни звезди. Мислеше за Марк. Докато беше пленник на Дивия лов, той всяка нощ бе наричал светлинките в небето над себе си на братята и сестрите си.

В Туле звездите не се виждаха. Какво ли правеше Ливи? Как ги беше запомнила всичките? Или болеше по-малко да се опита да забрави? Марк бе мислил, че братята и сестрите му са щастливи без него. Ливи знаеше, че са мъртви или покорени с магия. Кое беше по-лошо?

— Не ни попита — каза, когато Ема излезе от банята по потниче и боксерки. — Ливи… не попита за нашия свят. Нищичко.

Ема се отпусна на леглото до него. Беше прибрала косата си на плитка. Джулиън усещаше топлината, която се излъчваше от нея, и миризмата на сапун върху кожата й. Вътрешностите му се свиха.

— Нима можеш да я виниш? Нашият свят не е съвършен. Но не е този. Не е свят с цял куп рождени дни, които е пропуснала, израствания, които не е видяла, утеха, която не е получила.

— Тук обаче е жива.

— Джулиън. — Ема докосна леко лицето му. Той копнееше да се отпусне под допира й, но се сдържа с усилие, от което цялото му тяло се напрегна. — Тук тя оцелява.

— Нима има разлика?

Ема го изгледа, преди да свали ръка и да се облегне на възглавниците.

— Знаеш, че има.

Тя се отпусна на една страна, няколко кичура се бяха изплъзнали от плитката й, златни на фона на белите възглавници. Очите й имаха цвета на полирано дърво, тялото й бе извито като цигулка. Джулиън жадуваше да вземе скицника и да я нарисува, както правеше винаги когато чувствата му към нея станеха прекалено силни. Сърцето му изригваше в бои и цветове, защото той не можеше да изрече думите.

— Искаш ли да спя на пода?

Гласът му беше дрезгав, е, нищо не можеше да направи по този въпрос.

Тя поклати глава, все така взирайки се в него с огромни очи.

— Мислех си — започна. — Ако тук няма нефилимска магия… Ако серафимските ками не действат, нито ангелската магия…

— Значи, парабатайската ни връзка вероятно е разкъсана — довърши той. — И аз си го помислих.

— Не можем да бъдем сигурни обаче. Искам да кажа, бихме могли да се опитаме да направим нещо, да накараме нещо да се случи, както изгорихме църквата…

— Едва ли е особено добра идея да експериментираме с палежи.

Джулиън усещаше ударите на сърцето си. Ема се беше привела към него и той виждаше плавната извивка на ключицата й, мястото, където загорялата й кожа ставаше по-бледа. Откъсна с усилие погледа си.

— Бихме могли да опитаме другото — каза тя. — Нали се сещаш. Да се целунем.

— Ема…

— Усещам го, когато се целуваме. — Зениците й бяха огромни. — Знам, че и ти го усещаш. Връзката.

Беше, сякаш някой бе напълнил кръвта му с хелий. Чувстваше се лек като въздуха.

— Сигурна ли си? Наистина ли го искаш?

— Да. — Тя се излегна назад върху възглавниците, вдигнала поглед към него, упоритата й брадичка беше вирната нагоре, опряла лакти върху леглото. Беше изпънала крака, дълги и великолепни. Джулиън се плъзна по-близо до нея. Виждаше пулса, туптящ върху шията й. Устните й бяха полуотворени, а гласът й нисък. — Искам го.

Джулиън се надвеси над нея, все още без да я докосва, тялото му беше сякаш едва на шепот разстояние от нейното. Видя как очите й потъмняха. Тя се размърда под него, краката й се плъзнаха по неговите.

— Ема — изхриптя. — Какво стана с онзи сутиен? Нали се сещаш, огромния?

Тя се усмихна широко.

— Реших да не нося сутиен.

Въздухът в стаята изведнъж сякаш стана невероятно нагорещен. Джулиън се опита да диша нормално, макар да знаеше, че ако плъзне ръка под потничето й, ще открие единствено мека кожа и голи извивки. Само че тя не го беше помолила да направи това. Помолила го бе да я целуне. Надвеси се над нея, подпрял ръце от двете страни на главата й. Отпусна се бавно, мъчително бавно. Усещаше топлия й дъх върху лицето си, ала телата им все така почти не се докосваха. Тя се раздвижи нетърпеливо под него, пръстите й се заровиха в завивката.

— Целуни ме — промълви и той се наведе, за да докосне устните й със своите… едва-едва, невероятно леко.

Тя последва устните му със своите, той извърна лице настрани, прокарвайки все така топла, лека диря по линията на челюстта й, по бузата. Когато отново стигна до устата й, Ема се бореше за въздух, очите й бяха полузатворени. Джулиън взе долната й устна в устата си, прокарвайки език по нея, проследявайки извивката й, откривайки чувствителните й ъгълчета.

Тя отново изохка, притискайки гръб по-дълбоко във възглавниците, тялото й се изви в дъга. Джулиън усети гърдите й да се докосват до неговите, възпламенявайки слабините му. Заби пръсти в дюшека, заповядвайки си да запази самоконтрол. Да й даде единствено и точно онова, за което го беше помолила.

Целувка.

Смучеше и ближеше долната й устна, проследяваше формата на лък на горната. Прокарваше език там, където те се срещаха, докато устните й не се разтвориха и устата му запечата нейната — горещина и влага — и вкуса й на мента и чай. Тя обви ръце около бицепсите му, извивайки се, за да се притисне в него, докато продължаваха да се целуват. Тялото й беше меко, тя стенеше в устата му, а петите й се плъзгаха по прасците му, ръцете й се вдигнаха към тениската му, пръстите й се пъхнаха под…

Тя се отдръпна. Дишаше така, сякаш беше пробягала маратон, устните й бяха влажни и розови от целуване, бузите й пламтяха.

— Мамк… — започна, а после се прокашля и се изчерпи. — Да не си се упражнявал?

— Не — отвърна Джулиън. Гордееше се, че успя да изрече цяла сричка. Реши да опита с изречение. — Не съм се упражнявал.

— Окей — прошепна Ема. — Окей. Никой не е пламнал, не забелязвам никаква парабатайска странност. Мисля, че този тест ми стига засега.

Джулиън се претърколи внимателно на една страна.

— Но все още мога да спя в леглото, нали?

Устните й се извиха в усмивка.

— Мисля, че си го заслужи, да.

— Мога да легна в самия край — предложи той.

— Не прекалявай, Джулиън.

Ема се долепи до него, сгушвайки се до тялото му. Той обви предпазливо ръце около нея и тя дойде още по-близо, затваряйки очи.

— Ема?

Никакъв отговор. Не можеше да повярва. Беше заспала. Дишаше тихо и равномерно, малкият й студен нос беше притиснат в ключицата му. Ема спеше, а той имаше чувството, че цялото му тяло гори. Все още беше слисан от разтърсващите вълни на удоволствие и желание, които го бяха залели само от това да я целуне.

Беше хубаво. Почти еуфорично хубаво. И не само заради онова, което беше разцъфтяло в клетките на тялото му, в собствената му кожа. Беше и Ема, звуците, които беше издавала, начинът, по който го беше докосвала. Не беше парабатайската връзка, но беше тяхната връзка. Беше насладата, която й беше дал, отразена хилядократно. Беше всичко, което не бе в състояние да изпитва от магията насам.

Гласът на кралицата дойде, нежелан, сребърен като звънче и пропит от злост: Ти си в тази клетка, момче.

Джулиън потрепери и притегли Ема по-близо.