Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (13)

13.
Вавилон

Сърпът на луната беше съвсем тънък, ала многоцветните звезди на елфическото царство огряваха небето като огньове, осветявайки кортежа на кралицата, докато той криволичеше през притихналите земи, през зелени хълмове и широки поля.

Понякога прекосяваха реки, в които течеше кръв, и краката на конете почервеняваха от алената течност, плискаща се около тях. Друг път минаваха през местности, поразени от мора — призрачни лунни пейзажи от сиво и черно. Елфите шепнеха и цвърчаха неспокойно всеки път щом поредният участък мъртва земя изникнеше пред тях, ала Ема така и не успяваше да различи какво точно казват.

Докато започнат да чуват шума, Ема беше полузаспала на гърба на Силвърмейн. Събудиха я далечна музика и викове. Тя примига, полубудна, и придърпа качулката си надолу.

Наближаваха кръстопът, първия, който беше видяла тази нощ. Гъста мъгла ги обгръщаше и закриваше пътя напред. Там, където пътищата се пресичаха, растяха групички високи дървета, от чиито клони висяха празни железни клетки. Ема потрепери. Бяха достатъчно големи, за да поберат човешко същество.

Хвърли поглед към Джулиън. Той седеше нащрек върху Уидоумейкър, тъмната му коса беше скрита под качулката на плаща на Фъргюс. Виждаше се само късче от кожата му, като луната над главите им.

— Музика — каза той тихо, подкарвайки коня си до нейния. — Вероятно наближаваме някое веселие.

Оказа се прав. В мига, в който подминаха кръстопътя, гъстата мъгла се разсея и музиката се усили — гайди и цигулки, и подобни на флейти мелодични инструменти, които Ема не познаваше. Върху поляната на север от пътя се издигаше огромна шатра, покрита с коприна и украсена със знамето с прекършената корона на краля на тъмните елфи.

Около нея имаше необуздано танцуващи фигури. Повечето изглеждаха голи или почти голи, облечени в прозирни дрипи. Не беше кой знае какъв танц, те като че просто се гърчеха заедно, като се кискаха, и влизаха и излизаха с плискане от голямо езеро, обградено със сребристи камъни. Белите изпарения се рееха над водата и замъгляваха, без обаче да покриват изцяло голите тела в нея.

Ема се изчерви, най-вече защото Джулиън беше там, и извърна очи. Момичетата (трябва да бяха сестри) на червеникавокафявата кобила зад нея се изкискаха, играейки си с панделките на шиите си.

— Веселието на принц Обан — каза едното. — Не може да е друго.

Сестра й придоби замечтано изражение.

— Де да можехме да отидем, ала кралицата нима да одобри.

Ема хвърли поглед назад. Чувала бе Марк да говори за веселията на феите, сякаш бяха нещо повече от разюздани празненства. Бяха начин за призоваване на дива магия, казал бе той. През тях минаваше ужасяващо подмолно течение, едва обуздано могъщество. Докато гледаше към поляната, на Ема й беше трудно да се пребори с чувството, че някои от смеещите се лица всъщност пищяха в агония.

— Напред. — Гласът на Джулиън я изтръгна от унеса. — Кулата на Тъмния двор.

Ема погледна и за миг я връхлетя замайващ спомен: рисунката върху стената в стаята на Джулиън с кулата, обвита от трънливи храсти. Пред тях тъмносива кула се извисяваше от хълмовете и сенките. Виждаше се единствено върхът й. Около нея, покрита с остри шипове, които можеха да се различат дори от толкова далече, се издигаше внушителна стена от тръни.

* * *

— Е, това беше — каза Хелън със странно глух глас. Седеше начело на масата в библиотеката. Ейлийн се намръщи и сложи ръка на гърба й. — Заминаха.

Дру се опита да улови очите на Хайме, но той не гледаше към нея. Беше хвърлил любопитен поглед към Кит и Тай, а сега пристягаше каишките на раницата.

— Не може да си тръгнеш — каза Дру, мъничко отчаяно. — Сигурно си толкова уморен…

— Добре съм.

Все така не я поглеждаше. Дру се чувстваше окаяно нещастна. Не беше възнамерявала да го излъже. Просто никога не беше споменала възрастта си, защото се беше страхувала, че ще я помисли за глупаво хлапе. А после Марк му се беше разкрещял за това.

— Не, Дру има право. — Хелън се усмихна с усилие. — Остани поне за вечеря.

Хайме се поколеба. Докато той стоеше, въртейки нерешително връзките на раницата си, Кит и Тай минаха покрай него. Тай подхвърли, че щели да се качат на покрива, Кит помаха и те излязоха от библиотеката. Обратно в техния личен свят, помисли си Дру. Тай никога нямаше да я допусне в него… никога няма да допусне някой да заеме мястото на Ливи.

Не че Дру искаше това. Тя просто искаше да бъде приятелка с брат си. Така както Хелън просто иска да бъде приятелка с теб, обади се едно дразнещо гласче в главата й. Тя не му обърна внимание.

— Ейлийн готви много вкусно — каза вместо това.

Ейлийн направи физиономия, но тя не й обърна внимание. Хайме беше много слаб… по-слаб, отколкото когато го беше видяла в Лондон. Несъмнено беше гладен. Може би, ако успееше да го убеди да остане, би могла да му обясни…

Разнесе се звук като от тиха експлозия и Дру изписка. Един плик падна от тавана и тупна върху масата, а във въздуха се изви струйка дим.

— Адресирано е до теб, миличка — каза Хелън, подавайки плика на Ейлийн. — Ейлийн Пенхалоу, глава на Института.

Ейлийн се намръщи и го отвори. Лицето й се обтегна и тя прочете на глас:

Ейлийн Пенхалоу:

Съгласно решението, прието на последното заседание на Съвета, състояло се в Аликанте, влиза в сила Регистър на долноземците. Ръководители на институти, ваша отговорност е да се погрижите всички долноземци във вашия регион да бъдат регистрирани и да получат идентификационен номер. Ще ви бъде изпратен печат, който да използвате при регистрацията, с мастило, видимо единствено на магическа светлина.

Долноземците трябва да бъдат готови да покажат документите си във всеки един момент. Списъкът с всички регистрирани лица трябва да бъде представен на инквизитора. Пропускът да бъде сторено това може да доведе до отнемане на привилегии или призоваване обратно в Аликанте. Dura lex, sed lex. Законът е суров, но е закон. В тези смутни времена, на всички трябва да бъде търсена отговорност.

Благодаря ви за разбирането.

Хорас Диърборн

NB: Съгласно новата ни политика на търсене на отговорност, на всички глави на институти се съобщава, че предателите Диего Росалес, Дивя Джоши и Раян Мадуабучи очакват да бъдат осъдени в Гард за подпомагане бягството на издирван долноземец. Процесът ще се състои веднага щом Мечът на смъртните бъде изкован наново.

Разнесе се трясък. Хайме беше изпуснал раницата си. Друзила понечи да я вдигне, но той я изпревари.

— Това копеле Диърборн — каза с побелели устни. — Брат ми не е предател. Той е болезнено честен, добър… — Погледът му се плъзна по поразените лица наоколо. — Какво значение има? — прошепна. — Никой от вас не го познава.

Хелън понечи да се изправи.

— Хайме…

Той изхвърча от библиотеката. Миг по-късно Дру се втурна след него.

Беше бърз, но не познаваше къщата, нито начина, по който входната врата заяждаше. Настигна го, докато се мъчеше да я отвори.

— Хайме!

Той вдигна ръка.

— Недей. Трябва да вървя, Друзила. Той ми е брат, не разбираш ли?

— Знам. Но моля те, бъди внимателен. — Тя заровичка в колана си и му подаде нещо. Ръката й трепереше. — Вземи камата си. Нуждаеш се от нея повече, отколкото аз.

Той се взря в оръжието, което Дру държеше. Беше й го подарил, оставил го бе в стаята й в Лондонския институт, когато си тръгна. Златна ловджийска кама, гравирана с рози.

Улови нежно ръката й и затвори пръстите й над камата.

— Твоя е. Подарък.

— Означава ли това, че все още сме приятели? — попита Дру със слабичко гласче.

Мимолетната му усмивка беше тъжна. Дръпна бравата и този път вратата се отвори. Хайме се мушна през нея, минавайки покрай Дру, и изчезна в сенките.

— Дру? Добре ли си?

Дру се обърна, търкайки яростно парещите си очи. Не искаше да плаче пред Хелън… а наистина беше Хелън, застанала на най-долното стъпало на главното стълбище и вперила разтревожени очи в нея.

— Не е нужно да се безпокоиш за мен — каза с разтреперан глас. — Знам, че според теб е глупаво, но той беше първият ми истински приятел…

— Не мисля, че е глупаво!

Хелън прекоси стаята с бързи крачки. Гърлото на Дру я болеше така, че й беше трудно да говори.

— Струва ми се, че всички си отиват — прошепна тя.

Толкова отблизо, Хелън изглеждаше дори още по-слаба и хубава и миришеше на портокалов цвят. Ала за първи път не изглеждаше далечна, като звезда високо в небето. Изглеждаше притеснена, разтревожена и съвсем достъпна. Дори имаше петно от мастило върху ръкава си.

— Знам как се чувстваш. Толкова ми липсваше, докато бях на остров Врангел, че не можех да дишам. Непрекъснато мислех за всичко, което пропускам, как порастваш, всички малки неща, и когато те видях в Залата на Съвета, непрекъснато си мислех…

Дру се приготви да го посрещне.

— … колко си красива. Толкова много приличаш на мама. — Хелън подсмръкна. — Обичах да я гледам как се приготвя да излезе. Беше толкова бляскава, притежаваше такъв стил… единственото, което на мен ми идва на ума да облека, са дънки и тениска.

Дру я зяпна изумено.

— Аз ще остана — заяви Хелън яростно. — Никога вече няма да те изоставя.

Протегна ръце към Дру и тя кимна едва забележимо. Хелън я прегърна и я притисна до себе си. Дру опря чело до сестра си и най-сетне си позволи да си спомни как Хелън я взема на ръце, когато беше съвсем малка, как я върти, докато тя се смее, как връзва панделки в косата й и намира изгубените й обувки, забравени на плажа. Сега си пасваха различно от тогава, помисли си Дру, докато на свой ред обвиваше ръце около нея. Имаха различен ръст и очертания, бяха различни хора от онези, които бяха някога.

Ала въпреки че си пасваха по различен начин, все още си пасваха като сестри.

* * *

Изобщо не беше като пътуване с Портал, нямаше оглушителен шум, нито усещане, че те вдига торнадо и те завърта бясно. В един момент Кристина стоеше в библиотеката, в следващия беше насред зелена поляна, с Марк и Кийрън от двете й страни, и музика, изпълваща въздуха.

Марк свали ръка от рамото й, Кийрън също. Тя прибра артефакта в раницата си и я метна на гърба си, пристягайки презрамките, докато момчетата се оглеждаха удивено наоколо.

— Веселие — каза Марк невярващо, — озовали сме се насред веселие.

— Е, не точно насред — отбеляза Кийрън и строго погледнато, имаше право: намираха се в края на поляна, пълна с въртящи се, танцуващи фигури. Опънати бяха шатри, една от които, по-голяма от останалите, беше украсена с коприна.

— Мислех, че отиваме на Кръстопътя на Брам? — каза Кристина.

— Близо сме. — Кийрън посочи от другата страна на поляната и Кристина видя два пътя да се пресичат, заобиколени от огромни дъбове. — Мястото, където се срещат земите на светлите и тъмните елфи.

— Кой е Брам? — попита Кристина.

— Бил е кралят преди моя баща, много отдавна — отвърна Кийрън и посочи към южния път. — Ема и Джулиън ще дойдат оттам. Земите на светлите елфи. Всеки официален кортеж трябва да мине през кръстопътя.

— Значи, трябва да отидем там. Ще се наложи да минем през веселието. — Марк се обърна към Кийрън. — Дегизирай се, принц Кийрън.

Кийрън го изгледа мрачно. Кристина, която не искаше да губят никакво време, разкопча раницата му, извади навито на руло наметало и му го подаде. Кийрън го обви около себе си, вдигайки качулката.

— Дегизиран ли съм?

Кристина все още можеше да види синьо-черна коса под ръба на качулката, но се надяваше никой да не се загледа толкова отблизо. Направеха ли го, лесно щяха да забележат, че Кийрън е принц. Личеше си в стойката, в движенията, в изражението на лицето му.

Марк трябва да си беше помислил същото, защото се наведе, взе шепа кал и я втри решително в учуденото лице на Кийрън, оставяйки петна по бузата и носа му.

Кийрън определено не беше във възторг. Изгледа го сърдито.

— Направи го, защото ти хареса.

Марк се ухили като малко момченце и хвърли остатъка от калта настрани. Кийрън потърка носа си, все така гледайки сърдито. Но сега действително не приличаше толкова на принц.

— Престани — каза тя.

— Благодаря ти — рече Кийрън.

Кристина се усмихна и като грабна шепа кал, мацна малко върху другата му буза.

— Трябва да е равномерно.

Марк се разсмя, а Кийрън изглеждаше възмутен в продължение на няколко секунди, преди да се предаде и също да се разсмее.

— А сега да не губим повече време — заяви Кристина леко съжалително.

Искаше й се да можеха да останат тук заедно и да не се включат във веселието.

Само че нямаха избор. Поеха напред и се сляха с веселието, минавайки през място, където доста от танцьорите вече се бяха строполили изтощени на земята. Момче с размазана по лицето сребриста боя и бричове на райета седеше и се взираше в упоен унес в ръцете си, които размахваше бавно пред себе си. Минаха покрай езерце с гореща вода, обвито в мъгла. Хлъзгави тела се виждаха в дупките в парата. Кристина усети как бузите й пламват.

Продължиха напред и множеството се затвори около тях като ластарите на увивни растения. Изобщо не приличаше на веселието, което Кристина беше видяла предишния път, когато беше в земите на елфите. Онова бе многолюдно парти с танци. Това тук повече приличаше от картина на Бош. Група елфически мъже се биеха, горната половина на телата им, гола и хлъзгава от кръв, искреше на лъчите на слънцето. Едно келпи пируваше хищно с трупа на мъртво брауни, чиито отворени очи се взираха невиждащо в небето. Голи тела лежаха преплетени в тревата, крайниците им се движеха бавно. Гайди и цигулки пищяха, а въздухът миришеше на вино и кръв.

Минаха покрай великан, лежащ в безсъзнание в тревата. Огромното му тяло беше покрито със стотици пиксита, които се стрелкаха и танцуваха като разбушувано море. Не, даде си сметка Кристина, не танцуваха. Те…

Извърна поглед с пламнали бузи.

— Това е дело на брат ми. — Кийрън се взираше мрачно в най-голямата шатра, онази, която носеше герба на Тъмния двор. В нея беше поставен подобен на трон стол, украсен с пищна дърворезба, ала беше празен. — Принц Обан. Неговите веселия са прословути със своята продължителност и поквара. — Той се намръщи, когато групичка голи акробати в едно дърво наблизо задюдюкаха. — В сравнение с него Магнус Бейн прилича на целомъдрена монахиня.

Марк изглеждаше така, сякаш току-що бе чул, че има друго слънце, което е девет милиона пъти по-горещо от това на земята.

— Никога не си споменавал Обан.

— Срамувам се от него — отвърна Кийрън.

Един клон се счупи над главите им и на земята пред тях тупна кон с размерите на гоблин, носещ колан за жартиери. Имаше вълнени чорапогащи с бримки и златни предпазители за копита.

— Разбирам защо — отбеляза Марк, докато конят се отдалечаваше, като поскубваше трева и грижливо избягваше оплетените тела в храсталаците.

Танцьори минаха, въртейки се покрай Кристина, и образуваха обръч около едно украсено с панделки дърво, ала никой от тях не изглеждаше така, сякаш се забавлява. Лицата им бяха безизразни, очите им — широко отворени, ръцете им се мятаха. От време на време някой пиян елфически рицар издърпваше една от танцьорките от обръча и я смъкваше в тревата. Кристина потрепери.

От върха на дървото висеше клетка, в която имаше прегърбена фигура, бяла и слузеста като белезникав гол охлюв, тялото й беше надупчено като от шарка. Прилича на демон ейдолон в истинската си форма, помисли си Кристина. Но защо му бе на един елфически принц да държи демон ейдолон в клетка?

Изсвири рог. Музиката беше станала по-пронизителна, почти злокобна. Кристина отново погледна към танцьорите и изведнъж осъзна, че бяха омагьосани. Спомни си последния път, когато беше на елфическо веселие, как беше запленена от музиката, но сега не се чувстваше по този начин и благодари мълчаливо на Етернидад.

Чела бе за елфически веселия, където поканените смъртни били принуждавани да танцуват, докато костите на стъпалата им се раздробели на парченца, но не знаеше, че това бе нещо, което елфите причиняват и един на друг. Красивите млади момичета и момчета в кръга бяха принуждавани да танцуват до изнемога, горната част на телата им рухваше, докато краката им се движеха неуморно в ритъма.

Кийрън беше придобил мрачно изражение.

— Чуждата болка доставя удоволствие на Обан. Това са бодлите на неговите рози, отровата в цветовете на веселието и даровете му.

Кристина направи крачка към танцьорите, загрижена.

— Те всички ще умрат…

Кийрън я улови за ръкава, придърпвайки я към себе си и Марк.

— Кристина, недей. — Звучеше искрено притеснен за нея. — Обан ще ги остави да живеят, след като ги унижи достатъчно.

— Как може да си сигурен? — попита Кристина.

— Те са дворяни. Ще загази пред баща ми, ако ги убие всичките.

— Кийрън е прав — обади се Марк, лунните лъчи посребряваха косата му. — Не можеш да ги спасиш, Кристина. А ние не бива да се бавим тук.

Макар и неохотно, Кристина ги последва, докато те си пробиваха забързано път през множеството. Въздухът беше пълен със сладък, дразнещ гърлото пушек, който се смесваше с парата от езерцата, пръснати тук-там.

— Принц Кийрън. — Елфическа жена с коса като цвят на глухарче се приближи до тях. Носеше рокля от бели влакна, а очите й бяха зелени като стъбълца. — Идваш при нас предрешен.

Ръката на Марк се беше спуснала към колана с оръжията, ала Кийрън направи бърз успокояващ жест.

— Мога да ти имам доверие да опазиш тайната ми, нали?

— Ако ми кажеш защо един принц на тъмните елфи идва предрешен на веселието на брат си може би.

Зелените очи на жената бяха проницателни.

— Търся приятел — отвърна Кийрън.

Очите на жената се плъзнаха първо по Кристина, а после по Марк и устата й се разтегли в усмивка.

— Струва ми се, че вече имаш няколко.

— Достатъчно — заяви Марк. — Принцът ще продължи, без да бъде възпрепятстван.

— Сега, ако търсеше любовна отвара, би могъл да дойдеш при мен — продължи елфическата жена, без да обръща внимание на Марк. — Ала кой от тези двама нефилими обичаш? И кой от тях обича теб?

Кийрън вдигна предупредително ръка.

— Достатъчно.

— А, разбирам, разбирам. — Кристина се зачуди какво ли разбира. — Няма любовна отвара, която би могла да помогне с това. — Очите й танцуваха. — В земите на елфите може да обичаш и двамата и да бъдеш обичан от двамата. Не би имал никакви неприятности. Ала в света на Ангела…

— Казах, достатъчно! — Кийрън пламна. — Какво е нужно, за да сложиш край на този тормоз?

Елфическата жена се засмя.

— Целувка.

С подразнен вид, Кийрън наведе глава и я целуна лекичко по устните. Кристина усети как се напряга, стомахът й се сви. Не беше приятно усещане.

Даде си сметка, че до нея Марк също се беше напрегнал, но никой от тях не помръдна. Елфическата жена се отдръпна, намигна и потъна в множеството с лека стъпка.

Кийрън избърса устни с опакото на дланта си.

— Казват, че целувка от принц носи добър късмет — обясни. — Очевидно дори от принц, изпаднал в немилост.

— Не беше нужно да го правиш, Кийр — каза Марк. — Можехме да се отървем от нея.

— Не и без да се вдигне шум — отвърна Кийрън. — А подозирам, че Обан и хората му са някъде тук в множеството.

Кристина погледна към шатрата. Кийрън беше прав — все още беше празна. Къде беше принц Обан? Сред съвкупяващите се двойки в тревата? Отново поеха през поляната. Разноцветни лица изникваха от мъглата пред Кристина, разкривени в гримаси, веднъж дори й се стори, че зърва Мануел, и си спомни как Ема беше принудена да види баща си последния път, когато бяха тук. Потрепери и когато отново погледна, изобщо не беше Мануел, а елф с тялото на мъж и лицето на мъдра стара котка с примигващи златни очи.

— Нещо за пиене, лейди и господа? Пиво, което да ви охлади след танците? — каза елфът с котешко лице с мек, гукащ глас.

Кристина зяпна, връхлетяна от спомен. Марк й беше купил питие от този елф на веселието, където беше отишла с него. И тогава елфът държеше същия златен поднос с чаши върху него. Дори оръфаният му едуардиански костюм беше същият.

— Нищо за пиене, Том Тилдръм, кралю на котките. — Гласът на Кийрън беше остър, но очевидно познаваше елфа котка. — Трябва да открием кортеж на светлите елфи. Можеш да спечелиш няколко монети, ако ни заведеш до пътя.

Том изсъска ниско.

— Закъснели сте. Кортежът на кралицата мина оттук преди час.

Марк изруга и отметна качулката си назад. Кристина дори не можа да се изненада, че обикновено благият Марк ругае, имаше чувството, че в гърдите й беше зейнала дупка. Ема. Ема и Джулс.

— Дай ми нещо за пиене, Том — каза Марк и грабна чаша рубиненочервена течност от подноса.

Кийрън протегна възпиращо ръка.

— Марк! Знаеш, че не бива!

— Това е просто плодов сок — каза Марк, без да откъсва очи от Кристина.

Тя се изчерви и извърна поглед, докато той пресушаваше чашата. Миг по-късно се свлече на земята, а очите му се извъртяха назад.

— Марк! — ахна Кристина, хвърляйки се на земята до него.

Несъмнено беше в безсъзнание, но също така несъмнено дишаше. Всъщност похъркваше леко.

— Но това бе само плодов сок! — възмути се тя.

— Обичам да предлагам голям избор от напитки — каза Том.

Кийрън коленичи до Кристина. Качулката му беше паднала назад и Кристина видя тревогата върху лицето му, докато докосваше леко гърдите на Марк. Калните петна върху бузите му караха очите му да изпъкват.

— Том Тилдръм — каза с обтегнат глас. — Тук не е безопасно.

— Не и за вас, защото синовете на Тъмния крал са се вкопчили за гърлата като котки — отвърна Том Тилдръм, разкривайки за миг острите си резци.

— Значи, разбираш защо трябва да ни отведеш до пътя — каза Кийрън.

— И ако не го направя?

Кийрън се изправи на крака и въпреки мръсното му лице, от него се излъчваше властна заплаха.

— Тогава ще издърпам опашката ти, докато не завиеш от болка.

Том Тилдръм изсъска, а Кийрън и Кристина се наведоха и вдигнаха Марк помежду си.

— Елате с мен тогава и побързайте, преди принц Обан да е видял. Няма да му хареса, че ти помагам, принц Кийрън. Изобщо няма да му хареса.

* * *

Кит лежеше на покрива на Института, подложил ръце под главата си. Въздухът, долитащ откъм пустинята, топъл и мек като одеяло, гъделичкаше кожата му. Ако обърнеше глава на една страна, виждаше Малибу, низ от искрящи светлинки, проточил се по извивката на брега.

Това беше онзи Лос Анджелис, за който се пееше в песните, помисли си, и който показваха по филмите — море и пясък, и скъпи къщи, съвършено време и въздух, мек като прашец. Лос Анджелис, който той не познаваше, докато живееше с баща си в сенките на смога и небостъргачите в центъра.

Обърнеше ли глава на другата страна, виждаше Тай, черно-бяла фигура, кацнала на ръба на покрива. Ръкавите на суитшърта му бяха навити и той подръпваше оръфаните им крайчета с пръсти. Черните му ресници, бяха толкова дълги, че Кит виждаше как ветрецът ги раздвижва, сякаш полюшваше морска трева.

Усещането от това как сърцето му се обръща в гърдите му, вече бе толкова познато, че Кит дори не го поставяше под въпрос, нито се чудеше какво значи.

— Не мога да повярвам, че Хипатия се съгласи с плана ни — каза той. — Смяташ ли, че наистина възнамерява да го направи?

— Да — отвърна Тай, зареял поглед над океана. Облаци закриваха луната и океанът сякаш изтегляше светлината, поглъщайки я в черните си недра. По ръба му, там, където водата срещаше брега, минаваше бяла пяна, като панделка, която някой беше пришил. — В противен случай не би ни изпратила пари. Особено пък омагьосани пари.

Кит се прозя.

— Така е. Когато някой магьосник ти изпрати пари, знаеш, че е сериозен. Гарантирам ти, че ако не направим това, както обещахме, тя ще ни накара да й платим… ако не друго, то поне парите.

Тай сви колене до гърдите си.

— Проблемът е, че трябва да се срещнем с Барнабас, а той ни мрази. Вече се уверихме в това. Невъзможно е да се доближим до него.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да сключиш такава сделка — рече Кит.

За миг Тай придоби объркано изражение, а после се усмихна.

— Подробности, Уотсън. — Прокара ръка през косата си. — Навярно бихме могли да се дегизираме.

— Според мен е най-добре да помолим Дру.

— Дру? Защо Дру? — Изражението на Тай стана недоумяващо. — Да я помолим какво?

— Да ни помогне. Барнабас не я познава. А тя действително изглежда доста по-голяма, отколкото е в действителност.

— Не. Не Дру.

Кит си спомни лицето на Дру в библиотеката, докато говореше за Хайме. Слушаше ме и гледаше филми на ужасите заедно с мен, и се държеше така, сякаш онова, което казвам, е важно. Спомни си колко щастлива беше да се научи да използва шперц.

— Защо не? Можем да й имаме доверие. Тя е самотна и отегчена. Мисля, че би й харесало да я включим.

— Не можем да й кажем за Шейд. — Тай беше блед като луната. — Нито за Черната книга.

Така е — помисли си Кит. — Определено нямам намерение да посветя Друзила в план, който се надявам да се провали, преди да е дал резултат.

Надигна се и седна.

— Не, не… определено не. Би било опасно за нея да знае за… за онова. Ще й кажем просто, че се опитваме да се помирим с Пазара на сенките.

Тай извърна очи от Кит.

— Ти наистина харесваш Друзила.

— Мисля, че се чувства много самотна — отвърна Кит. — Това ми е познато.

— Не искам да се излага на опасност — каза Тай. — Не бива да бъде в опасност. — Той подръпна ръкавите си. — Когато Ливи се върне, ще й кажа, че искам веднага да направим парабатайската церемония.

— Мислех, че искаш да отидеш в Сколоманса? — рече Кит, без да се замисли.

Само ако можеше да види, че сега това не е невъзможно, пожела си Кит… и начаса се намрази, задето го беше помислил. Естествено, че Тай нямаше да иска да погледне на смъртта на Ливи като на каквото и да било освобождаване.

— Не — заяви Тай рязко. — Забрави ли, казах, че вече не искам да отида там. Освен това не можеш да имаш парабатай в Сколоманса. Такива са правилата. А правилата са важни.

Кит изобщо не искаше да се замисля за това колко правила нарушават в този миг. Тай очевидно беше потиснал мисълта за онова, което щеше да е нужно, за да съживят Ливи, но тези неща никога не сработваха съвършено. Подръпваше силно ръкавите си, а пръстите му трепереха лекичко.

Седнал малко зад него, Кит го докосна по рамото. Гърбът на Тай се изви, когато той се приведе напред, но не избегна допира.

— Колко прозорци има предната фасада на Института?

— Трийсет и шест — отвърна Тай. — Трийсет и седем, ако броиш тавана, но той е запечатан с хартия. Защо?

— Защото това харесвам у теб — каза Кит ниско и треперенето на Тай понамаля. — Защото забелязваш всичко. Не забравяш нищо. Не пропускаш нищо и никого.

* * *

Ема отново бе започнала да се унася в сън, докато нощта напредваше. Събуди се, когато конят й спря, и отметна лекичко качулката си назад, оглеждайки се наоколо.

Бяха стигнали до кулата. Съмваше се и на първите лъчи светлина единствената постоянна твърдина на Тъмния двор приличаше по-малко на стенописа на Джулиън и повече на нещо, излязло от кошмар. Плетът от тръни, който я ограждаше, по нищо не приличаше на скромни розови храсти. Бодлите имаха цвета на стомана и бяха дълги поне трийсет сантиметра. Тук-таме имаше нещо, което приличаше на огромни бели цветя. Стените на кулата бяха гладки и тъмни като антрацит, без нито един прозорец.

Дъхът на Ема оставяше дири в мразовития въздух. Тя потрепери и се уви по-плътно в пелерината на Пене, докато наоколо се надигаше мърморене, когато сънливият кортеж от светли елфи започна да се събужда. Момичетата зад нея бърбореха за това какви стаи и прием можеха да очакват от краля. До нея Джулиън беше неподвижен, държеше гърба си изпънат, качулката закриваше лицето му.

Разнесе се силно дрънчене, като звън на камбана, и когато погледна напред, Ема видя, че в трънливия плет има висока бронзова порта, чиито крила бавно се отваряха. От другата страна зърна вътрешен двор и висока черна арка, въвеждаща в кулата.

Рицари на тъмните елфи в черни плащове стояха от двете страни на портата и спираха всеки член на кортежа, преди да му позволяват да влезе в двора, където две редици тъмни елфи образуваха шпалир покрай пътеката, водеща към вратата на кулата.

Пъстроцветните звезди започваха да избледняват и в тяхното отсъствие светлината на изгряващото слънце хвърляше мътни златни сенки над кулата, мрачно красива като лъснато дуло на пистолет. Около плета имаше затревена равнина, прошарена тук-таме с групички глогини. Редицата светли елфи се люшна напред сред нисък ропот, надигнал се сред изобилието от коприна и кадифе, крила и копита. Момичетата върху червеникавокафявата кобила мърмореха: „Колко са бавни тук, в Нощния двор. Колко грубо е да ни карат да чакаме“.

Утринният въздух улови ръба на качулката на Ема, докато тя се обръщаше.

— Какво е това?

Едно от момичетата поклати глава.

— Кралят е подозрителен, естествено. Между двата Двора толкова отдавна цари вражда. Ездачите проверяват всеки гост.

Ема замръзна.

— Ездачите на Манан?

Другото момиче се разсмя.

— Сякаш има други!

Джулиън се приведе към Ема и каза ниско:

— Невъзможно е да минем през портата заедно с останалите, без Ездачите да ни разпознаят. Особено теб. Трябва да се махнем от тук.

Мястото, където Кортана обикновено висеше на гърба й, болеше като фантомен крайник. Беше убила един от Ездачите с меча си… немислимо бе да не я помнят.

— Съгласна. Някаква идея как да го направим?

Джулиън погледна нагоре и надолу по редицата елфи, които не ги свърташе на едно място. Тя се простираше от портата на кулата докъдето стигаше погледът в далечината.

— Не и в момента.

Някъде напред избухна спор. Дриадата в дървото се караше с двама гоблини. Всъщност дребни кавги като че ли избухваха навсякъде. От време на време някой елфически рицар се приближаваше лениво на коня си, за да въдвори ред, но никой като че ли не проявяваше особен интерес към това да опази спокойствието.

Ема се взираше тревожно към хоризонта. Съмваше се и много скоро светлината щеше да се усили, което надали щеше да подпомогне опита им да избягат. Биха могли да препуснат към портата, но стражите щяха да им препречат пътя, ако се насочеха към плета, или ако се опитаха да напуснат редицата, със сигурност щяха да бъдат забелязани.

В такъв случай приеми, че ще ви забележат, помисли си Ема. Обърна се към Джулиън и се изпъна властно.

— Фъргюс, глупак такъв! — сопна се. — Кралицата изрично нареди да яздиш в края на редицата!

„Какво?“ оформиха безмълвно устните на Джулиън.

Не помръдна и момичетата върху червеникавокафявата кобила се изкискаха.

Ема го удари леко по рамото и пръстите й се плъзнаха по гърба му изписвайки символ, който и двамата знаеха. Означаваше: Имам план.

— Заплесна се по дриадата, нали? — каза на глас и впи пети в хълбоците на Силвърмейн. Стреснат, конят тръгна в тръс. — Кралицата ще ти вземе главата заради това. Идвай!

Кикот се разнесе откъм близките феи, докато Ема обръщаше коня си и поемаше към края на процесията. След миг Джулиън я последва. Кикотът затихна зад тях, докато те яздеха в тръс покрай редицата. Ема не искаше да привлича ненужно внимание, като язди прекалено бързо.

За нейно облекчение, никой не проявяваше особен интерес. Докато те се отдалечаваха от кулата, редът в процесията на светлите елфи все повече се влошаваше. Образуваха се малки групички, които се шегуваха, смееха, играеха на карти. Никой от тях като че ли не го беше грижа дали напредват към кулата, още по-малко пък какво се случва наблизо.

— Насам — измърмори Джулиън.

Наведе се ниско над Уидоумейкър и конят препусна към групичка дървета наблизо. Ема стисна здраво юздите на кобилата си, която се втурна след него. Светът прелиташе край нея като неясно, размазано петно… тя галопираше, а това бе като да лети, копитата на коня сякаш едва докосваха земята. Ема затаи дъх. Беше като ужаса и свободата на това да бъде в океана, оставена на милостта на нещо много по-силно от нея. Качулката й падна назад и вятърът я връхлетя, развявайки русата й коса като знаме.

Спряха от другата страна на дърветата, където елфите не можеха да ги видят. Ема погледна към Джулиън, останала без дъх. Бузите му бяха почервенели от студения въздух. Зад него хоризонтът се бе превърнал в ярко злато.

— Браво на нас — каза той и Ема не можа да потисне усмивката си, докато скачаше от гърба на Силвърмейн.

— Ангелската ни магия може и да не действа тук, но все още сме ловци на сенки.

Джулиън също слезе от седлото.

Не беше нужно да изричат на глас, че не могат да задържат конете. Ема потупа леко Силвърмейн по хълбока и кобилата препусна към изсветляващия хоризонт. Тя може да се прибере сама у дома.

Уидоумейкър изчезна след нея като тъмно петно, а Ема и Джулиън се обърнаха към кулата. Дългите сенки на зората се проточваха върху тревата. Кулата се издигаше пред тях, а високият плет я опасваше като смъртоносна огърлица.

Ема погледна неспокойно тревата между техните дървета и плета. Нямаше никакво прикритие и макар че бяха скрити от портата, всеки, който гледаше от кулата, щеше да ги види да се приближават.

Джулиън се обърна към нея, отмятайки качулката си. Вече нямаше значение, предположи Ема, дотук беше с преструвката, че е Фъргюс. Косата му беше разрошена и овлажняла от пот заради качулката. Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Не можем да се притесняваме за прикритие. Ще трябва да рискуваме, докато стигнем до плета.

Пъхна ръка в нейната и Ема трябваше да положи усилие да не подскочи. Дланта му беше топла до нейната, той я притегли към себе си и двамата поеха през тревата.

— Гледай към мен — каза Джулиън ниско. — Елфите са романтични по свой си начин.

Ема осъзна със сепване, че се преструват на двойка, излязла на романтична разходка в светлината на утрото. Раменете им се докоснаха и тя потрепери, макар слънцето да се издигаше все по-високо над тях.

Хвърли кос поглед към Джулиън: изобщо не приличаше на някой, излязъл на романтична разходка — очите му бяха нащрек, челюстите му — стиснати. Приличаше на статуя на самия себе си, изваяна от някой, който не го познаваше много добре, който никога не беше виждал искрите в очите му, които той пазеше единствено за семейството си, не бе виждал усмивката, която някога пазеше единствено за Ема.

Бяха стигнали до плета. Той се издигаше над тях — непроходими, гъсто оплетени ластари — и Ема извади ръката си от тази на Джулиън, поемайки си рязко дъх. Отблизо плетът изглеждаше така, сякаш бе направен от лъскава стомана, бодили стърчаха навсякъде под всевъзможни ъгли. Някои бяха с дължината на мечове. Онова, което Ема беше взела за цветя, бяха избеляващите скелети на онези, които се бяха опитали да се покатерят по стената, предупреждение за бъдещи натрапници.

— Май ще се окаже невъзможно — каза Джулиън, поглеждайки нагоре. — Може да изчакаме до падането на нощта и да се опитаме да се промъкнем през портата.

— Не можем да чакаме толкова дълго… сега едва се зазорява. Трябва да спрем кралицата.

Ема извади кама от колана си. Не беше Кортана, но все пак беше нефилимска стомана, дълга и остра. Допря острието до един от бодлите и започна да реже под ъгъл. Очаквала бе съпротива, ала не срещна такава. Сряза бодила съвсем лесно, оставяйки чукан, от който капеше сивкава мъзга.

— Гадост. — Тя изрита падналия бодил настрани. Особена миризма, приглушена и зелена, се надигна от наранения плет. Ема си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се пребори с обзелото я безпокойство. — Добре. Ще си прорежа път навътре. Виждам кулата между стъблата.

Така беше. Толкова отблизо погледнат, беше ясно, че плетът не беше солидна стена, между ластарите имаше дупки, достатъчно големи, за да може през тях да бъде напъхано човешко тяло.

— Ема… — Джулиън като че ли понечи да протегне ръка към нея, но после я отпусна. — Това не ми харесва. Не сме първите, опитали се да проникнат през плета.

Той посочи скелетите наоколо, махвайки с брадичка.

— Но сме първите ловци на сенки — заяви Ема с дързост, каквато не изпитваше, и отново се залови да сече плета.

Тръните се сипеха около нея като дъжд. Светлината започна да отслабва, колкото по-навътре в плета проникваше, беше широк колкото лента на магистрала и ластарите се преплитаха над нея, оформяйки заслон срещу слънчевите лъчи. Стори й се, че чува Джулиън да я вика, ала гласът му беше приглушен. Погледна изненадано назад… и настръхна от ужас.

Плетът се беше затворил зад нея като вода. Беше заобиколена от дебела зелено-сива стена, покрита със смъртоносни шипове. Замахна като обезумяла срещу най-близкия бодил, но камата отскочи с дрънчене, сякаш бе срещнала стомана.

Остра болка я жегна в гърдите. Ластарите се движеха, приближавайки се бавно към нея. Острият връх на един от тях прониза китката й и тя дръпна ръка, изпускайки камата, имаше други в раницата си, но бе невъзможно да се добере до тях. Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато ластарите връхлитаха отгоре й. Зърна бели петна между тях, докато те се движеха — други жертви, пленени в сърцето на стената от плет.

Върхът на един от бодлите одра бузата й и по лицето й шурна кръв. Дръпна се назад и в гърба и раменете й се забиха още бодли. Ще умра, помисли си и ужас се спусна като черна пелена над ума й.

Ала ловците на сенки не биваше да се страхуват. В мислите си тя помоли за прошка родителите си, своя парабатай, приятелите си. Винаги бе вярвала, че ще умре в битка, не премазана от хиляда остриета, сама и без Кортана в ръка.

Усети убождане в гърлото и се завъртя, мъчейки се да се отскубне от агонията. Чу Джулиън да вика името й…

Нещо се удари в дланта й и пръстите й се сключиха инстинктивно около него — тялото й беше разпознало дръжката на меч, още преди умът й да осъзнае какво държи.

Меч. Меч с бяло острие, сякаш къс, отрязан от луната. Позна го начаса от илюстрациите в старите книги: това беше Дюрендал, мечът на Роланд, братът острие на Кортана.

Нямаше време да задава въпроси. Замахна срещу тръните, а Дюрендал беше неясно сребристо петно. Разнесе се писък — като рязко изкривен метал, — докато Дюрендал прерязваше тръни и ластари. Плисна мъзга, щипейки отворените й рани, ала Ема не я беше грижа, замахваше отново и отново, мечът беше като трион в ръката й и стъблата се сипеха около нея. Плетът се гърчеше, сякаш от болка, и ластарите започнаха да се отдръпват, като че ли се страхуваха от Дюрендал. Отвори се път, както пред нея, така и зад нея, като разделянето на Червеното море, и тя притича през тесния отвор между стъблата, викайки на Джулиън да я последва.

Изскочи от другата страна, в свят от цветове, светлина и шум: зелена трева, синьо небе, далечните звуци на процесията, отиваща към кулата. Падна на колене, все така стискайки Дюрендал. Ръцете й бяха хлъзгави от кръв и мъзга; дишаше тежко, от разкъсаната й туника течеше кръв.

Сянка потъмни небето над нея. Джулиън. Коленичи насреща й, лицето му беше бяло като платно. Улови я за раменете и Ема трябваше да положи усилие, за да не потръпне. Да почувства ръцете му върху себе си и да види изражението върху лицето му, си заслужаваше болката.

— Ема. Това беше невероятно. Как…?

Ема вдигна меча.

— Дюрендал дойде при мен. — Кръв от раните й покапа по острието, докато то заблещука и започна да избледнява. Само след миг държеше въздух, пръстите й бяха все така извити там, където се намираше златната дръжка преди малко. — Имах нужда от Кортана и той ми изпрати Дюрендал.

— „Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал“ — промълви Джулиън. — Побратимени остриета. Интересно.

Пусна раменете й и откъсна парче плат от ръба на туниката си. Направи го на топка и го притисна до раната на бузата й с учудваща нежност.

Радост се разля по нея, по-ярка от болката. Знаеше, че не е в състояние да я обича, но в този момент й се струваше, че е така.

* * *

— Мамо? — повика Ейлийн. — Мамо, там ли си?

Хелън присви очи. Седеше на писалището в кабинета в Института с Ейлийн до себе си. Джия като че ли се опитваше да се появи като проекция върху далечната стена, но за момента беше само треперлива сянка, като образ, сниман с ръчна камера.

— Мамо! — възкликна Ейлийн, видимо подразнена. — Ще се появиш ли, ако обичаш? Наистина трябва да говорим с теб.

Образът на Джия стана по-отчетлив по краищата. Сега вече Хелън можеше да я види, все още в консулските си дрехи. Изглеждаше изпита, почти плашещо слаба.

Стената все още се виждаше зад нея, но беше достатъчно плътна, та Хелън да може да разчете върху лицето й същото раздразнение като това, изписано върху лицето на дъщеря й.

— Не е лесно да се появиш като проекция от Гард — каза тя. — Можехме да се чуем по телефона.

— Исках да те видя. — Гласът на Ейлийн потреперваше леко. — Трябва да знам какво става с този Регистър. Как може Съветът да приеме подобен боклук?

— Хорас… — започна Джия.

Гласът на Ейлийн се прекърши.

— Къде беше, мамо? Как можа да позволиш това да се случи?

— Не съм позволила да се случи — отвърна Джия. — Хорас ме излъга. За същата сутрин беше уговорена важна среща. Среща със сестра Клеофа за Меча на смъртните.

— Поправиха ли го? — попита Ейлийн, вниманието й беше временно отвлечено.

— Нямат никакъв напредък. Мечът бе изкован от ангели, не от хора, и може би единствено ангел е в състояние да го изцели. — Джия въздъхна. — Очакваше се Хорас да ръководи най-обикновено заседание за граничните патрули, докато аз бях в Елмазената цитадела. Вместо това се е превърнало във фиаско.

— Просто не мога да разбера как е успял да убеди хората, че е добра идея — каза Хелън.

Джия бе започнала да крачи, сянката й трепкаше нагоре и надолу по стената като кукла на конци, която някой дърпаше по сцената напред и назад.

— Хорас изобщо не трябваше да се заема с политика. Би трябвало да направи кариера в театъра. Разпалил е най-големите страхове на всички. Изпратил е шпионин в земите на елфите и когато той срещнал лоша участ, заяви, че е бил убито невинно дете. Заявил, че Кийрън накарал Саманта Ларкспиър да полудее…

— Марк каза, че е полудяла, защото е паднала в басейна в Кухината, докато членовете на Кохортата измъчвали Кийрън — възмути се Хелън. — Тя се опитала да убие него.

Джия придоби мрачно-развеселено изражение.

— Да питам ли изобщо къде е Кийрън сега?

— Върна се в царството на феите — рече Ейлийн. — А сега ще ми кажеш ли къде е Хорас, та да го фрасна по-силно, отколкото го е цапардосвал който и да било през живота му?

— Това няма да помогне — каза Джия. Двете с Ейлийн често водеха този разговор. — Трябва да помисля как да предприема конструктивни стъпки, с които да поправя нанесената от него вреда.

— Защо е арестувал децата от Сколоманса? — попита Хелън. — Според Марк Раян, Дивя и Диего са най-свестните от центурионите.

— За да ги превърне в пример за назидание. „Така стана, когато помагате на долноземците.“

— Не можем да регистрираме хората — каза Ейлийн. — Нечовешко е. Това ще кажа на Клейва.

Проекцията на Джия се разми сърдито по краищата.

— Да не си посмяла. Не чу ли какво казах току-що? Диърборн е вдигнал мерника на Хелън заради елфическата й кръв. Ще се озовете в затвора, а на вашето място ще бъде поставен някой по-податлив на влияние. Трябва поне да изглежда така, сякаш се подчинявате.

— И как да го направим? — Хелън открай време мъничко се страхуваше от своята тъща консул. Все й се струваше, че на Джия не може да й е приятно, че дъщеря й беше избрала да се ожени за жена, още по-малко пък такава с елфическа кръв във вените. Джия с нищо, нито с дума, нито с действия, не беше показала, че е разочарована от избора на Ейлийн, но Хелън не успяваше да се отърве от това чувство. И все пак сега не можа да се въздържи да не каже: — От долноземците се очаква да дойдат в светилището, а ние трябва да предадем регистрациите на Клейва.

— Знам, Хелън — рече Джия. — Само че не може да пренебрегнете заповедта. Хорас ще следи дали Лосанджелиският институт ще покрие квотата си. Току-що си ви върнах. Няма да ви изгубя отново. Умни сте. Намерете начин да заобиколите заповедта за регистриране, без да я пренебрегнете.

Въпреки всичко, за миг Хелън усети прилив на щастие, Вас, казала бе Джия. Сякаш й бе липсвала не само Ейлийн, но и тя.

— Има и нещо обнадеждаващо — продължи Джия. — Бях със сестра Клеофа, когато научихме новината, и тя беше бясна. Железните сестри определено са на наша страна. Те могат да бъдат наистина страшни, когато поискат. Не мисля, че на Хорас ще му хареса да му бъдат врагове.

— Мамо — каза Ейлийн. — С татко трябва да се махнете от Идрис. Ела тук за известно време. Там не е безопасно.

Хелън улови ръката на Ейлийн и я стисна, защото знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Не мога просто да си тръгна — каза Джия, звучаща не като майката на Ейлийн, а като консула на Клейва. — Не мога да изоставя хората ни. Заклех се да защитавам нефилимите и това означава да устоя на тази буря и да направя всичко по силите си, за да отменя стореното от Хорас… да извадя онези деца от затвора в Гард… — Джия погледна през рамо. — Трябва да вървя. Но не забравяйте, момичета… Съветът в по-голямата си част е добър, също като сърцата на повечето хора.

И с тези думи тя изчезна.

— Ще ми се да го вярвах — каза Ейлийн. — Ще ми се да разбирах как може да мисли така след всичкото това време като консул.

Звучеше ядосана на Джия, ала Хелън знаеше, че не е така.

— Майка ти е умна. Всичко с нея ще бъде наред.

— Надявам се. — Ейлийн сведе поглед към ръцете им, преплетени върху бюрото. — А сега трябва да измислим как да регистрираме хората, без да ги регистрираме наистина. План, който не включва да фрасна един на Хорас. Защо никога не мога да направя онова, което искам?

Независимо от всичко, Хелън се разсмя.

— Всъщност имам идея. И ми се струва, че ще ти хареса.

* * *

Гледан от поляната, пътят под тях приличаше на бяла панделка между дърветата. Луната над главите им, уловена между клоните, хвърляше достатъчно светлина, та Кристина да види ясно поляната: заобиколена от гъсти глогини, тревата под краката им беше мека и хладна, влажна от росата. Беше постлала одеялото на Марк и той беше потънал в сън, свит на една страна върху него, със зачервени бузи.

Кристина седеше до него, протегнала крака пред себе си във влажната от роса трева. Кийрън беше наблизо, облегнат на дънера на един глог. Звуците на веселието долитаха до ушите й, носещи се в свежия въздух.

— Не така очаквах да се развият нещата след пристигането ни в царството на феите — заяви Кийрън, приковал поглед в пътя под тях.

Кристина отметна косата на Марк от лицето му. Кожата му беше трескаво гореща и тя подозираше, че е страничен ефект от напитката, каквато и да бе тя, която елфът котка му беше дал.

— Колко дълго ще бъде в безсъзнание според теб?

Кийрън се обърна и опря гръб на дървото. В мрака лицето му беше карта от черно-бели сенки. Беше потънал в мълчание от мига, в който бяха стигнали на полянката и бяха сложили Марк да спи. Кристина можеше само да гадае за какво мисли.

— Още около час вероятно.

Кристина имаше чувството, че оловна тежест притиска гърдите й.

— Всеки миг, който прекарваме в чакане, ни отдалечава все повече от Ема и Джулиън — каза тя. — Не виждам как изобщо бихме могли да ги настигнем.

Кийрън протегна ръце пред себе си. Гъвкави елфически ръце с дълги пръсти.

— Бих могъл отново да повикам Уиндспиър — каза малко колебливо. — Достатъчно бърз е, за да ги настигне.

— Не звучиш така, сякаш тази идея ти харесва особено — отбеляза Кристина, но Кийрън просто сви рамене.

Отдръпна се от дървото и се приближи до Марк, навеждайки се, за да подпъхне крайчеца на одеялото под рамото му. Кристина го гледаше замислено. Уиндспиър беше жребец на принц, помисли си. Тук, в царството на феите, щеше да привлече внимание. Напълно бе възможно да издаде присъствието на Кийрън и да го изложи на опасност. Въпреки това той изглеждаше готов да го повика.

— Не Уиндспиър — рече тя. — Дори с него… какво бихме могли да направим, да се опитаме да ги грабнем от кортежа ли? Ще ни забележат, а си помисли за опасността за Марк, за Джулс и Ема.

Кийрън опъна одеялото над рамото на Марк и се изправи.

— Не знам. Нямам отговори. — Той се уви в наметката си. — Но си права. Не можем да чакаме.

Кристина вдигна очи към него.

— Не можем и да изоставим Марк.

— Знам. Смятам, че трябва да ме оставиш да продължа сам. Ти остани тук с Марк.

— Не! — възкликна Кристина. — Не, няма да отидеш сам. И не без артефакта. Това е единственият ни начин да си тръгнем от тук.

— Няма значение. — Кийрън се наведе, за да вдигне чантата си. — Няма значение какво ще се случи с мен.

— Разбира се, че има значение!

Кристина се изправи и потръпна — краката й бяха изтръпнали. Въпреки това забърза след Кийрън, накуцвайки леко.

Докато го настигне, Кийрън беше стигнал до края на поляната. Улови го за ръката и пръстите й се впиха в плата на ръкава му.

— Кийрън, спри.

Той се подчини, но не погледна към нея. Взираше се към пътя напред и веселието от другата му страна.

— Защо ме възпираш? — попита с далечен глас.

— Да тръгнеш сам по този път, е опасно, особено за теб.

Кийрън като че ли не я чу.

— Когато докоснах водата в Сколоманса, почувствах объркването и болката, която ти причиних.

Кристина го зачака да продължи, но той не каза нищо друго.

— И?

— И? — повтори Кийрън невярващо. — И не мога да го понеса! Това, че те нараних по този начин, че нараних теб и Марк по този начин… не мога да го понеса.

— Но трябва — заяви Кристина и устните на Кийрън се разтвориха в учудване.

— Какво?

— Това означава да имаш душа, Кийрън, и сърце. Ние всички се препъваме в мрака и си причиняваме болка един на друг, и се опитваме да изкупим вината си, доколкото можем. Всички сме объркани.

— Тогава ме остави да изкупя вината си. — Нежно, но твърдо, той свали ръката й от ръкава си. — Остави ме да тръгна след тях.

Пое надолу по хълма, но Кристина го последва, препречвайки му пътя.

— Не… не бива…

Опита се да я заобиколи. Тя отново се изпречи пред него.

— Остави ме да…

— Няма да ти позволя да рискуваш живота си! — извика тя и сграбчи предницата на ризата му с две ръце, платът бе грапав под пръстите й.

Чу го да изпуска дъха си от изненада.

Трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите. Те искряха — черно и сребърно, далечни като луната.

— Защо не? — попита.

Кристина усещаше топлината му през ленената риза. Имаше време, когато го мислеше за крехък, ефимерен като лунните лъчи, но сега знаеше, че е силен. Виждаше отражението си в тъмното му око, сребърното бе огледало на звездите. Върху лицето му имаше умора, която говореше за болка, но и за твърдост, по-красива от хармонията на чертите. Нищо чудно, че Марк се беше влюбил в него в Лова.

— Може би ти не си объркан — прошепна. — Но аз съм. Толкова много ме объркваш.

— Кристина — отвърна той също с шепот.

Докосна леко лицето й и тя се притисна в топлината на ръката му. Пръстите му се плъзнаха по бузата до устните й, връхчетата им проследиха очертанията им, очите му бяха полузатворени.

Кристина обви ръце около врата му и той я притегли към себе си, устните им се сляха толкова бързо, че бе невъзможно да се каже кой кого целуна пръв. Беше изгарящо: вкусът му върху устните й, гладката му кожа там, където я докосваше, плъзнала пръсти под яката на наметката му. Устните му бяха нежно грапави, меки, но корави, отпиваха от нейните, сякаш бе дъхаво вино. Ръцете й откриха косата му и се заровиха в меките къдри.

— Милейди — прошепна той до устните й и тялото й потрепери от звука на гласа му. — Лейди на розите.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, следвайки извивките и мекотата му, и тя се изгуби в горещината и огъни, в усещането му до себе си, така различно от Марк, но също толкова прекрасно. Улови я през кръста и я притисна към себе си, и силна тръпка разтърси тялото й, беше толкова топъл и човешки, и съвсем не далечен.

— Кийрън — промълви и гласът на Марк отекна в главата й, изричащ името му: Кийр, Кийрън, тъмни мой.

Спомни си как Марк и Кийрън се целуват в пустинята и почувства тръпка дълбоко в костите си.

— Какво става?

Беше гласът на Марк… не само в главата й, а прорязал нощта и мъглата на желанието. Кристина и Кийрън се отдръпнаха рязко един от друг, при което едва не се препънаха, и Кристина се взря в Марк, сребристозлатен силует в мрака, който примигваше насреща им.

— Марк.

Гласът Кийрън прозвуча пресекливо.

Изведнъж поляната бе обляна от светлина. Марк вдигна ръка, отдръпвайки се от неочакваното неестествено сияние.

— Марк! — повтори Кийрън и този път гласът му пресекна от тревога.

Тръгна към Марк, дърпайки Кристина след себе си, ръката му все още беше в нейната. Събраха се в средата на поляната тъкмо когато отряд елфически стражи изскочиха измежду дърветата с факли, грейнали в нощта.

Предвождаше ги Мануел Вилялобос. Кристина зяпна потресено. Беше облечен в ливрея като техните: туника със символа на прекършената корона над трон. Русолявата му коса бе разрошена, усмивката му бе леко маниакална. На гърлото му проблясваше медальон като този, който Кристина носеше винаги.

— Принц Кийрън — каза, докато стражите обграждаха Кийрън, Марк и Кристина. — Брат ти Обан толкова ще се зарадва да те види.

Ръката на Кийрън беше върху дръжката на меча му.

— За пръв път ще му е — заяви с равен глас. — Никога не се е радвал да ме види.

— Какво нравиш тук, Мануел? — попита Кристина и той се обърна към нея с подигравателна усмивка.

— Тук съм по работа. За разлика от теб.

— Не знаеш защо съм тук — сопна се тя.

— Очевидно като курвата на елф и нечистокръвния му любовник. Интересно занимание за един ловец на сенки.

Мечът на Марк проблесна във въздуха, докато изскачаше от ножницата му, и Марк се нахвърли върху Мануел, който отскочи назад, изкрещявайки заповед на елфическите стражи. Те се хвърлиха напред. Кристина едва имаше време да извади балисонга си и да замахне, оставяйки дълга рана върху гърдите на страж с лилава коса, прошарена със сини нишки.

Марк и Кийрън вече се биеха, стиснали мечове в ръка. Изглеждаха смъртоносни и се движеха с красива скорост: неколцина стражи паднаха с викове на болка, а Кристина добави още двамина към купчината ранени.

Само че противникът бе твърде многоброен. През сиянието на факлите и проблясването на мечове Кристина видя Мануел, облегнат на едно дърво. Уловил погледа й, той се ухили и направи мръсен жест. Очевидно не се притесняваше за това кой ще победи.

Марк изкрещя. Трима стражи бяха сграбчили Кийрън, който се бореше, докато те извиваха ръцете му зад гърба. Други двама се приближаваха към Марк, а трети скочи към Кристина. Тя заби балисонга си в рамото му и заобиколи свличащото се тяло, за да отиде при Марк и Кийрън.

— Завържете ги! — извика Мануел. — Принц Обан ще ги отведе на разпит при краля! Не ги наранявайте! — Широка усмивка се разля по лицето му. — Кралят иска да го направи сам.

Очите на Кристина срещнаха тези на Марк, докато двама стражи го сграбчваха. Той поклати трескаво глава, надвивайки шума:

— Кристина! Използвай артефакта! Върви!

Кристина поклати глава (Не мога да ви изоставя, не мога), но в този миг очите й паднаха върху Кийрън, който я гледаше с неприкрита надежда и молба. Разчела погледа му, тя се хвърли към раницата си на земята.

Неколцина от стражите на Обан се втурнаха към нея с протегнати оръжия, докато Мануел крещеше да я спрат. Кристина бръкна в раницата и грабна артефакта. Повиквайки на помощ цялата си воля, тя се съсредоточи върху единствения човек, който според нея би могъл да им помогне.

Заведи ме при него. Заведи ме при него.

Полянката изчезна миг преди стражите да стигнат до нея.