Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (22)

22.
Зли и добри

Градът на тишината беше изоставен, изпълнен с ехото на отминали сънища и шепот. Факлите, горящи по стените, хвърляха златисто сияние по колоните от кости и мавзолеите от родолит и бял ахат.

Ема вървеше, без да бърза, между костите на мъртвите. Знаеше, че би трябвало да е разтревожена, може би дори да бърза, ала не можеше да си спомни защо, нито какво търси. Знаеше, че носи бойно облекло, черно и сребърно като нощното небе. Тропотът на тежките й ботуши по мраморния под беше единственият звук в Града.

Мина през позната стая с висок, сводест таван. Мрамор в най-различни цветове образуваше фигури, прекалено сложни, та окото й да ги обхване. Върху пода имаше два преплетени кръга: именно тук двамата с Джулиън бяха станали парабатаи.

Отвъд тази стая се намираше Звездната зала. Параболичните звезди блещукаха по пода, Мечът на смъртните висеше с върха надолу зад базалтовата маса, сякаш я чакаше. Тя го взе и откри, че е лек като перце. Прекоси стаята и стъпи в квадрата на Говорещите звезди.

— Ема! Ема, аз съм, Кристина.

Хладна ръка държеше нейната. Тя се мяташе в леглото, а изгаряща болка раздираше гърлото й.

— Кристина — успя да прошепне с пресъхнали, напукани устни. — Скрий Меча. Моля те, моля те, скрий го.

Чу се силно изщракване. Под нея подът се отвори по протежение на невидима линия — два мраморни блока, плъзнали се плавно настрани, разкривайки квадратно пространство, където имаше каменна плоча, върху която грубо беше нарисувана парабатайска руна. Не беше изящна, нито красива, но излъчваше мощ.

Стиснала дръжката на Мелартак, Ема го стовари върху плочата. Острието я строши и тя политна назад в облак от прах и могъщество.

Разкъсана е — помисли си. — Връзката е разкъсана.

Вече не усещаше нито радост, нито облекчение. Единствено страх, докато един глас прошепваше името й: „Ема, Ема, как можа?“.

Обърна се и видя Джем в одеждите си на Мълчалив брат. Червено петно бавно се разливаше по гърдите му. Свлече се и тя изкрещя…

— Ема, говори с мен. Ти си добре. Джулиън е добре.

Кристина звучеше така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

Ема знаеше, че е в легло, но имаше чувството, че масивни вериги са оковали ръцете и краката й. Бяха прекалено тежки. Около нея се издигаха и спадаха гласове, разпозна този на Марк, както и гласа на Хелън.

— Какво е станало с тях? — попита Хелън. — Появиха се само няколко секунди след вас, но в съвсем различни дрехи. Не разбирам.

— Нито пък аз. — Марк звучеше отчаян. Ема почувства как я погали по косата. — Ема, къде бяхте?

Ема стоеше пред сребърното огледало и се взираше в отражението си: бледа коса, кожа, покрита с руни, всичко това й беше познато, ала очите й имаха убития червен цвят на луната в Туле.

В следващия миг пропадаше през вода. Зърна огромните чудовища на дълбините с акулени перки и змийски зъби, а после видя Аш да се издига във водата, черните му крила, проблясващи в златно и сребристо… и чудовищата се отдръпнаха в страх.

Събуди се с дрезгав вик, борейки се с водораслите, които я теглеха надолу, в дълбините на водата… и осъзна, че се бори с чаршафите, оплетени около тялото й. Падна назад, мъчейки се да си поеме въздух. Ръце легнаха върху раменете й, а после отметнаха косата й назад, мек глас изричаше името й.

— Ема — каза Кристина. — Ема, всичко е наред. Това е просто сън.

Ема отвори очи. Намираше се в стаята си в Института, боядисана със синя боя, с познатата рисунка на стената — лястовици, летящи над кулите на замък, слънчева светлина струеше през отворените прозорци. До ушите й достигаше шумът на морето, музика долиташе от друга стая.

— Кристина — прошепна Ема. — Толкова се радвам, че си ти.

Кристина изхълца и се хвърли на врата й, прегръщайки я с всичка сила.

— Толкова съжалявам — каза. — Толкова съжалявам, че си тръгнахме от Земите на феите без теб, не можех да мисля за нищо друго. Никога, никога не биваше да те оставям…

Сякаш от много далече, Ема си спомни Двора на тъмните феи. Пламъците, отрязали пътя им към Кристина и останалите, как й беше кимнала в знак да спаси себе си, другите.

— Тина! — възкликна тя, потупвайки приятелката си по гърба. Гласът й беше дрезгав, гърлото й дращеше. — Всичко е наред, аз ти казах да вървиш.

Кристина се отдръпна лекичко назад, носът и очите й бяха порозовели.

— Но къде отидохте? И защо непрекъснато ме наричаше Розата на Мексико?

Тя сбърчи озадачено чело и Ема издаде нещо средно между смях и ахване.

— Имам да ти казвам толкова много. Но първо трябва да знам… — Тя улови ръката на Кристина. — Всички ли са живи? Джулиън, останалите…

— Разбира се! — Кристина изглеждаше ужасена. — Всички са живи. Всички.

Ема стисна ръката на Кристина и я пусна.

— Какво причини морът на Магнус? Закъсняхме ли?

— Странно, че попита за това. Алек и Магнус пристигнаха вчера. — Кристина се поколеба. — Магнус изобщо не е добре. Много е болен. Поддържаме връзка със Спираловидния лабиринт…

— Но те все още смятат, че са лей-линиите.

Ема понечи да стане, но й се зави свят и бе принудена да се облегне на възглавниците, дишайки тежко.

— Не, не. Аз осъзнах, че е морът в Земите на феите. Ема, не се опитвай да станеш…

— Ами Даяна? — попита Ема. — Тя беше в Идрис…

— Вече не е там. — Кристина придоби мрачен вид. — Това е друга дълга история. Но тя е добре.

— Ема!

Вратата се отвори рязко и Хелън нахълта вътре с разрошена руса коса и разтревожени очи. Хвърли се да я прегърне и Ема почувства как отново й се завива свят, спомни си Туле и как Хелън бе разделена завинаги от семейството си. Никога нямаше да прости на Клейва, задето я бяха заточили на остров Врангел, но поне сега бе с тях. Поне това бе свят, в който бе възможно да се изгубиш, а после да се върнеш.

Хелън не я пусна, докато Ема не размаха ръце, за да покаже, че не й стига въздух. Кристина се засуети около нея, когато тя отново се опита да стане и успя да седне, подпряна на възглавниците, тъкмо когато стаята се препълни с появата на Ейлийн, Дру, Тави, Джейс и Клеъри.

— Ема! — възкликна Тави и без да се съобразява с правилата на болничните стаи, се метна върху леглото.

Ема го прегърна нежно и разроши косата му, докато останалите се събираха около леглото й. Чу Джейс да пита Кристина дали вече говори и дали изглежда с всичкия си.

— Избръснал си се. — Тя го посочи. — Значително подобрение.

Последваха оживени прегръдки и възклицания. Клеъри беше последна, усмихвайки й се така, както й се беше усмихнала някога пред Залата на Съвета, когато се бяха срещнали за първи път и Клеъри бе успяла да разсее страховете на едно ужасено дете.

— Знаех си, че ще се справиш.

Гласът на Клеъри беше толкова нисък, че само Ема можеше да я чуе.

Разнесе се почукване и вратата се отвори едва-едва в претъпканата стая. Ема усети как нещо я парва по лявата ръка, като връхчето на кибритена клечка, и с пристъп на радост осъзна какво е в мига, в който Джулиън пристъпи в стаята, облягайки се на рамото на Марк.

Парабатайската й руна. Струваше й се, че от цяла вечност не бе усещала искрици живот в нея. Очите й срещнаха тези на Джулиън и за миг всичко друго изчезна. Остана единствено Джулиън, това, че беше добре, и макар че на лявата ръка и под тениската му имаше превръзки, това нямаше значение, той беше жив.

— Събуди се едва преди час — обясни Марк, докато останалите се усмихваха, грейнали, на Джулиън. — Пита за теб, Ема.

Ейлийн плесна с ръце.

— Е, добре, сега, когато приключихме с прегръдките и всичко останало, къде бяхте, вие двамата? — Тя посочи Ема и Джулиън с обвинително махване на ръка. — Знаете ли как си изкарахме акъла, когато Марк, Кристина и останалите изведнъж се появиха, а вие не бяхте с тях, а после вие също се появихте изведнъж от нищото, пребити и облечени в странни дрехи?

Тя махна към нощното шкафче на Ема, където дрехите й от Туле бяха грижливо сгънати.

— Аз… — започна Ема, но млъкна, когато Ейлийн излезе от стаята. — Ядосана ли е?

— Притеснена — отвърна Хелън дипломатично. — Всички се притеснявахме. Ема, ключицата ти беше счупена, а Джулиън имаше няколко строшени ребра. Вече би трябвало да сте по-добре, минаха три дни.

Изтощението и тревогата на тези три дни се четяха в тъмните кръгове под очите й.

— Освен това говорехте несвързано — добави Джейс. — В началото Джулиън беше в пълно безсъзнание, но ти непрекъснато крещеше за демони и черни небеса, и мъртво слънце. Сякаш идваше от Едом — казваше Джейс, а очите му бяха присвити.

Не беше много далече от истината, помисли си Ема. Джейс можеше да се държи глуповато, когато поискаше, ала беше умен.

Ейлийн влезе тежко в стаята. Имаше забележително тежка походка за някой толкова деликатен.

— И също така какво е това? — попита, вдигнала Меча на смъртните.

Тави издаде щастлив звук.

— Аз знам! Това е Мечът на смъртните!

— Не, Мечът на смъртните бе строшен — каза Дру. — Това трябва да е нещо друго. — Тя се намръщи. — Какво е, Джулс?

— Мечът на смъртните — отвърна Джулиън. — Трябва обаче да запазим присъствието му тук в пълна тайна.

В стаята отново настана оживление. Някой потропа на вратата, оказа се, че Кит и Тай бяха в коридора. Бяха на долния етаж с Кийрън, Алек и Магнус и току-що бяха научили, че Ема е будна. Кристина взе да хока всички на испански, задето вдигат шум, Джейс искаше да подържи Меча на смъртните, Джулиън обясни на Марк, че вече може да се държи и сам на краката си, Ейлийн подаде глава в коридора, за да каже нещо на Тай и Кит, а Ема погледна към Джулиън, който гледаше право в нея.

— Окей, спрете. — Тя разпери ръце. — Дайте ми минутка, за да поговоря насаме с Джулиън. След това ще ви разкажем всичко. — Тя се намръщи. — Но не в спалнята ми. Претъпкано е и ми създава проблеми с личното пространство.

— Библиотеката — заяви Клеъри. — Аз ще подготвя всичко и ще ви донеса нещо за хапване. Сигурно умирате от глад, макар че ви нарисувахме по една от тези. — Тя потупа руната за ситост върху ръката на Ема. — Хайде, всички навън…

— Прегърни Тай от мен — каза Ема, докато Тави скачаше от леглото.

Той май се съмняваше малко, че прегръдките може да бъдат прехвърляни по този начин, но излезе заедно с останалите.

И ето че стаята утихна и се опразни, останаха само Ема и Джулиън. Тя слезе от леглото и този път успя да се изправи, без да й се завие свят. Отново почувства лекото подръпване в руната и си помисли: Това е, защото Джулиън е тук, черпя сили от него.

— Можеш ли да я почувстваш? — попита, докосвайки лявата си ръка. — Парабатайската руна?

— Не чувствам почти нищо — отвърна Джулиън и сърцето на Ема се сви.

В действителност го знаеше от мига, в който беше прекрачил прага, но не беше осъзнала колко голяма надежда беше хранила, че незнайно как магията беше развалена.

— Обърни се — каза глухо. — Трябва да се облека.

Джулиън повдигна вежди.

— Нали знаеш, че съм виждал всичко и преди.

— Което не ти дава правото да гледаш, когато си поискаш — каза Ема. — Обърни. Се.

Джулиън се обърна и тя затършува из гардероба си за най-нетулевските дрехи, които имаше. В крайна сметка изрови рокля на цветя и ретро сандали. Преоблече се, гледайки Джулиън, който се взираше в стената.

— Само за да сме наясно, да разбирам, че магията се е върнала? — попита, когато се облече.

Взе тихичко елечето, което беше носила в Туле, извади писмото на Ливи и го пъхна в джоба на роклята си.

— Да — отвърна Джулиън и думата я прободе като игла в сърцето. — Имах сънища, сънища с чувства, но докато се събудя… те избледняха. Знам какво чувствах, дори как чувствах, но не мога да го почувствам. Все едно знам, че съм имал рана, но не мога да си спомня болката.

Ема обу сандалите и прибра косата си на тила. Подозираше, че вероятно е страшно бледа и изглежда ужасно, но нима имаше някакво значение? Джулиън бе единственият, когото искаше да впечатли, а него не го беше грижа.

— Обърни се — каза и той се обърна. Изглеждаше по-мрачен, отколкото бе очаквала, сякаш това, че магията не беше развалена, бе горчив удар и за него. — Е, какво ще направиш?

— Ела тук — повика я и Ема се приближи мъничко неохотно, а той се залови да развие превръзките около ръката си.

Трудно й бе да не си спомня за начина, по който й беше говорил в Туле, начина, по който беше сложил и последното късче от себе си, надеждата и копнежа, и желанието, и страха в ръцете й.

Без теб не съм себе си. Разтвориш ли веднъж боя във вода, не можеш да я извадиш обратно. С теб е същото. Не мога да те извадя от себе си. То означава да изтръгна сърцето си, а не се харесвам без сърце. Вече го знам.

Превръзките паднаха и той протегна ръката си към нея. Ема си пое рязко дъх.

— Кой направи това?

— Аз. Преди да си тръгнем от Туле.

Върху кожата от вътрешната страна на ръката си беше врязал думи: думи, които вече бяха зараснали, превръщайки се в червено-черни белези.

ТИ СИ В КЛЕТКАТА.

— Знаеш ли какво означава това? — попита я. — Защо го направих?

Ема имаше чувството, че сърцето й се пръска на безброй парченца.

— Да. Ами ти?

На вратата се почука, Джулиън отскочи назад и трескаво се залови да превърже отново ръката си.

— Какво има? — попита Ема. — Почти сме готови.

— Просто исках да ви кажа да слезете — рече Марк. — Всички изгаряме от нетърпение да чуем разказа ви, а аз направих прословутите си сандвичи от понички.

— Не съм сигурна, че „Тави ги харесва“ е онова, което повечето хора имат предвид, когато казват „прословути“ — отбеляза Ема.

Джулиън, нейният Джулиън, би се разсмял. Този Джулиън каза просто: „Най-добре да вървим“, и като я заобиколи, се отправи към вратата.

* * *

В началото Кристина си помисли, че косата на Кийрън беше побеляла от шок или раздразнение. Отне й няколко минути, докато осъзнае, че беше пудра захар.

Бяха в кухнята и помагаха на Марк, докато той пълнеше чинии с ябълки и сирене, и „сандвичи от понички“… потресаващо ужасно творение, което представляваше понички, разрязани наполовина и напълнени с фъстъчено масло, мед и конфитюр.

На Кийрън обаче медът му харесваше. Той облиза пръстите си и се зае да обели една ябълка с малък остър нож.

— Guàcala!^[1] — Кристина се разсмя. — Гадост! Измий си ръцете, след като ги оближеш.

— В Лова никога не си миехме ръцете — заяви Кийрън, смучейки мед от пръста си по начин, от който в стомаха на Кристина запърхаха пеперуди.

— Така е. Не го правехме — потвърди Марк, докато разрязваше поредната поничка надве, вдигайки ново облаче пудра захар във въздуха.

— Това е, защото сте живеели като диваци — каза Кристина. — Върви да си измиеш ръцете!

Тя насочи Кийрън към мивката, чиито кранчета все още го объркваха, след което отиде да изтупа пудрата захар от гърба на ризата на Марк. Той се обърна, за да й се усмихне, и стомахът й отново подскочи. Чувствайки се много странно, тя остави Марк и отново се залови да реже сирене на малки кубчета, докато Кийрън и Марк се дрънкаха сърдечно дали е гадно да ядеш захар направо от кутията.

В това да бъде заедно с двамата имаше нещо сладко и спокойно домашно по начин, който не бе изпитвала, откакто беше напуснала дома си. Което беше странно, защото нямаше нищо обикновено нито у Марк, нито у Кийрън, нито пък нищо нормално в това, което изпитваше към тях.

Всъщност, откакто се бяха завърнали от Земите на елфите, почти не ги беше виждала. Прекарвала бе времето си в стаята на Ема, тревожейки се, че приятелката й ще се събуди, а тя няма да бъде там. Спала бе на дюшек до леглото й… не че беше спала кой знае колко. Ема се мяташе неспокойно в леглото и денем, и нощем, викайки отново и отново: Ливи, Дру и Тай, и Марк, родителите си и най-вече Джулиън.

Това бе още една причина Кристина да искаше да бъде в стаята с нея, причина, която не беше признала на никого. В обърканото си състояние Ема казваше на Джулиън, че го обича, молеше го да я прегърне. Всичко това можеше да бъде изтълкувано като израз на обич между парабатаи… но от друга страна, можеше и да не бъде. Като пазителка на тайната на Ема и Джулиън, Кристина имаше чувството, че им дължи да защити неволните признания на Ема.

Знаеше, че Марк изпитва същото, той беше стоял с Джулиън, макар да докладваше, че Джулиън викал много по-малко. Това бе едно от малкото неща, които й беше казал, откакто се бяха върнали от царството на феите. Тя нарочно избягваше и него, и Кийрън. Диего и Хайме бяха в затвора, консулът беше под домашен арест, семейство Диърборн все още бяха на власт, а Ема и Джулиън бяха в безсъзнание — беше прекалено стресирана, та точно сега да се занимава с бъркотията, която представляваше любовният й живот.

До този момент не беше осъзнала колко много й бяха липсвали.

— Здрасти! — Тави нахълта в кухнята. През последните няколко дни, докато Джулиън беше болен, беше потиснат, но се беше съвзел със завидната приспособимост на малките деца. — Аз трябва да отнеса сандвичите — добави с излъчването на някой, комуто бяха възложили изключително важна задача.

Марк му връчи чиния с понички и друга на Кийрън, който подкара Тави навън с вида на човек, започващ да свиква с това да е заобиколен от голямо семейство.

— Ще ми се да имах фотоапарат — подхвърли Ема, след като двамата излязоха. — Снимка на надменен елфически принц, понесъл чиния отвратителни сандвичи от понички, би била страхотен спомен.

— Сандвичите ми не са отвратителни. — Марк се облегна на плота с непринудено изящество. В сините си дънки и тениска имаше напълно човешки вид… ако не се брояха заострените му уши. — Наистина държиш на него, нали?

— На Кийрън? — Кристина почувства как пулсът й се ускорява, от нерви и от близостта на Марк. В продължение на дни бяха говорили единствено за повърхностни неща. Интимността на това да обсъждат чувствата си караше сърцето й да препуска. — Да. Аз… искам да кажа, ти го знаеш, нали? — почувства, че се изчервява. — Видя ни да се целуваме.

— Да — отвърна Марк. — Но не знаех какво означава за теб, както и за Кийрън. — Лицето му придоби замислен вид. — Лесно е да отидеш далече в земите на феите. Исках да те уверя, че не се разсърдих, нито ревнувах. Наистина, Кристина.

— Добре — каза тя неловко. — Благодаря ти.

Ала какво означаваше това, че не й се сърдеше, нито ревнуваше? Ако онова, което се беше случило с нея и Кийрън в земите на феите, се беше случило между ловци на сенки, тя би го сметнала за проява на интерес. И би се тревожила, че Марк ще бъде разстроен. Ала не беше това, нали? Възможно бе за Кийрън да не бе означавало повече от ръкостискане.

Кристина прокара длан по гладката повърхност на кухненския плот. Неволно си спомни един разговор между нея и Марк тук, в Института. Струваше й се толкова отдавна. Завърна се в главата й като ярък сън.

— Наистина го мислех, когато казах, че си красива. Желая те; а Кийрън няма да има нищо против…

— Желаеш ме?

— Да — отвърна Марк простичко и Кристина извърна очи, почувствала изведнъж колко близо бе тялото му до нейното. Очертанията на раменете му под сакото. Беше прекрасен така, както можеха да бъдат само елфите, по един неземен начин, така приличен на живо сребро, сякаш лунни лъчи върху водата. Не изглеждаше съвсем досегаем, ала Кристина го бе виждала да целува Кийрън и знаеше, че не е така. — Не искаш ли да бъдеш желана?

Някога, в едно отминало време, Кристина би се изчервила.

— Не точно такива комплименти харесват смъртните жени.

— Защо не? — попита Марк.

— Защото звучи, сякаш съм предмет, който искаш да използваш. А когато казваш, че Кийрън няма да има нищо против, звучи, сякаш няма да има нищо против, понеже аз съм без значение.

— Това е толкова типично за хората. Да ревнуват тялото, но не и сърцето.

— Виждаш ли, аз не искам тяло без сърце — каза Кристина.

Тяло без сърце.

Би могла да има и Марк, и Кийрън по начина, за който Марк бе говорил тогава… би могла да ги целува и да бъде с тях, и да се сбогува, когато си тръгнеха от нея, защото те щяха да го направят.

— Кристина — повика я Марк. — Добре ли си? Изглеждаш… тъжна. Надявах се да ти вдъхна успокоение.

Той докосна леко лицето й, проследявайки с пръсти очертанията на скулата й.

Не искам да говоря за това, помисли си Кристина. В продължение на три дни не бяха говорили за нищо важно, освен за Ема и Джулиън. Тези три дни и покоят между тях й се струваха деликатни, сякаш твърде много обсъждане на суровата действителност би могло да разбие всичко.

— Сега нямаме време да говорим за това — каза тя. — Може би по-късно…

— Тогава нека кажа само едно. — Гласът на Марк беше тих. — Твърде дълго бях разкъсван между два свята. Мислех, че съм ловец на сенки, повтарях си, че съм само това. Осъзнах обаче, че връзката ми със земите на феите е по-силна, отколкото предполагах. Не мога да оставя половината от кръвта, половината от сърцето си в който и да било от световете. Мечтая си да имам и двата, но знам, че е невъзможно.

Кристина се извърна, за да не вижда изражението му. Щеше да избере земите на феите, знаеше го. Щеше да избере Кийрън. Те имаха история, голяма любов в миналото. И двамата бяха елфи и макар тя да бе изучавала царството на феите и да копнееше за него с цялото си сърце, не беше същото. Те щяха да бъдат заедно, защото си принадлежаха, защото имаха нещо красиво заедно, и я очакваше болка, когато изгубеше и двамата.

Ала такава беше съдбата на смъртните, обикнали някого от царството на феите. Те винаги плащаха висока цена.

* * *

Оказа се, откри Ема, невъзможно да мразиш сандвич от поничка. Дори ако след време артериите й щяха да платят за това. Тя изяде три.

Марк ги беше подредил грижливо върху плата, поставени върху една от големите маси в библиотеката… нещо в желанието да достави удоволствие, криещо се в жеста му, докосна сърцето й. Всички се бяха скупчили около дългата маса, включително и Кийрън, който седеше тихо, с безизразно лице до Марк. Носеше простичка черна риза и ленен панталон. Изглеждаше съвсем различен от последния път, когато го беше видяла в Двора на тъмните феи, изцапан с кръв и пръст, с разкривено от ярост лице.

Магнус също изглеждаше различно. И промяната не беше за добро. Беше слязъл в библиотеката, облягайки се тежко на Алек, лицето му беше посивяло и изопнато от болка. Сега лежеше върху един диван до масата, наметнал одеяло на раменете си. Въпреки одеялото и топлото време, често го разтърсваха тръпки. Всеки път когато го направеше, Алек се привеждаше над него и отмяташе косата му назад или придърпваше одеялото нагоре.

И всеки път когато Алек го направеше, Джейс, седнал от другата страна на масата до Клеър, се напрягаше, стиснал безполезно ръце в юмруци. Защото това означаваше да си парабатай, знаеше Ема. Да чувстваш болката на някой друг така, сякаш е твоя.

Магнус лежеше със затворени очи, докато Ема разказваше историята на Туле. От време на време Джулиън добавяше по някоя подробност или замазваше нещо, когато решеше, че е необходимо. Не я притискаше обаче при най-трудните части, когато трябваше да разкаже за смъртта на Алек и Магнус или за Изабел Лайтууд и Меча на смъртните. За смъртта на Клеъри от ръката на Лилит.

И за Джейс. Очите на Джейс се разшириха невярващо, когато Ема заговори за онзи Джейс, който живееше в Туле, покорен от Себастиан толкова отдавна, че никога нямаше да бъде свободен. Ема видя как Клеъри стисна ръката му, очите й бяха плувнали в сълзи така, както не го бяха направили, докато слушаше за собствената си смърт.

Ала най-ужасно, разбира се, бе да разкаже за Ливи. Защото, макар другите истории да бяха истории за ужаси, знанието за Ливи в Туле им напомняше, че в техния свят също се беше разиграла история на ужасите, която не бяха състояние да променят или върнат назад.

Дру, която беше настояла да присъства заедно с всички останали, не проговори, докато те описваха Ливи, ала по бузите й се стичаха безмълвни сълзи. Марк пребледня като платно. А Тай, който изглеждаше по-слаб, отколкото Ема си го спомняше, оръфан като изгризан нокът, не издаде нито звук. Кит, който седеше до него, сложи предпазливо ръка върху тази на Тай. Тай не реагира, но и не я отдръпна.

Ема продължи, защото нямаше друг избор, освен да го направи. Докато свърши, болка раздираше гърлото й. С посивяло лице, Кристина побутна чаша вода към нея и тя я взе с благодарност.

Възцари се тишина. Единственият звук бе слабият металически звън, идващ откъм слушалките на Тави, който си играеше с влакче в ъгъла… всъщност слушалките бяха на Тай, но той ги беше сложил внимателно на ушите на Тави, преди Ема да заговори.

— Горкият Аш — каза Клеъри. Беше ужасно пребледняла. — Той беше… мой племенник. Искам да кажа, брат ми беше чудовище, но…

— Аш ме спаси — каза Ема. — Спаси живота ми. И каза, че е, защото му е харесало нещо, което казах за теб. Ала остана в Туле, защото така искаше. Предложихме му да се върне с нас. Той не пожела.

Клеъри се усмихна обтегнато, в очите й блещукаха сълзи.

— Благодаря ви.

— Окей, нека да говорим за важното. — Магнус се обърна към Алек с яростно изражение. — Самоубил си се? Защо би направил нещо такова?

Алек изглеждаше стреснат.

— Не бях аз — изтъкна. — Това е алтернативна вселена, Магнус!

Магнус го сграбчи за предницата на ризата.

— Ако умра, ти е забранено да направиш нещо такова! Кой ще се грижи за децата ни? Как можа да им го причиниш?

— В онзи свят не сме имали деца! — напомни му Алек.

— Къде всъщност са Рафи и Макс? — прошепна Ема на Кристина.

— Саймън и Изабел се грижат за тях в Ню Йорк. Алек всеки ден проверява дали Макс не се е разболял, но засега изглежда добре — отвърна Кристина също шепнешком.

— Забранено ти е да се нараняваш при каквито и да било обстоятелства. — Гласът на Магнус беше дрезгав. — Разбираш ли това, Александър?

— Никога не бих го сторил — меко каза Алек и го погали по бузата. Магнус притисна ръката му до лицето си. — Никога.

Всички извърнаха очи, оставяйки Магнус и Алек да споделят този миг насаме.

— Сега разбирам защо ме издра, когато се опитах да те вдигна — подхвърли Джейс на Ема. Златните му очи бяха потъмнели от съжаление, което тя никога не би могла да разбере напълно. — Когато излязохте от Портала. Лежеше на земята и аз… течеше ти кръв и си помислих, че трябва да те отнеса и лечебницата, но ти ме изподра с писъци, сякаш бях чудовище.

— Не си спомням — призна си Ема. — Джейс, знам, че си съвършено различен човек от него, дори ако изглеждаш като него. Не бива да ти е гадно или да се чувстваш отговорен за стореното от някой, който не си ти. — Тя се обърна и изгледа останалите около масата. — Нашите версии в Туле, това не сме наистина ние. Ако мислим за тях като за свои копия, това ще ни подлуди.

— Онази Ливи — рече Тай. — Тя не е моята. Не е моята Ливи.

Кит го стрелна с бърз, сепнат поглед. Останалите Блекторновци изглеждаха объркани, ала макар че Джулиън вдигна ръка и отново я свали, сякаш бе възнамерявал да възрази, никой не каза нищо.

Навярно беше по-добре Тай да знае и разбере, че онази Ливи в Туле не е същата Ливи, която беше изгубил. Въпреки това Ема си помисли за писмото й и усети как то тежи в джоба й, сякаш бе направено от желязо, а не от хартия и мастило.

— Ужасно е да знаеш, че е възможно да съществува такъв мрак толкова близо до нашия свят — каза Марк с нисък глас. — Че сме били на косъм от подобно бъдеще.

— Не беше просто шанс, Марк — обади се Хелън. — Беше, защото имахме Клеъри, защото имахме Джейс, защото имахме добри хора, работещи заедно, за да оправят всичко.

— Имаме добри хора и сега — рече Магнус. — Виждал съм добри хора да падат и да се провалят в миналото.

— Магнус, с Алек дойдохте тук, защото мислехте, че може да откриете как да се излекуваш — започна Хелън.

— Защото Катарина ни каза да го направим — поправи я Магнус. — Вярвай ми, при нормални обстоятелства не прескачам просто така до Калифорния заради здравето си.

— В никоя част от това няма нищо нормално — каза Ема.

— Моля ви — рече Хелън. — Знам, че това беше ужасна история и всички сме разстроени, но трябва да се съсредоточим.

— Я чакай — подхвърли Магнус. — Означава ли това, че Макс се превръща в мъничък демон? Знаете ли в списъка с чакащи на колко предучилищни е? Сега никога няма да го приемат в Малкото червено училище.

Ейлийн хвърли една лампа. Никой не го очакваше и резултатът беше впечатляващ: лампата се пръсна в една от капандурите и навсякъде се разлетяха керамични парченца.

Тя се изправи и изтупа ръцете си.

— Всички вие, МЛЪКНЕТЕ И ЧУЙТЕ ЖЕНА МИ — нареди тя. — Магнус, знам, че се шегуваш, когато си уплашен. Не съм забравила Рим. — Тя му отправи учудващо мила усмивка. — Само че трябва да се съсредоточим. — Обърна се към Хелън. — Давай, милинка. Справяш се страхотно.

След което отново си седна и сключи ръце на гърдите си.

— Определено има темперамент — прошепна Ема на Кристина. — Харесва ми.

— Напомни ми да ти разкажа за фритатата — прошепна Кристина в отговор.

— Важното тук — започна Хелън — е морът. Не бяхме осъзнали колко е важен. Че заразените земи ще се превърнат в портали за демони. Че нашите магьосници… — тя погледна към Магнус — ще се превърнат в демони. Трябва да затворим тези портали и да изличим заразата, и не можем да очакваме никаква помощ от Идрис.

— Защо? — попита Джулиън. — Какво става? Ами Джия?

— Тя е под домашен арест в Идрис — тихо каза Ейлийн. — Хорас твърди, че я е хванал да се среща с елфи в Брослинд. Двете с Даяна били арестувани заедно, но Даяна избягала.

— Научихме го от Даяна — каза Клеъри. — След като избяга от Идрис, Гуин я доведе тук и тя ни разказа какво й се е случило в Аликанте.

— Защо не е в Института? — попита Ема. — Защо си е тръгнала?

— Виж това.

Марк побутна лист хартия през масата. Джулиън и Ема се наведоха, за да го прочетат заедно.

Беше съобщение от Клейва, в което се казваше, че Даяна Рейбърн е изчезнала и се предполага, че е под влиянието на елфите. На всички институти се нареждаше да бъдат нащрек, за нейно добро, и незабавно да докладват на инквизитора, ако я забележат.

— Пълни глупости — каза Ейлийн. — Според баща ми се страхуват от влиянието на Даяна и не искат просто да я обявят за предателка. Лъжат дори за случилото се с инквизитора. Твърдят, че е изгубил ръката си в битка с долноземци, докато прочиствали Идрис от тях.

— Ръката му? — повтори Ема объркано.

— Даяна отсякла ръката на инквизитора — обясни Джейс.

Ема събори чашата с вода.

— Направила е какво?

— Той я заплашвал — мрачно каза Клеъри. — Ако Гуин не е бил наблизо, за да я измъкне от Аликанте, не знам какво би могло да се случи.

— Страшна работа е Даяна — каза Джейс.

— Е, браво на нея — заяви Ема. — Това определено заслужава някой по-големичък гоблен.

— Обзалагам се на петдесет долара, че инквизиторът ще изобрети високотехнологична изкуствена ръка, която стреля с лазерни лъчи — подхвърли Кит. Всички го погледнаха. — Във филмите винаги става така — обясни той.

— Ние сме ловци на сенки — каза Джулиън. — Не сме високотехнологични.

Облегна се в стола си. Ема виждаше превръзките под ръкава му, когато се раздвижеше.

ТИ СИ В КЛЕТКАТА.

Побиха я тръпки.

— Искахме Даяна да остане тук с нас, но според нея така щели да ни вземат на прицел. Отиде да се скрие с Гуин, макар че възнамеряваше да намине след няколко дни.

Ема тайничко се надяваше, че Даяна и Гуин си изкарват страшно романтично в короната на някое дърво или нещо такова. Даяна го заслужаваше.

— Всичко е ужасно. Долноземският регистър е почти готов… разбира се, с някои изключения — каза Алек и кимна към Хелън и Ейлийн.

— Немалко долноземци успяха да се изплъзнат на Регистъра, включително и moi^[2] — отбеляза Магнус. — Алек заплаши да ме убие, ако дори си помисля да сложа името си в някакъв зловещ списък на Кохортата с неблагонадеждни елементи.

— Не съм го заплашвал наистина — уточни Алек, в случай че някой се съмняваше.

— Е, всички долноземци бяха прокудени от Идрис, включително и онези, които преподаваха в Академията за ловци на сенки — каза Марк.

— Сред долноземците се носят най-различни слухове за изненадващи нефилимски нападения — каза Магнус.

— Железните сестри прекратиха всякакво общуване с Кохортата — рече Ейлийн. — Мълчаливите братя все още не са казали нищо, но Железните сестри излязоха с изявление, че не признават властта на Хорас. Той е бесен и не ги оставя на мира, не на последно място, понеже отломките на Меча на смъртните са у тях.

— Има и още — добави Кристина. — Диего, Дивя и Раян са били арестувани заедно с още мнозина други. — Гласът й беше обтегнат.

— Хвърлят зад решетките всеки, който не е съгласен с тях — каза Ейлийн.

Дру се обади със слабичко гласче:

— Хайме отиде, за да се опита да спаси брат си, но също се озова в затвора. Научихме от Патрик Пенхалоу.

Ема погледна към Кристина, която хапеше нещастно долната си устна.

— След като не можем да очакваме помощ от Клейва и е възможно да срещнем дори активна съпротива, какво ще правим? — попита Джулиън.

— Онова, което Теса ви е казала да направите в Туле — рече Магнус. — Имам доверие на Теса. Винаги съм й имал доверие. Така както вие сте имали доверие на Ливи, когато сте я открили в онзи свят. Те може и да не са наши пълни копия, тези наши други Аз, но не са и толкова различни.

— Значи, да полеем земите, поразени от мора, с вода от езерото Лин и да запазим известна част от нея, за да излекуваме магьосниците — каза Хелън. — Въпросът сега е как да се доберем до езерото Лин покрай стражите от Кохортата, разположени из цял Идрис. И как да се измъкнем след това…

— Аз ще го направя. — Магнус седна и одеялото падна от раменете му. — Аз ще…

— Не! — отсече Алек рязко. — Няма да се изложиш на такава опасност, Магнус, не и в това състояние.

Магнус отвори уста, за да възрази, но Клеъри се наведе през масата с умолителен поглед.

— Моля те, Магнус. Толкова пъти си ни помагал. Нека този път ние да ти помогнем.

— Как? — попита Магнус дрезгаво.

Джейс се изправи на крака.

— Ние ще отидем в Идрис.

Клеъри също се изправи. Стигаше само до бицепса на Джейс, ала решимостта й беше очевидна.

— Мога да отварям портали. Не можем да отидем в Аликанте, но и не е нужно. Достатъчно е да ни отведа в Идрис. Ще отидем до езерото Лин, след това в Брослинд и ще се върнем възможно най-бързо. Ще го направим толкова пъти, колкото е необходимо, за да донесем достатъчно вода.

— Из цял Идрис патрулират стражи — предупреди ги Хелън. — Ще трябва да бъдете въоръжени и готови.

— В такъв случай ще започнем да се въоръжаваме сега. — Джейс намигна на Магнус. — Приготви се да ти помогнем, магьоснико, независимо дали ти харесва, или не.

— Не ми харесва — измърмори Магнус, отпускайки се в одеялото, но се усмихваше.

А начинът, по който Алек погледна Джейс и Клеъри, бе по-красноречив от всякакви думи.

— Почакайте. — Ейлийн, която ровеше в купчина листове на бюрото си, вдигна ръка. — Разполагам с графика на патрулите. Обикалят различни участъци в Идрис, за да се уверят, че са „прочистени“ от долноземци. — Изрече думите с отвращение. — Днес и тази вечер ще са при езерото Лин. — Тя вдигна очи. — Не може да отидете сега.

— Можем да се справим с неколцина стражи — каза Джейс.

— Не — заяви Магнус. — Прекалено е опасно. Бихте могли да се справите с десет или двайсет стражи, но тук ще става въпрос за петдесетина или стотина…

— Стотина. — Хелън надникна над рамото на Ейлийн. — Най-малко.

— Няма да позволя да поемете този риск — каза Магнус. — Ще си изхабя силите, използвайки магията си, за да ви върна обратно.

— Магнус.

Клеъри звучеше ужасено.

— Какво казва графикът? — попита Джулиън. — Кога биха могли да отидат?

— Утре призори — отвърна Ейлийн. — Дотогава би трябвало да са се разпръснали. — Тя остави листовете на масата. — Знам, че не е идеално, но нямаме друг избор. Днес ще подготвим всичко, за да сме сигурни, че нищо няма да се обърка.

Последва оживено обсъждане, в което всеки предлагаше да помогне, нагърбвайки се с една или друга отговорност. Ема и Кристина щяха да говорят с Катарина за възможния лек, Марк и Джулиън щяха да проучат картите на Брослинд, за да открият къде има поразени участъци, Клеъри и Джейс щяха да отидат да си вземат оръжия и бойно облекло, а Хелън и Ейлийн щяха да се опитат да открият точно кога патрулиращият отряд щеше да се премести от езерото Лин в Брослиндската гора. Междувременно Тай и Кит щяха да започнат да съставят списък с имената на местни магьосници, които биха могли да имат нужда от водата, след като се сдобиеха с нея.

Докато всички си събираха нещата, Тай отиде в ъгъла, където Тави си играеше, и му подаде малко влакче, очевидно в замяна на слушалките си. Ема се приближи тихичко.

— Тай — каза, коленичейки до него. Тави беше прекалено зает да преобръща влакчетата си надолу с главата. — Трябва да ти дам нещо.

— Какво нещо?

Звучеше озадачен. Ема се поколеба, а после извади плика от джоба си.

— Писмо. От Ливи от другото измерение… от Туле. Казахме й за теб и тя реши да ти напише нещо, което да прочетеш. Не съм го отваряла — добави. — То е само за теб.

Тай се изправи. Беше изящен като птица с кухи кости и изглеждаше също толкова лек и крехък.

— Тя не е моята Ливи.

— Знам — увери го Ема. Не беше в състояние да откъсне очи от ръцете му. Кокалчетата им бяха разранени и червени. Нейният Джулиън отдавна да беше забелязал и да бе преобърнал земята, за да открие какво бе станало. — Не е нужно да го четеш. Ала то е твое и смятам, че трябва да е у теб. — Тя замълча за миг. — Все пак идва толкова отдалече.

По лицето на Тай пробяга нещо, което Ема не можа да разчете съвсем. Взе обаче плика, сгъна го и го пъхна в джоба си.

— Благодаря — каза и отиде в секцията ДОЛНОЗЕМЦИ: МАГЬОСНИЦИ, където Кит се бореше с няколко тежки книги.

„Недей“, долетя до ушите й гласът на Кристина и тя се огледа учудено наоколо. Никъде не я видя, но това определено беше нейният глас.

Отново се огледа около себе си, Тави бе погълнат от влакчето си, а всички останали се щураха напред-назад.

— Кийрън. Знам, че се тревожиш за Адаон, но през цялата среща не пророни нито дума.

Леле, помисли си Ема, осъзнала, че гласът на Кристина идва от другата страна на една етажерка и че двамата с Кийрън изобщо не подозират за присъствието й. Опиташе ли да си тръгне обаче, веднага щяха да я усетят.

— Това е нефилимска политика. — В гласа на Кийрън имаше нещо различно, помисли си Ема. — Това е нещо, което не разбирам. Не е моя битка.

— Напротив, е. — Ема рядко беше чувала приятелката си да говори с такава настойчивост в гласа. — Ти се бориш за онова, което обичаш. Всички го правим. — Кристина се поколеба. — Сърцето ти е скрито, ала знам, че обичаш Марк. Знам, че обичаш царството на феите. Бори се за това, Кийрън.

— Кристина… — започна той, но Кристина вече се беше отдалечила забързано.

Показа се от другата страна на библиотеката и начаса видя Ема. Придоби първо изненадано, а после виновно изражение и излезе от стаята.

Кийрън имаше намерение да я последва, но спря насред стаята и като се подпря на масата, наведе глава.

Ема понечи да се измъкне покрай етажерката. Сякаш сериозно би могла да очаква да се промъкне покрай някой елф, помисли си печално. Кийрън вдигна глава при първото изтрополяване на обувките й върху полирания дървен под.

— Ема?

— Тъкмо си тръгвах. Не ми обръщай внимание.

— Но аз искам да ти обърна внимание — каза той, докато заобикаляше масата, изтъкан сякаш от изящни ъгли, бледност и тъмнина. Не й беше трудно да види защо Кристина беше привлечена от него. — Обстоятелствата се стекоха така, че имах възможност да разбера колко много болка ти причиних, когато беше бичувана от Ярлат. Никога не съм искал да се стигне до това и все пак аз бях причината то да се случи. Не мога да променя този факт, но мога да ти предложа искреното си разкаяние и да се закълна пред себе си да изпълня всяка задача, която би ми възложила.

Ема не беше очаквала това.

— Всяка задача? Като например да се научиш да танцуваш хула?

— Това мъчение ли е за хората ти? — попита Кийрън. — В такъв случай, да, бих се подложил на него заради теб.

Ема с нежелание пропъди мисълта за Кийрън в поличка от трева.

— Би се на наша страна в Тъмния двор. Доведе Марк и Кристина в безопасност от там, а те означават всичко за мен. Доказа, че си истински приятел, Кийрън. Имаш прошката ми и не е нужно да правиш нищо повече, за да я заслужиш.

Кийрън буквално се изчерви и цветът стопли бледите му бузи.

— Един елф не би отвърнал така.

— Е, това е моят отговор — заяви жизнерадостно Ема.

Кийрън се отправи към вратата, но на прага спря и се обърна към нея.

— Знам колко много те обича Кристина и разбирам защо. Ако беше родена елф, щеше да бъдеш велик рицар в Двора. Ти си един от най-храбрите хора, които познавам.

Ема благодари със заекване, но Кийрън вече беше изчезнал, като сянка, стопила се в гората. Загледа се след него, осъзнала какво бе доловила в гласа му по-рано в начина, по който беше изрекъл името на Кристина, сякаш бе мъчение, което обожаваше. Досега го бе чувала да изрича по този начин единствено името на Марк.

* * *

— Има ли нещо, за което би искал да говориш с мен? — попита Магнус тъкмо когато Джулиън се канеше да излезе от библиотеката.

Мислеше, че Магнус спи, беше се облегнал назад върху дивана със затворени очи. Под тях имаше дълбоки сенки, от онези, които се дължаха на поредица безсънни нощи.

— Не.

Джулиън се напрегна целият. Помисли си за думите, врязани в кожата на ръката му. Знаеше, че ако му ги покаже, Магнус начаса ще поиска да развали магията, а беше прекалено немощен за това. Усилието можеше да го убие. Знаеше също така, че реакцията му при мисълта, че Магнус умира, не бе каквато би трябвало да бъде. Беше приглушена, тъпа. Не искаше Магнус да умре, ала знаеше, че би трябвало да изпитва нещо повече от това да не иска, така както би трябвало да изпита нещо повече от притъпено облекчение, че отново е заедно с братята и сестрите си.

И определено знаеше, че би трябвало да изпитва повече при вида на Ема. Беше, сякаш тя бе обвита в бяло пространство от празнота и когато той пристъпеше в него, всичко се изличаваше. Трудно му бе дори да говори. Беше по-лошо от преди, помисли си. Незнайно как, сега емоциите му бяха още по-приглушени, отколкото преди Туле.

Усещаше отчаяние, ала то също беше убито и далечно. Изпълваше го с желание да стисне острието на нож, просто за да почувства нещо.

— Предполагам, че не искаш — рече Магнус. — При положение че вероятно не чувстваш почти нищо. — Котешките му очи проблеснаха. — Не биваше да правя онази магия. Съжалявам, че го сторих.

— Недей. — Джулиън и сам не беше сигурен дали имаше предвид недей да го казваш, или недей да съжаляваш. Емоциите бяха прекалено далечни, за да ги достигне. Знаеше обаче, че иска да сложи край на този разговор, така че излезе в коридора, напрегнат и останал без дъх.

— Джулс! — обърна се и видя Тай да се задава към него по коридора.

Онази далечна част в него му каза, че Тай изглежда… различно. Умът му се мъчеше да намери точните думи — „наранен/ уязвен/крехък“, но не успяваше да ги улови.

— Може ли да говоря с теб?

Накриво — помисли си. — Изглежда нетипично за Тай. Престана да се опитва да открие думи и го последва в една от празните спални надолу по коридора, където Тай затвори вратата, обърна се и го прегърна без никакво предупреждение.

Беше ужасно.

Не защото беше ужасно да бъде прегърнат от Тай. Беше приятно, доколкото Джулиън можеше да усети, че нещо е приятно. Умът му каза: Това е твоята плът и кръв, твоето семейство, и ръцете му се вдигнаха автоматично, за да отвърнат на прегръдката. Брат му беше крехък в ръцете му, сякаш бе направен от мидени черупки и пух на глухарчета и съшит с фина копринена нишка.

— Радвам се, че се върна — каза Тай приглушено. Беше притиснал глава до рамото на Джулиън и слушалките му се бяха изкривили на една страна. Вдигна автоматично ръка и ги оправи. — Боях се, че никога вече няма да бъдем заедно.

— Ето обаче, че сме — отвърна Джулиън.

Тай се дръпна лекичко назад, стиснал предницата на якето му.

— Искам да знаеш, че съжалявам — каза по забързания начин на някой, който дълго се е подготвял за тази реч. — На погребението на Ливи се качих на кладата и ти си наряза ръцете, катерейки се след мен, и аз си помислих, че може би си си тръгнал, защото не си искал да се разправяш повече с мен.

Нещо в главата на Джулиън крещеше. Крещеше, че той обича малкия си брат, навярно повече, отколкото обичаше почти всичко друго на света. Крещеше, че Тай рядко се разкриваше по този начин, рядко инициираше физически контакт с него. Един Джулиън, който му се струваше безкрайно далече, се бореше отчаяно, искаше да реагира правилно, да даде на Тай онова, от което той се нуждаеше, за да се съвземе от смъртта на Ливи и да не бъде прекалено съсипан или изгубен.

Ала това бе като да думка по звуконепроницаемо стъкло. Онзи Джулиън, който беше сега, не можеше да го чуе. Тишината на сърцето му беше почти толкова дълбока, колкото тишината, която го обгръщаше в присъствието на Ема.

— Не е това — отвърна. — Искам да кажа, не беше това. Тръгнахме си заради инквизитора. — Ръцете на далечния Джулиън започваха да се израняват от това да блъскат по стъклото. Този Джулиън се мъчеше да намери думи и каза: — Вината не е твоя.

— Добре — рече Тай. — Имам план. План, с който да оправя всичко.

— Добре — каза Джулиън и Тай придоби изненадан вид, но той не го видя. Мъчеше се да се задържи, да открие правилните думи, изпълнените със съчувствие думи, с които да отговори на Тай, който си беше помислил, че брат му си беше тръгнал, защото му беше ядосан. — Сигурен съм, че имаш страхотен план. Имам ти доверие.

Пусна го и се отправи към вратата. По-добре да млъкне, отколкото да рискува да каже не каквото трябва. Всичко щеше да се оправи, когато магията бъде развалена. Щеше да говори с Тай тогава.

— Джулс…? — Тай стоеше несигурно до облегалката на дивана, пръстите му си играеха с кабела на слушалките. — Искаш ли да знаеш…?

— Страхотно е, че си по-добре, Тай — каза Джулиън, без да поглежда лицето му, изразително движещите му се ръце.

Бяха само няколко секунди, но докато излезе в коридора, Джулиън дишаше толкова тежко, сякаш беше избягал от чудовище.