Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (28)

28.
Сенки слени там

В Брослиндската гора беше хладно, наближаващата есен добавяше студена металическа тръпка на въздуха, която Ема усещаше върху езика си.

Тишина се беше възцарила изведнъж след суматохата на пътуването с Портала, опъването на палатки на една поляна между прастарите дървета и зелената земя. Бяха далече от поразените участъци, увери ги Даяна. И далечината, над върховете на дърветата Ема виждаше проблясващите демонски кули на Аликанте.

Стоеше върху едно възвишение над мястото, където се бяха разположили на лагер. Бяха опънали около дузина палатки, пред всяка от които горяха по две факли. Отвътре бяха уютни, с дебели килими на пода и дори одеяла. Алек беше изгледал остро Магнус, когато те се бяха появили от нищото.

— Не съм ги откраднал — заявил бе Магнус, взирайки се упорито в ноктите си. — Взех ги назаем.

— Значи, ще ги върнеш на туристическия магазин? — попитал бе Алек с ръце на хълбоците.

— Всъщност ги взех от един склад, където държат реквизит за филми. Ще мине цяла вечност, преди някой да забележи, че ги няма. Не че няма да ги върна, разбира се — побързал бе да добави. — Слушайте, всички! Опитайте се да не подпалите палатките си! Те не са наши!

— Хората подпалват ли ги обикновено? — попита Кийрън, който имаше цяла палатка само за себе си: Марк и Джулиън деляха една, а Ема и Кристина бяха заедно в друга. — Това някаква традиция ли е?

Марк и Кристина му се усмихнаха. Странността, случваща се с тях тримата, все повече се усилваше, помисли си Ема и реши да попита Кристина какво става.

Удаде й се възможност да го стори по-рано, отколкото беше очаквала. Не я свърташе сама в палатката — Кристина помагаше на Ейлийн и Джулиън, които се бяха заловили да приготвят вечеря. Останалите обсъждаха тихичко карти и планове, с изключение на Джейс, който беше заспал с глава в скута на Клеъри.

Ема не бе в състояние да се съсредоточи. Тялото и умът й туптяха от енергия. Всичко, което искаше да направи, бе да говори с Джулиън. Знаеше, че не може, но нуждата да му каже всичко беше болезнена. Никога досега не бе вземала толкова променящо живота решение, без да му каже.

В крайна сметка си метна един пуловер и отиде да обиколи периметъра на лагера. Въздухът тук миришеше толкова различно от дома — борове, гора, дим от лагерни огньове. Навътре в сушата, без дъх на сол или море. Изкачи едно малко скалисто възвишение над лагера и погледна надолу.

Утре щяха да отидат, за да предизвикат Хорас Диърборн и неговата Кохорта. Много вероятно бе да се стигне до конфронтация. А нейният парабатай, онзи, който винаги се беше бил до нея, щеше да бъде изгубен. По един или друг начин.

Слънцето залязваше, хвърляйки искри от далечните демонски кули. Ема чуваше нощните птички, чуруликащи в близката гора, и се опитваше да не мисли какво друго се спотайва в нея. Усети, че зъзне… не, трепереше. Чувстваше се дезориентирана, почти замаяна, мисловните й процеси бяха разпилени, сякаш умът й препускаше прекалено бързо, за да е в състояние да се съсредоточи.

— Ема! — Кристина изкачваше възвишението към нея, тъмните й очи бяха пълни със загриженост. — Потърсих те в палатката, но ти не беше там. Добре ли си? Или си на пост?

Стегни се, Ема.

— Просто си помислих, че някой трябва да държи нещата под око. Нали се сещаш, в случай че група членове на Кохортата решат да видят какво става в Брослинд.

— Значи, си на пост.

— Нещо такова — отвърна Ема. — Какво става с теб и Кийрън, и Марк?

— Ау, ау! — Кристина приседна на една скала, плясвайки се леко по челото. — Наистина ли? Точно сега?

Ема се настани до приятелката си.

— Не е нужно да говорим за това, ако не искаш. — Тя насочи пръст към Кристина. — Обаче ако утре и двете загинем в битка, никога няма да сме имали възможност да го обсъдим и ти никога няма да си могла да се възползваш от огромната ми мъдрост.

— Вижте го само това лудо момиче — каза Кристина, махвайки към една невидима публика. — Добре де, добре. Какво те кара да мислиш, че се случва нещо ново?

— Виждам го в начина, по който се гледате. Никога не съм виждала нещо подобно.

Въпросът й начаса отрезви Кристина, която вдигна ръка към медальона на гърлото си, както правеше често.

— Не знам как да постъпя. Обичам и двамата. Обичам Марк, обичам и Кийрън. Обичам ги по различен начин, но еднакво силно.

— Те искат ли да избереш? — попита Ема предпазливо.

Кристина вдигна очи към залеза — ивици от златно и червено над дърветата.

— Не. Не, не искат от мен да избера.

— Разбирам. — Ема не беше сигурна, че разбира. — Ами тогава…

— Решихме, че е невъзможно — обясни Кристина. — Кийрън, Марк и аз… и тримата се страхуваме. Ако сме заедно, по начина, по който искаме, ще донесем нещастие на онези, които обичаме.

— Нещастие? Защо?

Ръцете на Ема отново бяха започнали да треперят и тя ги пъхна между коленете си, та Кристина да не забележи.

— Кийрън се бои за земите на елфите — обясни Кристина. — След толкова много ужасни крале, след толкова много жестокост той иска да се върне и да заеме място в Двора, за да се погрижи за добруването на хората си. Не може да им обърне гръб и нито Марк, нито аз искаме да го направи. Ала за нас… не можем да видим бъдещето. Дори ако Кохортата я няма, това не означава край на Студения мир. Марк се бои за Хелън, за всички от семейство Блекторн — че ако е обвързан с елфически принц и всички го знаят, семейството му ще бъде наказано. Така че никога няма да се получи. Разбираш ли?

Ема въртеше стръкче трева между пръстите си.

— Никога не бих те съдила — каза тя. — Първо, защото си ти и второ, защото едва ли имам правото да съдя когото и да било. Но ми се струва, че оставяш страха ти да попречи на онова, което искаш наистина, защото онова, което искаш наистина, е това, от което се боиш.

Кристина примига.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледнато отстрани, ето какво виждам. Когато Марк и Кийрън са заедно сами, се оказват въвлечени обратно в трудното си минало. То ги поглъща. Когато ти и Марк сте заедно, той се тревожи, че не е достатъчно добър за теб, каквото и да казваш ти. А когато ти и Кийрън сте заедно, понякога не можете да преодолеете разстоянието между нефилимското разбиране и елфическото разбиране. Марк ви помага да се справите с тази пропаст. — Слънцето почти беше залязло, небето беше придобило тъмносин цвят и изражението на Кристина беше скрито в сянка. — Това струва ли ти се неправилно?

— Не — отвърна Кристина след дълга пауза. — Но не…

— Страхуваш се от онова, от което се страхуват всички. От това сърцето ти да не бъде разбито, от това да не бъдеш нещастна заради любов. Но това, което казваш, то е точно каквото иска Кохортата. Искат да накарат всички да се боят, да стоят настрани един от друг, защото създадоха атмосфера на страх и подозрение, където можеш да бъдеш наказан за това, че си с някого, когото обичаш. Ако успеят да наложат своето, ще накажат Алек за това, че е с Магнус, но това не означава, че Магнус и Алек трябва да се разделят. Има ли смисъл в това, което казвам?

— Дори прекалено. — Кристина подръпваше един висящ от ръкава й конец.

— Едно знам със сигурност — рече Ема. — Кристина, от всички хора, които познавам, ти си най-великодушната и прекарваш най-много време, мислейки за онова, което прави другите щастливи. Смятам, че трябва да сториш онова, което ще направи теб щастлива. Заслужаваш го.

— Благодаря ти. — Кристина й отправи разтреперана усмивка. — Ами ти и Джулиън? Вие как сте?

Стомахът на Ема се сви, изненадвайки и нея самата. Сякаш да чуе думите „ти и Джулиън“ бе отключило нещо вътре в нея. Тя потисна чувството, опитвайки се да го сложи под контрол.

— Толкова е трудно — прошепна. — С Джулиън не можем дори да разговаряме. А най-доброто, на което бихме могли да се надяваме, когато всичко това свърши, е изгнание.

— Знам. — Кристина взе ръката й в своята. Ема се опита да овладее треперенето й. Успокояващият допир на Кристина помогна. За кой ли път на Ема й се прииска да я беше срещнала по-рано и Кристина да беше станала неин парабатай. — След изгнанието, ако то се случи, ела да живееш с мен, където и да съм. Мексико, където и да е. Аз ще се погрижа за теб.

Звукът, откъснал се от Ема, беше нещо средно между смях и хлип.

— Ето това имам предвид. Винаги помагаш на другите, Тина.

— Ами добре, в такъв случай ще те помоля да направиш нещо за мен.

— Какво? Ще направя всичко. Освен ако няма да ядоса майка ти. Майка ти ме плаши.

— Искаш да убиеш Зара, ако има битка, нали? — попита Кристина.

— Тази мисъл ми мина през главата. Добре, да. Ако някой друг го направи, страшно ще се ядосам. — Ема се намръщи престорено.

Кристина въздъхна.

— Дори не знаем дали ще има битка, Ема. Ако Зара се спаси или бъде хвърлена в затвора, или избяга, или някой друг я убие, не искам да мислиш за това. Съсредоточи се върху онова какъв искаш да бъде животът ти след утрешния ден.

След утрешния ден, ще бъда изпратена в изгнание — помисли си Ема. — Ще те видя ли отново някога, Кристина? Винаги ли ще ми липсваш?

Кристина присви загрижено очи.

— Ема? Обещай ми.

Но преди Ема да успее да обещае, преди да успее да каже каквото и да било, гласовете на Ейлийн и Хелън прорязаха вечерния въздух, викайки ги да слизат за вечеря.

* * *

— Някой някога опитвал ли е сморове с кетчуп? — попита Изабел.

— Ето защо не те бива като готвачка — каза Алек. Саймън, увит в пуловер и облегнат на един пън, се смъкна надолу, сякаш се надяваше да стане невидим. — Ти харесваш отвратителни храни. Не се получава така просто случайно.

— Аз харесвам сморове с кетчуп — обади се Саймън лоялно и оформи безмълвно Не ги харесвам към Клеъри.

— Знам — каза Клеъри. — През парабатайската връзка усещам колко много не ги харесваш.

— Джулиън е отличен готвач — каза Ема, набучвайки един маршмелоу. Магнус, който беше осигурил пакети с тях, заедно със задължителните шоколад и бисквити, й хвърли мрачен поглед, който казваше: Стой настрани от Джулиън, както и от готвенето му.

— Аз също съм отличен готвач — подхвърли Марк, докато слагаше жълъд върху своя смор. Всички го зяпнаха.

— Това е по-силно от него — заяви Кристина лоялно. — Толкова дълго е живял с Дивия лов.

— Аз не го правя — каза Кийрън, ядейки своя смор по правилния начин. — Марк няма извинение.

— Никога не съм си представял ловците на сенки да ядат сморове. — Кит се огледа около огъня. Беше като от сцена от мечтите за летуване на палатка, които беше имал като малък — огънят, дърветата, всички увити в пуловери и насядали върху пънове, с пушек в очите и косите. — От друга страна, това е първият смор в живота ми, който не е излязъл от кутия.

— В такъв случай не са били сморове — обади се Тай. — А бисквити. Или някаква зърнена закуска.

Кит се усмихна и Тай му се усмихна в отговор. Облегна се на Джулиън, който седеше до него, и Джулиън обви разсеяно ръка около по-малкия си брат, разрошвайки косата му.

— Вълнуваш ли се заради първата си битка? — попита Джейс Кит. Седеше по турски, обвил ръце около Клеъри, която създаваше огромен смор от няколко шоколада.

— Той няма да участва! — заяви тя. — Прекалено е малък, Джейс! — Погледна към Кит. — Не го слушай.

— Изглежда ми достатъчно голям — каза Джейс. — Аз участвах в битки, когато бях на десет години.

— Стой далече от децата ми — рече Магнус. — Държа те под око, Херондейл.

За миг Кит усети тръпка, преди да осъзнае, че Магнус не говори на него. А после друга, когато осъзна, че бе реагирал несъзнателно на името Херондейл.

— Това е страхотно — прозя се Хелън. — Толкова отдавна не бях ходила на палатка. На остров Врангел не може да ходиш на палатка. Пръстите ти ще се превърнат в ледени висулки и ще се отчупят.

Ема се намръщи.

— Къде е Кристина?

Кит се огледа наоколо: Ема беше права. Кристина се беше измъкнала от групичката.

— Не трябва да се доближава до ръба на гората — намръщи се Магнус. — Пълно е с капани. Изключително добре скрити, щом аз го казвам. — Той понечи да се изправи. — Ще ида да я доведа.

Марк и Кийрън вече бяха станали.

— Ние ще я намерим — побърза да каже Марк. — В Лова научихме много за капаните.

— А малцина познават тайните на гората така, както елфите — добави Кийрън.

Магнус сви рамене, но в очите му блещукаха многозначителни искрици, които Кит не разбра съвсем.

— Добре. Вървете.

Те потънаха в сенките, а Ема се усмихна и набучи ново парче маршмелоу на една клечка.

— Предлагам да вдигнем тост. — Ейлийн взе пластмасова чаша с вода. — Да пием за това никога вече да не бъдем разделяни от семействата ни. — Тя се загледа в огъня. — След утрешния ден никога вече няма да допуснем Клейвът да ни го причини отново.

— Да не бъдем разделяни от семейство или приятели — каза Хелън, вдигайки на свой ред чашата си.

— Нито от парабатаи — добави Саймън, намигвайки на Клеъри.

Алек и Джейс издадоха одобрителни звуци, но Джулиън и Ема не продумваха. Ема изглеждаше мрачно нещастна, приковала очи в чашата си с вода. Като че ли не виждаше Джулиън, който я погледна за миг, преди да откъсне очи с усилие.

— За това никога да не се разделяме. — Кит погледна над огъня към Тай, чието слабичко лице бе обгърнато в светлината на червено-златните пламъци.

— За това никога да не бъдем разделяни — каза, натъртвайки тежко думите по начин, от който Кит потрепери, по причини, които и сам не разбираше.

* * *

Мерис не можеше да се върне в дома на инквизитора, тъй като Хорас и Зара се бяха нанесли там. Вместо това отведе Дру и останалите в къщата на Греймарк, същата, в която Клеъри беше отседнала, когато бе дошла в Идрис за първи път.

Дру бе отишла да си легне веднага щом беше станало възможно да го направи, без да бъде груба. Лежеше, придърпала завивките до брадичката си и гледаше как последните лъчи на слънцето угасват зад кръглите прозорци. Тази част от къщата гледаше към градина, пълна с рози с цвета на стара дантела. Декоративни решетки се катереха до прозорците и ги обрамчваха, в разгара на лятото вероятно приличаха на огърлици от рози. Старинни каменни къщи се спускаха по хълма към стените на Аликанте, стени, пред които утре щяха да застанат редици ловци на сенки, обърнати към Нетленните поля.

Дру се сгуши още по-дълбоко под завивките. Чуваше как в съседната стая Мерис пее на Макс, Рафи и Тави весела песничка на френски. Странно бе да си прекалено голям, за да те успокояват с песен, но прекалено малък, за да участваш в приготовленията за битка. Дру започна да изрежда имената им, сякаш за късмет:_ Джулс и Ема, Марк и Хелън, Тай и Ли…_

Не. Не Ливи.

Пеенето беше спряло. Дру чу стъпки по коридора, вратата на стаята й се отвори и Мерис надникна вътре.

— Всичко наред ли е, Друзила? Имаш ли нужда от нещо?

Дру би искала чаша вода, но не беше сигурна как да говори със страховитата, тъмнокоса баба на Макс и Рафи. По-рано я беше чула да си играе с Тави и оценяваше колко мила бе с тях тази жена, която на практика им беше непозната. Просто й се щеше да знаеше как да го каже.

— Не, благодаря — отвърна. — Нямам нужда от нищо.

Мерис се облегна на касата на вратата.

— Знам, че е трудно. Когато бях малка, родителите ми непрекъснато вземаха брат ми Макс на лов за демони и ме оставяха сама вкъщи. Твърдяха, че ще ме е страх, ако отида с тях. Все се опитвах да им кажа, че повече се страхувах, тревожейки се, че никога няма да се върнат.

Дру се опита да си представи Мерис като дете и не успя. Струваше й се прекалено стара дори да бъде майка, макар да знаеше, че не е така. Всъщност Мерис беше наистина млада баба, но Дру бе свикнала хора, изглеждащи като Джулиън и Хелън, да й бъдат като майка и баща.

— Ала те винаги се връщаха — каза Мерис. — Твоето семейство също ще се върне. Знам, че онова, което Джулиън е намислил, е рисковано, но той е умен. Хорас не би опитал нищо опасно пред очите на толкова много хора.

— Трябва да заспивам — каза Дру тихичко и Мерис въздъхна, кимна й разбиращо и затвори вратата. Ако си беше вкъщи, обади се едно гласче в главата й, нямаше да е нужно да моли за нищо — Хелън, която знаеше, че Дру обича чай, но кофеинът й пречи да заспи, щеше да дойде с чаша от безкофеиновата смес, която бяха купили в Англия, с мляко и мед, така както Дру го обичаше.

Хелън й липсваше, даде си сметка тя. Беше странно чувство, в един момент гневът й към Хелън се беше изпарил. Сега й се искаше само да се беше сбогувала както трябва с голямата си сестра, преди да си тръгне от Института.

А може би беше по-добре, че не се беше сбогувала както трябва със семейството си. Може би това означаваше, че непременно ще ги види отново.

Може би означаваше, че ще бъдат по-склонни да й простят, когато открият какво възнамерява да направи.

Светлината в коридора угасна. Мерис явно си лягаше. Дру отметна одеялото. Отдолу беше напълно облечена, чак до тежките обувки и бойното яке. Стана от леглото и отиде до кръглия прозорец, който беше закован, но тя го беше очаквала. Извади малка кама с острие от адамас и се зае да го изкърти.

* * *

Кит лежеше буден в мрака и броеше звездите, които виждаше през отвора на палатката.

Ема и Джулиън им бяха казали, че звездите в земите на феите са различни, но тук, в Идрис, те бяха същите. Същите съзвездия, които през целия си живот беше гледал да надничат през смога над Лос Анджелис, грееха над Брослиндската гора. Въздухът тук беше кристалночист и звездите изглеждаха почти смущаващо близки, сякаш би могъл да се протегне и да улови една от тях в шепа.

Тай не се беше върнал заедно с него от лагерния огън. Кит не знаеше къде е. Дали бе отишъл да говори с Джулс или Хелън? Дали бродеше из гората? Не, Саймън и Изабел щяха да го спрат. А може би бе открил в лагера животинче, което харесваше. Мислите на Кит препускаха. Къде е? Защо не ме взе със себе си? Ами ако не може да опитоми тукашните катерици като онези у дома? Ами ако те го нападнат?

Кит простена, изрита завивките и посегна към якето си.

Тай подаде глава в палатката.

— А, добре, вече се приготвяш.

Кит понижи глас.

— Какво искаш да кажеш с това, че се приготвям? За какво?

Тай приклекна и надникна в палатката.

— Да отидем при езерото.

— Тай. Трябва да ми обясниш. Недей да предполагаш, че знам за какво говориш.

Тай изпусна дъха си толкова силно, че тъмният му перчем потрепна над челото му.

— Взех магията със себе си и всички съставки. Най-доброто място за възкресяване на мъртвите е близо до вода. Мислех да го направим край океана, но езерото Лии е още по-подходящо. То и така вече е магическо място.

Кит примига замаяно, имаше чувството, че се е събудил от кошмар само за да открие, че все още сънува.

— Но нали нямаме онова, което ще задейства магията. Шейд не ни даде катализатор.

— Мина ми през ума, че може да го направи — каза Тай. — Затова, когато бяхме на Пазара на сенките последния път, взех източник на енергия. — Той бръкна в джоба си и извади прозрачно стъклено кълбо с размерите на кайсия. Червено-оранжев пламък бушуваше в него, сякаш беше малка, огнена планета, макар че очевидно бе хладно на допир.

Кит се дръпна назад.

— Откъде се взе това?

— Казах ти, от Пазара на сенките.

Кит усети как го залива вълна на паника.

— Кой ти го продаде? Откъде изобщо знаеш, че ще подейства?

— Трябва да подейства. — Тай прибра кристала в джоба си. — Кит, това е нещо, което трябва да направя. Ако утре има битка, знаеш, че двамата с теб няма да бъдем част от нея. Мислят, че сме прекалено малки, за да се бием. Това е начинът, по който мога да помогна, без да се бия. Ако съживя Ливи, семейството ни отново ще бъде цяло за битката. Ще означава, че всички отново ще бъдат щастливи.

Ала щастието не е нещо толкова просто — искаше му се на Кит да извика. — Не можеш да го направиш на парчета и отново да го сглобиш, без да останат пукнатини.

Гласът му беше хриплив.

— Опасно е, Тай. Прекалено опасно. Не мисля, че е добра идея да се забъркваме в подобна магия с неизвестен източник на енергия.

Изражението на Тай се затвори. Беше като да видиш как се захлопва врата.

— Вече проверих за капани. Знам как да стигнем до там. Мислех, че ще искаш да дойдеш с мен, но дори ако не го направиш, аз ще отида сам.

Мислите на Кит препускаха. Бих могъл да събудя останалите и да докарам неприятности на Тай. Джулиън ще го спре. Знам, че ще го стори.

Ала цялото му същество въстана срещу тази идея; ако имаше нещо, на което баща му го беше научил, то бе, че всички мразят портаджиите.

Освен това не бе в състояние да понесе изражението върху лицето на Тай.

— Добре — каза, усещайки как ужас ляга в корема му като камък. — Ще дойда с теб.

* * *

В сърцето на огъня танцуваха фигури. Ема седеше върху един пън наблизо, напъхала длани в ръкавите на прекалено големия си пуловер, за да ги стопли. Групичката им се беше разпръснала, след като се бяха нахранили, прибирайки се по палатките, за да поспят. Ема бе останала край огъня, гледайки го как догаря; предполагаше, че би могла да се върне в палатката си, но Кристина не беше там, а Ема не изгаряше от желание да лежи сама в мрака.

Вдигна очи, видяла една сянка да се приближава. Беше Джулиън. Разпозна го по походката, още преди светлината на огъня да огрее лицето му, с ръка в джоба, отпуснал рамене и вирнал брадичка. Измамливо нехаен. От влажния въздух косата му се къдреше до бузите и слепоочията.

Джулиън криеше толкова много неща от толкова много хора. Сега за първи път тя криеше нещо от него. Дали това изпитваше той открай време? Тази тежест в гърдите, пробождащата болка в сърцето?

Ема наполовина очакваше да я подмине, без да каже нищо, но той поспря; пръстите му си играеха с гривната от морско стъкло на китката му.

— Добре ли си? — попита тихо.

Ема кимна.

Искри от огъня се отразяваха в сините му очи.

— Знам, че не трябва да разговаряме — каза той. — Налага се обаче да обсъдим нещо за един човек. Не става дума за теб или мен.

Не мога да го направя — помисли си Ема. — Ти не разбираш. Все още вярваш, че можем да отнемем Знаците ми, ако нещата се объркат.

От друга страна, руната й не я беше нарила, откакто бяха напуснали Лос Анджелис. Черните паяжинени линии върху ръката й не се бяха умножили. Сякаш нещастието й удържаше проклятието. Може би наистина беше така.

— За кого става дума?

— За нещо, което научихме в Туле — отвърна Джулиън. — Става дума за Даяна.

* * *

Драскане по отвора на палатката изтръгна Даяна от сън, в който летеше. Изтърколи се изпод одеялата и приклекна, грабвайки един нож.

Чу два гласа, говорещи един през друг.

— Октопод!

Имаше бегъл спомен, че това беше паролата, която бяха избрали по-рано. Остави ножа и свали ципа на палатката. Ема и Джулиън стояха отвън, примигвайки в мрака, бледи и ококорени като стреснати сурикати.

Даяна повдигна вежди насреща им.

— Е, влизайте де. Не стойте така, защото влиза студ.

Палатките бяха достатъчно високи, за да може човек да застане изправен в тях, и празни, ако не се брояха чергите и одеялата. Даяна се отпусна върху завивките си, Джулиън се облегна на раницата й, а Ема седна по турски на пода.

— Извинявай, че те събудихме — започна Джулиън, дипломатичен както винаги. — Не знаехме кога отново ще имаме възможност да говорим с теб.

Даяна не можеше да престане да се прозява. Винаги спеше учудващо добре в нощта преди битка. Познаваше ловци на сенки, които не бяха в състояние да мигнат, които будуваха цяла нощ с разтуптени сърца, но тя не беше една от тях.

— Да говорите с мен за какво?

— Исках да се извиня — каза Джулиън, докато Ема подръпваше оръфания плат на коляното на дънките си. Ема не приличаше на себе си, от доста време не приличаше на себе си, помисли си Даяна. Откакто се бяха върнали от онзи друг свят всъщност, макар че подобно преживяване би променило всекиго. — За това, че те притисках да оглавиш Института.

Даяна присви очи.

— На какво се дължи това?

— Твоето Аз в Туле ни каза за Банкок — обади се Ема, хапейки устната си. — Но не е нужно да говориш с нас за нищо, за което не искаш.

Първата реакция на Даяна беше инстинктивна.

Не. Не искам да говоря за това. Не и сега.

Не и в навечерието на битка, не и когато толкова много неща й бяха на главата, не и докато се тревожеше за Гуин и се опитваше да не мисли за това къде е и какво би могъл да стори утре.

И все пак. Нали бе отивала при Ема и Джулиън именно за да им каже онова, за което я питаха сега, когато бе открила, че не може да се свърже с тях. Припомни си разочарованието си. Тогава беше взела решение.

Не им дължеше историята, но дължеше на себе си да я разкаже.

Двамата седяха безмълвно и я гледаха. Нощта преди битка, а те бяха дошли при нея за това — не за да поискат да им вдъхне сигурност, а за да й кажат, че тя решава дали иска да говори, или не.

Прокашля се.

— Значи, знаете, че съм трансджендър. Знаете ли какво означава това?

Джулиън бе този, който отговори.

— Знаем, че когато си се родила, са ти определили пол, който не отразява коя си наистина.

Нещо в Даяна се отпусна и тя се засмя.

— Някой е бил в интернет — каза. — Да, в общи линии е това.

— А когато си била в Банкок, си използвала мунданска медицина — добави Ема. — За да станеш онази, която си наистина.

— Миличка, винаги съм била тази, която съм наистина — рече Даяна. — В Банкок Катарина Лос ми помогна да намеря лекари, които да променят тялото ми, така че да отговаря на това коя съм, както и хора като мен, за да ми помогнат да разбера, че не съм сама. — Тя се облегна на навитото на руло яке, което беше използвала за възглавница. — Нека ви разкажа историята.

И с тихичък глас тя стори точно това. Не се отклони особено от онова, което бе разказала на Гуин, защото онази история бе облекчила сърцето й. Наблюдаваше израженията им, докато говореше: Джулиън беше спокоен и мълчалив, Ема — реагираща на всяка дума с широко отворени очи и прехапани устни. Открай време беше така: Ема даваше израз на онова, на което Джулиън не можеше или не искаше. Толкова приличащи си и толкова различни.

Джулиън обаче бе онзи, който проговори пръв, когато Даяна свърши.

— Съжалявам за сестра ти. Толкова съжалявам.

Даяна го погледна мъничко учудено, но разбира се, именно това щеше да докосне нещо в него, нали?

— В известен смисъл най-трудното от всичко това бе, че не можех да говоря за Ария — каза.

— Гуин знае, нали? — попита Ема. — И го приема? Мил е с теб, нали?

Даяна рядко я бе чувала да звучи толкова свирепо.

— Да, наистина е мил — отвърна Даяна. — За някой, който жъне мъртвите, той е учудващо емпатичен.

— Няма да кажем на никого, освен ако ти не поискаш — увери я Ема. — То си е твоя работа.

— Тревожех се, че ще научат за медицинското ми лечение, ако някога се опитах да оглавя Института — обясни Даяна. — Че ще бъда откъсната от вас, деца. Наказана с изгнание. — Ръцете й се стегнаха в скута. — Но инквизиторът и така научи.

Ема се изпъна.

— Научил е? Кога?

— Преди да избягам от Идрис. Заплаши да ме разобличи пред всички като предателка.

— Ама че копеле! — Лицето на Джулиън беше обтегнато.

— Сърдите ли ми се? — попита Даяна. — Задето не ви казах по-рано?

— Не. — Гласът на Джулиън беше тих и равен. — Не си била длъжна да го правиш. Никога.

Ема дойде по-близо до Даяна, косата й беше като блед ореол на лунната светлина, струяща през отвора на палатката.

— Даяна, през последните пет години ти беше най-близкото, което имах до по-голяма сестра. След като те срещнах, ти ми показа каква жена искам да бъда, когато порасна. — Тя се пресегна и улови ръката на Даяна. — Толкова съм благодарна и привилегирована, че поиска да ни разкажеш историята си.

— Съгласен съм. — Джулиън наведе глава като рицар, изразяващ почитанията си към благородна дама в някоя старинна картина. — Съжалявам, че те притисках. Не разбирах. Ние… аз… мислех за теб като за възрастен, някой, който не би могъл да има проблеми или да се намира в опасност. Прекалено бях съсредоточен върху децата, за да си дам сметка, че ти също си уязвима.

Даяна го докосна леко по косата, така както правеше, когато беше по-малък.

— Това означава да пораснеш, нали? Да откриеш, че възрастните са хора със свои собствени проблеми и тайни.

Тя се усмихна леко натъжено в същия миг, в който Хелън подаде глава през все още разкопчания отвор на палатката.

— О, отлично, будни сте. Исках да обсъдим още веднъж кой ще остане назад утре.

— Имам списък — каза Джулиън и пъхна ръка в джоба на якето си.

Ема се изправи на крака, смотолевяйки нещо за това, че трябва да намери Кристина. Излезе от палатката, поспирайки само за миг, за да погледне към Джулиън, но той беше потънал в разговор с Хелън и като че ли не забеляза.

Нещо става с това момиче, помисли си Даяна. Веднъж да преживееха утрешния ден, тя щеше да открие какво е то.