Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (10)

10.
Над храм, над купол, над стени

При вида на Пазара на сенки Кит почувства как гърдите му се свиха от усещането за нещо познато. Беше типична лосанджелиска нощ — температурата беше паднала веднага щом слънцето залезе и през празния парцел, където беше Пазарът, повяваше хладен вятър и караше десетките елфически камбанки, които висяха от ъглите на покритите с бял брезент сергии да звънят.

На задната седалка на колата от Юбер, Тай беше преливал от едва потисната възбуда през целия път до тук. За да се справи с нея, беше навил ръкава на Кит и му беше направил няколко руни. Кит имаше три от тях: за нощно виждане, за пъргавост и една, която се наричаше „Талант“ и която според Тай щяла да го направи по-убедителен. Сега те се взираха в Пазара, след като колата ги беше оставила на „Кендъл Али“. И двамата носеха мундански дрехи — дънки, якета и високи обувки.

Ала Тай все още видимо беше ловец на сенки. Държеше се като такъв, ходеше като такъв и изглеждаше като такъв, виждаха се дори руни по деликатната кожа на врата и китките му. Както и синини… синини по ръцете му, каквито никое мунданско момче не би могло да има, освен ако не беше член на някой незаконен боен клуб.

Не че би имало особена полза, ако ги беше покрил — ангелското наследство на нефилимите като че ли се процеждаше от самите им пори. Кит се зачуди дали и с него вече беше така.

— Не виждам никаква порта — каза Тай, въртейки глава.

— Те са… метафизични. Не са точно истински — обясни Кит.

Вървяха към онази част от Пазара, където се продаваха отвари и талисмани. На сергия, обвита в пълзящи храсти с розови, червени и бели рози, се продаваха любовни талисмани. На друга, с бяло-зелен сенник, имаше амулети за късмет, а зад дантелените завеси на трета, перленосива, се предлагаха по-опасни артикули. Черните магии и заклинанията за смърт бяха забранени на Пазара, но правилата не се прилагаха строго.

На стълба на една улична лампа недалече от тях се облягаше елф пука и пушеше цигара. Зад него алеите на Пазара приличаха на малки, облени в светлина улици, мамещи Кит с викове: „Елате да си купите!“ Гласове се надвикваха, украшения дрънчаха и тракаха, билки и тамян изпълваха въздуха с уханието си. Кит почувства копнеж, примесен с тревога. Хвърли кос поглед на Тай. Все още не бяха влезли на Пазара. Дали си мислеше колко много мрази Лондонския пазар, как той го беше накарал да се облее в пот, обзет от паника, защото имаше твърде много шумове, твърде много светлини, твърде много напрежение, твърде много всичко.

Щеше му се да го попита дали е добре, но знаеше, че другото момче не би искало това. Тай се взираше в Пазара, напрегнат от любопитство. Кит се обърна към елфа пука.

— Вратарю. Молим да бъдем допуснати на Пазара на сенките.

Тай начаса насочи вниманието си към тях. Елфът пука беше висок, мургав и слаб, в дългата му коса бяха вплетени бронзови и златни нишки. Беше обут в лилав панталон и не носеше обувки. Стълбът, на който се облягаше, беше между две сергии и препречваше входа към вътрешността на Пазара.

— Кит Рук — заяви той. — За нас е голяма чест, че не сме напълно забравени от някой, който ни напусна, за да заживее сред ангелите.

— Познава те — измърмори Тай.

— Всички на Пазара на сенките ме познават — отвърна Кит, надявайки се Тай да бъде впечатлен.

Елфът пука угаси цигарата си и от нея се разнесе сладникавата миризма на овъглени билки.

— Паролата — заяви той.

— Няма да го кажа — отвърна Кит. — Мислиш, че е смешно да се опиташ да накараш хората да го кажат.

— Да кажат какво? Каква е паролата? — поиска да узнае Тай.

Елфът пука се ухили.

— Изчакай тук, Кит Рук — заяви и се стопи в сенките на Пазара.

— Отиде да доведе Хейл — каза Кит, мъчейки се да скрие нервността си.

— Могат ли да ни видят?

Кит беше вперил поглед в Пазара, където долноземци, вещици и всякакви други членове на магическия подземен свят се движеха из шумотевицата.

— Тук навън?

То бе като да стоят в тъмното край осветена стая, помисли си Кит. И дори да не го изразеше по същия начин, подозираше, че Тай изпитва същото.

— Ако ни виждат, с нищо няма да го покажат — рече.

Изведнъж Тай се обърна към него. Погледът му се плъзна по ухото на Кит, по скулата, без да среща съвсем очите му.

— Уотсън…

— Кит Рук и Тай Блекторн — изплющя глас откъм сенките. Барнабас Хейл, главата на Пазара. — Всъщност, предполагам, че не сте наистина Кит Рук и Тай Блекторн, защото те не биха били толкова глупави, че да си покажат тук носовете.

— Това прозвуча като комплимент.

Тай изглеждаше искрено учуден.

— Така е, може би наистина не сме ние — рече Кит. — Може би някой здравата е объркал детайлите на кутията скъпи шоколадови бонбони, която си поръча.

Хейл се смръщи подразнено. Изглеждаше както винаги — нисък, с люспеста кожа и очи със змийски зеници. Носеше костюм на тъмно райе, който, предполагаше Кит, трябва да беше претърпял сериозно прекрояване, за да му стане. Повечето хора не бяха високи и широки един метър.

Елфът пука се беше върнал заедно с Хейл и отново се облягаше безмълвно на стълба, а тъмните му очи проблясваха.

— Докажи, че си Кит Рук — заяви Хейл. — Каква е паролата?

— Няма да го кажа. Никога няма да го кажа — рече Кит.

— Каква е паролата? — попита Тай отново.

— Просто ни пусни да влезем — рече Кит. — Не искаме неприятности.

Хейл издаде лаещ смях.

— Не искате неприятности? Вие двамата? Майтапиш ме. Имаш ли представа какъв хаос посяхте в Лондон? Съсипахте имущество, нападнахте продавачи, а ти — той посочи Тай — унищожи голям запас от феи за продан. Мразя и двама ви. Вървете си.

— Изслушай ме — не отстъпваше Кит. — Помниш ли, когато онази фея опожари половината пазар, а на следващата година я приеха с отворени обятия, защото имаше изобилен запас от кокоши зъби? Помниш ли върколака и ламата и какво се случи тогава? На него не му беше забранено да влиза, защото знаеше къде да намери сребърен прах.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Хейл, а после въздъхна. — Господи, ще ми се да имах пура. Наложи се да ги откажа.

— Естеството на Пазара е съвсем простичко — заяви Кит. — Всичко е добре, стига да изкараш печалба. Нали?

— Така е — съгласи се Хейл. — Поради което търпяхме Джони Гук. Търпяхме ви, защото ловците на сенки не ви бяха намерили. Ала ето че го направиха, а от него до това да откриеш кой си наистина не е голямо разстояние…

— Какво означава това? — попита Тай.

Вятърът се беше усилил и развяваше косата му като гирлянди.

— Нищо не е безплатно — заяви Хейл с раздразнението на човек, който беше казал твърде много и освен това искаше пура, но ги беше отказал. — Освен това парите ти не струват тук, Гук. — Той махна с ръка към Тай. — Възможно е да получа нещо в замяна на кльощавото ти приятелче в правилните среди, но не е достатъчно.

— Чисто хипотетично, колко? — попита Тай заинтригувано.

Хейл придоби мрачно изражение.

— Не толкова, колкото бих взел за Ема Карстерс… още повече за главата й.

Тай пребледня и Кит го усети — това беше мигът, в който Тай си спомни, че Пазарът беше наистина опасно място. Че всичко това бе наистина опасно. Кит почувства как ситуацията му се изплъзва.

— Никакви глави. Вижте, баща ми не се доверяваше на никого, господин Хейл. Знаете го. Беше изпокрил повечето от скъпоценните си вещи из Лос Анджелис, заровени по места, където според него никой никога нямаше да ги намери.

— Слушам — рече Хейл.

Това беше наистина рискованата част, знаеше Кит.

— Една от тях е тук, на Пазара на сенките. Инкрустирано с рубини копие на Червените свитъци. — Елфът пука подсвирна, ниско и продължително. — Ще ви го дам безплатно. Всичко, което трябва да направите, е да ни пуснете обратно на Пазара. Свободна търговия.

Хейл поклати печално глава.

— Сега наистина ми се иска да имах пура, така че да мога да го отпразнувам. Вече намерих Червените свитъци, глупав хъшлак. След като мантидите убиха баща ти, разкопахме сергията му. — Извърна се, но после спря и погледна през рамо. Лунната светлина сякаш отскачаше от бялата му люспеста кожа. — Тази лъжица е прекалено голяма за вашата уста, хлапета. Махнете се от света на долноземците, преди някой да ви е убил. Този някой мога да бъда и аз — изрече и раздвоен език се стрелна между зъбите и облиза устните му.

Кит се дръпна назад, отвратен, докато Хейл потъваше в множеството на Пазара.

Не беше в състояние да погледне Тай. Имаше чувството, че са му изкарали въздуха, шок и срам се бореха за равен шанс да накарат стомаха му да се преобърне.

— Аз… — започна.

— Трябваше просто да кажеш паролата — обади се елфът пука.

Изгубил всякакво търпение, Кит бавно вдигна среден пръст.

— Ето ти я паролата.

Тай потисна смеха си и улови Кит за ръкава.

— Хайде — каза, — да се махаме от тук.

* * *

— За мен е чест да ви съобщи — каза Хорас Диърборн, — че предложеният Регистър на долноземците е готов да се превърне в действителност.

Не беше лесно да бъде разтълкуван звукът, преминал през редиците на нефилимите, които бяха насядали в Залата на Съвета. На Даяна той приличаше на рева на животно, прогонващо друг звяр от своята плячка.

Хорас беше сключил ръце зад гърба си, а по устните му играеше безизразна усмивка. От лявата му страна стоеше Зара, облечена в пълна центурионска униформа, косата й беше сплетена и увита около главата й. Мануел беше от дясната му страна — с безизразно лице и очи, които грееха от злоба. Изглеждаха като ужасяваща карикатура на семеен портрет.

— Всички институти ще разполагат с кратък срок, за да регистрират местните си долноземци — продължи Хорас. — През първите седмици след влизането в сила на закона, ръководителите им ще трябва да изпълнят квота от регистрации, основаваща се на знанието ни за местните долноземски популации.

Даяна седеше, оставяйки думите да я заливат на вълни от ужас. Погледна към Джия, която седеше на висок дървен стол в края на подиума. Лицето й беше напрегната маска. Нямаше как да не се зачуди дали предложението на Хорас не бе дори още по-крайно, отколкото Джия беше очаквала.

— И ако долноземците откажат? — извика някой от множеството в Залата.

— В такъв случай ще бъдат лишени от защитата, която Съглашенията им осигуряват — отвърна Зара и Даяна се вледени. Без защитата на Съглашенията един ловец на сенки можеше да убие който си поиска долноземец без причина и без последици. — Разбираме, че това ще означава доста работа за институтите, но е важно всички да се включат, за доброто на всички ловци на сенки.

— Всеки регистриран долноземец ще получи номер — продължи Хорас. — Ако долноземец бъде спрян от ловец на сенки, където и да било, по каквато и да било причина, ще трябва да представи номера си.

Този път шумът, преминал през Залата, определено беше по-разтревожен.

— Мислете за него като един вид документ за самоличност — допълни Мануел. — Сигурността и отговорността са два от основните ни приоритети.

— Искам да чуя какво мисли консулът! — провикна се Кармен Росалес Делгадо, която оглавяваше Института в Мексико Сити.

Тя бе майка на Кристина и доста приличаше на дъщеря си.

Лицето на Хорас придоби подразнено изражение. Строго погледнато, като онзи, който предлагаше нов закон, той имаше думата и можеше да говори в продължение на известен брой минути без прекъсване. На Даяна й се струваше, че говори от няколко години.

Той махна нелюбезно към Джия, която стисна здраво облегалките на стола си.

— Моето мнение е, че този закон не е добра идея. Долноземците ще се противопоставят на онова, което в техните очи ще бъде изхвърляне от страна на нефилимите. То установява атмосфера на недоверие.

— То е, защото им нямаме доверие — каза Мануел и от задната част на стаята изригна бурен смях.

Неспособна да търпи повече, Даяна се изправи на крака.

— Имам въпрос към инквизитора!

Хорас я погледна изпод полуспуснати клепачи.

— Ще има време за въпроси и коментари, Даяна.

На Даяна не й хареса начинът, по който натърти името й, сякаш го намираше за отблъскващо. Вероятно Зара му беше наговорила цял куп лъжи за нея: веднъж Даяна я беше унижила пред останалите центуриони. Нарцисисти като Зара не забраняха обиди.

— Оставете я да говори — каза Джия. — Всички в Съвета имат право да бъдат чути.

Даваща си прекрасно сметка за погледите върху себе си, Даяна заговори:

— Това може и да изглежда като незначителен акт, но на долноземците няма да им се стори такъв. Ще има последици. Дори ако Регистърът е временен, винаги ще се намерят причини да бъде продължен. Много по-трудно е една такава система да бъде отменена, отколкото да бъде въведена. Възможно е да се окажем в ситуация, където долноземците ще поискат ловците на сенки също да бъдат регистрирани, за равнопоставеност. Готови ли сте за това нефилимите да носят документите си навсякъде?

Думите й имаха търсения ефект. Съветът изригна в сърдито жужене.

— Не! Никога! — изплющя гласът на Диърборн.

— В такъв случай това на практика ще създаде една по-нисша класа от долноземци — каза Даяна. — Ние ще имаме права, каквито те нямат. Помислете за това.

— И защо тази мисъл те притеснява толкова, Даяна Рейбърн? — обади се Мануел с мекия си очарователен глас. Очите му проблясваха като стъклени топчета. — Да не би да има някой долноземец, който може би ти е скъп, за когото се тревожиш?

— Мнозина ловци на сенки имат долноземци, които са им скъпи — отвърна Даяна с равен глас. — Не може да прережете като с нож връзката ни с група човешки същества, с които имаме много повече общо помежду си, отколкото с мунданите.

Даяна знаеше какъв бе отговорът на това: Не се боим от мундани. Долноземците са тези, от които се страхуваме, и се опитваме да контролираме онова, от което ни е страх. Съмняваше се обаче Хорас да притежава подобно самопознание. Гледаше я с неприкрита ненавист, докато тя си сядаше.

— Ясно е, че това е сложен въпрос. — Джия се изправи. — Предлагам да отложим гласуването със седмица, докато Съветът е имал време да осмисли всички възможни последици.

Хорас премести яростния си поглед към нея, но не каза нищо. Сега в Залата се носеше жуженето на облекчение и дори Диърборн беше достатъчно умен, за да не се противопостави на всеобщото мнение по време на гласуване. Остана на подиума, след като срещата приключи, и последователите му се струпаха около него.

Обзета от неописуема умора, Даяна се отправи към един от изходите. Чувстваше се така, сякаш я бяха повикали, за да стане свидетел на кървава екзекуция, само за да види как съдбата на жертвата се отлага със седмица. Облекчение се смесваше със страх от онова, което бъдещето можеше да донесе.

— Даяна! — разнесе се тих глас с акцент зад нея.

Обърна се и видя една от жените от Института в Барселона, Трини Кастел, да идва към нея. Тя сложи подобна на птичка ръка върху рамото й.

— Бях вдъхновена от онова, което казахте, госпожице Рейбърн. Имате право, че правата, чиито и да било права, не бива да бъдат захвърлени с лека ръка.

— Благодаря — отвърна Даяна, немалко изненадана.

Трини Кастел й се усмихна за миг и се отдалечи забързано, оставяйки Даяна обърната към подиума. Зара стоеше на ръба му, приковала поглед в нея. На бледата светлина, процеждаща се през прозореца, неприкритата ненавист върху лицето й, много по-силна, отколкото който и да било би могъл да изпитва заради отминала обида, беше ясна като ден. Потрепервайки, Даяна се обърна и побърза да излезе от Залата.

* * *

Подозрителното средоточие на лей-линии на Катарина се оказа малък парк в пустинята близо до магистралата „Антилоуп Вали“, известен с масивните си образувания от пясъчник. И Хелън, и Ейлийн като че ли се бяха учудили мъничко, че Марк и Кристина възнамеряват да излязат да патрулират, но не се бяха опитали да ги спрат, съгласявайки се неохотно, че патрулирането бе нормална част от нефилимския живот и колкото по-скоро всички се върнеха към нормалния живот, толкова по-добре.

Шофирането от Малибу (бяха взели пикапа на Даяна, който бе оставен на паркинга в Института) напомни на Кристина за дългите разходки с колата, на които бяха излизали с Ема. Свалени прозорци, тиха музика, плаж, отстъпващ място на магистрала, отстъпващ място на пустиня, докато слънцето потъваше зад хоризонта в огнена мъгла. Марк беше качил дългите си крака върху таблото и от време на време обръщаше глава, за да я погледне, докато се носеха по пътя в мълчание. Тежестта на погледа му беше като кожа до нейната кожа. Като допир.

Паркът „Васкес Рокс“ затваряше по залез-слънце и нециментираният паркинг беше празен, когато Кристина спря и угаси двигателя. Взеха оръжията си от каросерията на пикапа, сложиха си предпазители за китки и препасаха колани с оръжия. Кристина окачи дълъг меч на кръста си и втъкна верния си балисонг в колана, а Марк намери черен камшик с руни и изплющя няколко пъти. Удоволствие се изписа върху лицето му, докато гледаше как той се извива като змия на фона на потъмняващото небе.

Бяха си сложили руни, преди да тръгнат, и Кристина зърна тази за нощно виждане да проблясва на врата му, докато минаваха под светлините на будката на рейнджъра и поемаха по черен път, който лъкатушеше между храсталаците, растящи сред скали, които се гънеха и сгъваха като пликове.

Кристина дишаше дълбоко. От всички неща, които обичаше в Калифорния, най-много обичаше мириса на пустинята: свеж въздух, примесен с дъх на хвойна, мансанита и градински чай. Небето се разтвори над тях като споделена тайна, обсипано с милион звезди.

Минаха покрай дървен знак, отбелязващ една пътека, в същия миг, в който пред тях се издигна масивно скално образувание, почти закривайки луната.

— Средоточието на лей-линиите — посочи Марк.

Кристина не го попита откъде знае — елфите имаха усет за тези неща. Приближиха се до скалите, които се извисяваха около тях в наклонени плочи, като останките на космически кораб, разбил се в пустинята. Звукът на пясъка, хрущящ под подметките й, беше силен в ушите й благодарение на руната й за изостряне на слуха.

Остър, подобен на насекомо звук избръмча зад нея и тя се обърна. Марк се мръщеше на сензора в ръката си.

— Бръмчи по начин, какъвто не съм чувал преди — каза.

Кристина бавно се завъртя в кръг. Пустинята се беше ширнала около нея, килим от черно и кафяво, и приглушено златно. Небето беше тъмно кадифе.

— Нищо не виждам.

— Би трябвало да изчакаме тук — каза Марк — и да видим дали ще се повтори.

Кристина изобщо не беше в настроение да стои под романтичната луна с Марк.

— Според мен е най-добре да продължим.

— Кристина — каза Марк. — Изглеждаш така, сякаш съм те наскърбил.

Кристина извъртя очи.

— Нищо не ти убягва, Марк Блекторн.

Марк свали сензора.

— Снощи… Не беше, защото не исках… исках го…

Кристина пламна.

— Не става дума за това, Марк. Можеш да го искаш или да не го искаш. Твоя си работа. Става дума за това, че ме излъга.

— Човеците лъжат. — Разноцветните му очи изведнъж лумнаха. — Смъртните се лъжат един друг всеки ден, особено когато става дума за любов. Да не би да е, защото лъжата ми не беше достатъчно добра? По-опитен ли трябва да бъда?

— Не! — Кристина се обърна рязко към него. — Харесва ми това, че не лъжеш, Марк. Ето защо бях толкова… Марк, нима не разбираш? Не очаквах да ме излъжеш.

— Виждала си ме да лъжа Кийрън.

— Да, ала то беше, за да спасиш животи. Освен ако не се опитваш да ми кажеш, че да не искаш да правиш секс с мен има нещо общо със спасяването на животи, което ми е трудничко да повярвам…

— Исках го! — избухна Марк. — Трябва да разбереш едно, исках да бъда с теб по този начин и по всички възможни начини и това не е лъжа.

Кристина се отпусна върху една ниска скала. Сърцето й думкаше. Освен това току-що беше казала думата „секс“, което ужасно я смущаваше.

— Тогава не разбирам защо го направи — рече с тихичко гласче. — Да не е, защото си загрижен за някого? За Кийрън?

— Загрижен бях за теб.

Гласът му беше тъмен и корав, като къснозимен лед.

— Защо?

— Знаеш коя си!

Викът му я стресна. Тя вдигна неразбиращо очи… не е като да беше непозната за него или за когото и да било. Какво искаше да каже?

— Кийрън те нарича нефилимска принцеса, и с основание.

Луната беше изгряла напълно и сребристобелите лъчи превръщаха косата му в ореол и караха очите му да греят — широко отворени, златно и синьо, и пълни с болка.

— Ти си един от най-добрите примери за представители на хората ни, които съм срещал някога. Ти си ослепителна, праведна, добродетелна. Ти си всички хубави неща, за които мога да се сетя, и всичко, което бих искал, но знам, че никога няма да бъда. Не искам да направиш нещо, за което ще се разкайваш по-късно. Не искам да осъзнаеш колко ниско под своите стандарти си слязла заради мен.

— Марк!

Кристина скочи от скалата и отиде при него. Чу как нещо тупна на земята и обви ръце около Марк, прегръщайки го с всичка сила.

За миг той остана напрегнат и вкаменен, а после омекна до нея, ръцете му обгърнаха тялото й, устните му докоснаха бузата й, меките къдрици на косата й, изплъзнали се от плитката й.

— Кристина — прошепна.

Тя се отдръпна само толкова, колкото да може да докосне лицето му, пръстите й проследиха линията на челюстта му. Кожата му притежаваше онази невъзможна елфическа мекота, която идваше от това, че никога не бе имала нужда от допира на бръснач.

— Марк Блекторн — каза и потрепери до кости, срещайки погледа му. — Ще ми се да можеше да се видиш така, както те виждам аз. Ти си толкова много неща, които никога не ми е хрумвало да искам, ала ето че ги искам. Искам всичко с теб.

Ръцете му се обвиха по-плътно около нея и той я притегли към себе си, сякаш държеше в прегръдките си букет цветя. Устните му се плъзнаха по бузата й, по линията на челюстта й, най-сетне устните им се срещнаха, изпепеляващо горещи в студената нощ, и Кристина ахна от желанието, което я прониза, остро като стрела.

Марк имаше вкус на мед и елфическо вино. Запрепъваха се назад, докато не се опряха в една купчина камъни. Ръцете на Марк бяха върху якето й, разкопчаваха го, плъзваха се вътре, под ризата й, сякаш отчаяно копнеещи да докоснат кожата й. Мълвеше думи като „красива“ и „съвършена“ и тя се усмихна и прокара бавно език по долната му устна, карайки го да изохка така, сякаш го беше пронизала. Той простена безпомощно и я притегли още по-плътно към себе си.

Сензорът избръмча, силно и продължително.

Двамата отскочиха един от друг, поемайки си рязко дъх. Кристина закопча якето си с разтреперани ръце, докато Марк се навеждаше неловко, за да вдигне сензора. Той избръмча отново и те се завъртяха, взирайки се в мрака.

— No mames^[1] — прошепна тя.

Разнесе се ново, настойчиво бръмчене и нещо я удари силно отстрани. Беше Марк, съборил я на земята. Претърколиха се по неравната изровена пръст, докато нещо огромно и обвито в сенки се извиси над тях. Черни крила се разпериха като назъбени сенки. Кристина се надигна на лакът, извади покрита с руни кама от колана си и я метна.

Отекна грак. Магическа светлина огря небето. Марк беше на колене, стиснал рунически камък в ръка. Над тях огромен белолик демон, зад който се развяваха пера като черен плащ от парцали, плющеше с крила, а дръжката на камата на Кристина стърчеше от гърдите му. Очертанията му вече започваха да се размиват, той изкряска отново, дращейки с хищни нокти около камата, преди да се сгърчи като хартия и да изчезне.

— Харпия. — Марк скочи на крака и протегна ръка на Кристина, за да й помогне да се изправи след него. — Вероятно се е крила в скалите. Ето защо сензорът не успя да засече добре присъствието й.

— Трябва да вървим. — Кристина се огледа наоколо. — Ако се съди по сензора, има и други.

Затичаха към пътеката, а Кристина хвърляше погледи през рамо, за да види дали не ги преследват.

— Държа да отбележа, че не нагласих нещата така, че харпията да ни прекъсне — каза Марк, — и имах огромно желание да продължим със сексуалните си занимания.

Кристина въздъхна.

— Радвам се да го чуя.

Тя свърна настрани през ниски храсталаци. В далечината виждаше металическия блясък на паркирания пикап. Марк забави крачка.

— Кристина. Виж.

Тя се огледа наоколо.

— Нищо не…

— Погледни надолу.

Кристина го направи и разбра защо й се бе сторило, че пясъкът скърца особено под подметките й. Сега видя, че това изобщо не беше пясък. Пуст лунен пейзаж се простираше около тях в радиус от пет-шест метра. Кактусите и храстите градински чай бяха изсъхнали, сиво-бели като стари кости. Пясъкът изглеждаше така, сякаш през него беше преминал пожар, земята между скалите беше осеяна със скелетите на зайци и змии.

— Морът — каза Марк. — Същият, който видяхме в земите на феите.

— Но какво прави тук? — попита Кристина. — Какво общо имат лий-линиите с мора? Не е ли той елфическа магия?

Марк поклати глава.

— Не…

Хор от пронизителни крясъци разцепиха въздуха. Кристина се обърна рязко, вдигайки облаче прах, и видя как от пустинята наоколо се надигат сенки. Сега ги видя отблизо, приличаха на птици само защото имаха крила. Онова, което отдалече изглеждаше като пера, всъщност бяха черни парцали, които обвиваха мършавите им бели тела и се развяваха на вятъра. Устите им бяха така пълни с нащърбени, криви зъби, че сякаш се усмихваха гротескно. Очите им бяха изпъкнали жълти луковици със зеници като черни точки.

— Но сензорът — прошепна тя. — Не се задейства. Не…

— Бягай — извика Марк и те побягнаха, докато харпиите се издигнаха с писъци и смях в небето.

Един камък тупна на земята близо до Кристина, а друг мина на сантиметри от главата на Марк. Кристина копнееше да се обърне и да забие балисонга в най-близкия демон, но беше прекалено трудно да се прицели, докато тичаха. Чуваше как Марк ругае, докато избягваше камъни с размерите на топки за бейзбол. Един от тях я удари силно по ръката тъкмо когато стигнаха до пикапа и тя отвори рязко вратата. Марк се качи от другата страна и за миг те останаха да седят, запъхтени, докато камъните се сипеха по каросерията на пикапа като градушка.

— Даяна няма да се зарадва, когато види колата си — отбеляза Марк.

— Имаме по-големи проблеми. — Кристина пъхна рязко ключа в стартера, пикапът потрепери и запали, тръгна назад… и спря. Тропотът на камъните по металния покрив също беше престанал. Във внезапната тишина имаше нещо зловещо. — Какво става? — недоумяваше тя, натискайки педала на газта.

— Слизай! — изкрещя Марк. — Трябва да слезем!

Сграбчи Кристина за ръката и я изтегли през съединителя. Двамата се изтърколиха на земята откъм мястото на шофьора, докато пикапът се издигаше във въздуха.

Кристина се приземи наполовина върху Марк и когато се изви, видя, че харпиите бяха сграбчили автомобила, пробивайки дупки в металната каросерия и рамките на прозорците с хищните си нокти. С писъци и кикот те го издърпаха високо в небето… и го пуснаха.

Машината се преобърна във въздуха и се стовари на земята с оглушителен трясък на метал и стъкло, претърколи се и остана да лежи с гумите нагоре в пясъка. Една от харпиите се беше спуснала заедно с нея, сякаш беше дъска за сърф, и все още беше приклекнала отгоре й с грак и кикот.

Кристина скочи на крака и тръгна към автомобила. Когато наближи, усети миризмата на изтичащ бензин. Харпията, прекалено глупава, за да осъзнае опасността, извърна мъртвешки бялото си ухилено лице към нея.

— Скалите са нашето място — изсъска. — Отровени. Най-хубавото място.

— Cállate^[2]! — сопна се Кристина и като извади меча си, отсече главата й.

Струя демонска кръв изригна нагоре, докато тялото на харпията се сгърчваше и изчезваше. Останалите демони нададоха вой и се стрелнаха надолу. Кристина видя как една от тях се спуска към Марк и изкрещя името му. Той скочи върху една скала и камшикът му изплющя. Демонска кръв изрисува лъскав разрез върху гърдите на харпията и тя тупна върху пясъка, цвърчейки, ала друга харпия вече се носеше към него. Камшикът на Марк се уви около гърлото й, той дръпна и главата на демона се търкулна между скалите.

Нещо се блъсна в гърба на Кристина и тя изпищя, когато краката й се отделиха от земята. Една харпия беше забила нокти в гърба на якето й и я вдигаше във въздуха. Кристина си спомни истории за това как орлите се издигали високо в небето с жертвата си и я пускали, така че тялото й да се размаже на земята отдолу. Земята се отдалечаваше под нея с ужасяваща бързина.

С вик на страх и гняв, тя замахна нагоре и назад с меча си, отсичайки ноктите на харпията в ставата. Демонът изпищя и Кристина политна надолу, а мечът изпадна от пръстите й, когато протегна ръка, сякаш би могла да се залови за нещо, за да забави падането си…

Нещо я улови в небето.

Ахна, когато една ръка я сграбчи за лакътя и я издърпа настрани, и тя се озова върху нещо топло и живо. Летящ кон. Кристина ахна и зарови пръсти в гривата на животното, мъчейки се да се хване за него, докато то се спускаше надолу.

— Кристина! Не мърдай!

Викът беше на Кийрън. Той беше зад нея и ръката му се обвиваше около кръста й, за да я притегли към него. По тялото й сякаш пробяга електричество. Очите му бяха обезумели, косата му беше наситено синьо-черна и докато се носеха надолу през множеството харпии към Марк, тя си даде сметка, че конят бе Уиндспиър.

— Кийрън… внимавай… — изкрещя Кристина, когато изпъкналите очи на харпиите се завъртяха като фарове към Уиндспиър.

Кийрън разпери ръка и Кристина отново почувства как по тялото й премина електричество. Изригна бял пламък и харпиите се дръпнаха, докато Уиндспиър се приземяваше леко пред Марк.

— Марк! Идвай! — извика Кийрън.

Марк погледна към него и се усмихна широко — усмивката на ловец от Дивия лов, бойна усмивка, изтъкана сякаш само от зъби, — преди да обезглави една последна харпия с подръпване на камшика. Опръскан с демонска кръв, той се метна на коня зад Кийрън, обвивайки ръце около кръста му. Уиндспиър се издигна във въздуха и харпиите ги последваха, ухилените им усти бяха зейнали в усмивки, които разкриваха редици акулски зъби.

Кийрън изкрещя нещо на елфически език, който Кристина не разбираше, и Уиндспиър се изви назад под невъзможен ъгъл, устремявайки се нагоре като стрела, политнала от тетива, в същия миг, в който пикапът под тях най-сетне избухна, удавяйки харпиите в море от пламъци.

Даяна много ще се ядоса за колата, помисли си Кристина и се отпусна върху гривата на Уиндспиър, докато елфическият жребец описа кръг под облаците и полетя към океана.

* * *

Кит за първи път се качваше на покрива на Лосанджелиския институт. Трябваше да признае, че изгледът беше по-хубав от този в Лондон, освен ако не си падаш по небостъргачи. Тук можеше да видиш как зад къщата пустинята се простира чак до планините, чиито върхове бяха докоснати от светлините на града от другата им страна, а долините им тънеха в дълбоки сенки. Небето беше обсипано със звезди.

Пред къщата беше океанът, безбрежието му изглеждаше едновременно ужасяващо и величествено. Тази вечер вятърът беше като леки пръсти, докосващи повърхността му и оставящи след себе си пътеки от сребърни вълнички.

— Изглеждаш тъжен — рече Тай. — Така ли е?

Седяха на ръба на покрива, а краката им се полюшваха в празното пространство. Вероятно така би трябвало да преживее тийнейджърските си години, помисли си Кит — катерейки се по високи места и правейки глупави и опасни неща, с които да тревожи родителите си. Само че той нямаше родители, които да се тревожат, а опасните неща, които правеше, бяха наистина опасни.

Не се тревожеше за себе си, но се тревожеше за Тай. Тай, който го гледаше загрижено, а сивите му очи се плъзгаха по лицето му, сякаш бе книга, която му беше трудно да разчете.

Тъжен съм — помисли си Кит. — Чувствам се като в капан и обзет от безсилно раздразнение. Исках да те впечатля на Пазара на сенките и толкова се отнесох, че забравих за всичко друго. За това, че изобщо не би трябвало да го правим. За това как не мога да ти кажа, че не бива да го правим.

Тай се пресегна и отметна косата на Кит от лицето му, разсеян жест, от който по тялото на Кит премина нещо, усещане, сякаш беше докоснал наелектризирана ограда. Зяпна го, а Тай каза:

— Трябва да се подстрижеш. Тави го подстригва Джулиън.

— Джулиън го няма — отвърна Кит. — И не знам дали искам да ме подстриже.

— Доста го бива. — Тай свали ръка. — Каза, че твоят баща бил изпокрил разни неща из цял Лос Анджелис. Има ли нещо, което би могло да ни бъде от полза?

Твоят баща. Сякаш Джулиън беше неговият. Но разбира се, в известен смисъл той действително беше такъв.

— Нищо некромантско — отвърна Кит и Тай придоби разтревожено изражение. Все още замаян от електрическото усещане, Кит не беше в състояние да го понесе. Трябваше да го оправи, това изражение върху лицето на Тай. — Виж… опитахме директния начин. Сега е време за мошеничество и коварство.

— Не разбирам мошениците — рече Тай. — Прочетох една книга за тях, но не ми е ясно как хората се оставят да бъдат преметнати по този начин.

Очите на Кит паднаха върху златния медальон около врата на Тай. Върху него все още имаше кръв. Приличаше на петна от ръжда.

— Не става дума да накараш хората да повярват в онова, в което ти искаш да повярват. А да ги оставиш да повярват в онова, в което те искат да вярват. Да им дадеш онова, от което си мислят, че се нуждаят.

Тай вдигна очи и въпреки че те не срещнаха очите на Кит, той разчете изражението им, бавното осъзнаване на истината.

Дали си дава сметка, помисли си Кит със смесица от облекчение и тревога. Тай скочи на крака.

— Трябва да изпратя огнено съобщение на Хипатия Векс.

Това бе последното, което Кит бе очаквал да каже.

— Защо? Тя вече каза, че няма да ни помогне.

— Така е. Но според Шейд открай време иска да ръководи Пазара на сенките. — Тай се усмихна косо и в този миг, въпреки различния цвят на косата и очите им, досущ приличаше на Джулиън. — Това е онова, от което си мисли, че се нуждае.

* * *

Небето беше път, а звездите чертаеха пътеки. Луната беше фар, пътеводната светлина, насочваща към дома.

Да язди Уиндспиър, беше едновременно невероятно странно и напълно познато за Марк. Също както и да е обвил ръце около Кийрън. Беше летял през толкова много небеса, прегърнал Кийрън, че усещането на тялото му до неговото, жилавата му сила, кожата и косата му, лъхащи лекичко на морска сол, се бяха отпечатали в кръвта му.

В същото време чуваше смеха на Кристина, виждаше я как се навежда, за да посочи една или друга забележителност, над която прелитаха. Беше попитала Кийрън дали може да минат над знака на Холивуд и той го беше направил, той, който не правеше услуги на никого.

И сърцето на Марк трепваше при звука на смеха й, трепваше и когато докоснеше Кийрън. Той отново беше между тях, така както и в Лондон, и макар тревога да опарваше нервите му при тази мисъл, не можеше да се преструва, че не се радва, че Кийрън се е върнал.

Кийрън приземи Уиндспиър на паркинга зад Института. Цареше тишина, нарушавана единствено от песента на цикадите. Трудно бе да повярва човек, че едва преди десет минути бяха вкопчени в битка на живот и смърт с харпии.

— Добре ли си? — попита Кристина, смръщвайки се, докато слизаше от коня. — Не изглеждаш добре.

Марк със сепване осъзна, че говори на Кийрън. И че е права. Кийрън се беше появил във „Васкес Рокс“ почти пращящ от енергия. Това бе дива, неземна магия, която Марк свързваше с кралското семейство, ала досега не бе виждал Кийрън да я използва.

Сега тя като че ли го беше напуснала, беше подпрял ръка на Уиндспиър и дишаше тежко. Имаше кръв по ръцете, яката, кожата му.

Марк пристъпи напред, поколеба се. Помнеше как Кийрън му казва, че нещата между тях са приключили.

— Не знаех, че си пострадал при скалите, Кийр — каза.

— Не. Това се случи в Сколоманса.

— Защо си тръгна от там? — попита Кристина.

— Трябва да ви кажа нещо.

Кийрън потръпна и плесна Уиндспиър по хълбока. Конят изцвили и потъна в сенките, стопявайки се в мрака.

— Първо трябва да те качим в Института. — Кристина хвърли поглед към Марк, сякаш очакваше той да пристъпи напред и да помогне на Кийрън. Когато това не стана, тя се приближи до Кийрън и обви ръката му около раменете си. — Трябва да видим колко лошо си ранен.

— Важно е… — започна Кийрън.

— Това също.

Кристина пое напред с Кийрън, облегнат на нея. Неспособен да издържа повече, Марк мина от другата му страна и те влязоха в Института, подкрепящи куцукащия между тях Кийрън.

— Благодаря ти, Марк — каза Кийрън с нисък глас.

Когато се осмели да му хвърли кос поглед, Марк не видя гняв в очите му, ала нима последния път, когато бяха заедно, Кийрън не беше ядосан? Беше ли забравил злото, което Марк му беше причинил? Не беше в природата на принцовете да забравят нанесените им обиди, нито да прощават.

Кристина говореше нещо за вода и храна, а в ума на Марк цареше хаос и за миг, когато пристъпиха в кухнята, той примига объркано. Мислел бе, че отиват в една от стаите им. Кристина му помогна да настани Кийрън в един стол, след което отиде до мивката, за да донесе влажни кърпи и сапун.

— Трябва да говоря с вас за онова, което научих — казваше Кийрън, седнал в стола, изтъкан сякаш от дълги крайници, причудливи дрехи и горящи очи.

Косата му блещукаше в наситено синьо. Приличаше на елф, не на място в човешкия свят, и Марк усети как го жегва болезнено съчувствие, примесено със страх, че може би и той също изглежда така.

— Нека видя лицето ти.

Кристина го докосваше с нежни пръсти и Кийрън се отпусна под допира й. Марк не можеше да го вини.

— Какво става? — В кухнята лумна светлина, беше Хелън с рунически камък в ръка. — Някой да не е пострадал?

Марк и Кристина се спогледаха стреснато. Кийрън местеше очи между Марк и Хелън с полуотворени устни — беше се досетил.

— Да не ни чакаше? — попита Марк. — Минава полунощ.

— Аз… не. — Хелън сведе гузен поглед към анцуга, с който беше облечена. — Исках да си направя сандвич. — Тя присви очи срещу Кийрън. — Да не би да заменихте пикапа на Даяна за елфически принц?

Кийрън продължаваше да я гледа по същия начин, сякаш осъзнал нещо, и Марк знаеше какво вижда: някой, който несъмнено беше неговата сестра, онази Хелън, за която Марк бе говорил с такава болка през годините си в Лова.

Той се изправи и прекоси стаята, за да отиде при нея. Улови свободната й ръка и целуна опакото на дланта й.

— Обичната сестра на обичния ми Марк. За мен е радост да видя, че си добре и отново си заедно със семейството си.

— Харесвам го — каза Хелън на Марк.

Кийрън наведе глава.

— Позволи ми да изразя скръбта си заради кончината на сестра ви Ливия. Неизразимо тъжно е, когато една толкова ярка и красива звезда угасне без време.

— Да. — Очите на Хелън заблестяха от влага. — Благодаря ти.

Не разбирам. На Марк му се струваше, че сънува. Представял си бе как Кийрън се запознава със семейството му, ала никога не си го беше представял така, а Кийрън никога не бе бил толкова изтънчен, дори във въображението му.

— Може би ще е най-добре всички да седнем — предложи Хелън. — Мисля, че няма да е зле да чуя какво се случи на този ваш „обикновен патрул“.

Тя повдигна вежди срещу Марк и зачака.

— Първо трябва да ви съобщя какво се случи в Сколоманса — заяви Кийрън твърдо. — Жизненоважно е.

— Какво стана? — попита Кристина. — Мислех си, че там ще бъдеш в безопасност…

— Бях, за кратко. А после Кохортата се върна от Идрис и ме откри. Този разказ обаче може да изчака. — Погледът му се плъзна по изпълнените им с очакване лица. — Инквизиторът на Клейва е изпратил Ема и Джулиън на тайна мисия в царството на феите. Не се очаква нито да се върнат, нито да оцелеят.

Марк усети, че се вцепенява.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисията е опасна… а след тях е изпратен някой, който да се погрижи да не я завършат…

Кийрън простена и се свлече в стола си, невероятно пребледнял. Марк и Кристина посегнаха да му помогнат едновременно. Спогледаха се учудено над главата му.

— Кийрън, тече ти кръв! — възкликна Кристина, вдигайки поаленялата си ръка от рамото му.

— Нищо сериозно — каза Кийрън дрезгаво.

Не беше точно лъжа… Марк беше сигурен, че Кийрън наистина го вярва, ала пребледнялото му лице и трескавите очи говореха друго.

— Кийр, не си добре — рече той. — Трябва да си починеш. На никого не можеш да помогнеш в това състояние.

— Така е. — Кристина се изправи, ръката й беше все така почервеняла от кръвта на Кийрън. — Незабавно трябва да се погрижим за раните ти.

* * *

— Променил си се, сине на тръните.

Кралицата най-сетне наруши мълчанието, възцарило се, когато стаята се изпразни от стражи и наблюдатели. Дори така, Джулиън не вярваше напълно, че са сами. Кой знаеше какви духчета или клурикони се криеха в сенките?

Докато кралицата мълчеше, той крачеше напред-назад, тласкан от безпокойство, което не можеше да си обясни. Но разбира се, напоследък не можеше да си обясни почти нищо от онова, което изпитваше. Имаше импулси, на които се подчиняваше, и други, които избягваше, гняв и неприязън, и дори надежда, ала не би могъл да обясни емоцията, накарала го да убие Дейн, нито онова, което бе изпитал след това. Беше, сякаш думите, нужни, за да опише онова, което изпитва, липсваха от умствения му речник.

Спомни си как някой му беше казал, че последните думи на Себастиан Моргенстърн били: Никога не съм се чувствал толкова лек. Самият той също се чувстваше лек, отърсил се изведнъж от товара на постоянния страх и копнеж, с който толкова беше свикнал, че дори не го забелязваше. И все пак някъде дълбоко в него мисълта за Себастиан го смрази. Беше ли грешно да изпитва лекота?

Даваше си сметка за едно нетърпение, както и знанието, макар и далечно, че си играе с огъня. Ала това знание не беше придружено нито от страх, нито от вълнение. То беше далечно. Клинично.

— Сами сме — рече кралицата. — Бихме могли да се позабавляваме.

Сега вече Джулиън я погледна. Престолът й беше различен, тя — също. Сега сякаш се беше излегнала върху възглавниците на ален диван, медночервената й коса се беше разпиляла около нея. Беше сияйно красива, изпитите очертания на лицето й бяха изпълнени с младост и здраве, кафявите й очи грееха.

Очите на кралицата са сини. Тези на Ема са кафяви.

Ала това не промени онова, което виждаше, очите на кралицата имаха цвета на тигрово око и проблясваха, докато го гледаха. Носеше бяла сатенена рокля и когато вдигна бавно единия си крак, прокарвайки палец по прасеца на другия, платът се разтвори, разкривайки краката й до хълбоците.

— Това е магически прах — каза Джулиън. — Знам какво има отдолу.

Тя отпусна брадичка върху ръката си.

— Повечето хора не биха посмели да говорят по този начин на кралицата на феите.

— Повечето хора не разполагат с нещо, което кралицата на феите иска — отвърна Джулиън.

Не изпитваше нищо, докато я гледаше: беше красива, ала той не би могъл да я желае по-малко, ако тя беше красив камък или красив залез.

Кралицата присви очи и за миг те отново станаха сини.

— Наистина си различен. Повече приличаш на елф.

— По-добър съм от елф.

— Нима? — Кралицата се надигна бавно и копринената й рокля се раздвижи. — Ние имаме израз за смъртните, които водим тук: В царството на феите смъртните не познават ни скръб, ни радост.

— И защо? — попита Джулиън.

Кралицата се разсмя.

— Някога чудел ли си се как примамваме смъртните да живеят сред нас и да ни служат, сине на тръните? Избираме онези, които са изгубили нещо, и обещаваме онова, което искат повече от всичко: край на скръбта и страданието им. И дори не подозират, че влязат ли веднъж в земите ни, те са в клетка и никога вече няма да познаят щастие. — Тя се приведе. — Ти си в тази клетка, момче.

По гърба на Джулиън премина тръпка. Атавистична, първична, като порива, накарал го да се изкатери върху погребалната клада на Ливи.

— Опитваш се да отвлечеш вниманието ми. Какво ще кажеш да ми дадеш обещаното?

— Какво имаш против парабатайската връзка сега? Изглежда, че вече не те е грижа за Ема. Видях го в начина, по който тя те гледаше. Сякаш й липсваш, макар да стоеше до нея.

— Връзката — процеди Джулиън през зъби. — Може ли да бъде разкъсана?

Главата му туптеше. Може би беше обезводнен.

— Много добре. — Кралицата се облегна назад, оставяйки дългата си коса да се разпилее над страничната облегалка на дивана и да се посипе до земята. — Макар че може би няма да ти хареса.

— Кажи ми.

— Парабатайската руна има слабост, която никоя друга руна няма, защото е била създадена от Джонатан Ловеца на сенки, а не от Разиел. — Докато говореше, кралицата описваше лениво с пръсти спирали във въздуха. — В Града на тишината се пази първата парабатайска руна, нарисувана от Джонатан Ловеца на сенки и Дейвид Мълчаливия. Ако тя бъде унищожена, всички парабатайски руни по света ще изгубят силата си.

На Джулиън му беше трудно да диша. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Всички парабатайски връзки по света. Разкъсани. Все още не бе в състояние да обясни какво изпитва, ала от силата му имаше чувството, че ще изскочи от кожата си.

— И защо да не ми хареса да го чуя? Защото ще бъде трудно?

— Не трудно. Невъзможно. О, невинаги е било невъзможно. — Върху устните на кралицата играеше усмивчица. — Когато първия път говорих с теб, бях откровена. Ала нещата се промениха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — Как са се променили?

— Искам да кажа, че има един-единствен начин руната да бъде унищожена — отвърна кралицата. — Като бъде разсечена с Меча на смъртните.