Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (34)

34.
Градът в морето

Кийрън чакаше на поляната от доста време. Никой не ти казваше, помисли си, че когато станеш крал в един от елфическите Дворове, почти непрекъснато ще трябва да носиш кадифе и коприна, от които сърбеше. Ботушите бяха хубави (кралят си имаше свой собствен обущар), но можеше да мине и без колан, инкрустиран със скъпоценни камъни, тежки пръстени и жакет с два килограма бродерия в ясен слънчев ден.

Прошумоляване в тревата оповести пристигането на генерал Уинтър, който му се поклони ниско. Кийрън неведнъж му беше казал да не го прави, но Уинтър настояваше.

— Адаон Кралския син, брат ти — оповести той и отстъпи настрани, за да направи път на Адаон.

Двамата братя се погледнаха. Адаон носеше зелената ливрея на паж от Светлия двор. Отиваше му. Изглеждаше отпочинал и спокоен, тъмните му очи гледаха замислено брат му.

— Поиска да говорим насаме, господарю — каза той.

— Уинтър, обърни се с гръб — нареди Кийрън. В действителност не го беше грижа какво ще чуе Уинтър — не си беше правил труда да пази тайни от главата на стражата си. Според него за един крал беше по-добре да няма тайни, ако можеше да го избегне. Това просто даваше на врага възможност да го изнудва.

Уинтър се отдалечи на няколко крачки и се обърна с гръб. Разнесе се шумолене, когато неколцината алени стражи, които бяха дошли с него, сториха същото. Адаон повдигна вежди, но несъмнено не можеше да е изненадан: стражите ги биваше в това да остават незабелязани, но кралете не стояха насред поляни сами и незащитени.

— Дойде досами дверите на вражески Двор, за да ме видиш — каза Адаон. — Предполагам, че би трябвало да съм поласкан.

— Ти си единственият от братята ми, на когото някога съм имал доверие. Така че дойдох да те попитам дали би искал, дали би обмислил да станеш крал вместо мен.

Веждите на Адаон потрепнаха като птичи крила.

— Не ти ли харесва да бъдеш крал?

— Това не е нещо, което да ти харесва или не. Няма значение. Оставих Марк и Кристина, които обичам, за да бъда крал, но не мога да го понеса. Не мога да живея по този начин. — Кийрън си играеше с тежките си пръстени. — Не мога да живея без тях.

— А те не биха оцелели в Двора. — Адаон поглади замислено брадичката си. — Кийрън, няма да стана крал по две причини. Едната е, че сега, когато ти си на престола, а аз съм до кралицата, можем да работим за мир между светлите и тъмните феи. Кралицата ненавиждаше Араун, но теб не мрази.

— Адаон… — Гласът на Кийрън беше хриплив.

— Не — заяви Адаон твърдо. — Вече успях да накарам кралицата да осъзнае ползата от мир между двете земи, но ако я напусна, за да стана крал на Тъмните земи, тя ще ме възненавиди и отново ще станем врагове.

Кийрън си пое дълбоко дъх. Поляната ухаеше на диви цветя, ала на него му се гадеше, беше му горещо и отчаяно. Как би могъл да живее, без отново да чуе гласа на Кристина? Без да види лицето на Марк?

— Каква е другата ти причина?

— Ти си добър крал — отвърна Адаон. — Макар да си на престола едва от няколко седмици, ти вече направи много добри неща — освободи затворници, постанови по-справедливо разпределение на земите, промени законите за добро. Хората ни са ти верни.

— Значи ако бях некомпетентен крал, като Обан, бих могъл да имам живота, който искам? — каза Кийрън горчиво. — Странна награда за добре свършена работа.

— Съжалявам, Кийрън — рече Адаон и Кийрън знаеше, че наистина го мисли. — Няма обаче никой друг.

Кийрън не отговори веднага. Видя дългите дни да се простират пред него, лишени от любов и доверие. Видя Марк да се смее, докато насочваше Уиндспиър, видя силното му тяло и златната му коса. Видя Кристина да танцува, дим и огън в нощта, мекотата и безкрайната й доброта. Никога вече нямаше да открие тези неща; никога вече нямаше да намери такива сърца.

— Разбирам — каза глухо. Значи това беше краят. Очакваше го живот на предана служба, живот, който щеше да се проточи дълги години и единственото, което щеше да го крепи, което не бе нищо, щеше да бъде удоволствието да прави добро. Само ако Дивият лов бе знаел, че това ще бъде съдбата на най-дивия им Ловец, биха избухнали в смях. — Трябва да изпълня дълга си. Съжалявам, че попитах.

Лицето на Адаон омекна.

— Не поставям дълга над любовта, Кийрън. Трябва да ти кажа, чух се с Кристина.

Кийрън вдигна рязко глава.

— Какво?

— Предложи да ти отстъпя къщурката си. Тя се намира на място в Пограничните земи, което не е нито в елфическото царство, нито в света на смъртните. То няма да те отслаби така, както би го сторил светът на смъртните, а Марк и Кристина няма да бъдат в опасност, както биха били в Двора. — Адаон сложи ръка върху облеченото в кадифе и коприна рамо на Кийрън. — Би могъл да бъдеш с тях там.

Мощната емоция, която го заля, едва не събори Кийрън.

— Би го направил, Адаон? Би ми отстъпил къщата си?

Адаон се засмя.

— Разбира се. За какво са братята?

* * *

Ема беше седнала върху куфара си, с надеждата да го затвори. Помисли си със съжаление за всичко, което вече бе успяла да напъха в куфара на Джулиън. Той беше организиран и минималистичен в опаковането на багаж и закопчаният му куфар вече от седмица стоеше в коридора. Започваше да се поиздува тук-там от всичко, което Ема бе успяла да мушне, докато той не гледаше — четка за коса, пликче с ластичета за коса, джапанки и няколко резервни чифта слънчеви очила. Както и възглавница за врата. Никога не можеш да си сигурен кога ще ти потрябва възглавница за врата, особено когато смяташ да прекараш цялата си година в пътуване и обикаляне на света.

— Готова ли си да отидеш на партито? — Кристина, в лека синя рокля и маргаритка в тъмната коса, сбърчи нос. — Какво правиш?

— Скачам върху този куфар. — Ема се изправи и събу обувките си. — Подчини се — нареди на куфара и се покатери върху него. — Окей. Ще скачам.

Кристина изглеждаше ужасена.

— Никога ли не си чувала за органайзери за багаж?

— Какво е органайзер за багаж? Да не е някакво извънпространствено място? — Ема заподскача върху куфара, сякаш беше трамплин.

Кристина се облегна на вратата.

— Хубаво е да те видя толкова щастлива.

Куфарът издаде ужасяващ звук. Ема спря да подскача.

— Бързо! Закопчай го!

Цъкайки с език, Кристина коленичи и дръпна ципа. Ема скочи на пода и двете загледаха заедно издутия куфар, Кристина — с притеснение, Ема — с гордост.

— Какво ще направиш следващия път, когато ти се наложи да го затвориш? — попита Кристина.

— Не мисля толкова далеч напред.

Ема се зачуди дали не би трябвало да се поиздокара малко повече — партито трябваше да е неофициално, просто група приятели, събрали се, за да отпразнуват официалното назначение на Ейлийн и Хелън за глави на Лосанджелиския институт.

Или поне това беше официалната версия.

Беше намерила копринена рокля до средата на прасеца от шейсетте години с връзки на гърба, която според нея беше закачлива и ретро, но Кристина изглеждаше толкова елегантна и спокойна, че тя се зачуди дали не трябваше да избере нещо по-официално. Реши да намери голямата си златна шнола и да вдигне косата си. Надяваше се само да не е в куфара й, защото там определено не пипаше.

— Наистина ли изглеждам щастлива?

Кристина прибра един непокорен кичур коса зад ухото й.

— Повече, отколкото съм те виждала някога — отвърна и понеже беше Кристина, всяка дума беше пропита с откровеност. — Толкова се радвам за теб.

Ема се тръшна върху леглото си. Нещо я смушка в гърба. Шнолата й. Тя я грабна с облекчение.

— Ами ти, Тина? Безпокоя се, че ти не си щастлива.

Кристина сви рамене.

— Добре съм. Оцелявам.

— Кристина, обичам те, ти си най-добрата ми приятелка — каза Ема и сега бе лесно да го изрече, „най-добра приятелка“, защото макар Джулиън също да си оставаше най-добрият й приятел, сега той беше и повече от това и най-сетне всички го знаеха. — Не е достатъчно да оцеляваш. Ами да бъдеш щастлива?

Кристина въздъхна и седна до нея.

— Ще стигнем там, Марк и аз. Ние сме щастливи, но освен това знаем, че бихме могли да имаме още по-голямо щастие. И всеки ден се тревожим за Кийрън.

— Свърза ли се с Адаон? — попита Ема.

— Да, но нямам отговор. Може би Кийрън не го иска.

Ема се намръщи. Цялата тази история й се струваше объркваща, но в едно бе сигурна — нямаше нищо, което Кийрън да иска повече от това да бъде с Марк и Кристина.

— Кристина! — долетя глас отвън и Ема полази по леглото до прозореца и го отвори. Миг по-късно Кристина беше до нея. Двете подадоха глави навън и видяха Диего и Хайме да размахват енергично ръце на моравата пред Института. — Кристина! Слез долу!

Кристина се разсмя и за миг, под тихата й тъга, Ема зърна момичето, което трябва да е била в Мексико Сити като малка, лудуващо с братята Росалес и забъркващо се в неприятности.

Не можа да потисне усмивката си. Ще ми се да те бях познавала тогава, Тина. Надявам се да бъдем приятелки през целия си живот.

Ала Кристина се усмихваше и Ема не искаше да развали крехкото й добро настроение с такива тъжни мисли.

— Хайде — каза тя, грабвайки чифт сандали. — Да вървим на плажа.

* * *

С помощта на Рейгнър и Кристина, брегът под Института беше блокиран за тяхна лична употреба, мястото беше обградено с омагьосани знаци, които твърдяха, че плажът е затворен заради ужасно нашествие на пясъчни раци.

Магнус беше добавил и магии за заглушаване, които притъпяваха шума на трафика по магистралата. Ема знаеше, че не бе имал пръст във времето, но бе почти така, сякаш го беше направил: съвършен ден, с наситено синьо небе и вълни като син сатен, прошарен със злато.

Ловци на сенки и долноземци осейваха целия плаж със златен пясък, обграден от скали. Алек, висок и красив в пуловер с цвят на слонова кост и черни панталони, помагаше на Катарина и Рейгнър да подредят масите с храна. Ема забеляза, че ръцете му треперят леко, докато нареждаше чинии и клечки за хранене. Магнус беше набавил с магия пелмени от цял свят: китайски цзяо-цзи, японска гьоза, полски пироги със сирене, руски пелмени с масло, корейски манду. Рейгнър беше осигурил бутилки нелепо скъпо вино от любимата си аржентинска изба, както и френска газирана вода и ябълков сок за децата. Катарина бе направила фонтан от швейцарски шоколад, който вече бе привлякъл вниманието на Макс и Рафи.

— Песъчливите пръсти далече от шоколада — тъкмо им казваше Магнус. — Или ще превърна и двама ви в морски гъби.

Кристина се отдалечи надолу по плажа заедно с братята Росалес, за да отиде при Марк, който седеше самичък на купчинка пясък, зареял очи в далечината. Ема се наведе, за да закопчае сандала си, а когато се изправи, Джулиън се беше появил, с навити до коленете дънки и покрити с пясък боси крака, защото си беше играл край водата с Тави и Хелън. Изглеждаше безгрижен по начин, по който Ема не го беше виждала почти никога: синьо-зелените му очи искряха като морското стъкло на китката му, а когато обви ръка около кръста й, по лицето му се разля бавна и непринудена усмивка.

— Изглеждаш страхотно.

— Ти също — каза Ема и наистина го мислеше, а той се засмя и я целуна. Тя се удиви мъничко — Джулиън, който открай време бе толкова предпазлив, сега бе този, когото не го беше грижа кой ще научи за връзката им. Ема знаеше, че семейството им разбира всичко, че Джем им го беше обяснил в Аликанте. Ала винаги се тревожеше дали другите щяха да се чудят откога са влюбени, доколко любовта се беше препокрила с времето им като парабатаи?

Никой обаче като че ли не го беше грижа, най-малко пък — Джулиън. Усмихваше се винаги когато я видеше, вдигаше я и я целуваше, държеше я гордо за ръка. Дори като че ли му харесваха шумните протести, които братята и сестрите му надаваха, когато се натъкнеха на Ема и Джулиън, целуващи се по коридорите.

Невероятно бе да не трябваше да го пазят в тайна, да се крият. Ема все още не беше свикнала, но въпреки това го целуна, без да я е грижа кой ще ги види.

Имаше вкус на сол и океан. На дома. Той потърка брадичка в челото й.

— Радвам се, че всички дойдоха — каза Ема.

Бяха надошли доста хора. В другия край на плажа Мая, Саймън и Бат играеха волейбол с Ануш. Вампирите все още ги нямаше, защото слънцето не беше залязло, но Лили непрекъснато пращаше съобщения на Алек, за да е сигурна, че ще има нула отрицателна с лед за по-късно. Изабел украсяваше с глазирани заврънкулки тортата, която Ейлийн беше опекла, а Марисол и Беатрис строяха пясъчен замък. И двете носеха траурно бяло и като че ли споделяха тиха, замислена скръб. Ема се надяваше, че ще бъдат добри една за друга: и двете бяха изгубили някого, когото обичаха.

Джейс и Клеъри бяха във водата и се пръскаха един друг, докато Рейгнър се носеше върху огромен надуваем дюшек, посръбвайки лимонада. Джослин Феърчайлд и Люк Гароуей седяха заедно с Джия, Патрик и Мерис по-надолу на плажа, а Даяна и Гуин се бяха сгушили заедно върху едно одеяло до водата.

— Имаме доста съюзници — подхвърли Джулиън.

Погледът на Ема се плъзна по плажа към Магнус и Алек.

— Ще бъде важна нощ. И я споделят с нас. Не става дума за съюзници. А за приятели. Имаме много приятели.

Очакваше Джулиън да отвърне с някоя закачка, ала вместо това лицето му омекна.

— Права си. Май е така.

* * *

Да държи децата под око й е станало навик. Дори докато си играеше край водата, изкопавайки раци отшелници и оставяйки ги да пъплят по ръцете й, Дру гледаше с крайчеца на окото си какво правят Тави, Макс и Рафи. Знаеше, че ги надзирават цяла армия магьосници и бдителни ловци на сенки, но това беше по-силно от нея.

— Друзила?

Хайме се приближаваше по плажа към нея, така, както в деня, когато отговори на повикването на Кристина. Имаше по-здрав вид от тогава — не беше толкова мършав, в бузите му имаше повече цвят. Същата необуздана черна коса, развявана от вятъра, същите искрящи кафяви очи. Усмихна й се и Дру се зачуди дали не трябваше да си облече нещо по-ярко и хубаво, като останалите момичета. Толкова отдавна носеше черни рокли навсякъде, че дори не се беше замислила за това, но може би той щеше да го сметне за странно?

— Е, какво ти предстои след всичко това? — попита Хайме. — Ще отидеш ли в новата Академия?

Долноземско-нефилимският съюз беше обединил усилията си за построяването на ново училище за ловци на сенки в едно безопасно и защитено с магически бариери място — фермата на Люк Гароуей в щата Ню Йорк. Според мълвата то вече било почти готово, а според Саймън било около хиляда пъти по-хубаво от старата Академия, където веднъж беше намерил плъхове в чекмеджето с чорапите си.

— Още не — отвърна Дру и видя мигновеното осъзнаване в очите му: беше прекалено малка, за да отиде в новата Академия, която приемаше само ученици, които бяха навършили петнайсет години. — Може би след няколко години. — Тя подритна една мидена черупка. — Ще те видя ли отново?

Лицето на Хайме носеше изражение, каквото Дру не бе виждала досега. Нещо като наранена сериозност.

— Не мисля, че е особено вероятно. Кристина си тръгва, така че няма да имам причина да идвам тук. — Сърцето на Дру се сви. — Трябва да се прибера у дома и да оправя нещата с баща ми и останалите от семейството ми. Знаеш как е. Семейството е най-важното.

Дру преглътна думите, които искаше да каже.

— Но може би един ден ще те видя в Академията — добави той. — Пазиш ли още ножа, който ти дадох?

— Да — отвърна Дру, мъничко притеснена. Беше казал, че е подарък, нямаше да си го поиска обратно, нали?

— Добро момиче. — Хайме разроши косата й и се отдалечи.

На Дру й се искаше да се втурне след него и да го дръпне за ръкава. Да го помоли отново да бъде неин приятел. Но не и ако щеше да се отнася с нея като с дете, напомни си. Беше го харесвала, защото се държеше така, сякаш тя има напълно функциониращ мозък в главата си. Ако вече не мислеше така.

— Дру!

Беше Тай, босоног и покрит с пясък, понесъл рак отшелник с изящно оцветена черупка, който искаше да й покаже. Дру се наведе над шепите му, благодарна, че я бе отвлякъл от мислите й.

Остави гласа му да се лее около нея, докато той обръщаше рака във внимателните си, деликатни ръце. Сега нещата между нея и Тай бяха различни. Тя бе единствената освен Кит и Магнус, която знаеше какво се бе случило в опита му да съживи Ливи.

Очевидно бе, че Тай й имаше доверие по един нов начин. Че двамата пазеха тайните на другия. Тя бе единствената, която знаеше, че понякога, когато погледнеше настрани и се усмихнеше, Тай се усмихваше на призрака на Ливи, а той бе единственият, който знаеше, че тя може да разбие ключалка за по-малко от трийсет секунди.

— В другия край на плажа има биолуминесценция. — Тай остави рака на пясъка и той запълзя бързо към дупката си. — Искаш ли да я видиш?

Дру все още можеше да различи в далечината Хайме, който си бъбреше оживено с Мая и Диего. Предполагаше, че би могла да отиде при тях и да се включи в разговора, опитвайки се да изглежда по-голяма, някой, с когото си струва да говориш. Но аз съм на тринайсет години, помисли си. На тринайсет години съм и заслужавам да говорят с мен, без да се преструвам, че съм някой, който не съм. И няма да се натрапвам на никой, който не вижда това.

Повдигна ръба на дългата си черна пола и забърза след Тай по брега, а стъпките й разпръскваха светлина.

* * *

— Окей, тук. — Хелън приседна досами водата и посегна да придърпа Ейлийн до себе си. — Можем да гледаме отлива.

Ейлийн седна и се намръщи.

— Дупето ми е мокро. Никой не ме предупреди.

На Хелън й хрумнаха няколко дръзки неща, които да каже в отговор, но се въздържа. Ейлийн изглеждаше особено красива в този момент, помисли си тя. Облечена с пола и блузка на цветя, мургавите й рамене стояха оголени на слънцето. Носеше малки златни обици с формата на руните за любов и обвързване.

— Никога ли не си сядала на брега на Врангел?

— В онзи студ? Как ли пък не. — Ейлийн зарови босите си пръсти в пясъка. — Тук е много по-добре.

— Наистина е много по-добре, нали? — Хелън се усмихна на съпругата си и Ейлийн порозовя, защото дори след всичкото време, откакто бяха заедно, вниманието на Хелън я караше да се изчерви и да се заиграе с косата си. — Ще ръководим Института.

— Не ми напомняй. Толкова много бумащина — измрънка Ейлийн.

— Мислех, че искаш да ръководим Института! — засмя се Хелън.

— Смятам, че е хубаво човек да има сигурна работа — рече Ейлийн. — Освен това трябва да държим хлапетата под око, за да не станат хулигани.

— Май сме позакъснели. — Хелън погледна с обич към братята и сестра си на плажа.

— И мисля, че трябва да си имаме бебе.

— Наистина ли? — Хелън отвори уста. Затвори я. Отново я отвори. — Но миличка как? Без мунданска медицина…

— Не знам, но трябва да попитаме Магнус и Алек, защото имам чувството, че бебетата просто падат от небето, когато те са наблизо. Същински дъжд от бебета.

— Ейлийн — каза Хелън със своя бъди сериозна глас.

Ейлийн подръпна полата си.

— Ти… искаш ли бебе?

Хелън дойде по-близо до съпругата си и взе студените й ръце в скута си.

— Обич моя. Разбира се, че искам! Просто, все още мъничко мисля за нас като изгнаници. Сякаш чакаме истинският ни живот да започне отново. Знам, че няма логика.

Ейлийн вдигна сплетените им ръце и целуна пръстите й.

— Всяка минута, прекарана с теб, е истинският ми живот. И дори на остров Врангел той беше по-хубав, отколкото е бил някога без теб.

Хелън усети, че се просълзява.

— Едно бебе би било като нова сестричка или братче за Тай и Дру, и Тави — каза тя. — Би било прекрасно.

— Ако е момиче, бихме могли да го кръстим Юнис — предложи Ейлийн. — На леля ми.

— Как ли пък не.

Ейлийн се усмихна дяволито.

— Ще видим.

* * *

Когато Алек се приближи, за да поговори с Марк, той тъкмо правеше животни от балони за Тави, Рафи и Макс. Макс изглеждаше доволен, но на Рафи и Тави репертоарът на Марк бе започнал да омръзва.

— Това е мантикор — каза Марк, вдигайки един жълт балон.

— Това е змия — заяви Тави. — Те всички са змии.

— Глупости. — Марк вдигна един зелен балон. — Това е безкрил, безглав дракон. А това е крокодил, седнал на краката си.

Рафи се натъжи.

— Защо драконът няма глава?

— Извинявай. — Алек потупа Марк по рамото. — Може ли да поговорим за минутка?

— О, слава на ангела. — Марк пусна балоните и скочи на крака. Последва Алек към скалите, докато Магнус се зае да забавлява децата. Марк го чу да обяснява на Рафи, че драконът си изгубил главата в игра на покер.

Марк и Алек спряха в сянката на една скала, недалече от водата. Алек носеше лек пуловер с дупка в ръкава и изглеждаше доволен, учудващо за консул, който се опитва да сглоби едно съсипано управление.

— Надявам се, че не става дума за балоните — каза Марк. — Нямам кой знае колко практика.

— Не става дума за балоните. — Алек разтри тила си. — Знам, че не сме имали особена възможност да говорим сериозно, но съм чувал много за теб от Хелън и Ейлийн. И дълго мислих за теб, след като те срещнахме в елфическите земи. Когато се присъедини към Лова.

— Ти ми каза, че ако дойда в Едом с вас, ще умра — спомни си Марк.

Алек изглеждаше мъничко смутен.

— Опитвах се да те предпазя. Но мислих много за теб след това. Колко си корав. И колко бе погрешен начинът, по който Клейвът се отнесе с теб, само защото си различен. Винаги ми се е искало да можеше да се присъединиш към Долноземско-нефилимския съюз. Работата с него наистина ще ми липсва.

Марк се сепна.

— Няма ли да работиш със Съюза вече?

— Не мога — отвърна Алек. — Не мога да го правя и едновременно с това да бъда консул, би дошло твърде много на всекиго. Не знам колко точно си чул, но управлението ще се разположи в Ню Йорк. Отчасти заради мен, защото не мога да бъда твърде далече от Магнус и децата. А все трябва да се настаним някъде.

— Не е нужно да се извиняваш — каза Марк, чудейки се накъде отива разговорът.

— Чака ни толкова много работа. Имаме връзки по целия свят, с всички религиозни организации, с тайни общества, които знаят за съществуването на демони. Те всички ще трябва да решат на кого искат да плащат данък, дали на нас или на управлението в Аликанте. Трябва да приемем факта, че ще изгубим част от съюзниците си. Че ще трябва да се борим за какво ли не — за средства, за доверието на хората. За толкова много неща.

Марк знаеше, че ловците на сенки оцеляват благодарение на парите, които получаваха от различни организации, религиозни, духовни, мистични, които знаеха за съществуването на демони и милееха за опазването на света. Никога не се беше замислял какво ще стане без тези средства. Изобщо не завиждаше на Алек.

— Чудех се дали би искал да се присъединиш към Съюза — каза Алек. — Не просто да участваш, но да ни помогнеш да го оглавим. Би могъл да бъдеш посланик в елфическите земи сега, когато Студеният мир ще бъде отменен. Процесът няма да е кратък. Предстои ни да възстановим отношенията си с феите и трябва да им помогнем да разберат, че управлението в Идрис вече не представлява мнозинството ловци на сенки. — Той се поколеба. — Знам, че на семейството ти му се струпа доста, но ти би бил наистина ценен за нас.

— Къде ще трябва да живея? — попита Марк. — Не искам да бъда твърде далече от семейството си или Кристина.

— Канехме се да помолим и Кристина да се присъедини — каза Алек. — Познанията й за елфите ще ни бъдат от полза, както и връзката на семейството й с тях. И двамата може да живеете в Нюйоркския институт и може да си отваряте Портали, за да се видите със семействата си, когато поискате.

Марк се опита да смели тази идея. Ню Йорк му се струваше далече, но пък досега не се беше замислял какво ще прави, когато кризата отмине. Не проявяваше никакъв интерес към място като Сколоманса. Разбира се, би могъл да остане в Лос Анджелис, но тогава би бил далече от Кристина. Кийрън вече му липсваше, както и на нея; не би могъл да понесе да му липсва и тя. Но какво щеше да прави, ако я последваше в Мексико? Какво искаше да прави Марк Блекторн с живота си?

— Трябва да си помисля — каза Марк, изненадвайки сам себе си.

— Добре. Имаш всичкото време, което поискаш. — Алек си погледна часовника. — А сега трябва да свърша нещо важно.

* * *

Кристина седеше, подвила крака под себе си, и гледаше към морето. Знаеше, че би трябвало да се присъедини към останалите от партито (майка й вече я беше нахокала, задето си стои в стаята, когато имат гости), но нещо в морето й действаше успокояващо. То щеше да й липсва, когато си отидеше у дома — равномерният ритъм на вълните, постоянно променящата се повърхност на водата. Винаги същата и все пак винаги нова.

Ако завъртеше леко глава, можеше да види Ема и Джулиън, както и Марк, говорещ с Алек. В този миг това й стигаше.

Пред нея падна сянка.

— Здравей, приятелко.

Беше Диего. Приседна до нея на масивната плоска скала, която си беше намерила. Отдавна не го беше виждала толкова неофициален, облечен с тениска и навит спортен панталон. Бруталният, жесток белег върху лицето му зарастваше бързо, както ставаше с белезите на ловците на сенки, но никога нямаше да изчезне напълно. Външно вече нямаше да бъде Съвършения Диего. Но отвътре се беше променил за добро толкова много, помисли си тя. А това бе единственото, което имаше значение.

— En qué piensas? — Беше същият въпрос, който й задаваше винаги, толкова често повтарян, че се беше превърнал в шега между тях. За какво мислиш?

— Светът ми се струва толкова странен сега — отвърна Кристина, загледана в пръстите на краката си, подаващи се от сандалите й. — Все още не мога напълно да обхвана мисълта, че изгубихме Аликанте. Родината на ловците на сенки вече не е наш дом. — Тя се поколеба. — С Марк сме щастливи да бъдем заедно, но сме и тъжни; липсата на Кийрън е като къс, отрязан от връзката ни. Като Идрис, отрязан от света на ловците на сенки. Липсващо парче. Все още можем да бъдем щастливи, но няма да бъдем цели.

За първи път говореше с Диего за странната същност на връзката си. Беше се чудила как ще реагира. Той просто кимна.

— Няма съвършен свят — каза. — Онова, което имаме сега, е рана, но все пак е по-добро, отколкото Студеният мир и Кохортата. Малцина са онези, които имат възможност да променят несправедливостите, които виждат в света, но ти го направи, Кристина. Винаги си искала да сложиш край на Студения мир и ето че той бе отменен.

Странно трогната, Кристина му се усмихна.

— Ами ако никога вече не чуем нищо от Идрис?

— Никога вече е дълго време. — Диего сплете ръце върху коленете си. Досега не бяха чули нищо. Алек, консулът, беше изпратил огнено съобщение в Идрис в деня, в който Студеният мир бе официално отменен, но нямаше отговор. Дори не можеха да бъдат сигурни дали е било получено; магическите бариери около Идрис сега бяха по-плътни и по-силни, отколкото всички бариери, виждани някога. Нефилимската родина се бе превърнала едновременно в затвор и крепост.

— Зара е много упорита. Може да отнеме доста време. — Диего замълча за миг. — Алек ми предложи поста на инквизитор. Естествено, ще има избори, но…

Кристина обви ръце около широките му рамене.

— Поздравления! Това е прекрасно!

Ала Диего не изглеждаше напълно щастлив.

— Имам чувството, че не заслужавам да бъда инквизитор. Знаех, че стражите на Съвета, онези, които работят в Гард, бяха под влиянието на Кохортата. Казах го и на Хайме, когато те влязоха, ескортирайки Зара и останалите затворници, но не повдигнах никакво възражение. Вярвах, че няма как единствено аз да виждам възможен проблем.

— Никой не би могъл да предвиди какво ще се случи — каза Кристина. — Никой не би могъл да си представи подобен самоубийствен гамбит, а нищо друго не би подействало, дори със стражите на тяхна страна. Освен това, да бъдеш инквизитор не е услуга или награда. То е служба в полза на другите. Начин да се отплатиш на света.

По лицето на Диего бавно се разля усмивка.

— Предполагам, че е така.

Кристина му намигна.

— Освен това е хубаво да знам, че ако имам нужда от някого, който да поизопачи Закона в моя полза, ще имам влиятелен приятел.

— Виждам, че си научила твърде много от семейство Блекторн — заяви Диего мрачно.

Над тях премина сянка, по-тъмна от облак и прекалено голяма, за да бъде чайка. Кристина се отдръпна от Диего и отметна глава назад. Летяща фигура се носеше в небето, искрящо бяла на тъмносиния фон. Тя описа кръг и се заспуска надолу, готвейки се да кацне на пясъка.

Кристина скочи на крака и трескаво забърза през скалите към плажа.

* * *

Слънцето докосваше хоризонта, огромно пламтящо кълбо от оранжево и червено, нашарило океана с металически златни райета.

Джулиън стоеше до линията на прилива, ярко очертана тъмна ивица върху пясъка. Ема беше до него, а кичури от бледозлатистата й коса се измъкваха от шнолата, с която я беше прибрала; Джулиън тайничко се радваше. Обожаваше косата й. Обожаваше да може да стои до нея по този начин, да я държи за ръка, без на никого да му трепне окото. Всъщност, почти всички, които ги познаваха, го приемаха толкова добре, че нямаше как да не се зачуди дали мнозина от тях не бяха подозирали нещо.

Може би бяха. Той нямаше нищо против.

Отново рисуваше Ема, когато успееше да я накара да седи неподвижно и да му позира. Толкова дълго я беше рисувал тайно, рисунките бяха единственият израз на чувствата му, че да я рисува как се движи и се смее, и се усмихва, неясно петно от злато и синьо, и кехлибар, бе едва ли не повече, отколкото сърцето му бе в състояние да понесе.

Рисуваше и Тай, досами водата, и Дру, замислено загледана или намръщена, Хелън и Ейлийн заедно, и Марк, вдигнал очи към небето, сякаш винаги търсеше звездите.

Рисуваше и Ливи. Рисуваше онази Ливи, която бе познавал и обичал цял живот, а понякога рисуваше Ливи от Туле, която му бе помогнала да изцели сърцето си от раната, оставена от загубата на сестра му.

Тя никога нямаше да се излекува напълно. Винаги щеше да боли, като смъртта на майка му и тази на баща му. Като смъртта на Артър. Той щеше да бъде като всички останали ловци на сенки — кърпеж от обич и скръб, от спечелено и изгубено. Обичта ти помага да приемеш скръбта. Трябва да изпиташ всичко.

Сега вече го знаеше.

— Джулс, може ли да поговоря с теб?

Джулиън се обърна, без да пуска ръката на Ема. Беше Марк. Златната светлина на слънцето караше златните му очи да греят по-ярко; Джулиън знаеше, че все още скърби за загубата на Кийрън, но поне сега, на плажа със семейството си, той се усмихваше.

— Няма проблем — каза Ема с усмивка и като го целуна по бузата, се отправи надолу по брега, за да поговори с Клеъри, която стоеше заедно с Джейс.

Марк напъха ръце в джобовете на дънките си.

— Джулс, Алек ми предложи работа, да участвам в ръководенето на Съюза, и не съм сигурен дали трябва да приема. Имам чувството, че би трябвало да остана тук и да помагам на Хелън и Ейлийн, докато вие пътувате, така че да не трябва да се тревожите. Ти толкова дълго се грижеше за всичко. Сега аз би трябвало да го правя.

Джулиън усети прилив на обич към брат си. Ако някога бе имало каквато и да било ревност, тя си беше отишла. Единственото, което изпитваше сега, бе радост, че Марк се беше върнал.

Сложи ръце на раменете му.

— Приеми работата.

Марк изглеждаше изненадан.

— Да я приема?

— Не е нужно да се притесняваш. Нещата вече не са такива, каквито бяха — каза Джулиън и за първи път, докато изричаше думите на глас, наистина ги вярваше. — В миналото трябваше да се грижа за всичко, защото нямаше кой друг да го прави. Ала сега Хелън и Ейлийн са си у дома. Те искат да се грижат за Института, за децата, това е всичко, което искаха от години. — Той понижи глас. — Винаги си бил част от два свята, елфическия и нефилимския. Ако приемаш работата, можеш да превърнеш това в твое предимство. Направи го. Искам да бъдеш щастлив.

Марк го притегли в силна прегръдка. Джулиън го прегърна, докато вълните се разбиваха около краката им, прегърна го толкова здраво, колкото си бе представял, че го прави през всички години, в които брат му го нямаше.

— Марк! Марк!

Двамата братя се отдръпнаха един от друг. Джулиън се обърна изненадано и видя Кристина да тича към тях по брега, провирайки се между сепнатите гости на партито. Бузите й бяха пламнали от вълнение.

Стигна до тях и сграбчи ръката на Марк.

— Марк, mira — каза, а гласът й се извиси от възбуда. — Виж!

Джулиън отметна глава назад, като всички останали, запленени от гледката на елфически кон, кръжащ над тях. Бял кон с две златни и две сребърни копита и алени очи. Беше Уиндспиър, а на гърба му седеше Кийрън.

Слънцето залязваше сред един последен взрив ярка светлина, когато Уиндспиър се приземи на плажа, вдигайки облачета пясък с копитата си. Макс извика от удоволствие при вида на коня и Магнус побърза да го дръпне назад, докато Кийрън скачаше от гърба на жребеца си. Носеше пищно тъмносиньо облекло, от онези, които Джулиън едва разбираше — очевидно бяха намесени кадифе и коприна, и някаква тъмносиня кожа, на всичките му пръсти блестяха пръстени, а косата му също беше тъмносиня. Имаше ефирен и стряскащ, и мъничко неземен вид.

Вид на елфически крал.

Очите му се плъзнаха неспокойно по множеството гости на партито и се впиха в Марк и Кристина. По лицето му бавно се разля усмивка.

— Помни — каза Марк, уловил Кристина за ръка, прошепвайки го толкова тихо, че Джулиън се зачуди дали изобщо се очакваше да го чуе. — Помни, че всичко това е вярно.

Двамата с Кристина се затичаха. Уиндспиър се издигна във въздуха, кръжейки щастливо над главите им. Джулиън видя как Ема, застанала близо до шоколадовия фонтан, плесна с ръце от удоволствие, докато Марк, Кийрън и Кристина се хвърляха в прегръдките си.

* * *

— Е — каза Алек. Двамата с Магнус се бяха подслонили в подветрената страна на една голяма скала, изронена през годините от солта и вятъра. Облегнат на нея, Магнус изглеждаше млад по начин, от който сърцето на Алек едва не се пръсна от обич и носталгия. — След като сега съм консулът, предполагам, че аз създавам правилата.

Магнус повдигна вежди. В далечината Алек чуваше звуците на партито: смях и музика, Изабел, която викаше Макс и Рафи. Тя бе назначена да ги наглежда, та Алек и Магнус да се усамотят за малко. Алек знаеше, че докато се върнат при останалите, и двете деца ще бъдат намацани с лъскава очна линия, но някои неща си струваха едно махане на грим.

— Това опит за флиртуване ли беше? — попита Магнус. — Защото трябва да ти кажа, че съм хлътнал повече, отколкото си мислех.

— Да. — Алек замълча за миг. — Не. Мъничко. — Сложи ръка върху сърцето на Магнус, който го погледна със замислени зелено-златни очи, сякаш усещаше, че Алек е сериозен. — Искам да кажа, аз създавам правилата. Аз държа контрола.

— Казах ти, че съм съгласен — рече Магнус.

Алек улови брадичката на гаджето си в шепа. По нея беше набола брада, нещо, което Алек обичаше. Караше го да мисли за това как изглежда Магнус, когато се събуди сутрин, преди останалият свят да го види, преди да облече дрехите си като доспехи, когато бе само негов.

— Бихме могли да се омъжим. В магьосническо синьо и нефилимско златно. Както винаги сме искали.

Невярваща усмивка се разля по лицето на Магнус.

— Ти наистина ли ми предлагаш?

Алек си пое дълбоко дъх и коленичи в пясъка. Вдигна очи към Магнус и видя как от развеселено, изражението му се превърна в нещо друго. Нещо меко и сериозно, трепетно уязвимо.

— Едва не те изгубих — каза. — Свикнах да мисля за теб като за безсмъртен. Ала ти не си. Никой от нас не е. — Опита се да заповяда на ръцете си да не треперят, беше по-нервен, отколкото бе очаквал. — Никой от нас не е вечен. Но поне бих могъл да сторя всичко по силите си, за да ти покажа колко много те обичам, с всеки ден, който имаме. — Той си пое дълбоко дъх. — Ще ми се да можех да ти обещая напълно безметежен, спокоен живот до мен. Но имам чувството, че винаги ще бъдем заобиколени от приключения и хаос.

— И аз не бих го променил за нищо на света — заяви Магнус.

— Когато те намерих, не знаех какво намирам. Не откривам лесно думи за нещата, които са красиви и скъпоценни. Знаеш това. Познаваш ме по-добре от всеки друг. — Алек прокара език по пресъхналите си устни. — И когато един ден хората погледнат назад към онова, което животът ми е означавал, не искам да кажат: „Алек Лайтууд се би в Тъмната война“, нито дори: „Алек Лайтууд беше консул“ Искам да си помислят: „Алек Лайтууд обичаше един мъж толкова много, че промени света заради него“.

Очите на Магнус грееха ярко като звезди, приковани в Алек с щастие и чувство толкова дълбоко, че Алек се почувства смирен.

— Нали знаеш, че вече промени света заради мен.

— Ще се омъжиш ли за мен? — прошепна Алек. Сърцето му се блъскаше в гърдите като крилата на обезумяла птица. — Сега? Тази вечер?

Магнус кимна и го издърпа безмълвно на крака. Обвиха ръце един около друг и Алек се изви лекичко назад, защото Магнус бе малко по-висок, което той открай време обичаше.

И дълго се целуваха.

* * *

На плажа кипеше трескава дейност. Слънцето беше залязло, но небето все още грееше опалесцентно синьо. Саймън и Джейс сглобяваха дървена платформа на пясъка, там, където изгледът към морето бе най-хубав. Джулиън и Ема палеха свещи около платформата. Клеъри, която се беше преоблякла в синя рокля, разпръскваше цветя, Рейгнър и Катарина се караха, докато измагьосваха бели чинии, пълни с вкусна на вид храна, върху и така отрупаните маси. Изабел обличаше Макс и Рафи в очарователни костюмчета, поръбени със златно и синьо; Макс пищеше, а Рафи имаше примирено изражение.

Хелън и Ейлийн помагаха на по-малките Блекторновци да си сложат златни руни за обвързване и любов, за вяра и благодат. Кристина, с руни около китките и шията, бе предложила да помогне с поставянето на факли по плажа. Тананикаше си, докато работеше, заобиколена от ловци на сенки и долноземци, които се смееха заедно. Знаеше, че ги очакват трудни времена, че на прокудения в изгнание Клейв няма да му е лесно. На Алек му предстояха трудни решения, с всички беше така. Ала този миг, тези приготовления, й се струваха миг на щастие, затворен в балон, защитен от суровата действителност.

— Вземи тази. — Кийрън й подаде една факла с усмивка; беше се заловил за работа наравно с всички останали, сякаш не беше крал на Тъмния двор. В сумрака косата му изглеждаше черна като дрехите му.

— И аз имам още. — Босоног и звездокос, Марк постави няколко факли в пясъка срещу тези на Кристина. Те горяха с мътна светлина, която скоро щеше да се усили, рисувайки пътека от огън по брега досами водата.

— Кийрън — каза Кристина и той я погледна между факлите с любопитно изражение. Не беше сигурна дали би трябвало да го попита, но това бе по-силно от нея. — Изпратих съобщението ни до Адаон преди цяла вечност и така и не получихме отговор. Дълго ли ти отне да решиш да дойдеш?

— Не — заяви Кийрън твърдо. — Адаон не ми каза веднага, че сте му изпратили съобщение. Нямах представа, че сте се свързали с него. Опитвах се да ви забравя, да бъда добър крал и да се науча как да водя пълноценен живот без вас. — Кичур от косата му стана сребристосиня. — Беше ужасно. Мразех всяка минута. Най-сетне, когато не бях в състояние да издържа нито миг повече, отидох при Адаон и го попитах дали би искал да се смени с мен. Той отказа, но именно тогава ми предложи къщурката.

— Не мога да повярвам, че го е направил! — възмути се Кристина. — Би трябвало незабавно да се свърже с теб!

Кийрън й се усмихна и тя се зачуди как бе възможно някога да сметне каквото и да било у него за сурово или далечно. Те дойдоха по-близо един до друг, тиха групичка от трима, насред огъня и смеха, доближили глави.

— Наистина ли ще се получи? — Марк изглеждаше загрижен. Протегна ръка и изтръска пясъка от кадифения ръкав на Кийрън. — Наистина ли има място, където бихме могли да бъдем заедно?

Кийрън вдигна ключа, който висеше на верижка около врата му — изглеждаше прастар, месингово сребро, почерняло от годините. — Сега къщурката е наша. Тя ще ни даде кътче, където няма крале и кралици, няма смъртни и феи. Само ние тримата заедно. Няма да бъде през цялото време, но ще бъде достатъчно.

— Засега съм благодарна за всеки миг с двамата, който мога да имам — каза Кристина и Кийрън се наведе, за да я целуне леко. Когато се изправи, Марк им се усмихваше.

— Мисля, че с Кристина ще бъдем доста заети. Покрай това, че семействата ни ще бъдат в различни Институти и работата ни за Съюза. Ти също ще бъдеш зает с новото си кралство. Времето, което прекарваме заедно, ще бъде наистина скъпоценно.

Кристина потупа джоба си.

— Диего и Хайме казаха, че и двамата ще са благодарни, ако аз държа Етернидад под око. Така ще трябва просто да ни изпратиш съобщение, Кийрън, и ние ще дойдем при теб.

Кийрън придоби замислен вид.

— Ще ми донесете ли един от онези календари с котки, които толкова харесвам? Бих искал да украся къщурката.

— Нали знаеш, че има и други календари. Със зайци и кученца, например — каза Марк с широка усмивка.

С блажено изражение Кийрън отметна глава, за да погледне звездите.

— Това действително е земя на чудесата.

Кристина погледна двамата, сърцето й беше толкова преизпълнено с обич, че болеше.

— Действително е така.

* * *

Когато Алек и Магнус се върнаха на брега, той беше преобразен.

— Планирал си това? — Магнус се огледа удивено наоколо.

Не бе имал представа — ни най-малка — но това не можеше да бъде сбъркано. Двамата с Алек толкова нощи бяха лежали будни в апартамента си в Бруклин, докато вентилаторът се въртеше бавно на тавана над тях, споделяйки си шепнешком мислите и плановете си за далечния ден, в който щяха да дадат обетите си в златно и синьо. И двамата бяха наясно какво искат.

Приятелите им бяха действали бързо. Ловците на сенки си бяха сложили сватбени руни, обявяващи, че ще станат свидетели на церемония на любов и обвързване. Долноземците бяха завързали кобалтовосини копринени ленти около лявата си китка, както правеха церемониално гостите на магьоснически бракосъчетания. Беше минало толкова време, помисли си Магнус, откакто бе присъствал на церемония на един от своите. Никога не бе предполагал, че ще се случи на него.

Блещукащи факли, с недокосвани от вятъра пламъци, чертаеха по брега пътека, която отвеждаше до дървена платформа, поставена така, че да се вижда морето. Магнус бе израснал на място, откъдето можеше да вижда морето и веднъж — само веднъж — бе споменал на Алек, че би искал да се ожени под шума на вълните. Сърцето му сякаш се пръсна на безброй радостни късчета, задето Алек не беше забравил.

— Радвам се, че прие — рече Алек. — Нямаше да ми е особено приятно да ги помоля да махнат украсата. А вече казах на децата, че имам изненада за теб.

Беше по-силно от него — Магнус го целуна по бузата.

— Все още ме изненадваш всеки ден, Александър. Ти и твоето лице на покерджия.

Алек се засмя. Докато приятелите им им махаха да се приближат, Магнус чу възторжените им викове, понесени от вятъра. Руни проблясваха в златно на светлината на факлите, кобалтовосиня коприна шумолеше на вятъра.

Джейс пристъпи напред пръв, облечен в бойно яке със златни руни, и протегна ръка на Алек.

— Аз ще бъда suggenes на Александър Лайтууд — заяви той гордо.

Магнус изпитваше към Джейс онова, което бе изпитвал към мнозина ловци на сенки през годините, били те от рода Феърчайлд, Херондейл, Карстерс или някой друг: привързаност и едва доловимо раздразнение. Ала в моменти като този, когато обичта на Джейс към Алек грейваше истинска и безгранична, той изпитваше единствено благодарност и топлота.

Алек улови ръката на Джейс и двамата поеха по пътеката от светлина. Магнус понечи да ги последва (магьосниците нямаха традицията да бъдат съпровождани до олтара от suggenes), но Катарина пристъпи напред с усмивка и улови ръката му.

— Победих общия ни зелен врагоприятел за привилегията да те съпроводя. — Тя кимна с глава към един бесен на вид Рейгнър. — Хайде де, да не мислеше, че ще те оставя да отидеш до олтара сам? Ами ако се уплашиш и избягаш?

Магнус се засмя, докато минаваха покрай познати лица: Мая и Бат, Лили, върху чиято глава имаше леко накривен венец, Хелън и Ейлийн, които подсвиркваха и ръкопляскаха. Хелън носеше синя лента около китката си, както и златни руни по дрехите, също като Марк.

— Никога не съм бил по-сигурен за каквото и да било.

Катарина му се усмихна.

— Никакви съмнения?

Бяха стигнали до края на осветената пътека. Алек чакаше на платформата заедно с Джейс. Зад тях бе океанът, ширнал се сребристосин като магията на Магнус, чак до хоризонта. Най-близките им приятели бяха застанали около платформата: Клеъри, с ръце пълни със сини и жълти цветя, Изабел, която държеше Макс и преглъщаше сълзите си, Саймън, грейнал в усмивка, Мерис с Рафи до себе си: той изглеждаше сериозен, сякаш осъзнаваше значимостта на случая. Джия Пенхалоу стоеше там, където в една мунданска церемония би стоял свещеникът, с Кодекса в ръка. Всички си бяха наметнали шалове или тънки копринени сака, покрити със златни руни; копринени транспаранти висяха в небето, изрисувани с руните за обич и вяра, обвързване и семейство.

Магнус погледна Катарина.

— Никакви съмнения.

Тя стисна ръката му и отиде да застане до Джия. Около платформата имаше още един кръг: семейство Блекторн и приятелите им бяха тук, скупчени близо един до друг. Джулиън се усмихваше с бавната си, тиха усмивка на Магнус; Ема сияеше от щастие, когато той прекоси дървената платформа и застана срещу Алек.

Алек протегна ръце и Магнус ги улови. Погледна в сините очи на Алек, със съвсем същия цвят като неговата магия, и усети как го залива огромно спокойствие, покой, какъвто не бе познавал никога.

Никакви съмнения. Не беше нужно да се вглежда в душата си. Беше го правил хиляда, десет хиляди пъти, през всичките години, откакто познаваше Алек. Не защото се съмняваше, а защото го изумяваше това, че не се съмнява. През целия си живот никога не бе познавал подобна сигурност. Живял бе щастливо и не съжаляваше за нищо, направил бе поезия от удивленията и странстванията си, живял бе необвързан и се бе опивал от свобода.

А после беше срещнал Алек. Беше се почувствал привлечен от него по начин, който не би могъл да обясни или предвиди: искал бе да види Алек да се усмихва, да бъде щастлив. Гледал бе как той се превръща от срамежливо момче с тайни в горд мъж, който се изправя срещу света открито и без страх. Алек го беше дарил с вярата, че е достатъчно силен, за да направи щастлив не само него, но и цяло семейство. И в тяхното щастие Магнус се бе чувствал не просто щастлив, а обгърнат в невъобразимо блаженство.

Някои биха го нарекли присъствието на Бог.

За Магнус това бе просто Александър Гидеон Лайтууд.

* * *

— Да започваме — каза Джия.

Ема се бе изправила на пръсти от вълнение. Всички бяха знаели, че на плажа ще има сватба изненада, или поне щеше да бъде изненада за Магнус. Ако Алек бе изпитвал безпокойство, се беше справил успешно с това да го скрие. На никой друг и през ум не му бе минало, че Магнус би могъл да откаже, но Ема помнеше треперенето на ръцете му по-рано и сега преливаше от щастие, че всичко се беше наредило.

Джейс пристъпи напред, за да помогне на Алек да облече тъмносиньо сако, покрито със златни руни, докато Катарина намяташе кобалтово-златно копринено сако около раменете на Магнус.

А после двамата отстъпиха назад и множеството притихна.

— През вековете — поде Джия — е имало много обвързвания между ловци на сенки и долноземци, които са били признати като такива. Настъпи обаче нова епоха, а с всяка нова епоха идват и нови традиции. Тази вечер, докато Магнус Бейн и Алек Лайтууд свързват живота и сърцата си, ние сме тук, за да признаем този съюз. Да станем свидетели на сливане на две души в едно. — Тя се прокашля. Изглеждаше доста изпита, като в Залата на Съвета, но далеч не толкова уморена. Върху лицето й имаше удоволствие и гордост, докато обхождаше с поглед събралата се групичка. — Александър Гидеон Лайтууд. Откри ли онзи, когото душата ти обича?

Беше въпрос, който се задаваше на всяко бракосъчетание: част от нефилимската церемония от хиляда години. Множеството притихна в тишина на святост, на това да бъдат свидетели и да споделят свещен ритуал. Ема посегна към ръката на Джулиън и той я притегли към себе си. Имаше нещо в начина, по който Магнус и Алек се гледаха. Ема бе очаквала да се усмихват, но и двамата бяха сериозни: гледаха се така, сякаш другият сияеше като пълна луна, засенчила всички звезди.

— Открих го — отвърна Алек. — И никога няма да го оставя.

— Магнус Бейн — продължи Джия и Ема се зачуди дали това не бе едва вторият път в историята, в който този въпрос бе задаван на магьосник. — Отиде ли сред часовоите и в градовете на света? Откри ли онзи, когото душата ти обича?

— Открих го — отговори Магнус, без да откъсва очи от Алек. — И никога няма да го оставя.

Джия наклони глава на една страна.

— Време е за размяната на руни.

Това бе моментът, когато, в една традиционна церемония, ловците на сенки щяха да нарисуват един на друг брачните руни и да изрекат брачните си обети. Само че Магнус не можеше да носи руни. Те щяха да изгорят кожата му. Озадачена, Ема видя как Джия сложи в ръката на Алек нещо, което проблесна златно.

Алек дойде по-близо до Магнус и Ема видя, че държи златна брошка с формата на руната за бракосъчетание. Докато се приближаваше до Магнус, Алек изричаше нефилимските обети: Тя е пламък много силен. Големи води не могат угаси любовта, и реки не ще я залеят. — Той закачи брошката над сърцето на Магнус, без нито за миг да откъсва сините си очи от лицето му. — Положи ме като печат на сърцето си, като пръстен на ръката си, защото любовта е силна като смърт^[1]; И ние сме обвързани: по-силно от пламъка, по-силно от водата, по-силно от самата смърт.

Магнус, впил очи в Алек, положи ръка върху брошката. Сега бе негов ред: Алек разтвори сакото и нави ръкава си. Сложи стили в ръката на Магнус и улови пръстите му в своите. Преплел ръцете им, Алек нарисува руната за брачен съюз върху собствената си кожа. Ема предположи, че другата руна, онази над сърцето, ще бъде поставена по-късно, насаме, както се правеше обикновено.

Когато я завърши, руната остана да изпъква, ярка и черна, върху кожата му. Никога нямаше да избледнее. Никога нямаше да изчезне, вечен символ на любовта му към Магнус. Ема почувства мъчителен копнеж дълбоко в душата си, там, където живееха неизречените надежди и мечти. Всеки би бил щастливец да има нещо като това, което имаха Магнус и Алек.

Магнус свали бавно ръка, все така уловена в тази на Алек. Взря се в руната върху кожата на Алек като замаян, а Алек отвърна на погледа му, сякаш никой от двамата не бе в състояние да извърне очи.

— А сега пръстените — каза Джия и гласът й сякаш извади Алек от сън.

Джейс пристъпи напред и сложи един пръстен в шепата на Алек и друг — в тази на Магнус, прошепвайки им нещо, което ги накара да се разсмеят. Саймън потъркваше гърба на Изабел, която подсмърчаше още по-силно, а Клеъри се усмихваше в цветята си.

Ема се радваше, че си беше сложила руна за нощно виждане. Благодарение на нея успя да различи, че пръстените бяха семейни пръстени на рода Лайтууд, с традиционните пламъци от външната страна и думи, гравирани от вътрешната.

— Aku cinta kamu — прочете Магнус на глас и се усмихна на Алек, ослепителна, широка като света усмивка. — Любовта ми за твоята, сърцето ми за твоето, душата ми за твоята, Александър. Сега и завинаги.

Катарина се усмихна на онова, което трябва да бяха познати думи. Магнус и Алек сложиха пръстените един на друг и Джия затвори книгата си.

— Александър Лайтууд-Бейн. Магнус Бейн-Лайтууд. Вече сте омъжени — каза тя. — Нека се възрадваме!

Двамата мъже се прегърнаха и събралото се множество заликува: всички викаха и се прегръщаха, и танцуваха, а небето над тях бе обляно в златна светлина, когато Рейгнър, който най-сетне беше престанал да се цупи, изпълни въздуха с фойерверки, изригващи във формата на сватбени руни. А насред всичко това Магнус и Алек се прегръщаха силно и пръстените им грееха като късчета от ново слънце, показващо се над хоризонта.

* * *

Сватбената церемония се беше превърнала в парти, разгорещените гости се бяха пръснали по целия плаж. Рейгнър беше измагьосал отнякъде едно пиано и Джейс свиреше, наметнал сакото на раменете си като блус музикант от миналото. Клеъри бе седнала върху пианото и хвърляше цветя във въздуха. Нефилими и долноземци танцуваха босоноги по пясъка, отдадени на музиката. Магнус и Алек танцуваха близо един до друг, с децата между себе си, щастливо семейно ядро.

Даяна и Гуин бяха седнали на известно разстояние от там. Гуин й беше постлал плаща си, жест, който я беше трогнал: плащът на предводителя на Дивия лов беше могъщ предмет, но той като че ли нямаше нищо против да го използва като плажно одеяло.

Даяна бе екзалтирана, олекнала от щастие. Докосна Гуин по китката и той й се усмихна.

— Хубаво е да видиш толкова много щастливи хора. Заслужават го — каза той. — Не само Магнус и Алек, но Марк и Кийрън, и Кристина.

— И Ема и Джулиън. Винаги съм се чудила… — Даяна не довърши. Поглеждайки назад сега, разбира се, любовта им изглеждаше очевидна.

— Предполагах го. Гледаха се един друг така, както аз гледам теб. — Гуин наклони глава на една страна. — Радвам се, че сега са щастливи. Всички верни сърца го заслужават.

— Ами предводителят на Дивия лов? Ами неговото щастие? — попита Даяна.

Гуин дойде по-близо до нея. Вятърът откъм океана беше хладен и той уви по-плътно шала около врата й.

— Твоето щастие е мое. Изглеждаш замислена. Ще ми кажеш ли какво става в главата ти?

Даяна зарови пръсти в хладния пясък.

— Толкова дълго живеех в такава тревога. Пазех всичко в тайна — това, че съм трансджендър, това, че използвах мунданска медицина — защото се страхувах. Ала сега казах на всички. Всички знаят и нищо ужасно не се случи. — Усмивката й беше горчиво-сладка. — Целият ни свят бе преобърнат с главата надолу и сега моите тайни ми се струват толкова незначителни.

Два дни след като се прибраха от Идрис, Даяна беше събрала обитателите на Лосанджелиския институт и беше разказала историята си на всички, които бяха важни за нея. Ясно бе дала да се разбере, че това не е тайна от консула. Вече беше говорила с Алек, който веднага си беше признал, че знае по-малко, отколкото смята, че би трябвало, за трансджендър нефилимите (както и за мунданите), но определено искаше да научи повече.

Направила бе всичко както трябва, казал бе Алек; опазила бе техните тайни от мунданските лекари и с нищо не бе изложила на риск ловците на сенки. Съжаляваше единствено за това, че бе живяла в страх, както самият той някога.

— Но вече не — заявил бе с осезаема убеденост. — Клейвът открай време се грижи за силата на ловците на сенки, но не и за тяхното щастие. Ако успеем да променим това…

Даяна бе обещала да работи заедно с него. Семейство Блекторн бяха реагирали на историята с обич и съчувствие, а що се отнасяше до всички останали, те можеха да научат или не. Не дължеше нищо никому.

— Усмихваш се — отбеляза Гуин.

— Имах две тайни. Сега нямам нито една. Свободна съм като вятъра.

Гуин улови лицето й в големите си ръце.

— Прекрасна моя, любима моя. Заедно ще яздим вятъра.

* * *

Към звуците на пианото се беше присъединила флейта. Свиреше, колкото и да бе изненадващо, Кийрън. Бива си го, помисли си Джулиън, докато Саймън се присъединяваше към тях с китарата си. Може би тримата биха могли да създадат най-странната група на света.

Ема и Кристина танцуваха заедно, превивайки се от смях. Джулиън не искаше да ги прекъсва: знаеше, че времето им заедно е скъпо, преди двамата с Ема да заминат. Позволи си да погледа Ема за миг (беше прелестна на сребристобялата светлина на факлите, косата и кожата й сияеха в злато като сватбените руни), преди да си запроправя път между танцуващите към мокрия пясък, където вълните миеха брега.

Тай и Дру стояха близо един до друг. Тай се беше навел, за да обясни на по-малката си сестра какво кара вълните да искрят и проблясват.

— Биолуминесценция — тъкмо казваше. — Малки животинки в океана. Те светят, като подводни светулки.

Дру надникна във водата със съмнение.

— Не виждам никакви животни.

— Те са микроскопични. — Тай загреба шепа морска вода, тя сияеше в ръцете му, сякаш държеше разпилени диаманти. — Не можеш да ги видиш. Можеш да видиш единствено светлината, която пръскат.

— Исках да поговоря с теб, Тай — каза Джулиън.

Тай вдигна глава, очите му бяха загледани в една точка вляво от лицето на Джулиън. Медальонът на Ливи блещукаше на гърлото му. Започваше да изглежда по-голям, помисли си Джулиън с жегване на болка. От детската закръгленост на лицето и ръцете му не бе останала и следа.

Дру им отдаде шеговито чест.

— Говорете си. Аз ще отида да видя дали Лили иска да ме научи как да танцувам чарлстон.

И тя се отдалечи, като подскачаше, разпръсквайки блещукащи искри.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да замина? — попита Джулиън. — Ема и аз. Не е нужно да го правим.

Тай, разбира се, знаеше, че Джулиън заминава на годината си за пътуване. Това не беше тайна за никого. Само че от цялото семейство Тай бе този, който най-много мразеше промените, и на Джулиън му беше трудно да не се притеснява.

Тай погледна към Магнус и Алек, които люлееха Макс между себе си, докато той се давеше от смях.

— Искам да отида в Сколоманса — заяви неочаквано.

Джулиън се сепна. Вярно бе, че Сколомансът отново отваряше врати, с нови преподаватели и нови класове. Нямаше да бъде както преди. И все пак.

— Сколомансът? Няма ли Академията да е по-добре? Ти си само на петнайсет.

— Винаги съм искал да мога да разгадавам мистерии — каза Тай. — А хората, които разгадават мистерии, те знаят много неща. В Академията няма да ме научат на нещата, които искам да знам, но в Сколоманса ще мога да избирам какво да уча. Той е най-доброто място за мен. Ако не мога да бъда парабатай на Ливи, ето какво искам да бъда.

Джулиън се опита да измисли какво да каже. Тай не беше детето, което той отчаяно бе искал да защити. Беше преживял смъртта на сестра си, а после и огромна битка. Беше се бил с Ездачите на Манан. През целия му живот, Джулиън се бе опитвал да му помогне да овладее уменията, от които щеше да се нуждае, за да води щастлив живот. Знаел бе, че в крайна сметка ще се наложи да го остави да си отиде, така че да може да води този живот.

Просто не бе очаквал този момент да настъпи толкова скоро.

Сложи длан върху гърдите на Тай.

— В дъното на сърцето си това ли искаш?

— Да. Това искам. Рейгнър Фел ще преподава там, както и Катарина Лос. Непрекъснато ще си идвам вкъщи. Благодарение на теб съм достатъчно силен, за да го направя, Джулиън. — Тай сложи ръка върху тази на брат си. — След всичко, което се случи, го заслужавам.

— Искам само да знаеш, че домът винаги ще те очаква — каза Джулиън.

Очите на Тай бяха сиви като океана.

— Знам.

* * *

Небето беше пълно с искри — сини и златни, и пурпурни, блещукащи като лудуващи светулки, докато сватбените фойерверки угасваха. Издигаха се от брега чак до скалите, където Кит стоеше с Джем и Теса от двете си страни.

Беше сцена едновременно позната и непозната. Беше ги умолявал за това: едно бързо пътуване с Портал, за да види Лосанджелиския институт за последен път. Чудил се бе какво ще бъде; с изненада установи, че му се струва, че би могъл просто да се присъедини към сватбеното парти и да заеме мястото си до Джулиън и Ема, и Кристина, и останалите. Дру щеше да му се зарадва. Всички щяха да му се зарадват.

Ала мястото му не беше тук. Не и след онова, което се беше случило. Мисълта отново да види Тай болеше твърде много.

Не че не можеше да го види. Виждаше ги всички: Дру в черната си рокля, танцуваща със Саймън, Марк и Кристина, които си бъбреха с Хайме, и Кийрън, който учеше Диего на някакъв причудлив елфически танц, Ема с коса като водопад от кехлибарена светлина и Джулиън, който вървеше по плажа към нея. Те винаги вървяха един към друг, тези двамата, като магнити. Чул бе, че сега са двойка, и тъй като никога не бе разбирал неясното правило, че „парабатаите не може да се влюбват“, се радваше за тях. Виждаше също Ейлийн и Хелън; Ейлийн държеше бутилка шампанско и се смееше, а Хелън бе прегърнала Тави и го въртеше. Виждаше Даяна и Гуин, който бе преметнал закрилнически ръка около рамото на своята дама. Виждаше Алек, легнал на пясъка до Джейс и потънал в разговор, както и Клеъри, която си приказваше с Изабел, и Магнус, танцуващ с двамата си синове на лунната светлина.

Виждаше ги всички и разбира се, виждаше Тай.

Тай стоеше до ръба на водата. Не би искал да е близо до шума и светлините, и виковете и Кит ненавиждаше това, че дори сега му се искаше да слезе на брега и да отведе Тай настрани, да го защити от всичко, което би могло да го разстрои. Само че той не изглеждаше разстроен. Стоеше с лице към проблясващите вълни. Всеки друг би си помислил, че си играе в биолуминесцентната вода самичък, ала Кит виждаше, че не е сам.

Момиче в дълга бяла рокля, с блекторновска кестенява коса, се рееше босоного над водата. Танцуваше, невидимо за всички, освен за Тай и Кит, който виждаше дори онова, което не искаше да види.

Тай хвърли нещо в океана, телефона си, предположи Кит. Завинаги се отърваваше от Черната книга и нейните образи. Това поне бе нещо. Кит гледаше как Тай нагазва малко по-навътре във водата, отметнал глава, усмихвайки се на Ливи, която единствен той можеше да види.

Запомни го така, помисли си Кит, щастлив и усмихнат. Пръстите му се вдигнаха, за да докоснат избелелия белег на лявата му ръка, където Тай му бе нарисувал руната за дарба, сякаш преди цяла вечност.

Джем сложи ръка на рамото му.

— Да вървим — каза Джем меко, както винаги. — За никого не е добре да гледа назад твърде дълго и да забрави, че бъдещето е пред него.

Кит се извърна, за да ги последва в новия си живот.

* * *

Започваше да съмва.

Сватбеното тържество беше продължило цяла нощ. Много от гостите бяха отишли в Института, залитайки, за да поспят (или бяха отнесени, въпреки протестите си, от родителите и по-големите си братя и сестри), но неколцина все още бяха на брега, сгушени върху одеяла, и гледаха как слънцето изгрява зад планините.

Ема не си спомняше по-хубаво празненство. Беше се свила върху раирано одеяло заедно с Джулиън, закътани под една издадена скала. Пясъкът под тях беше хладен, посребрен от утринната светлина, а по водата тъкмо започваха да танцуват златни искрици. Тя се облегна на гърдите на Джулиън, който беше обвил ръце около нея.

Пръстите му се плъзнаха нежно по ръката й, танцуващи по кожата й. З-А К-А-К-В-О М-И-С-Л-И-Ш?

— Просто се радвам за Магнус и Алек — отвърна тя. — Толкова са щастливи и ми се струва, че един ден и ние бихме могли да бъдем щастливи по същия начин.

Джулиън я целуна по върха на главата.

— Разбира се, че ще бъдем.

От пълната му увереност по тялото й се разля топлина, сякаш се бе увила в меко одеяло. Вдигна очи към него.

— Помниш ли, когато беше под влиянието на магията? И аз те попитах знаеш ли защо свалих всички онези неща от стената в дрешника ми? И ти отвърна, че е понеже вече знам кой е убил родителите ми и той е мъртъв. Защото съм си отмъстила.

— И грешах.

Ема улови една от ръцете му в своята. Беше ръка, позната й като нейната собствена — познаваше всеки белег, всеки мазол; радваше се на всяко петно от боя по нея.

— А сега знаеш ли?

— Направи го, за да почетеш родителите си — отвърна Джулиън. — За да им покажеш, че си продължила напред, че няма да позволиш отмъщението да контролира живота ти. Защото те не биха искали това за теб.

Ема целуна пръстите му. Той потрепери и я притегли по-близо до себе си.

— Точно така. — Вдигна очи към него. Утринната светлина превръщаше разрошената му от вятъра коса в ореол. — Тревожа се обаче. Може би не биваше да пожаля Зара. Може би Джия и консулът трябваше да арестуват всеки симпатизант на Кохортата, като Балог, не само онези, които се биха. Хора като него са причината нещата да се развият по този начин.

Джулиън гледаше океана, който постепенно изсветляваше.

— Можем да арестуваме хората единствено за онова, което правят, не и за това какво мислят. Постъпим ли по друг начин, с нищо няма да сме по-добри от семейство Диърборн. Много по-добре сме с онова, което имаме сега, отколкото бихме били, ако бяхме станали като тях. Освен това — добави, — всеки избор има дълготрайни последици. Никой не знае какъв ще бъде крайният резултат от което и да било решение. Единственото, което можем да сторим, е да направим най-добрият избор в момента.

Ема отпусна глава на рамото му.

— Помниш ли когато идвахме тук като деца? И строяхме пясъчни замъци?

Той кимна.

— Когато те нямаше, по-рано това лято, непрекъснато идвах тук. Мислех си за теб, за това колко много ми липсваш.

— Минаваха ли ти секси мисли? — Усмихна й се широко и тя го плесна през ръката. — Няма значение, знам, че са ти минавали.

— Защо ли ти казвам каквото и да било! — възнегодува Ема, но и двамата се усмихваха по леко глупашки начин, който, сигурна бе, всеки страничен наблюдател би намерил за нетърпим.

— Защото ме обичаш.

— Така е — съгласи се тя. — Дори повече, отколкото преди.

Ръцете му я прегърнаха още по-силно и тя го погледна; лицето му беше обтегнато, като от болка.

— Какво има? — попита го озадачено; не бе искала да каже нещо, с което да го нарани.

— Просто мисълта — гласът му беше нисък и дрезгав, — че мога да говоря за това, с теб. Това е свобода, която никога не съм си представял, че ще имаме, че аз ще имам. Винаги съм мислел, че искам невъзможното. Че най-доброто, на което бих могъл да се надявам, е живот на тихо отчаяние като твой приятел, да бъда близо до теб, докато ти живееш своя живот, а аз ставам все по-малка част от него.

— Джулиън. — В очите му имаше болка и дори тя да бе само припомнена болка, Ема ненавиждаше да я види. — Това никога нямаше да се случи. Винаги съм те обичала. Дори когато не го знаех, аз те обичах. Дори когато ти не изпитваше нищо, дори когато не беше себе си, аз помнех истинското ти Аз и те обичах. — Извъртя се и обви ръце около шията му. — А сега те обичам още по-силно.

Наведе се, за да го целуне, и ръцете му се заровиха в косата й: знаеше, че той обича да докосва косата й, така, както открай време обичаше да я рисува. Притегли я в скута си, милвайки я по гърба. Гривната му от морско стъкло бе хладна до голата й кожа, докато устните им се срещаха бавно; устата на Джулиън бе мека и имаше вкус на сол и слънце. Ема се потопи в целувката, в безвременното й удоволствие, в знанието, че тя не бе последната, а една от първите, запечатваща обещанието за обич, което щеше да продължи през всички години на живота им.

Откъснаха се от прегръдката неохотно, като гмуркачи, на които не им се иска да оставят красотата на подземния свят. Обръча на ръцете им, техния град за двама в морето.

— Защо го каза? — прошепна той задъхано, заровил лице в косата на слепоочието й. — Че сега ме обичаш повече?

— Ти винаги изпитваш всичко толкова интензивно — каза Ема след моментно мълчание. — И това бе нещо, което обожавах у теб. Колко много обичаш семейството си, как си готов на всичко за тях. Ала сърцето ти беше затворено. Нямаше доверие на никого и аз не те виня, нагърбваше се с всичко сам и пазеше толкова много тайни, защото мислеше, че трябва да го правиш. А после отвори Института за Военния съвет, заповяда си да повярваш на други хора, за да приведеш плана си в изпълнение. Не се криеше; остави се отворен за това да те наранят или предадат, за да можеш да ги поведеш. А когато дойде при мен в Града на тишината и ми попречи да унищожа руната… — Гласът на Ема потрепери. — Каза ми да имам доверие не само в теб, но и в присъщата доброта на света. Това бе най-ужасният, най-мрачният ми момент, а ти беше там, въпреки всичко, с отворено сърце. Беше там, за да ме върнеш у дома.

* * *

Пръстите му легнаха върху ръката й, там, където някога се намираше парабатайската й руна.

— Ти също ми помогна да се върна — каза той с нещо като благоговение. — Цял живот съм те обичал, Ема. И когато не изпитвах нищо, осъзнах, че без тази любов аз съм нищо. Заради теб исках да се освободя от клетката. Ти ме накара да разбера, че любовта създава много повече радост, отколкото болката, която причинява. — Джулиън отметна глава назад, за да я погледне с грейнали синьо-зелени очи. — Обичам семейството си от деня, в който се родих й винаги ще ги обичам. Ти обаче си любовта, която избрах. От всички на света, от всички, които съм срещал някога, избрах теб. Винаги съм имал вяра в този избор. Когато бях до самия ръб, любовта и вярата винаги ме връщаха, връщаха ме при теб.

Когато бях до самия ръб, любовта и вярата винаги ме връщаха. Не беше нужно да пита — знаеше за какво говори: приятелите и семейството им, застанали пред тях на Нетленните поля, обичта, накарала ги да се върнат от едно проклятие толкова могъщо, че целият нефилимски свят се боеше от него.

Тя сложи длан върху сърцето му и за миг двамата останаха да седят в мълчание, ръцете им си спомняха къде се намираха парабатайските им руни някога. Сбогуваха се, помисли си Ема, с онова, което бяха някога: от този миг нататък всичко щеше да бъде ново.

Никога нямаше да забравят това, което се бе случило. Знамето на Стражата на Ливия дори сега се развяваше от покрива на Института. Щяха да си спомнят родителите си, Артър и Ливи, и всичко, което бяха изгубили, но щяха да пристъпят в света, който новият Клейв съграждаше, с надежда и спомени, смесени в едно, защото макар кралицата на феите да беше лъжкиня, всеки лъжец понякога казва истината. Права бе за едно: Без скръб не може да има радост.

Отпуснаха ръце, без да откъсват очи един от друг. Слънцето се издигаше над хоризонта, обагряйки небето като едно от платната на Джулиън в кралски пурпур и кърваво злато. Развиделяваше се по повече от един начин: щяха да пристъпят в новия ден на света, без да се страхуват. Това щеше да бъде истинското начало на един нов живот, който щяха да прекарат заедно, с всичките си човешки слабости и несъвършенства. И ако в някакъв момент един от тях се боеше от лошото в себе си, както се случваше с всички хора понякога, другият щеше да му напомни за доброто.