Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (27)

27.
И лети, без да спре

Точеха се през отворените врати на светилището един след друг: като че ли безконечен поток от долноземци и ловци на сенки.

Първи влязоха вампирите с бледите си като хартия лица и хладна елегантност, вдигнали омагьосани чадъри, докато изкачваха няколкото стъпала, които деляха колите им със затъмнени стъкла от входа на Института, нетърпеливи да избягат от слънцето. Ема зърна Лили Чен сред тях, облегната на ръката на висок вампир с коса на расти. Групичка русокоси шведски вампири влязоха, бъбрейки си със семейство Линдквист, които оглавяваха Института в Стокхолм.

Имаше върколаци от цял свят: Люк Гароуей, брадясал и раздърпан във фланеленото си сако, с майката на Клеъри, Джослин, до себе си. Върколаци с шотландски полички и ханбок, и цинао^[1]. Мая Робъртс и Бат Васкес… Ема усети как я жегва болка при мисълта за другите Мая и Бат в Туле: все така заедно, все така уловени ръка за ръка.

Имаше и магьосници — повече, отколкото Ема беше виждала някога на едно място. Катарина Лос, синьокожа и белокоса, вървеше заедно с Теса и Джем, беше облечена в униформата на медицинска сестра и се оглеждаше замислено наоколо. Очите й се спряха върху Кит с тихо разпознаване, което той, погълнат от разговора си с Тай, не забеляза.

Хипатия Векс, с бронзовата си коса и тъмната кожа, царствена и любопитна. Магьосници с прилепови крила, с копита и хриле, и очи с цветовете на дъгата, с деликатни пипалца и извити еленски рога. Жена с прилепово лице, която се приближи до Кристина и заприказва тихичко на испански. Мургав магьосник с бяло петно във формата на паяжина върху бузата.

И разбира се, ловци на сенки. Ема и преди беше виждала голям брой ловци на сенки, събрани заедно (беше присъствала на доста заседания на Съвета), но я изпълни задоволство да види, че толкова много нефилими се бяха отзовали на повикването на Джулиън. Той стоеше в предната част на стаята, където семейство Блекторн и приятелите им бяха натъкмили набързо една маса. На стената зад нея висеше сгънато знаме. Джулиън се облягаше уверено на масата, но Ема усещаше напрежението, струящо през него като ток по електрически жици, докато ловците на сенки влизаха един по един в светилището.

Джули Бовейл и Беатрис Мендоса, чиито парабатайски руни проблясваха върху ръцете им. Марисол Гарса, облечена в бяло в памет на Джон Картрайт. Магнус и Алек току-що бяха пристигнали заедно с Мерис и децата си и застанали до вратата, поздравяваха долноземците, докато от другата страна Хелън и Ейлийн посрещаха ловците на сенки. Кадир Сафар от нюйоркските нефилими кимна мрачно на Даяна, преди да отиде да поговори с Мерис, която дундуркаше малкия син Макс в скута си, докато Рафи тичаше в кръг около тях.

Семейство Ромеро бяха дошли от Аржентина, семейство Педрозо от Бразилия, семейство Кео от Камбоджа и семейство Роузуейн от Северна Англия. Дребничка тъмнокоса жена се втурна към Кристина и я прегърна с всичка сила. Майката на Кристина! Ема усети, че я обзема желание да се поклони на жената, измислила прякора на Съвършения Диего.

— Хубаво е да видим Долноземско-нефилимския съюз в действие — каза Марк, който помагаше на останалите да подредят редиците столове. Беше си облякъл строго тъмно сако, в опит да изглежда по-сериозен. Също като грижливо подредената храна от срещата онзи ден, този малък жест накара сърцето на Ема да се свие от нежност. Съществуваха много начини да служиш на семейството си, помисли си тя. Джулиън го правеше с големи, пламенни жестове; тези на Марк бяха по-малки и тихи, но също толкова съдържателни.

— Алек като че ли познава всички долноземци тук.

Така беше — Алек тъкмо поздравяваше момиче върколак, което говореше развълнувано на френски и го питаше нещо за Рафаел; висок, тъмнокос вампир с тениска, на която имаше китайски йероглифи, го потупа по гърба, а Лили и Мая се приближиха забързано, за да обсъдят тихичко нещо с него.

Изведнъж Марк се изпъна. Ема проследи погледа му и видя, че в стаята бяха влезли няколко елфи. Сложи длан върху ръката на Марк, питайки се дали си спомня последния път, когато беше в това светилище, деня, в който Дивият лов го върна на семейството му.

Кийрън, който допреди миг беше разговарял тихичко с Джулиън, също се беше обърнал и ги гледаше: естествено, Гуин беше тук, което всички очакваха, но след него идваха и други: сред дриадите, пикситата и никситата Ема разпозна няколко пиксита — от онези, с които тя и Джулиън се бяха сблъскали в Корнуол. Последва ги висок елф пука с тениска, на която пишеше СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА КЕЙЛИ, а след него влезе жена с дълга зелена наметка, лицето й беше скрито, ала бяло-русата й коса се подаваше изпод качулката.

Ема се обърна към Марк.

— Нене.

— Трябва да говоря с нея. — Марк стисна леко рамото на Ема и отиде да поздрави леля си. Ема видя Кристина и Кийрън да го проследяват с поглед, макар Кристина да беше здраво уловена от майка си и очевидно не можеше да мръдне.

Ема отново хвърли поглед към Джулиън. Беше минал зад масата и стоеше, отпуснал ръце до тялото си. Хелън и Ейлийн се бяха присъединили към него. Останалите от семейството бяха седнали в левия край на стаята. Кит и Тай бяха заедно, сложила ръка върху рамото на Тави, Дру тъкмо се обръщаше, присвила очи срещу една фигура, която беше влязла току-що.

Камерън. Беше сам, попрегърбен, сякаш се надяваше да не го забележат, макар че яркочервената му коса беше като фар. Беше по-силно от нея — Ема изтича при него.

Той изглеждаше изненадан, когато тя дойде при него и взе ръката му в своята.

— Благодаря ти, че дойде, Камерън. Благодаря ти за всичко.

— Другите от семейството ми не знаят — отвърна той. — Те са…

— На страната на Кохортата, знам. Но ти си различен. Ти си добър човек. Сега съм сигурна в това и съжалявам, ако в миналото съм те наранила.

Камерън придоби още по-разтревожен вид.

— Не мисля, че е добра идея отново да се съберем.

— О, определено — съгласи се Ема. — Просто се радвам, че си добре. — Тя хвърли поглед към Джулиън, който му махна и вдигна одобрително палци иззад масата. С ужасен вид, Камерън се втурна към сигурността на столовете.

Някой ден Ема може би щеше да му разкаже за Туле.

Може би.

Помаха на Саймън и Изабел, които тъкмо влизаха, хванати за ръце. Изабел се насочи право към майка си и Макс.

Саймън хвърли на Кийрън поглед на учудено разпознаване, преди да прекоси стаята, за да поприказва с Вивиан Пенхалоу, декана на Академията за ловци на сенки. Понякога Ема се чудеше дали на Саймън престоят в Академията изобщо му беше харесал. Чудеше се дали на нея би й харесало там. Ала сега нямаше смисъл да мисли за бъдещето.

Хвърли поглед към Джулиън. През отворените врати на светилището повяваше ветрец и за миг Ема зърна Ливи… не каквато беше в Туле, а Ливи от този свят, като видение или халюцинация, застанала зад Джулиън, с ръка на рамото му, а ветрецът си играеше с ефирната й коса.

Ема затвори очи и когато отново ги отвори, Джулиън беше сам. Сякаш усетил погледа й, той също я погледна. За миг й се стори невероятно млад, сякаш все още беше дванайсетгодишното момче, което всяка седмица изминаваше цяла миля от Института до магистралата и обратно, влачещ тежки торби, та братята и сестрите му да имат какво да ядат.

Само ако ми беше казал — помисли си тя. — Само ако бях знаела, че се нуждаеш от помощ.

Сега не можеше да бъде неговият парабатай, нито партньор. Не можеше да му се усмихне така, както Клеъри се усмихваше на Джейс, нито да сложи окуражаващо длан на гърба му, както Алек правеше с Магнус, нито да вземе ръката му в своята, както Ейлийн бе уловила тази на Хелън.

Можеше обаче да бъде негов съюзник. Можеше да застане заедно с останалите в предната част на помещението и да се изправи срещу множеството. Тя се отправи през стаята към масата.

* * *

Марк стигна до Нене едновременно с Хелън. Леля им изглеждаше развълнувана, дългите й бледи пръсти си играеха с изумрудената материя на плаща й. Премести очи между тях, докато се приближаваха, и им кимна кратко и отсечено.

— Миах. Алеса. Радвам се да видя, че сте добре.

— Лельо Нене — каза Хелън. — Радвам се, че дойде и… всичко наред ли е?

— След като кралицата се върна, ми беше наредено да остана в Двора. Оттогава тя е бясна и ми няма доверие. Присъствието ми тук е в нарушение на изрична заповед на моя монарх. — Нене въздъхна. — Възможно е никога вече да не мога да се върна в Двора.

— Нене. — Хелън изглеждаше ужасена. — Не трябваше да идваш.

— Исках да го направя — каза Нене. — Целия си живот прекарах в страх от кралицата. В страх от онова, което исках… да си тръгна от Двора и да живея като една от дивите феи. Ала вие, моите племенници, вие живеете между световете и не се страхувате.

Тя им се усмихна и на Марк му се прииска да изтъкне, че през половината от времето се страхуваше. Не го направи.

— Ще сторя каквото мога, за да ви помогна тук — продължи Нене. — Каузата ви е достойна. Време е на Студения мир да бъде сложен край.

Марк, който нямаше представа, че Джулиън беше обещал край на Студения мир, издаде задавен звук.

— Адаон — каза той. — Знам, че Хелън ти е писала за него. Той ни спаси живота…

— Исках лично да ви донеса новината. Адаон е добре. Стана нещо като фаворит на кралицата и бързо се издигна в двора.

Марк примига. Не го беше очаквал.

— Фаворит?

— Мисля, че Марк иска да знае дали е любовник на кралицата — каза Хелън с обичайната си прямота.

— О, по всяка вероятност. Доста е изненадващо — отвърна Нене. — Фъргюс никак не е доволен, тъй като някога той беше фаворитът.

— Добре дошла, Нене — каза Кийрън, приближавайки се до тях. Беше сменил дънките си с риза от кремав лен и светлобежови бричове. Косата му имаше тъмносиния цвят на нощен океан. — Радвам се да видя, че си добре. Как е Адаон, моят брат? Надявам се, че кралицата не си играе с него?

— Само ако той пожелае — отвърна Нене жизнерадостно.

Кийрън изглеждаше озадачен. Марк зарови лице в ръцете си.

* * *

— Ема!

Ема, която отиваше към масата, се обърна и видя Джем да се приближава със срамежлива усмивка. Беше го забелязала да влиза по-рано заедно с Теса, която сега седеше до Катарина Лос. Примига, докато той идваше към нея; струваше й се, че бяха минали векове, откакто го беше видяла за последен път, в ужасния ден на погребението на Ливи.

— Ема. — Джем улови ръката й в своята. — Добре ли си?

Вижда колко уморена изглеждам — помисли си. — Подпухналите ми очи, раздърпаните дрехи, кой знае какво още. Опита да се усмихне.

— Наистина се радвам да те видя, Джем.

Белезите върху бузите му изпъкваха под светлината на полилея.

— Това не е точно отговор на въпроса ми — рече той. — Теса ми разказа за Туле. Изминала си труден път.

— Предполагам, че всички го направихме — отвърна тя тихо. — Беше ужасно… но сега сме тук.

Той стисна ръцете й и ги пусна.

— Исках да ти благодаря. За това, че с приятелите ти помогнахте толкова много за излекуването на болестта сред магьосниците. Ти ми беше по-добър приятел, отколкото аз на теб, méi mei^[2].

— Не… ти си ми помагал толкова пъти — възрази Ема, а после се поколеба. — Всъщност исках да те попитам нещо.

Джем пъхна ръце в джобовете си.

— Разбира се. Какво?

— Можеш ли да отнемеш Знаците на ловец на сенки?

Джем изглеждаше поразен.

— Какво? — Озърна се наоколо, за да се увери, че никой не ги гледа; повечето от дошлите бяха насядали по столовете и бяха обърнали очаквателно погледи към предната част на помещението. — Ема, защо би ме попитала нещо толкова ужасно?

Умът на Ема заработи трескаво.

— Ами… Кохортата. Може би начинът да ги свалим от властта не е… не е, като ги нараним, а като направим така, че да не бъдат ловци на сенки. А ти беше Мълчалив брат, така че би могъл да го направиш или…

Не довърши, видяла ужасеното му изражение.

— Ема, отговорността за всяко решение не почива върху твоите рамене. Клейвът ще бъде възстановен и те ще се оправят с Кохортата. — Гласът на Джем омекна. — Знам, че се притесняваш. Ала като Мълчалив брат съм участвал в церемонията по отнемане на Знаци. Това е нещо толкова ужасно, че никога няма да го повторя. Никога няма да го направя. При никакви обстоятелства.

Ема имаше чувството, че нещо я дави.

— Разбира се. Съжалявам, че го споменах.

— Няма нищо. — В гласа му имаше такова разбиране, че разби сърцето й. — Знам, че се страхуваш, Ема. Всички се страхуваме.

Той се отдалечи и Ема го проследи с поглед. От отчаяние й беше трудно да диша. Страхувам се — помисли си. — Но не от Кохортата.

А от себе си.

Тя зае мястото си зад масата в предната част на стаята. Марк също се беше присъединил към малката групичка и тя застана до него, на известно разстояние от Джулиън. Вратите бяха затворени, факлите — запалени и цял куп лица се взираха в тях от столовете, подредени в средата на стаята. Всъщност столовете не им бяха стигнали и немалко долноземци и ловци на сенки се облягаха на стените.

— Благодаря ви, че се отзовахте на повикването ми — започна Джулиън. Ема усещаше напрежението му, ускоряващо кръвта в собствените й вени. Той обаче с нищо не го показваше. Гласът му беше авторитетен и стаята притихна, без да е нужно да вика. — Няма да се впускам в дълги обяснения и представяния. Познавате ме. Познавате сестра ми и брат ми; познавате Ейлийн Пенхалоу и Ема Карстерс. Знаете, че майката на Ейлийн, нашият консул, беше задържана незаконно. Знаете, че Хорас Диърборн заграби властта в Идрис…

— Всъщност беше избран — подхвърли Куаси Бедиако, магьосникът с белия паяк на бузата, когото Ема бе забелязала по-рано; Кристина й прошепна, че Бедиако е върховният магьосник на Акра. — Не можем да се преструваме, че е другояче.

— Никой не е гласувал за това да хвърли майка ми в затвора — заяви Ейлийн. — Никой не е гласувал за това консулът да бъде отстранен, така че Диърборн да притежава цялата власт.

— И други бяха хвърлени зад решетките — обади се майката на Кристина. Седналата до нея Кристина пламна. — Диего Росио Росалес беше хвърлен в затвора! Без причина!

Кийрън я погледна, лека усмивка подръпна крайчеца на устните му.

— Както и братовчедка ми Дивя — каза Ануш Джоши, млад мъж с неравно подстригана черна коса и неспокойно лице. — Какво възнамерявате да направите за това? Да се застъпите пред Съвета?

Джулиън сведе поглед към ръцете си за миг, сякаш за да се стегне.

— Всички ние, които сме се събрали тук, открай време сме приемали известна доза предразсъдъци от страна на Клейва като нещо нормално, по свой избор или по принуда.

Стаята беше притихнала, никой не възрази, но мнозина бяха навели очи, сякаш засрамени.

— Кохортата промени онова, което смятахме за нормално — продължи Джулиън. — Никога досега долноземците не са били прокуждани от Идрис. Никога досега ловците на сенки не са хвърляли други ловци на сенки в затвора, без дори някакво подобие на съдебен процес.

— Защо да ни е грижа какво си причиняват ловците на сенки един на друг? — попита елфът пука с тениската, на която пишеше СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА КЕЙЛИ.

— Защото това е само началото и онова, което ще сторят с долноземците, ще бъде по-лошо — каза Ема, изненадвайки самата себе си. Не беше възнамерявала да говори, единствено да бъде до Джулиън. — Вече регистрираха мнозина от вас.

— Искате да кажете, че трябва да се бием с тях? — попита Гуин с гръмовития си глас. — Това е призив да се вдигнем на оръжие?

Джули Бовейл се изправи на крака.

— Клейвът може да не е добър, но все пак са ловци на сенки. Мнозина следват Кохортата, защото се боят. Не искам да нараня тези хора, а страхът им е оправдан, особено сега, когато Джейс и Клеъри са мъртви. Те бяха нашите герои и аз ги познавах…

— Джули — изсъска Беатрис. — Седни си.

— С Джейс бяхме особено близки — продължи Джули. — Не бих се поколебала да го нарека най-добрия ми приятел и…

— Джули. — Беатрис улови Джули за гърба на блузата и я издърпа обратно на стола, след което се прокашля. — Онова, което Джули имаше предвид, е, че според вас Кохортата иска да събори властта, но ми се струва, като се има предвид колко потайно е всичко това, че вие също искате да съборите властта, и аз… не знам как бихме могли да го направим, без от това да пострадат невинни хора.

Думите й бяха последвани от оживен говор. Ема не знаеше кога са дошли, но ги видя в сенките — една-единствена Желязна сестра и един-единствен Мълчалив брат стояха безмълвно до далечната стена, с потънали в сянка лица.

Студена тръпка премина през тялото й. Знаеше, че Железните сестри са против Кохортата, ала нямаше представа за Мълчаливите братя. И двамата приличаха на пратеници на Закона, застанали там, без да продумват.

— Не предлагаме събарянето на властта — рече Джулиън. — Казваме, че вече я събарят отвътре. Клейвът беше създаден, за да даде глас на всички ловци на сенки. Ако всички сме оставени без глас, значи, това не е нашето управление. Целта на Закона е да ни защитава и да ни даде възможност да защитаваме другите. Когато той бива изопачаван и нарушаван, за да изложи невинните на опасност, това не е нашият Закон. Валънтайн искаше да властва над Клейва. Себастиан искаше да го изпепели. Ние искаме единствено законно избраният ни консул да се върне на поста си, а управлението на ловците на сенки отново да стане това, което би трябвало да бъде… не тирания, а представителство на онова, което сме и което искаме.

— Красиви думи — подхвърли френското момиче върколак, което по-рано говореше с Алек. — Но Джейс и Клеъри бяха обичани от хората ви. Те ще искат война срещу онези, които ги нараниха.

— Да — отвърна Джулиън. — Разчитам на това.

Ема не видя никакъв жест, никакъв сигнал, но вратата се отвори и Джейс и Клеъри пристъпиха в светилището като по даден знак.

В началото множеството не реагира. Светлината на факлите беше ярка, а никой от тях не беше в бойно облекло: Джейс носеше дънки, а Клеъри — простичка синя рокля. Докато минаваха между хората, те просто примигваха насреща им, докато най-сетне Лили Чен се изправи с подразнен вид и заяви с висок, отегчен глас:

— Не вярвам на собствените си очи. Това не са ли Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, завърнали се от МЪРТВИТЕ?

Реакцията, преминала през множеството, беше като електричество. Клеъри се огледа наоколо с известна доза тревога, чувайки как тътенът се усилва; Джейс просто се подсмихна, докато двамата се присъединяваха към тях зад дългата маса. Лили си беше седнала и разглеждаше ноктите си.

Джулиън се опитваше да накара тълпата да утихне, но гласът му беше удавян от шумотевицата. Чувствайки, че това бе нещо, в което би могла да се прояви, Ема скочи върху масата и се провикна:

— МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ!

Начаса нивото на децибелите падна. Ема видя Кристина да се киска, закрила устата си с ръка. До нея Джейс изимитира пистолет с пръсти срещу Джули Бовейл, която придоби яркорозов цвят.

— Радвам се да те видя, приятелко.

Раменете на Саймън се тресяха. Изабел, която гледаше с полуусмивка, го потупа по гърба.

Клеъри сбърчи нос срещу Джейс, а после се обърна към множеството.

— Благодарим ви. — Гласът й не беше висок, но се чу в цялата стая. — Радваме се, че сме тук.

В стаята се възцари гробна тишина.

Ема скочи от масата. Джулиън оглеждаше множеството с ръце зад гърба, сякаш се чудеше какво мисли за ситуацията, която беше негово дело. Всички се взираха, прехласнати и безмълвни, в Клеъри и Джейс. Значи, това е да си герой — помисли си Ема, докато оглеждаше израженията на тълпата. — Онези, в чиито вени има ангелска кръв, онези, които буквално са спасили света. Хората те гледат, сякаш… почти сякаш не си истински.

— Инквизитор Лайтууд ни изпрати в земите на елфите — каза Клеъри, — за да намерим оръжие, попаднало в ръцете на Тъмния крал и смъртоносно за ловците на сенки. Отрихме, че Тъмният крал бе отворил Портал към друг свят, свят без ангелска магия. Използваше пръст от този свят, за да създаде мора, за който сте чували — заразата, поразяваща Брослиндската гора.

— Преди една нощ морът беше унищожен — продължи Джейс. — От екип нефилими и елфи, работещи заедно.

Тишината изригна в бръмчене на объркани гласове.

— Ала ние не сме единствените нефилими, които си сътрудничат с елфите — каза Клеъри. — Настоящият крал на тъмните феи Обан и Кохортата работят заедно. Именно Кохортата направи така, че той да се възкачи на престола.

— Откъде да знаем, че наистина е така? — провикна се Хоакин Акоста Ромеро от Института в Буенос Айрес. Седеше до френското момиче върколак, преметнал ръка около раменете й.

— Защото досега от Кохортата не са правили нищо друго, освен да ви лъжат — обади се Марк. — Казаха ви, че Джейс и Клеъри са мъртви. Че са загинали от ръката на елфите. А ето че те стоят пред вас.

— Защо Тъмният двор би се съгласил да бъде част от кроеж, който ги обвинява в убийство? — попита Вивиан Пенхалоу.

Всички погледнаха очаквателно към Джулиън.

— Защото Кохортата и Тъмният крал вече са се договорили какво точно ще получат и двете страни от тези преговори. Те са представление. Ето защо Хорас иска всички ловци на сенки да могат да ги видят. Защото представлението е по-важно от изхода. Ако го видят да получава от елфите онова, което иска, доверието в Кохортата ще стане толкова голямо, че никога няма да имаме възможност да ги свалим от власт.

Ема се опита да скрие усмивката си. Наистина се върна, Джулиън, помисли си.

— Това управление е готово да убие собствените си хора, за да ги държи под контрол. — Усмивката си бе отишла от лицето на Джулиън, както и всяка следа от развеселеност: изражението му беше каменно и студено. — Този път бяхме ние. По щастлива случайност оцеляхме и стоим тук, за да ви разкажем историята си. Инквизиторът би трябвало да поддържа Закона. Не да се крие зад него като алиби за убийството на собствените си хора.

— Ами убийствата на онези, които не са нефилими? — извика един нага, седнал близо до семейство Кео.

— Също не ги приемаме — каза Джейс.

— И преди сме имали лоши членове в управлението — рече Джулиън. — Ала това е различно. Те унищожиха системата, която би могла да оправи ситуацията. Манипулират Клейва, манипулират всички ни. Създават илюзията за опасност, за да ни контролират с помощта на страха. Твърдят, че елфите са убили Джейс и Клеъри, за да могат да обявят неоправдана война… И под прикритието на този хаос, слагат консула ни в затвора. Кой би могъл да се обяви против войната сега?

Един рус нефилим вдигна ръка.

— Оскар Линдквист — представи се той. — От Стокхолмския институт. Да не се опитвате да кажете, че не бива да ходим в Аликанте? Преговорите са насрочени за утре. Ако не отидем до падането на нощта, ще ни сметнат за дезертьори. Предатели.

— Не — отвърна Джулиън. — Всъщност искаме да се присъедините към останалите ловци на сенки в Аликанте, сякаш всичко е нормално. Не правете нищо, с което да разтревожите Кохортата. Преговорите ще се състоят на Нетленните поля. Ние, съпротивата, ще ги прекъснем пред очите на всички. Ще представим доказателствата си и когато го направим, искаме да застанете на наша страна и да потърсите отговорност от Клейва за стореното.

— Доказателството сме ние — добави Джейс, посочвайки към себе си и Клеъри.

— Мисля, че те се досетиха — измърмори Ема. Видя как в множеството Джем я погледна развеселено и се напрегна. Това е нещо толкова ужасно, че никога няма да го повторя. Никога няма да го направя. При никакви обстоятелства.

Пропъди решително тези думи от ума си. Не можеше да мисли за това точно сега.

— Защо да го правим по време на преговорите? — обади се Морена Педрозо, главата на Института в Рио. До нея седеше момиче с дълга кестенява коса и отегчен вид на годините на Дру. — Защо не го сторим по-рано?

— Хорас иска… не, нуждае се всички да го видят как триумфира над войските на тъмните феи — обясни Джулиън. — Всички ловци на сенки в Идрис ще го гледат с помощта на огромна Проекция. — Сред долноземците пробяга изненадан шепот. — Това означава, че ще могат да видят и чуят не само него, но ако се присъединим към него, и нас. Това е нашият шанс. Кохортата ще събере всички по начин, по който ние не сме в състояние да го направим. Това е нашата възможност да покажем на всички ловци на сенки какво представлява Кохортата в действителност.

— Ами ако се стигне до битка? Ще се бием с други ловци на сенки — каза Оскар Линдквист. — Сигурен съм, че не съм единственият, който не иска това.

— Надяваме се да го направим без битка — отвърна Джулиън. — Но ако се стигне до такава, трябва да бъдем готови.

— Значи, имате план за ловците на сенки. — Хипатия Векс погледна към Кит и Тай и намигна. Ема се почуди какво беше това, но нямаше време да мисли за него. — Ами ние? Защо повикахте долноземците?

— За свидетели — отговори Джулиън. — На една и съща страна сме, на страната, която е срещу Кохортата. Знаем, че сме по-добри, по-силни, когато долноземци и нефилими работят заедно. И искахме да знаете, че дори ако Кохортата е гръмогласна и изпълнена с омраза, те са малцинство. Имате съюзници. — Той се огледа из стаята. — Някои от вас ще бъдат с нас. Кийрън Кралския син. Магнус Бейн. Но що се отнася до останалите… след като ловците на сенки преминат през Портала, отвеждащ в Идрис, ще трябва да се приберете у дома, при хората си. Защото, ако не чуете нищо от нас след преговорите, можете да приемете, че сме били победени. А ако бъдем победени, вие ще сте в опасност.

— Можем да устоим на Кохортата — заяви Нене и Марк я погледна учудено. — Те са много по-малочислени от долноземците.

— Ако изгубим, трябва да се боите не само от Кохортата — рече Джулиън. — Ако добрите ловци на сенки не могат да им се противопоставят, те ще започнат да унищожават и контролират долноземците. И докато го правят, няма да има кой да се изправи срещу злото, прииждащо от други светове. Толкова са обсебени от предразсъдъците си, от въображаемата си чистота и законите си, че са забравили нашата мисия: Бранете този свят от демони.

През стаята премина шепот; звук на ужас. Аз видях свят, покорен от демони — би искала да каже Ема. — В него няма място за долноземци.

— Ние сме армия. Съпротива — заяви тя. — Искаме справедливост. Няма да бъде приятно, но ще става само по-зле. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-голяма вреда ще нанесат те и толкова повече кръв ще трябва да бъде пролята, за да бъдат спрени.

— Хорас не иска война — добави Даяна. — Иска слава. Ако изглежда така, сякаш ще се изправи срещу опасност, вярвам, че ще отстъпи.

— Ако сме армия, какво е името ни? — попита Саймън.

Джулиън се обърна и махна кабарчетата, които придържаха знамето на стената сгънато. Множеството ахна, когато то се разгъна.

Джулиън беше нарисувал знаме — от онези, които една войска би носила във време на война. Централното място беше заето от сабя с острието надолу, нарисувана в блещукащо бледо злато. Зад нея имаше чифт разперени ангелски крила, а наоколо бяха пръснати долноземски символи: звезда за вампирите, книга със заклинания за магьосниците, луна за върколаците и четирилистна детелина за феите.

От дръжката на сабята висеше медальон, на който имаше обръч от тръни.

— Името ни е Стражата на Ливия — заяви Джулиън и Ема видя как Тай се изпъна в стола си. — Ще носим това знаме в чест на сестра ми, та всички онези, които пострадаха от Кохортата, да не бъдат забравени.

Погледът на Джейс обходи стаята.

— Ако има някой, който не иска да се бие заедно с нас, може да си тръгне сега. Никой няма да го упрекне.

Стаята беше потънала в тишина. Не се раздвижи нито един стол. Облегнати на стената до вратите, Желязната сестра и Мълчаливият брат, които бяха дошли да наблюдават ставащото, не помръдваха.

Единствено Ема чу тихата въздишка на облекчение, откъснала се от гърдите на Джулиън.

— А сега — заяви той, — да доуточним плана си.

* * *

Седнала на една покрита с трева могила, Дру гледаше как дузина магьосници отварят Портали на ливадата пред Института.

Определено не беше нещо, което бе очаквала да види някога. Някой и друг магьосник или Портал, да, но не и толкова много наведнъж.

През Порталите можеше да различи полята пред стените на Аликанте: невъзможно бе да отворят Портал директно в града на ловците на сенки без предварително разрешение; най-близкото място, до което можеше да се стигне, бяха портите. Което беше окей, защото ловците на сенки трябваше да се оповестят пред Кохортата и да се погрижат Диърборн да узнае, че са там. Дру беше мъничко разочарована — надявала се бе, че ще се втурнат в града, размахали мечове, ала стилът на Джулиън не беше такъв. Ако можеше да постигне целта си без бой, щеше да го стори.

На няколко крачки от нея, Тави си тананикаше, докато търкаляше количка нагоре-надолу по гладката повърхност на една скала.

Дру беше седяла сама по време на срещата, макар че в един момент Кит й се беше усмихнал окуражително. Освен това беше видяла Джулиън да поглежда към нея, докато изричаше „Стражата на Ливия“. Беше погледнал към всички тях, пръснати из стаята: Марк и Хелън, Дру и Тави, и накрая — Тай.

Дру се притесняваше от миналата нощ насам, когато Тай беше излязъл от онази странна пещера на плажа. Кит го беше последвал и не беше там като нея, за да види изражението върху лицето на Тай, когато беше пристъпил навън. Трудно бе да го опише. Наполовина така, сякаш щеше да се разплаче, и наполовина така, сякаш щеше да получи срив, както ставаше понякога, когато нещата му дойдеха в повече. Ливи винаги успяваше да го успокои, ала Дру не знаеше дали би могла да го стори. Не можеше да замени Ливи.

А после Кит беше излязъл от пещерата и изражението на Тай се беше променило, сякаш бе осъзнал нещо. Кит бе изглеждал облекчен и на Дру й се искаше тя също да бъде облекчена.

Притеснявала се беше за Тай, когато Джулиън беше разгънал знамето и медальонът на Ливи, онзи, който Тай носеше сега, беше нарисуван на него, обвит около една сабя. А когато Джулиън бе изрекъл думите „Стражата на Ливия“, в очите на Дру бяха запарили горещи сълзи. Изпитала бе гордост, но и празнота там, където частицата в нея, където някога бе Ливи, бе погълната от мрак.

Джулиън стоеше до вратите на светилището и разговаряше с тъмнокосата Желязна сестра, която бе дошла на срещата. Последните ловци на сенки минаваха през Порталите. Някои от долноземците бяха останали в светилището, за да избегнат слънцето, други бяха навън и гледаха океана, докато си бъбреха. Мерис Лайтууд стоеше до Портала, който Магнус беше отворил, и се усмихваше, гледайки как Макс и Рафи тичат в кръг около Алек.

До ушите на Дру достигна хрущене на камъчета и пясък и когато вдигна поглед, видя Джулиън да се приближава, обгърнат в слънчева светлина.

— Здрасти, хлапе.

— Какво става с Железните сестри и Мълчаливите братя? — попита Дру. — На наша страна ли са?

— Железните сестри вече отхвърлиха Кохортата. Ще ни подкрепят. Сестра Емилия дори имаше добра идея за Меча на смъртните. Мълчаливите братя са… ами не са неутрални. Те също не харесват Кохортата. Но всяко отстъпничество от тяхна страна би било много по-очевидно и може да разкрие плановете ни. Ще се разположат в Аликанте, за да държат нещата под око и да попречат на Кохортата да заподозре нещо.

Това бе едно от нещата, които Дру обичаше у Джулиън. Говореше с нея като с равна, дори за стратегии.

— И като стана дума за Аликанте — каза тя, — време е да тръгваме, нали?

Знаеше, че това предстои. Джулиън й беше казал преди срещата. Мислела си бе, че ще бъде окей, като се имаше предвид, че иска да отиде в Аликанте, а това бе единственият начин, по който това можеше да стане.

Не че Джулиън го знаеше. Тя сбърчи нещастно лице.

— Не виждам защо трябва да ни оставиш зад себе си.

— Не ви оставям след себе си. Изпращам ви пред себе си. Ти си част от Стражата на Ливия. Не го забравяй.

Дру продължи да се мръщи. Тави все още си играеше с количката, но ги наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Не изпадай в семантични подробности.

Джулиън коленичи пред нея. Дру беше изненадана — би предположила, че не би искал да си изцапа коленете, когато носеше хубави дрехи, но очевидно не го беше грижа.

— Дру. Не мога да ви оставя тук. Не е безопасно. И не мога да ви взема там, където отиваме. Възможно е да има битка. Голяма битка.

— Мога да се бия — заяви Дру.

Джулиън сложи ръка под брадичката й и повдигна лицето й, така че тя да го погледне в очите. Дру се зачуди дали за повечето деца бе същото да погледнат родителите си. Това бе лицето, което тя свързваше с похвали и мъмрения, с притичване на помощ посред нощ след някой кошмар, с топъл шоколад, когато имаше нужда от такъв, и лепенки, когато бяха необходими. Джулиън бе държал ръката й, докато тя получаваше първите си Знаци. Той бе закачвал ужасните й рисунки на хладилника. Никога не забравяше рожден ден.

А самият той все още беше дете. За първи път бе в състояние да го погледне и да види това. Беше млад, по-млад от Джейс и Клеъри или Алек и Магнус. И все пак се бе изправил пред множеството, изпълнило светилището, и им беше казал какво да направят, а те го бяха слушали.

— Знам, че можеш да се биеш. Но не знам дали аз бих могъл, ако знам, че си в опасност.

— Ами Кит и Тай?

Джулиън се ухили.

— Недей да им казваш, но Магнус обеща да се погрижи да не се доближат до истинската битка.

Дру се усмихна неохотно.

— Ще бъде отвратително да не знам дали сте добре.

— Всички ще носим семейна руна. Дори Тави. Това е нещо. Ако искаш да знаеш как е някой от нас, просто задействай твоята. — Очите на Джулиън потъмняха. — Дру, знаеш, че бих те защитавал до последния си дъх, нали? Бих дал последната си капка кръв за теб. Също като Ема.

— Знам — каза Дру. — Аз също те обичам.

Той я притегли в бърза прегръдка, а после се изправи и й подаде ръка. Дру му позволи да я издърпа на крака и се отупа от прахта, докато Джулиън вдигаше Тави. Тръгна след тях към Мерис, Макс и Рафи. Не искаше да изглежда така, сякаш няма търпение да отиде в Аликанте. Беше й мъничко гадно, че лъже Джулиън, но ако беше научила нещо от Кит и Тай през последните седмици, то бе, че понякога се налага да надхитриш някой хитрец в собствената му игра.

* * *

— Но защо отиват и малките? — попита Гуин, докато Даяна стоеше и гледаше как първо Макс, после Рафи и накрая Тави минават през Портала, отвеждащ в Аликанте. — Доколкото бях разбрал, Джулиън иска да ги държи заедно.

Даяна въздъхна и пъхна ръка в неговата.

— Отпраща ги, защото ги обича. Битките не са подходящо място за едно дете.

— Имаме деца в Дивия лов. Някои са едва на осем години — каза Гуин.

— Да, но вече говорихме как това е нещо лошо, Гуин.

— Понякога забравям всички уроци, на които ме учиш — рече Гуин, но звучеше развеселено. Дру тъкмо прекрачваше през Портала: в последния момент се обърна и погледна към Джулиън. Даяна го видя да й кима окуражително миг преди тя да пристъпи във вихрушката и да изчезне. — А и не е сигурно, че ще има битка.

— Не е сигурно и че няма да има — отвърна Даяна. Джулиън се беше извърнал от Портала; насърчителното изражение, което беше надянал заради Дру и Тави, го нямаше и той изглеждаше празен и нещастен. Отправи се към вратите на Института.

Маските; които носим заради онези, които обичаме — помисли си Даяна. — Джулиън би оставил кръвта му да изтече, без да поиска превръзка, от страх, че молбата може да ги разстрои.

— Децата ще бъдат в безопасност с Мерис. А да не се страхуваме за тях, ще освободи Джулиън и останалите от нас да сторим онова, което трябва.

— И какво трябва да сторите?

Даяна отметна глава назад, за да погледне Гуин.

— Да бъдем воини.

Той докосна къдрица от косата й.

— Ти си воин всеки ден.

Даяна се усмихна. Джулиън беше стигнал до вратите на светилището и се бе обърнал, за да погледне множеството пред Института: разнородна сбирка от магьосници, ловци на сенки и групичка върколаци, които играеха на хек.

— Да влизаме — подкани ги той, а гласът му се извиси над звука на морето. — Време е истинската среща да започне.

* * *

От прозореца в Гард Мануел виждаше ловците на сенки, точещи се през Голямата порта, главния вход на Аликанте. Сега всички изходи се охраняваха със стражи и магически бариери срещу въображаемата заплаха на тъмните феи.

— Срещата на Блекторновци май не се увенча с особен успех — каза Хорас, който можеше да наблюдава през прозореца от голямото инквизиторско бюро. Странно, помисли си Мануел, все още не мислеше за Хорас като за инквизитора. Може би защото открай време не го беше грижа кой бе инквизиторът или консулът. Те бяха постове на власт и следователно бяха примамливи, но сами по себе си не означаваха нищо. — Семействата, които покани на малкото си въстанийце, все още пристигат.

Зара влезе, без да чука, както правеше обикновено. Носеше центурионската си униформа, както правеше винаги. Мануел го намираше за претенциозно.

— Семейство Роузуейн са тук, както и семейство Кео и семейство Росалес. — Беше бясна. — Пристигнаха едновременно, през Портали. Дори не се опитват да го скрият.

— О, не знам — каза Мануел. — Ако не ни бяха предупредили за срещата, не мисля, че щяхме да забележим. Твърде много хора пристигат и заминават.

— Недей да хвалиш Джулиън Блекторн — намръщи се Зара. — Той е предател.

— О, разбира се. Но сега ще имаме възможност да го накажем, което ще ми хареса.

— Сигурна съм, че е така. — Зара го изгледа с превъзходство, но Мануел знаеше, че наказанието на семейство Блекторн щеше да й хареса толкова, колкото и на него. И двамата мразеха Ема. Разбира се, Мануел имаше основателна причина (беше проявила неуважение към него на последната среща в Залата на Съвета), докато Зара просто ревнуваше.

— Ще ги превърнем в пример за назидание — заяви Хорас. — След преговорите. Не малките Блекторновци. Никой не иска да види как умират деца, дори ако кълновете на злото са в тях. Но Джулиън със сигурност, както и онези мелези, брат му и сестра му. Момичето Карстерс, разбира се. С Ейлийн Пенхалоу е по-сложно…

Вратата се отвори и Мануел се обърна любопитно; имаше само още един посетител, освен Зара, който никога не си правеше труда да чука на вратата на Хорас.

В стаята пристъпи висок, русокос ловец на сенки. Мануел го беше видял да влиза през Голямата порта по-рано. Оскар Линдквист, отделил се от останалата част на също толкова русото си семейство.

Хорас вдигна глава. Очите му искряха.

— Затвори вратата зад себе си.

От Оскар се откъсна нещо средно между ръмжене и смях, докато затваряше и заключваше вратата на кабинета. Въздухът заблещука слабо, когато се обърна и започна да се променя. Беше като да гледаш как вода залива картина, изкривявайки и променяйки линиите й.

Зара издаде отвратен звук, когато Оскар отметна глава назад и тялото му се загърчи от спазми; косата му придоби тъмен кафяво-черен цвят и се удължи, разпилявайки се по раменете му, гръбнакът му се слегна, докато тялото му се скъсяваше, линиите на челюстта му омекнаха в нови, познати очертания.

Анабел Блекторн ги погледна с нетрепващи синьо-зелени очи.

— Е, как мина срещата? — попита Хорас. — Предположихме, че не толкова добре, като се има предвид колко много ловци на сенки се върнаха в Идрис.

— Мисля, че това е част от намеренията им. — Хорас сбърчи чело, докато Анабел се настаняваше сковано в един стол срещу бюрото. Зара я гледаше предпазливо. Хорас все я наричаше дар от Тъмния крал, но Зара може би не я смяташе за дар. — Като се изключи фактът, че бях там.

— И никой не се досети, че не си Оскар? — попита Зара.

— Очевидно не. — Анабел изучаваше ръцете си, сякаш й бяха непознати. — Планът им е прост до степен на елементарен. Което би могло да бъде сметнато за преимущество, ще има по-малко неща, които да се объркат.

Хорас се наведе напред, отпуснал ръце върху бюрото.

— Да не искаш да кажеш, че би трябвало да се притесняваме?

— Не — отвърна Анабел, докосвайки замислено гравираната стъкленица, която носеше на врата си. В нея се вихреше червена течност. — Единственото им преимущество е елементът на изненада. Глупаво е от тяхна страна да предположат, че няма да бъдат предадени. — Тя се облегна в стола си. — Да започнем с най-важното. Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд са живи…

* * *

Ема стоеше на прага на Института. И последните долноземци си бяха отишли; самите те скоро щяха да тръгнат за Брослиндската гора. Брат Шадрак бе уверил Джулиън и останалите, че всички стражи в Идрис бяха повикани обратно в града за преговорите. Гората щеше да е пуста.

Следобедното слънце блещукаше над морето и тя се зачуди смътно дали след днешния ден щеше да види отново Тихия океан. Много отдавна баща й, й беше казал, че светлинките, танцуващи по повърхността на морската вода, идват от искрящите скъпоценни камъни отдолу и че ако мушнеш ръка под повърхността, можеш да уловиш скъпоценен камък в шепата си.

Ема протегна ръка пред себе си с дланта нагоре и се замисли за думите на Джем, а после за тези на Даяна.

Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни.

От вътрешната страна на ръката й, под лакътя, някога бледата гладка кожа сега бе покрита с тъмна паяжина от черни линии — като пукнатини върху мрамор, — голяма почти колкото дланта й.