Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (33)

33.
Поклон

— Събуди се, Ема. Време е да се събудиш.

На челото й лежеше нежна ръка, нежен глас я викаше да излезе от дълбокия мрак.

За известно време имаше само сенки. Сенки и студ, след като дълго бе горяла. Светът се бе наклонил на една страна. Видяла бе място прекалено ярко, за да си го спомня, и фигури, които грееха като остриета на слънцето. Чула бе гласове да викат името й. Ема. Ема.

Ема означава Вселена, казал бе Джулиън.

Ала тя не се бе събудила. Отново бе чула гласа на Джулиън, този път — примесен с гласа на Джем.

— Добър ход — каза Джем. — Да проведете не една, а две срещи. Знаел си, че всеки от ловците на сенки би могъл да бъде верен на Кохортата, затова ги покани да присъстват само на първата среща. Така, когато докладвали на Хорас за плановете ти, той се е подготвил единствено за прекъсване на преговорите. Не и за атаката на долноземците.

— Джейс и Клеъри се съгласиха да бъдат примамката. — Джулиън звучеше уморен, дори в съня й.

— Знаехме, че Хорас би сторил всичко, за да се добере до тях. Че бихме могли да ги доведем пред всички и да докажем, че Хорас не просто греши, че са мъртви, а се опитва да ги убие.

Възцари се дълга тишина. Ема отново се рееше в мрак, макар сега да виждаше очертания в него, очертания и сенки.

— Знаех, че на срещата ще има шпиони — каза Джулиън. — Признавам, че ме изненадаха, като изпратиха демон. Дори не си дадох сметка, докато не го видях на бойното поле. Как е успял да проникне в светилището според теб? Просто да се представи за Оскар Линдквист не би трябвало да го предпази?

— Демоните понякога използват нефилимска кръв, за да проникнат в някой Институт. Вчера Оскар Линдквист бе открит мъртъв. Възможно е кръвта му да е била използвана.

— Но може ли тя да направи демона неуязвим за серафимски ками? — попита Джулиън.

Възцари се дълго мълчание.

— Не съм чувал за магия, достатъчно силна, за да го стори. — Джулиън звучеше загрижено. — Мълчаливите братя ще искат да научат.

Ема отвори неохотно очи, не искаше да напусне мекотата на мрака.

— Джем? — прошепна. Гърлото и устата й бяха невероятно сухи.

— Ема! — Джем я притегли в прегръдката на силните си ръце и тя отпусна глава на рамото му. Сякаш я прегръщаше баща й, спомен, който винаги държеше дълбоко в ума си, скъпоценен и незабравен.

Опита се да преглътне сухотата в гърлото си.

— Джулиън? — прошепна.

Джем се отдръпна и тя видя къде се намира — в малка стая с две бели легла; през прозореца на стената влизаше слънчева светлина. Джулиън седеше на другото легло, облечен в чиста тениска и широк панталон, подобен на тренировъчни дрехи. Някой беше облякъл и нея по същия начин; косата й беше оплетена, цялото тяло я болеше, като една гигантска синина.

Джулиън изглеждаше невредим. Очите им се срещнаха и изражението му омекна; гърбът му беше изпънат и напрегнат, раменете му представляваха корава линия.

Искаше й се да отиде и да го прегърне. Или поне да улови ръката му. Заповяда си да не помръдне. Чувстваше се крехка отвътре, сърцето й думкаше от обич и страх. Нямаше си доверие да овладее емоциите си.

— Във Василиас си — каза Джем. — Аз те събудих, Ема, след като Джулиън също се пробуди. Помислих, че ще искате да се видите.

Ема се огледа наоколо. През един прозорец в стената видя друга, по-голяма стая с болнични легла, застлани с бели чаршафи, в половината от които имаше пациенти. Мълчаливи братя се движеха между редиците, а въздухът миришеше на изцеление — билки и цветя, лековете на Града на тишината.

Тяхната стая имаше нисък, сводест таван, изрисуван с целителни руни в златно, червено и черно. Други прозорци гледаха към сградите на Аликанте: къщите с червени покриви, демонските кули, извисяващи се като тънки игли.

— Децата, те добре ли са? — попита Ема. — Хелън…

— Вече попитах — каза Джулиън. На Ема й беше трудно да извърне очи от него и едновременно с това болеше да го гледа, изглеждаше някак различен. Променен. Откъсна очи и погледна към Джем, който бе станал, за да отиде до прозореца. — Всички са добре, Ема.

— Дори Кит? Той ми спаси живота.

— Беше изцеден и болен — отвърна Джем. — Но се възстановява добре. В Града на тишината е. Изгубихме добри воини на бойното поле, но приятелите ви са в безопасност. Три дни беше в безсъзнание, така че пропусна погребенията. Но напоследък и бездруго ти се струпаха твърде много погребения.

Ема се намръщи.

— Но защо Кит е в Града на тишината? Василиас…

— Ема — каза Джем. — Не съм тук, за да говорим за Кит. Тук съм, за да говорим за теб и Джулиън. — Той отметна косата от лицето си; изглеждаше уморен, белият кичур в косата му изпъкваше повече от обикновено. — Преди много време ти ме попита за парабатайското проклятие. Какво се случва, когато двама парабатаи се влюбят. Казах ти онова, което знаех, но и през ум не ми мина, че питаш за себе си.

Ема застина. Погледна към Джулиън, който кимна.

— Джем знае. — Гласът му беше безизразен и Ема се зачуди какво изпитва. Не можеше да го разчете така, както правеше обикновено, но вероятно и двамата бяха в шок. — Всички научиха.

Ема обви ръце около себе си.

— Но как…

— Ще ми се да бях знаел — рече Джем, — макар да разбирам защо не ми казахте. Говорих с Магнус. Знам всичко, което сте направили, мъчейки се да се преборите с проклятието. Никой не би могъл да се съпротивлява повече, но това не е проклятие, които може да бъде развалено, освен с унищожаването на всички парабатайски връзки в света. — Той погледна Ема с пронизващи очи и тя изведнъж почувства товара на това колко стар бе Джем и колко много знаеше за хората. — Или поне така вярвахме и нито един опит да се проучи какво би станало, ако проклятието бъде задействано, не се увенча с успех. Познавахме единствено симптомите: по-могъщи руни, умението да се правят неща, на които другите нефилими не са способни. Фактът, че ти строши Меча на смъртните, Ема, сигурен съм, че е отчасти заради силата на Кортана и отчасти — заради проклятието. Но всичко това са неща, за които само гадаехме в продължение на дълги години. А после дойде битката отпреди три дни. Колко от нея си спомняте?

— Ема, умираща в ръцете ми. — Гласът на Джулиън потрепери. Странно, обикновено Ема би почувствала как нещо я жегва в ребрата, искрица от неговата болка. Сега не усети нищо. — А после бяла светлина и ние бяхме великани и гледахме надолу. Не чувствам онова, което чувствахме, но си спомням хората да изглеждат като мравки, разбягали се в краката ни. И усещането, че сме на мисия, сякаш ни насочваха. Не знам как да го обясня. Сякаш ни казваха какво да правим и нямахме друг избор, освен да се подчиним.

— Сякаш нещо действаше чрез вас — каза Джем. — Воля, по-силна от вашата?

Ема докосна гърдите си.

— Сега си спомням… Зара ме намушка… течеше ми кръв… — Спомни си усещането, че гори, а светът се отдръпва от нея. — Били сме великани?

— Трябва да ви разкажа нещо от нефилимската история — каза Джем, макар че Ема би предпочела да си останат на темата за великаните: нима двамата с Джулиън се бяха превърнали в Тях? — Много, много отдавна, в най-ранната история на ловците на сенки, огромни демони заплашвали земята. Много по-големи от всички демони, които имаме сега, освен онова, в което понякога могат да се превърнат великите демони. По онова време ловците на сенки можели да се превръщат в истински нефилими. Великани на земята. Имаме стари гравюри и рисунки, както и описанията на онези, които ги видели да се бият с демони. — Джем извади лист хартия от джоба си и зачете на глас: — „Земята, през която минахме като съгледвачи, е земя, която поглъща обитателите си; и всички, които видяхме в нея, са с огромни размери. Там видяхме нефилими и в очите си ние бяхме като скакалци, и в техните очи също.“

— Но това е история — каза Джулиън. — Сега хората не се превръщат във великани.

Земя, която поглъща обитателите си. Ема не можеше да не си помисли за Туле и разказите за великани там.

— Повечето не преживявали преобразяването — продължи Джем. — Това била върховната саможертва: да лумнеш в небесен огън и да умреш, унищожавайки демони. Забелязали обаче, че мнозина от оцелелите били парабатаи. По-вероятно било един ловец на сенки да преживее трансформацията, ако имал парабатай, който да не се преобрази и да го привърже към земята.

— Но ние и двамата се преобразихме — изтъкна Ема.

— Трябва да знаеш — каза Джем, — че в продължение на години се опитвахме да разберем парабатайското проклятие и какво представлява, но никога не го свързахме с времето на нефилимите. Краят на това време дошъл, когато великанските демони престанали да идват на земята. Не знаем защо изчезнали. Може би били избити до крак. Може би изгубили интерес към този свят. Може би се бояли от нефилимите. Това било преди осемстотин години и много от архивите били изгубени.

— Значи когато ние се превърнахме във великани — Джулиън изглеждаше така, сякаш от тези думи му се повдига, — сте осъзнали, че парабатайското проклятие е свързано по някакъв начин с нефилимите?

— След битката се втурнахме да преровим всички архиви за истинските нефилими. Именно там попаднах на описанието на ужасна случка. Ловец на сенки се превърнал в истински нефилим, за да се изправи срещу един демон. Парабатаят му трябвало да остане непроменен, за да го задържи свързан със земята, ала вместо това той също се преобразил, неконтролируемо. И двамата изпаднали в умопомрачение. Разправили се с демона, а после избили семействата си и всички, опитали се да ги спрат, докато небесният огън не ги изгорил живи. — Джем замълча за миг. — Били женена двойка. В онези дни нямало закон, забраняващ любовта между парабатай. Няколко месеца по-късно се случило отново, с друга двойка влюбени.

— И хората не знаели за това? — попита Ема.

— Положени били големи усилия да скрият това. Парабатайската връзка е едно от най-могъщите оръжия, което ловците на сенки притежават. Никой не искал да бъде изгубено. А тъй като великите демони си отишли, се смятало, че няма да има нужда отново да се прибягва до истински нефилими. И действително, практиката била преустановена, а методът, по който се създават истински нефилими, бил изгубен. Всичко би могло да свърши там и действително, в Града на тишината няма запазени сведения за това какво се е случило, но Теса успя да открие един летопис в Спираловидния лабиринт. Разказ за двама ловци на сенки, които станали като магьосници, могъщи заклинатели, чиито руни не приличали на другите. Сринали цял един град със земята, преди да бъдат изгорени. Подозирам обаче, че не били изгорени от жителите на града. Подозирам, че умрели от небесния огън. — Той замълча за миг. — Скоро след датата на този разказ бил приет закон, забраняващ на парабатаите да се влюбват помежду си.

— Подозрително — измърмори Ема.

— Значи това, което казваш — рече Джулиън, — е, че ловците на сенки унищожили собствените си архиви за това защо създали закона, забраняващ парабатайската любов? Страхували се, че хората ще се възползват от могъществото, но ценели ползата от парабатайството твърде много, за да се откажат от ритуала?

— Така подозирам — отвърна Джем, — макар да не мисля, че ще бъдем в състояние да го докажем.

— Това не може да продължава да се случва — заяви Ема. — Всички трябва да научат истината.

— Истината няма да му попречи да се случва. — Джулиън я гледаше с нетрепващ поглед. — Бих се влюбил в теб дори да знаех точно каква е опасността.

Сърцето на Ема сякаш се преобърна. Тя се опита да овладее гласа си.

— Но ако ужасните наказания бъдат премахнати, ако хората не се боят, че ще изгубят семействата си, те няма да го крият. Милосърдието е по-добро от отмъщението, нали?

— Мълчаливите братя го обсъдиха и са съгласни с теб — каза Джем. — Ще посъветват консула и новия инквизитор, когато той или тя бъдат назначени.

— Но Джия все още е консул? — попита Ема.

— Да, макар да е много болна. Болна е от известно време насам. Надявам се, че сега ще има възможност да си почине и да се възстанови.

— О. — Ема беше учудена. Джия й се бе струвала несломима.

— Оцелелите членове на Кохортата са задържани в Гард. В края на краищата, вие ни спечелихте битката. Макар да не бих препоръчал отново да опитате тази тактика.

— Какво ще се случи с нас? — попита Джулиън. — Ще ни накажат ли?

— За станалото на бойното поле? Не мисля. Вие убихте Ездачите на Манан, за което всички са ви благодарни, убихте и неколцина членове на Кохортата, което и така можехте да направите. Мисля, че сега ще се превърнете в нещо като атракция. Истински нефилими не са били виждани от векове. Възможно е да се наложи да положите малко общественополезна дейност.

— Наистина ли? — попита Ема.

— Не. — Джем й намигна.

— Имах предвид за това с парабатайството — обясни Джулиън. — Все още нарушаваме Закона, изпитвайки това, което изпитваме един към друг. Дори ако смекчат Закона, ще трябва да бъдем разделени, дори заточени, така че това никога да не се повтори.

— А. — Джем се облегна на стената, скръстил ръце на гърдите си. — Когато дрехите ви бяха свалени, за да могат да ви изцелят, тук, във Василиас, бе установено, че парабатайските ви руни са изчезнали.

Ема и Джулиън го зяпнаха.

— Сега, възможно е руната да бъде изрязана от кожата ви и пак да си останете парабатаи — каза Джем. — Руната е символът, не самата връзка. Беше любопитно обаче, защото нямаше и следа, никакъв белег, показващ къде са били парабатайските ви руни; сякаш изобщо не ги беше имало. Мълчаливите братя надникнаха в умовете ви и откриха, че връзката е била разкъсана. — Той замълча за миг. — При обикновени обстоятелства бих имал чувството, че съобщавам лоша новина, но в този случай, едва ли е така. Вече не сте парабатаи.

Никой от тях не помръдна, дори не си пое дъх. В гърдите на Ема сърцето й сякаш биеше като камбана в огромно помещение, кънтящото ехо на пещера, чийто покрив бе толкова висок, че всеки звук се изгубваше в тишина и мечти. Лицето на Джулиън бе бяло като демонските кули.

— Не сме парабатаи? — повтори най-сетне, а гласът му беше като на непознат.

— Ще ви дам минутка, за да осмислите новината. — Усмивка подръпна устните на Джем. — Ще отида да поговоря със семейството ви. Тревожеха се за вас. — Той излезе от стаята и макар да носеше дънки и пуловер, зад него сякаш се развяха одежди.

Вратата се затвори зад гърба му, а Ема все така не бе в състояние да помръдне. Ужасът да си позволи да повярва, че кошмарът най-сетне е свършил, я задържаше вкаменена на мястото й. Толкова отдавна живееше с този товар на плещите си. Толкова отдавна това бе първата й мисъл, когато се събудеше, и последната, преди да заеми; подклаждаше кошмарите й и се криеше във всеки таен страх: Ще изгубя Джулиън. Ще изгубя семейството си. Ще изгубя себе си.

Дори в най-светлите си мигове беше мислила, че ще изгуби някое от тези неща. Никога не бе вярвала, че би могла да задържи всичките.

— Ема. — Джулиън се бе изправил, накуцвайки леко, и сърцето на Ема сякаш се пръсна: знаеше, че не може да му е по-лесно, отколкото на нея. Изправи се на разтреперани крака. Гледаха се през разстоянието, което делеше двете легла.

Не знаеше кой се прекърши и помръдна пръв. Може би тя, може би той; може би го направиха едновременно, така, както правеха от толкова отдавна, все още свързани, макар парабатайската връзка да я нямаше вече. Сблъскаха се в средата на стаята; тя обви ръце около него, заравяйки бинтованите си пръсти в гърба на тениската му.

Беше тук, наистина беше тук, от плът и кръв в прегръдките й. Знаеше, че по лицето й се стичат сълзи; беше се вкопчила в него с всичка сила, усещаше го да трепери в ръцете й.

— Ема — повтаряше той отново и отново, а гласът му се прекършваше от думата. — Ема, Ема, моята Ема.

Тя не бе в състояние да говори. Вместо това прокара несръчно пръсти по гърба му, изписвайки онова, което не можеше да изрече на глас, както бяха принудени от толкова отдавна. Н-А-Й С-Е-Т-Н-Е, написа, Н-А-Й С-Е-Т-Н-Е.

Вратата се отвори рязко. И за първи път те не побързаха да се отдръпнат един от друг. Останаха прегърнати, докато семейството и приятелите им се изсипваха в стаята, просълзени и грейнали от щастие и облекчение.

* * *

— В земите на феите наистина се боят от теб, Кристина — каза Кийрън. — Наричат те палач на крале и принцеса. Ужасяващ ловец на сенки.

Тримата, Марк, Кристина и Кийрън, седяха до един пресъхнал фонтан на Площада на ангела пред Василиас. Кристина беше между краката на Марк, който бе обвил ръце около нея; Кийрън се бе облегнал на него.

— Не съм ужасяваща — възмути се тя.

— Ужасяваш мен — обади се Марк и тя се обърна и направи физиономия насреща му.

Кийрън се усмихна, но не се засмя: у него имаше твърде много напрежение. Навярно защото да бъде в Аликанте му беше трудно. По време на Тъмната война, ловците на сенки се бяха опитали да обезопасят града против елфи и почти на всяка улица имаше стратегически разположени желязо, сол и самодивско дърво. Василиас беше покрит с железни гвоздеи, така че Марк и Кристина чакаха новини за Джулс и Ема на площада заедно с него, оставяйки яркото слънце да ги топли, докато си почиваха.

След края на Тъмната война, знаеше Марк, площадът бил пълен с трупове. Мъртви тела, подредени в редици, очите им били завързани с бяла коприна, приготвени да бъдат изгорени и погребани. Сега мястото бе умиротворяващо тихо. В битката преди три дни имаше загинали и на следващия ден на Нетленните поля се бе състояло голямо погребение. Джия бе говорила: за понасянето на скръбта, за необходимостта от това да съградят всичко наново и колко бе важно да не бъдат тласкани от жаждата за отмъщение в отношението си към членовете на Кохортата, петдесетима от които сега се намираха в затвора на Гард.

— Майка ми е тази, която е ужасяваща — каза Кристина, поклащайки глава. Беше топла в ръцете му, а Кийрън беше приятна тежест до него. Ако не беше тревогата за Ема и Джулс, би бил съвършено щастлив. — Снощи й казах за нас.

— Така ли? — Марк се сепна. Майката на Кристина действително беше ужасяваща — чул бе, че след като Мълчаливите братя отворили портите на Града, тя се покатерила на една от стените и започнала да хвърля копия по тъмните елфи със смъртоносна точност, която накарала алените стражи да се разбягат. Говореше се също така, че праснала Ласло Балог по носа, но той бе решил да не го потвърди.

— Какво каза тя? — Разноцветните очи на Кийрън бяха разтревожени.

— Каза, че вероятно не е изборът, който би направила за мен, но това, което имало значение, е да съм щастлива. Каза също така, че не е изненада, че са били нужни двама мъже, за да заемат мястото на Диего. — Кристина се ухили.

— Тъй като Диего ми спаси живота, ще приема тази обида, без да отговоря — заяви Кийрън.

— А аз ще му завържа връзките на обувките следващия път, когато го видя — добави Марк. — Можете ли да повярвате, че открили Мануел да се крие под трупа на Хорас?

— Учудвам се само, че не е срязал тялото на Хорас и не се е пъхнал вътре — каза Кийрън мрачно.

Марк го плесна леко по рамото.

— Защо ме удряш? — възмути се Кийрън. — Случвало се е в земите на феите. Веднъж един страхлив воин цяла седмица се крил в тялото на едно келпи.

Нещо бяло изпърха в небето. Нощна пеперуда, която пусна жълъд в скута на Кийрън и отлетя.

— Съобщение? — попита Марк.

Кийрън разви шапчицата на жълъда. Имаше мрачно сериозен вид, вероятно защото беше облечен в одеждите на крал на тъмните феи. Марк все още се стряскаше, когато го видеше, целият в черно — черни ботуши, черни бричове и черна жилетка, обшита с бродирани вълнички от златно и зелено — символ на това, че във вените на Кийрън има кръв на никси.

— От Уинтър е — каза Кийрън. — Съобщава ми, че всички ловци на сенки и долноземци са се прибрали от Тъмните земи по домовете си.

Кийрън бе предложил гостоприемството на Тъмния двор на всички, които бяха побягнали от битката на Полята. Според Алек този жест щял да допринесе много за отмяна на разпорежданията на Студения мир. Среща, на която да обсъдят как Клейвът ще продължи напред, бе насрочена за следващия ден и Марк я очакваше с нетърпение.

Кийрън не се беше задържал в Тъмния двор. Беше се върнал при Марк и Кристина в деня след битката, и те се радваха, че е при тях.

— Вижте! — възкликна Кристина и посочи: един от прозорците на Василиас беше отворен и Дру им махаше от там, даваше им знак да се качат.

— Ема и Джулиън са будни! — извика тя. — Елате!

Кристина скочи на крака и останалите я последваха. Джулиън и Ема. Дру се беше усмихвала. Сега, помисли си Марк, сега беше съвършено щастлив.

Отправи се към Василиас с Кристина до себе си. Почти бяха стигнали, когато си дадоха сметка, че Кийрън не ги беше последвал.

Марк се обърна.

— Кийрън. — Той се намръщи. — Заради желязото ли е?

— Не е това — отвърна Кийрън. — Трябва да се прибера в земите на елфите.

— Сега? — попита Кристина.

— Сега и завинаги. Няма да се завърна от там.

— Какво? — Марк тръгна обратно към Кийрън. Бялото писмо от Уинтър пърполеше в ръката му като крило на птица. — Говори смислено, Кийрън.

— Говоря смислено — отвърна Кийрън меко. — Сега, когато знаем, че Ема и Джулиън ще живеят, трябва да се върна в земите на феите. Такава бе уговорката ми с Уинтър. — Той сведе очи към писмото. — Моят генерал ме вика. Без крал, земите ми са изложени на опасност от хаос.

— Но те имат крал! — Кристина бе изтичала до него. Носеше лек син шал и сега го уви по-плътно около раменете си във възбудата си, клатейки глава. — Ти си техният крал, независимо дали си там, или тук.

— Не. — Кийрън затвори очи. — Кралят е свързан с елфическите земи. Всеки миг, в който се намира в света на смъртните, земите отслабват. Не мога да остана тук. Не искам да бъда крал, не съм молил да бъда крал, но съм крал и не мога да бъда лош крал. Няма да е редно.

— Бихме могли да дойдем с теб — предложи Марк. — Не можем да останем в елфическите земи за постоянно, но бихме могли да ти идваме на гости.

— И аз мислех така. Но дори след толкова кратко време като крал в Двора, знам, че е невъзможно. — Косата на Кийрън бе станала напълно черна под тънката златна лента, която обрамчваше челото му. — На краля не му е позволено да има смъртен консорт.

— Знаем това — каза Кристина, спомняйки си думите, които бе изрекла в Брослинд. Дори тогава бе вярвала, че Кийрън може и да не стане крал. Че би се намерил начин. — Но баща ти е имал смъртни консорти, нали? Няма ли начин да бъдат заобиколени правилата?

— Не. Той имаше смъртни любовници. — Думата прозвуча грозно. — Консорт е официална титла. Смъртните компаньони са играчки, с които да се позабавляваш и да захвърлиш. Не го беше грижа как се отнасят с тях, но мен ме е грижа. Ако ви взема в Двора като такива, към вас ще се отнасят с презрение и жестокост, а аз не мога да го понеса.

— Ти си кралят — каза Кристина. — Те са твоите поданици. Не можеш ли да им заповядаш да не бъдат жестоки?

— В продължение на години са се намирали под жестоко владичество. Не мога да ги променя за няколко дни. Самият аз не знаех как. Трябваше да се науча на доброта от вас двамата. — Очите му проблеснаха. — Сърцето ми се къса, но не виждам изход. Вие сте всичко, което искам, но трябва да сторя онова, което е най-добро за хората ми. Не мога да отслабя земите ни, като идвам тук, не мога и да нараня вас, като ви отведа там. Никога няма да открием покой в никое от тези места.

— Моля те, Кийрън. — Марк го улови за китката: Държа ръката на Тъмния крал, помисли си. Това навярно беше първият път, в който мислеше за Кийрън като за краля, а не просто като за Кийрън. — Можем да намерим решение.

Кийрън го притегли към себе си и го целуна, настойчиво и неочаквано, впивайки пръсти в китката му. Когато го пусна, беше пребледнял, а бузите му горяха. — От три дни не съм спал. Ето защо исках Адаон да бъде крал. Други искат трона. Аз — не. Аз искам единствено вас.

— И именно затова ще бъдеш велик крал. — В кафявите очи на Кристина блещукаха непролети сълзи. — Ами ако сте само ти и Марк? Марк е наполовина елф, това несъмнено означава нещо.

— За тях той е ловец на сенки. — Кийрън пусна ръката на Марк и се приближи до Кристина. Очите му бяха помътнели от умора. — А аз обичам и двама ви, моя храбра Кристина. Нищо не може да промени това. Нищо няма да го промени.

Сълзите, които Кристина беше удържала до този миг, рукнаха по бузите й, когато Кийрън улови нежно лицето й в шепите си.

— Наистина ли си отиваш? Трябва да има друг начин!

— Няма друг начин. — Кийрън я целуна, бързо и пламенно, така, както беше целунал Марк; Кристина затвори очи. — Знай, че винаги ще те обичам, колкото и далече да съм.

Той я пусна. Марк искаше да възрази, но повече от Кристина, той разбираше жестоката действителност на елфическите земи. Бодлите между розите. Какво би означавало да си играчка на краля в един от елфическите Дворове; би могъл да го изтърпи за себе си, но не и за Кристина.

Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър.

— Бъдете щастливи заедно. — Беше извърнал очи, защото не можеше да понесе да ги погледне. — Това е кралското ми желание.

— Кийрън… — започна Марк.

Ала Кийрън вече беше препуснал с буреносна бързина. Каменните плочи трепереха под отдалечаващите се копита; след броени секунди той се изгуби от очите им.

* * *

На Кит изобщо не му харесваше в Града на тишината, въпреки че стаята му беше достатъчно удобна, поне в сравнение с останалата част на Града, който сякаш се състоеше само от остроръби предмети, направени от човешки скелети. След първите три-четири черепа, които вземеш в ръка и промълвиш „Бедни ми, Йорик“^[1], усещането за нещо ново бързо се изпаряваше.

Подозираше, че стаята му принадлежи на някой Мълчалив брат. Имаше доста книги върху дървена полица, до една — за история и славни битки. Леглото беше удобно, а тоалетната беше надолу по коридора. Не че искаше да мисли за санитарните условия в Града на тишината. Надяваше се да ги забрави колкото се може по-скоро.

Нямаше кой знае какво да прави, освен да оздравява и да мисли за случилото се на бойното поле. Отново и отново си припомняше прилива на мощ, който го беше залял, когато беше поразил Ездачите и бе накарал конете им да изчезнат. Дали беше тъмна магия? Затова ли го бяха затворили? И как бе възможно във вените му да тече елфическа кръв? Можеше да докосва желязо и самодивско дърво. Целият си живот бе прекарал заобиколен от съвременни технологии. Изобщо не приличаше на елф и никой на Пазара на сенките дори не бе загатнал за подобна възможност.

Всичко това бе повече от достатъчно, за да ангажира ума му и да му попречи да мисли за Тай. Или поне би трябвало да бъде.

Беше се опънал в леглото, загледан в каменния таван, когато чу стъпки да се приближават по коридора отвън. Първата му мисъл беше „храна“ — един Мълчалив брат му носеше поднос с проста, питателно скучна храна три пъти на ден.

Само че стъпките потракваха по камъните. Токчета. Кит се намръщи. Консулът? Може би дори Даяна? Щеше да запази спокойствие и да обясни, че не е направил нищо лошо. Седна в леглото и прокара пръсти през косата си, чудейки се как Мълчаливите братя успяваха да свършат каквото и да било, без да притежават огледала. Откъде знаеха дали не са облекли одеждите си наопаки?

Вратата се отвори и Теса Грей пристъпи в стаята. Носеше зелена рокля и лента за коса като Алиса в Страната на чудесата. Усмихна му се топло.

— Моля те, измъкни ме от тук — каза Кит. — Не искам завинаги да остана пленен тук. Не съм направил нищо лошо, най-малко пък с помощта на тъмна магия.

Усмивката на Теса угасна. Ти се приближи и приседна на ръба на леглото, сивите й очи бяха разтревожени. Дотук беше със запазването на спокойствие, помисли си Кит.

— Кристофър — каза тя. — Съжалявам, че те оставих тук толкова дълго.

— Няма нищо — отвърна Кит, макар да не бе сигурен, че е така. — Но не ме наричай Кристофър. Никой не го прави.

— Кит. Толкова съжалявам, че те оставихме сам. Грижехме се за Джулиън и Ема, затова не можехме да напуснем града. За известно време не бяхме сигурни дали няма да ги изгубим, но те току-що се събудиха. — Теса се усмихна. — Помислих си, че ще искаш да научиш.

Кит се радваше да го чуе. И все пак.

— А останалите, те добре ли са? Ами Тай?

— Тай и останалите са добре. А Ема е добре отчасти благодарение на теб. Ти й спаси живота.

Кит се облегна тежко на металната табла на леглото, залян от облекчение.

— Значи не съм загазил заради онова, което направих на бойното поле?

— Не — отвърна Теса бавно. — Но трябва да знаеш какво означава. Има история. История, обвита в мистерия и заблуда. История, която малцина сред живите знаят.

— Нещо, свързано с елфическа кръв. Ездачът. Той каза: „Кит е детето“. Не знам обаче как е възможно.

Теса приглади полата над краката си.

— Много, много отдавна кралят на тъмните и кралицата на светлите феи сключили съюз, за да обединят двата елфически Двора. Довели магьосници от всички краища на елфическите земи, за да направят магии, които да гарантират, че ще им се роди съвършеният наследник. Не всички магии били добри магии. Някои били тъмни. Кралят мечтаел за син, който да обедини двете царства, да вдъхва абсолютна лоялност, да бъде по-храбър от всеки елфически рицар, живял някога.

— Определено звучи като мен — измърмори Кит.

Теса му отправи съчувствена усмивка.

— Но когато детето се родило, било момиче, Ауралин.

— Изненадващ обрат — каза Кит.

— Кралят очаквал мъжки наследник и се разгневил. В неговите очи детето било дефектно, и в крайна сметка наредил на един елфически рицар да го убие, макар историята за пред света да била, че детето било отвлечено, и това е историята, на която повечето хора вярват.

— Кралят наредил да убият собствената му дъщеря?

— Да. Освен това убивал всички родили му се след това дъщери, от озлобление заради Ауралин. Тъй като тя оцеляла, останала си Наследника. Позовала се на лоялността на рицаря към него и той я пуснал. Ето какво се опитал да скрие кралят. Излъгал, че смъртта на Ауралин била по вина на друг, дори когато тя избягала в света на смъртните. Там срещнала магьосник, който станал неин съпруг, заклинател, потомък на ловци на сенки, напуснали Клейва.

— Изгубените Херондейл — досети се Кит.

— Точно така. Те са твоите предшественици; от тях води потеклото си майка ти. През изминалите десетилетия Тъмният крал преследвал онези, за които мислел, че произлизат от дъщеря му, така че Херондейловци се криели зад измислени имена и могъща магия.

— Но защо му било на краля да го прави? — попита Кит.

— Ауралин наследила немалко магия. Заклинанията, които й били направени преди и след като се родила, били могъщи. Нарича се Първия наследник, защото е първото елфическо дете, наследник и на двата Двора. Както и всички нейни потомци. Кръвта ти ти дава право да бъдеш Върховен крал на елфическите земи.

— Какво? Но аз не го искам. Не искам да бъда върховен крал на елфическите земи!

— Няма значение какво искаш, не и за тях — каза Теса печално. — Дори ако никога не припариш до трона, има враждуващи фракции, които биха искали да се доберат до теб и да те използват като своя пионка. Армия, оглавена от теб, би могла да свали краля или кралицата, или двамата.

Кит усети, че настръхна.

— Но сега всички знаят кой съм, нали? Заради онова, което се случи с Ездачите? Те преследват ли ме?

Теса сложи ръка на китката му. Беше нежно, майчинско докосване. Кит не помнеше подобно докосване в целия си живот. Имаше единствено спомен за светлоруса коса и звука на мелодичен глас, който му пее. Историята на това, че те обичам, тя няма край.

— Част от причината да те задържим тук тези дни бе, защото искахме да проучим сред долноземците дали някой говори за теб. Имаме много контакти, много начини да научаваме мълвите на Пазарите. Ала покрай хаоса на битката, всички говорят единствено за смъртта на Ездачите, за станалото с Ема и Джулиън и възцаряването на Кийрън. Носи се слух за магьосник, накарал жребците на Ездачите да изчезнат, но ние разпространихме мълвата, че е бил Рейгнър Фел. — Тя направи физиономия.

— Мислех, че името му е Рейгнър Шейд?

— Рейгнър Фел е. — Теса се усмихна по начин, който я накара да изглежда на деветнайсет. — Голям калпазанин е и години наред се криеше. Появи се отново в битката с апломб и сега всички знаят, че Рейгнър Фел е жив и на всичкото отгоре разгроми Ездачите. — Тя се изкиска. — Ще бъде нетърпим.

— Но той не го направи наистина — изтъкна Кит.

— Това няма да има значение за Рейгнър — заяви Теса сериозно.

— Значи съм в безопасност? Мога да се върна в Лосанджелиския институт?

— Не знам. — Между веждите на Теса се беше врязала бръчка на тревога. — Достатъчно се бояхме да те оставим и преди, даже когато беше в Института, а Рейгнър беше наблизо, за да те пази. Той дори ви следваше, когато ходехте на Пазара на сенките.

— Каза ли защо ходихме на Пазара? — Във внезапния си страх за Тай, Кит забрави да не се държи подозрително.

— Разбира се, че не. Не беше там, за да те докладва, единствено за да те закриля. — Теса го потупа разсеяно по рамото, докато Кит мислеше за странната лоялност на хора, които едва познаваше. — Работата е там, че преди не знаехме, че ще проявиш която и да било от силите на Наследника. Освен в Ауралин, те са се проявили у малцина. Мислехме, че е достатъчно, ако те държим настрани от всичко, което би могло да задейства тези сили.

— Никакви елфи — спомни си Кит. — Никакви битки.

— Именно. Ако се случи отново, може да се разчуе. Освен това елфите имат дълга памет, а ние искаме да се погрижим да бъдеш във възможно най-голяма безопасност.

— Това означава ли, че ще ме оставите в Града на тишината? Защото тук не ми харесва. Не ме бива в мълчаливостта. А най-добре изобщо да не повдигам темата за тоалетните.

— Не. — Теса си пое дълбоко дъх и Кит си даде сметка, че е притеснена. — Това, което се опитвам да кажа, е, че би трябвало да дойдеш да живееш с мен и Джем, и детето, което ще ни се роди. След всичките ни странствания решихме да се установим и да си съградим дом. Иска ни се ти да бъдеш част от него. Да бъдеш част от семейството ни.

Кит бе прекалено слисан, за да отговори, не на последно място — от разкритието, че Теса е бременна.

— Но защо?

Теса го погледна прямо.

— Защото много отдавна семейство Херондейл дадоха на мен и Джем дом и ни се иска да сторим същото за теб.

— Но наистина ли съм Херондейл? — попита Кит. — Мислех, че баща ми е бил Херондейл, а майка ми — мундан, но сега изглежда, че и двамата са били ловци на сенки. Дори не знам какво би трябвало да бъде името ми.

— Не знаем истинската фамилия на баща ти — каза Теса. — Във вените му действително имаше мъничко нефилимска кръв. Благодарение на нея той притежаваше Зрението.

— Мислех, че кръвта на ловците на сенки е по-силна?

— Така е, но с течение на времето може да се размие. Все пак, ако беше поискал, баща ти би могъл да се обучи и да се Възвиси. Той не поиска да го направи. Майка ти бе тази, която носеше руни. Майка ти бе тази, която те направи Изгубения Херондейл, когото издирвахме толкова отдавна. Ти решаваш, разбира се. Можеш да носиш каквото име поискаш. Ние ще те приемем в семейството си, независимо дали се казваш Кит Херондейл или не.

Кит се замисли за Джейс и майката, която никога не бе познавал, която си спомняше единствено с песните, които му беше пяла някога. Майката, дала живота си за него.

— Ще бъда Херондейл — заяви. — Семейният пръстен ми харесва. Стилен е.

Теса му се усмихна.

— Както и да е — каза той. — Къде смятате да живеете?

— Джем притежава къща в Девън. Една стара грамада. Смятаме да отидем там. Знаем, че си привързан към семейство Блекторн, и ще разберем, ако поискаш да останеш с тях — побърза да добави тя. — Ще ни бъде тъжно, но ще сторим всичко по силите си, за да те защитим. Рейгнър ще помогне, Катарина също. Ще трябва да кажем на семейство Блекторн защо се нуждаеш от защита, разбира се.

Теса продължаваше да говори, но Кит бе престанал да я чува. Думите се лееха около него в безсмислен поток, докато всички спомени, които се беше опитвал да потисне, го връхлетяха като ято яростно кълвящи птици. Институтът, плажът, семейство Блекторн, винаги мили с него; Ема, спасяваща живота му, Джулиън, който го откарваше до Пазара и го слушаше да говори за Тай, дори тогава бе искал да говори за Тай.

Всичката му енергия беше отишла в Тай, всичката му отдаденост и надежди за бъдещето. Харесваше останалите от семейство Блекторн, но почти не ги познаваше. Вероятно най-добре познаваше Дру и я харесваше като приятелка, но това бе нищо в сравнение с изгарящата болка и унижение, които изпитваше при мисълта за Тай.

Не го винеше за станалото. Винеше себе си: прекалено беше обсебен от страха да не изгуби Тай, за да му каже онова, което трябваше да чуе. Всеки имаше нужда да бъде възпиран понякога, за да не направи лош избор, но той не беше попречил на Тай. Така че в крайна сметка си бе получил заслуженото. Сега, когато знаеше, че не означава нищо за него, как би могъл да продължи да живее в Института? Да го вижда всеки ден? Постоянно да се чувства като идиот, да усеща съжалението на семейството му, да ги слуша как му казват, че би трябвало да се опита да си намери други приятели, да оцелява под един покрив с Тай, докато той го избягва? Нямаше никакво съмнение. Не мога да се върна и да живея с тях. Това е шансът ми да започна наново и да открия какво означава да бъда онзи, който съм.

— Ще дойда с вас. Бих искал да живея с вас — заяви той.

— О. — Теса примига. — О! — Сграбчи ръката му и я стисна, доброто й лице грейна в усмивка. — Това е възхитително, Кит, прекрасно. Джем толкова ще се зарадва. Ще бъде чудесно и за бебето да си има компания. Искам да кажа, надявам се и ти да харесаш бебето. — Тя се изчерви. Кит си помисли, че би било хубаво да има нещо като малко братче или сестриче в живота си, но не каза нищо. — Ох, раздърдорих се — рече Теса. — Просто толкова се вълнувам. Ще заминем още тази вечер, ще те заведем да се настаниш на безопасно място. Ще ти уредим учител, ще се погрижим Мълчаливите братя да направят всички необходими магии за защита.

— Звучи добре. — Кит вече бе мъничко изтощен от мисълта за всичко, което трябваше да се направи. — Имам само този сак, никакъв друг багаж. — Така беше, а и в сака нямаше нищо, за което да го беше грижа особено, освен камата Херондейл и магическата светлина, която Тай му беше дал.

— Предполагам, че ще искаш да се сбогуваш със семейство Блекторн, преди да тръгнем.

— Не. Не искам да ги виждам.

Теса примига.

— По-добре е да не знаят за това с Първия наследник — каза Кит. — Така ще бъде по-безопасно за тях. Джем може да им каже, че съм решил, че Лос Анджелис не е за мен. Те всички са толкова по-напред от мен в обучението си, а аз трябва да започна отначало, ако искам да бъда ловец на сенки.

Теса кимна. Кит знаеше, че не вярва напълно на обяснението му, но освен това бе достатъчно мъдра, за да не разпитва. Това бе доста окуражаващо.

— Имам обаче един въпрос преди да тръгнем — каза той и Теса го погледна любопитно. — Ушите ми ще се изострят ли? Или ще ми порасне опашка? На Пазара на сенките съм виждал някои адски странни на вид елфи.

Теса се усмихна широко.

— Е, предполагам само бъдещето ще покаже.

* * *

Всички искаха да дойдат в къщата край канала и да поздравят Ема и Джулиън, които бяха изписани от Василиас. Хора, които Дру познаваше, и такива, които виждаше за пръв път, бяха изпълнили приземния етаж, носещи цветя и дребни подаръчета: нови метални ръкавици за Ема, бойно яке за Джулиън.

Някои бяха прекомерно жизнерадостни и ведри и поздравяваха Ема и Джулиън така, сякаш с тях не се беше случило нищо странно. Други ги поздравяваха, сякаш вярваха, че това да станат огромни и замалко да умрат, бе част от предварително намислен план, който се бе наредил както трябва. На трети им беше неловко (онези, които бяха прекалено близо до Кохортата, предполагаше Дру), сякаш се чудеха дали Ема и Джулиън няма отново да станат огромни и да ги смачкат насред кухнята. Една мила стара дама направи комплимент на Джулиън за това колко е висок и в стаята се възцари ужасна тишина; „Какво става?“, попита Тави и Дру трябваше да го замъкне в дневната.

Неколцина очевидно бяха преживели повратен момент.

— На полето ме осени мисълта, че трябва да прекарвам повече време със семейството си — каза Трини Кастел. — Миговете на мир са скъпоценни. Никога не можем да си ги върнем обратно.

— Много вярно — съгласи се Джулиън.

Изглеждаше така, сякаш се мъчи да не се разсмее. Всички закимаха дълбокомислено. Беше много странно — в продължение на дни Дру се беше притеснявала, че когато се събудят, Ема и Джулиън ще бъдат наказани по някакъв начин: било то официално от Клейва, или с невежото осъждане на останалите ловци на сенки. Ала нищо такова като че ли не се случваше.

Приближи се до Магнус, който седеше до огъня и похапваше бонбони от кутията, която някой беше донесъл за Ема. Беше дошъл с Мерис, Макс и Рафи, така че те да могат да си поиграят с Тави. Алек, Джейс и Клеъри щяха да пристигнат по-късно, очевидно с някаква изненада. Изабел и Саймън се бяха прибрали в Нюйоркския институт, за да държат нещата под око.

— Защо никой не е ядосан? — прошепна тя. — На Ема и Джулиън?

Магнус размърда вежди насреща й. Магнус имаше много забавни вежди; Дру открай време го намираше за забавен, с огромния му ръст и това как отказваше да вземе каквото и да било на сериозно.

— Ами — каза той, — без Военния съвет на Джулиън и неговата стратегия за справяне с Диърборн Кохортата вероятно щеше да надделее. А пътят, по който Кохортата беше поела, водеше към гражданска война и кръвопролитие. Всички се радват, че това беше избегнато.

— Така е — съгласи се Друзила. — Но това беше преди да се превърнат във великански чудовища ангели.

— Ангелите са посланици. — Магнус изтръска какаовия прах от ръцете си със замислен вид. — Общуват по странни начини, дори с вас, техните деца. Хорас и Кохортата говореха така, сякаш изпълняват тяхната воля и заради това хората се бояха от тях. На бойното поле, горящи с небесен огън, Джулиън и Ема доказаха, че не е така. Ангелите говореха чрез тях.

— Значи всички, които не харесваха Хорас, са искали голям ангел да смачка Кохортата? — каза Дру.

Магнус се ухили широко.

— Не искат да си го признаят, но вярвай ми, то им достави огромно удоволствие.

В този момент Джейс и Клеъри пристигнаха заедно с Алек и огромна торта, на която сами бяха направили глазура. Повечето от непознатите вече си бяха тръгнали и Тай им помогна да я поставят върху бюфета и те отвориха кутията, разкривайки надпис, който казваше: ПОЗДРАВЛЕНИЯ, ЧЕ ВЕЧЕ НЕ СТЕ ВЕЛИКАНИ!

Всички се разсмяха и се насъбраха, за да си вземат парче от лимоново-шоколадовата торта. Джулиън и Ема се облягаха един на друг, раменете им се докосваха. Откакто се бяха върнали от Василиас, Джулиън изглеждаше така, сякаш от плещите му се беше смъкнал огромен товар. Изглеждаше по-спокоен и по-щастлив, още отпреди времето на Тъмната война. Дру знаеше, че двамата с Ема вече не са парабатаи: ангелската магия бе изгорена от телата им. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че вероятно страшно се радваха за това, като се имаше предвид, че непрекъснато се усмихваха и докосваха.

Марк и Кристина, от друга страна, изглеждаха тъжни, притихнали насред жизнерадостното бъбрене в стаята. В един момент Дру видя Ема да отвежда Кристина в кухнята и да я прегръща, сякаш се беше случило нещо лошо.

Дру не знаеше какво бе то, но забеляза, че Кийрън го нямаше.

Тай също се беше умълчал. Всеки път, щом минеше покрай него, Джулс го притегляше в прегръдка и разрошваше косата му така, както на Тай му харесваше, когато беше малък. Тай се усмихваше, но изглеждаше необикновено апатичен, нямаше желание дори да подслушва разговорите на гостите и да си води бележки за детективските си наръчници, както правеше обикновено.

Най-сетне той отиде при Магнус, който седеше в тъмносиньо кресло до камината, с тъмносиния си син в скута и го гъделичкаше. Дру дойде по-близо до огъня, чудейки се какво ли иска да каже Тай на магьосника.

— Къде е Кит наистина? — попита Тай и Дру си помисли: Трябваше да се досетя. Джем им беше казал, че Кит ще отиде да живее с него и Теса в Девън, но не и причината, нито защо трябваше да си тръгнат толкова скоро. Джулиън и останалите като че ли смятаха, че Кит скоро ще им дойде на гости, ала Дру не беше толкова сигурна. — Непрекъснато питам, но никой не иска да ми каже.

Магнус вдигна поглед; котешките му очи бяха полупритворени.

— Кит е добре. С Теса и Джем е. Ще живее с тях.

— Знам. — Гласът на Тай потрепери. — Знам, но не може ли да се сбогувам с него? Ако просто можех да поговоря с него веднъж.

— Той вече замина — каза Магнус. — Не поиска да се сбогува с теб. С никого, всъщност, но подозирам, че най-вече с теб.

Дру потисна ахването си. Защо Магнус би казал нещо толкова жестоко?

— Не разбирам. — Лявата ръка на Тай трепкаше до тялото му. Той обви пръстите на десницата си около китката, сякаш би могъл да я спре.

Джулиън открай време наричаше ръцете на Тай неговите пеперуди и му казваше, че са красиви и изящни, и полезни, защо да не ги остави да полетят? Ала Дру се тревожеше. Мислеше си, че пърхат като сърца, знак, че е неспокоен.

Изражението на Магнус беше мрачно.

— Ела с мен.

Подаде сина си на Мерис, за да го отнесе в дневната, и пое към горния етаж, следван от Тай. Дру не се поколеба. Ако Магнус беше ядосан на Тай, тя щеше да открие защо и да защити Тай, ако се наложи. Дори ако Магнус я превърнеше в крастава жаба. Тя тръгна след тях.

Недалече от стълбите на втория етаж имаше празна спалня и Магнус и Тай влязоха в нея. Магнус облегна дългото си тяло на голата стена, а Тай приседна на ръба на леглото. Дру остана до полуотворената врата.

— Не разбирам — повтори Тай. Дру знаеше, че вероятно се беше опитвал да намери отговора на този въпрос, докато бяха изкачвали стълбите: Какво искаше да каже Магнус? Защо Кит не бе пожелал да се сбогува с него?

— Тай — каза Магнус. — Знам какво сте направили. Рейгнър ми каза. Ще ми се да ми беше казал по-рано, но тогава умирах, така че разбирам защо не го е сторил. Освен това е вярвал, че е успял да осуети намеренията ви. Но не е успял, нали? Намерил си енергиен източник на Пазара и си направил магията.

Магията? За призоваването на призрака на Ливи?

Тай зяпна.

— Откъде знаеш?

— Имам контакти на Пазарите. Освен това съм магьосник и син на велик демон. Усещам тъмната магия по теб. Тя е като облак, който те е обвил, и аз го виждам. — Магнус приседна на ръба на прозореца. — Знам, че си се опитал да съживиш сестра си.

Какво е направил? Осъзнаване изригна в ума на Дру, заедно с шок: Не си се опитал да съживиш мъртвец. Забрави ли какво стана с Малкълм? Да се опиташ да се свържеш с призрак е едно, черната магия — друго.

Тай обаче не се опита да го отрече. Седеше на леглото, сплитайки и разплитайки пръсти.

— Такъв огромен късмет имаш, че магията ти не се е получила — рече Магнус. — Онова, което си сторил, е лошо, но би могло да бъде много по-страшно.

Как можа, Тай? Как можа, Кит?

— Клеъри съживи Джейс — каза Тай.

— Клеъри помоли Разиел да съживи Джейс. Помисли за това — Самия Разиел. Бъркаш се в магия, запазена за богове, Тай. Не е случайно, че хората мразят черните магии. Ако върнеш нечий живот, трябва да платиш с нещо също толкова голямо. Ами ако трябваше да заплатиш с друг живот? Би ли искал да убиеш някого, за да задържиш Ливи със себе си?

Тай повдигна глава.

— Ами ако беше Хорас? Ако беше някой лош? Убиваме хора в битка. Не виждам разлика.

Магнус дълго се взира в него; Дру се боеше, че ще каже нещо сурово, ала лицето на Магнус беше омекнало.

— Тиберий — каза най-сетне. — Сестра ти не заслужаваше да умре. Няма съдия, който решава какво е справедливо, кой ще живее и кой ще умре, а ако имаше, би ли искал ти да бъдеш този съдия? Всеки живот да бъде в твоите ръце, и всяка смърт?

Тай стисна очи.

— Не — прошепна той. — Просто исках да си върна сестра си. Непрекъснато ми липсва. В мен сякаш има дупка, която никога няма да бъде запълнена.

О, помисли си Дру. Колко странно, че именно Тай най-точно описа какво бе усещането от загубата на Ливи. Тя притисна ръка до гърдите си. Дупка там, където би трябвало да бъде сестра ми.

— Знам — каза Магнус меко. — Знам също така, че си прекарал по-голямата част от живота си, знаейки, че си различен. И това е вярно. Различен си. Аз също.

Тай вдигна очи към него.

— Затова си мислиш, че това усещане — че половината от теб липсва — трябва да бъде поправено. Че то не може да е нещо, което всички останали изпитват, когато изгубят някого. Само че е. Скръбта може да бъде толкова силна, че да не си в състояние да дишаш, но това е да си човек. Губим, страдаме, но трябва да продължим да дишаме.

— Ще кажеш ли на всички? — Гласът на Тай бе почти шепот.

— Не — отвърна Магнус. — Стига да обещаеш никога вече да не правиш нещо такова.

Тай изглеждаше така, сякаш му се повдига.

— Никога няма да го направя.

— Вярвам ти. Само че, Тай, има още нещо, което бих искал да сториш. Не мога да ти заповядам. Мога само да го предложа.

Тай беше взел една възглавница и прокарваше длан по грапавата й повърхност, отново и отново, сякаш четеше съобщение в материята.

— Знам, че винаги си искал да отидеш в Сколоманса. — Тай понечи да възрази, но Магнус вдигна ръка. — Остави ме да довърша, а после може да кажеш каквото поискаш. — В Лосанджелиския институт Хелън и Ейлийн ще те държат в безопасност и ще те обичат и знам, че сигурно не ти се иска да оставиш семейството си. Но онова, от което се нуждаеш, са загадки, които да разрешаваш, та мозъкът ти да бъде зает, а душата ти — пълна. Срещал съм други като теб — не могат да се отпуснат, освен ако умът им не се рее свободен и не разрешава загадки. Познавах Конан Дойл. Обичаше да пътува. Прекара третата година от медицинското си обучение на китоловен кораб.

Тай го зяпна и Магнус като че ли осъзна, че се беше отплеснал.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че имаш любознателен ум. Искаш да разрешаваш мистерии, да бъдеш детектив, ето защо винаги си искал да отидеш в Сколоманса. Но не мислеше, че би могъл. Защото близначката ти искаше да бъдете парабатаи, а не можеше да направиш и двете.

— Щях да се откажа от Сколоманса заради нея — заяви Тай. — Пък и всички, които познавам от Сколоманса — Зара и останалите — са ужасни.

— Сега Сколомансът ще бъде различен. Кохортата го отрови, но тях вече ги няма. Мисля, че ще бъде чудесно място за теб. — Гласът на Магнус омекна. — Тежко е да скърбиш. Промяната понякога е единственото, което би могло да помогне.

— Благодаря — рече Тай. — Може ли да си помисля?

— Разбира се. — Магнус изглеждаше уморен и изпълнен със съжаление. Сякаш му се щеше нещата да можеха да бъдат различни; да можеше да каже още нещо, освен онова, което беше казал. Обърна се към вратата (Дру се дръпна назад) и спря.

— Ясно ти е, че от сега нататък си свързан с призрака на сестра си, нали?

Свързан с призрака на сестра си?

Призрака на Ливи?

— Да — отвърна Тай.

Магнус се взираше във вратата на спалнята, сякаш можеше да види в миналото.

— Мислиш си, че разбираш. Но не го разбираш наистина. Знам, че именно тя ви е освободила в гората. Сега това ти се струва по-добро от нищо, по-добро, отколкото да бъдеш без нея. Все още не разбираш цената. И се надявам никога да не си принуден да я платиш.

Докосна го лекичко по рамото, без да го поглежда, и излезе. Дру се шмугна в съседната стая, докато стъпките на Магнус не заглъхнаха по стълбите.

След това си пое дълбоко дъх и отиде да говори с Тай.

Той все така седеше на леглото в празната стая, загледан в сгъстяващите се сенки. Когато вдигна глава, лицето му беше пребледняло.

— Дру? — рече колебливо.

— Трябваше да ми кажеш.

Тай сбърчи повдигнатите си вежди.

— Подслушвала си ни?

Дру кимна.

— Знам — рече той. — Не исках да ме спреш. А не ме бива да лъжа. По-лесно ми е просто да не казвам.

— Кит ме излъга. — Беше бясна на Кит, макар да се опитваше да не го показва. Може би беше по-добре, че нямаше да се върне при тях. Дори ако той я беше научил как да разбива ключалки. — Призракът на Ливи, тя наистина ли е тук?

— Видях я днес. Беше във Василиас, когато Ема и Джулиън се събудиха. Седеше на едно от бюрата. Никога не знам кога ще се появи. Магнус каза, че е свързана с мен, така че…

— Навярно би могъл да ме научиш да я виждам. — Дру коленичи и обви ръце около него. Усещаше леките вибрации, минаващи през тялото му; трепереше. — Навярно бихме могли да я видим заедно.

— Не бива да казваме на никого. — Тай също беше обвил ръце около нея; прегръщаше я, а косата му до бузата й бе мека и фина като тази на Тави. — Никой не бива да узнае.

— Няма да кажа нито дума. — Дру прегръщаше брат си, прегръщаше го с всичка сила, сякаш би могла да го задържи привързан към земята. — Никога няма да кажа.

* * *

Ема лежеше върху покривката на леглото си; единствената светлина в стаята бе отразеното сияние на демонските кули, струящо през прозореца.

Вероятно не би трябвало да се изненадва, че не може да заспи. Беше спала в продължение на три дни, а когато се беше събудила, я очакваха шок след шок: осъзнаването на случилото се, обяснението на Джем, къщата, пълна с хора. Странното усещане, което я следваше непрекъснато, че е забравила нещо, че е оставила нещо в другата стая и трябва да си спомни да го вземе.

Знаеше, че е парабатайската връзка. Тялото и умът й все още не бяха осмислили факта, че тя вече не съществува. Липсваше й така, както хората, изгубили крайник, понякога имаха чувството, че той още е там.

Липсваше й Джулиън. Бяха заедно през целия ден, но винаги — заобиколени от други хора. Когато чуждите хора най-сетне се бяха разотишли, Джулиън бе отнесъл Тави в леглото, пожелавайки й неловко лека нощ пред останалите.

Ема бе отишла да си легне скоро след това и от часове лежеше тук и се тревожеше. Дали всичко щеше да е неловко сега, когато не бяха парабатаи? Сега, когато се рееха в това ново, непознато място между приятели и любовници? Никога не го бяха изрекли на глас, защото думи като „гадже“ звучаха банално в лицето на проклятия и гигантски чудовища. Ами ако всичко, което се беше случило, бе толкова съкрушително, че отношенията им никога не успееха да се върнат в нормално русло?

Не можеше да търпи повече. Стана от леглото и приглади нощницата си. Отвори вратата на спалнята си с намерението да отиде в стаята на Джулиън и да го накара да говори с нея, независимо колко неловко можеше да е.

Пред вратата й, протегнал ръка и изглеждащ също толкова изненадан да я види, колкото и тя него, стоеше Джулиън.

Отпусна бавно ръка; далечната лунна светлина се отразяваше в гривната му от морско стъкло.

— Не знаех дали ще искаш да вляза — каза.

От облекчение, Ема се отпусна тежко на касата на вратата.

— Искам да влезеш.

Отстъпи назад в стаята и Джулиън затвори вратата зад себе си. Сега и двамата бяха в мрака, прорязван единствено от светлината на демонските кули. Облечен в черно, Джулиън беше сянка сред сенките, докато свеждаше поглед към нея; косата му също изглеждаше черна, в рязък контраст с бледата му кожа.

— Не знаех дали ще искаш да те целуна.

Ема не помръдна. Повече от всичко на света искаше той да се приближи и да сложи ръце върху нея. Искаше да го почувства до себе си сега, когато пространството между тях вече не беше пространство на прокълнати и забранени неща.

— Искам да ме целунеш.

Той стопи разстоянието между тях с една крачка. Ръцете му уловиха тила й в шепи, устните му се наведоха към нейните, горещи и сладостни, като чай с мед. Ема прокара леко зъби по долната му устна и изтръгналият се от него гърлен звук накара косъмчетата по ръцете й да настръхнат.

Топлите му устни се плъзнаха по бузата, по линията на челюстта й.

— Не знаех дали ще искаш да те докосна — промълви до кожата й.

Удоволствие бе просто да вдигне бавно очи към него. Да знае, че няма защо да бързат с нищо от това. Съблече нощничката си през главата и видя как лицето му се изопна от желание, очите му станаха тъмни като морското море.

— Искам да ме докоснеш — каза тя. — Няма нищо, което би могъл да ми направиш, което да не искам, защото си ти.

Джулиън я взе в ръцете си и за миг беше странно — голата й кожа до дрехите му, памук и дънков плат, и метални капси, — когато той я вдигна и я отнесе до леглото. Рухнаха върху него заедно; той трескаво се освободи от ризата и дънките си, а Ема изпълзя върху него, навеждайки се, за да го целуне по гърлото, да близне и засмуче местенцето, където беше пулсът му, където усещаше ударите на сърцето му.

— Не искам да бързаме — прошепна тя. — Искам да почувствам всичко.

Той стисна хълбоците й и смени позата им, обръщайки ги така, че да се озове отгоре й. Усмихна й се порочно.

— Няма да бързаме.

Започна от пръстите й, целувайки ги един по един; целуна дланите и китките й, раменете и ключиците. Прокара пътечка от целувки по корема й, докато тя започна да се гърчи и да се бори за въздух, и да го заплашва, което само го накара да се засмее тихичко и да насочи вниманието си към други, още по-чувствителни местенца.

Когато светът се бе изличил зад очите й на няколко пъти, той се надигна над нея и отметна влажната коса от лицето й.

— Сега — прошепна и покри устата й със своята, докато сливаше телата им в едно.

Беше бавно, както беше обещал, както не бе било никога досега; вече нямаше нищо отчаяно, освен желанието им. Останаха да лежат изтегнати напряко върху леглото, гладни, копнеещи и докосващи се. Ема милваше лицето му, лекичко, благоговейно: извивката на устата му, пърхащите му ресници, и с всяко докосване и с всеки миг дишането му ставаше все по-пресекливо, пръстите му се вкопчваха в чаршафите все по-силно. Гърбът й се изви, за да го срещне, главата й беше пълна с искри: надигнаха се и се сляха, докато всичко се превърна в огън. И когато най-сетне пламнаха, неспособни да изчакат и миг повече, те станаха един човек. Горяха като ангели.

* * *

От стаята си Марк можеше да види луната и това го разстройваше.

Беше прекарал толкова много нощи върху гърба на коня, в които луната яздеше заедно с тях, сякаш и тя ловуваше в небето. Чуваше смеха на Кийрън в ушите си, дори сега, ясен смях, недокоснат от скръб.

Надяваше се един ден Кийрън отново да се смее по този начин.

Можеше само да си го представя как седи в мрака на овъглената тронна зала на Тъмния крал, сурово и самотно място. Крал на разбитите сърца и съкрушените души, самичък върху гранитния си престол, остаряващ бавно през епохите на света.

Беше повече, отколкото бе в състояние да понесе. Изпита безгранична благодарност, когато Кристина се шмугна в стаята му и се пъхна в леглото при него. Носеше бяла пижама, тъмната й коса беше разпусната. Сгуши се до него и зарови лице във врата му. Бузите й бяха мокри от сълзи.

— Наистина ли ще свърши така? И тримата да бъдем нещастни? — попита Марк.

Кристина сложи ръка върху сърцето му.

— Обичам те, Марк. — Гласът й беше нежен. — Убива ме да мисля, че сърцето ти се разкъсва като моето.

— По-щастлив съм, когато ти си тук. — Той сложи ръка върху нейната. — И все пак…

— И все пак. Имам идея, Марк. Може би е лудост. Но е възможно да сработи. Би могло да означава отново да го видим. — Тъмните й очи бяха прями. — Ще имам нужда от помощта ти.

Марк я притегли към себе си и я целуна; тя се отпусна до него, тялото й прилепна до неговото. Беше уханна като мед, коприненомека като поляна с диви цветя. Единствената жена, която щеше да обича някога.

Избърса с палци сълзите от бузите й и прошепна:

— Ръката, сърцето и оръжието ми ти принадлежат. Кажи ми какво трябва да сторя.

* * *

Положила глава върху гърдите на Джулиън, Ема усещаше как ударите на сърцето й постепенно се успокояват. Незнайно как, по-голямата част от завивките бяха паднали на пода; те бяха полуувити в чаршафите, а Джулиън си играеше лениво с косата й със свободната си ръка.

— Е, предполагам, че се чувстваш адски доволен от себе си — подхвърли тя.

Той примига сънливо насреща й.

— И защо?

Ема се засмя и дъхът й раздвижи меките тъмни къдрици на косата му.

— Ако не знаеш, няма да ти кажа.

Той се усмихна.

— Как се чувстваш ти?

Ема скръсти ръце на гърдите му и вдигна очи към него.

— Щастлива. Невероятно щастлива, но и така, сякаш не заслужавам да бъда.

Ръката му застина в косата й.

— Защо не? Заслужаваш да бъдеш щастлива повече, отколкото всеки друг, когото познавам.

— Ако не беше ти, щях да извърша нещо ужасно. Щях да разруша всички парабатайски връзки. Щях да посея такова опустошение.

— Беше полуобезумяла от проклятието. Не мислеше трезво.

— Въпреки това. Оставих се да бъда манипулирана от кралицата. Макар да знаех, че я е грижа единствено за самата нея. Знаех го и все пак й позволих да влезе в главата ми. Би трябвало да имам вяра.

— Но ти имаше. Вярата не означава никога да нямаш съмнения. А да притежаваш каквото е необходимо, за да ги преодолееш. — Джулиън я помилва леко по бузата. — Всички сме вършили неща, за които съжаляваме. Аз съжалявам, че поисках от Магнус да направи онази магия. Съжалявам, че не можахме да помогнем на Аш. Той бе просто дете.

— Знам — рече Ема. — Ненавиждам това, че трябваше да го оставим там. Но ако беше тук, винаги все някой щеше да се опитва да го намери. Достатъчни биха били само няколко магии от Черната книга, за да го направят толкова могъщ, че всички да искат да го използват.

— Добре, че не останаха никакви Черни книги. За известно време започнах да им губя бройката. Е, вероятно и аз допринесох за това. — Джулиън се усмихна с леко крива усмивка. — О, съжалявам и за това, че убих Дейн Ларкспиър.

— Той щеше да ни убие — каза Ема. — Ти направи, каквото беше нужно.

— А, ето го кръвожадното момиче, което познавам и обичам. Не знам как някога бих могъл да изкупя вината си за Дейн. Но имам вяра, че ти ще ми помогнеш да открия.

— Вярвам, че ти заслужаваш да бъдеш щастлив — рече Ема. — Ти си най-храбрият и любещ човек, когото познавам.

— А аз вярвам, че ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Какво ще кажеш аз да го вярвам за теб, а ти за мен? Можем да го вярваме един за друг.

Ема хвърли поглед към прозореца. Видя първите отблясъци от слънчева светлина в небето. Съмваше се.

Тя вдигна очи към Джулиън. Зората позлатяваше крайчетата на косата и миглите му.

— Трябва ли да се върнеш в твоята стая? — прошепна.

Джулиън й се усмихна.

— Не. Вече не е нужно да лъжем или да се преструваме. Никога вече няма да е нужно да лъжем или да се преструваме.

* * *

Ема беше в Залата на Съвета за първи път, откакто Ливи беше умряла.

Това не беше единствената причина отчаяно да копнее заседанието да свърши, но определено беше една от тях. Кръвта може и да беше измита от подиума, но Ема винаги щеше да я вижда там. Знаеше, че с Джулиън е същото, беше се напрегнал до нея, когато прекрачиха прага заедно с останалите от семейство Блекторн. Всички бяха притихнали, дори Тави.

Залата беше претъпкана до пръсване. Ема никога не я беше виждала толкова пълна: ловци на сенки бяха насядали по пейките, а пътеките бяха пълни с правостоящи; полупрозрачните Проекции на нефилими от далечни Институти блещукаха до задната стена. Ема зърна Изабел и Саймън сред тях и им помаха.

За щастие, Хайме и Диего им бяха запазили места. Хайме беше заел цял ред, лягайки напряко и когато ги видя да се приближават, скочи и ги пусна да минат, смигвайки на неколцина ловци на сенки със сърдити изражения, които се бяха надявали да си намерят места.

Всички се взираха в семейство Блекторн и особено в Ема и Джулиън, докато те се настаняваха. Беше досущ като в къщата предишния ден: непознати, които ги бяха зяпнали с широко отворени очи. Ема си спомняше какво си беше помислила за Джейс и Клеъри на Военния съвет: Значи това е да си герой. Онези, в чиито вени има ангелска кръв, онези, които буквално са спасили света. Хората те гледат сякаш, почти сякаш не си истински.

Както се оказа, то караше и теб самия да се чудиш колко си истински.

В крайна сметка Ема се озова седнала между Кристина и Джулиън; пръстите й докосваха дискретно тези на Джулиън на седалката между тях. Сега, когато двамата вече не бяха парабатаи, единственото, което искаше, бе да се приберат у дома и да започнат новия си живот. Щяха да обсъдят плановете си за пътуване и всички места, които щяха да посетят. Щяха да гостуват на Кристина в Мексико, на Джейс и Клеъри в Ню Йорк, на пралеля Марджъри в Англия. Щяха да отидат в Париж и да се държат за ръце пред Айфеловата кула, и в това нямаше да има нищо нередно и нищо забранено.

Може би заседанието щеше да бъде кратко? Плъзна поглед из стаята и забеляза, че всички имаха сериозни изражения. Групички хора, които бяха симпатизирали на Кохортата, но не се бяха били заедно с тях на бойното поле, се бяха скупчили заедно по пейките и си шушукаха. Поддръжници на Диърборн, като Ласло Балог, който бе останал в града през битката, не бяха арестувани — единствено онези, които бяха вдигнали оръжия против други нефилими, щяха да бъдат съдени.

— Всички изглеждат толкова мрачни — измърмори тя на Джулиън.

— Никой не иска да осъди Кохортата. Някои от тях са съвсем млади. Според мен им се струва твърде жестоко.

— Зара заслужава да бъде осъдена — измърмори Ема. — Намушка ме и здравата разстрои Кристина с онзи измислен годеж.

Джулиън погледна към Кристина, която беше облегнала глава на рамото на Марк.

— Според мен Кристина го преодоля — отбеляза. — Както и Диего.

Ема хвърли поглед към мястото, където Диего, с превързана буза, седеше и си бъбреше с грейналата Дивя, която бе на върха на щастието, че Ануш се беше бил на тяхна страна. Интересно.

Настъпи раздвижване и стражите затвориха страничните врати, а Джия влезе през задната част на Залата. Множеството притихна, когато тя се отправи към подиума и одеждите й прошумоляха по стъпалата. Зад нея, облечени в огненоцветните туники на затворниците, вървяха пленените членове на Кохортата. Бяха петдесет-шейсет на брой, мнозина от тях — съвсем млади, точно както Джулиън беше казал. Немалко от тях бяха привлечени с помощта на Сколоманса и неговото влияние. Ванеса Ашдаун, Мануел Вилялобос, Амелия Оувърбек и самата Зара, с предизвикателно изражение.

Качиха се на подиума след Джия и стражите ги подредиха в редици. Някои все още бяха превързани заради битката. Всички имаха целители руни, а туниките им бяха покрити с руни, целящи да ги задържат в града. Не биха могли да прекрачат портите на Аликанте.

Пламък, който да отмие греховете ни, помисли си Ема. Странно бе да види пленници, чиито ръце не бяха вързани, но дори ако всеки от тях държеше по два меча в ръцете си, не биха могли да противостоят на стотиците ловци на сенки, събрали се в Залата на Съвета. Ема видя как Диего се приведе и прошепна нещо на Хайме, който поклати глава с угрижено изражение.

— Събрали сме се във време на скръб и изцеление — започна Джия и гласът й отекна между стените. — Благодарение на храбростта на толкова много ловци на сенки, ние се бихме достойно, открихме нови съюзници, опазихме отношенията си с долноземците и отворихме нов път напред.

Зара направи ужасна физиономия при думите „опазихме отношенията си“. Ема се надяваше да я осъдят да чисти тоалетни до края на вечността.

— Само че аз няма да бъда лидерът, който ще ни поведе по този нов път.

През стаята пробяга шепот; Джия наистина ли казваше онова, което си мислеха, че казва? Ема се изпъна на мястото си и погледна към Ейлийн, но тя имаше също толкова слисан вид, колкото и останалите в залата. За сметка на това Патрик Пенхалоу, седнал на предната редица, изобщо не изглеждаше изненадан.

— Ще оглавя осъждането на Кохортата — продължи Джия, без да трепне. — Това ще бъде последният ми акт като консул. След това ще се състоят всеобщи избори за нов консул и нов инквизитор.

Хелън прошепна нещо на Ейлийн, която улови ръката й. Ема усети как по тялото й пробягва тръпка. Това беше изненада, а последното, което искаше, бяха изненади. Знаеше, че е егоистично (чула бе, че Джия е болна), и все пак Джия беше позната величина. Непознатото бе надвиснало над главите им.

— И като казвам всеобщи избори — заяви Джия, — имам предвид всеобщи избори. Всички в тази зала ще имат право на глас. Независимо от възрастта им, независимо дали са тук като Проекции. Независимо — добави тя, — дали са членове на Кохортата.

През стаята премина гръмогласен ропот.

— Но те са престъпници! — изкрещя Хоакин Акоста Ромеро, главата на Института в Буенос Айрес. — Престъпниците нямат право на глас!

Джия изчака търпеливо ропотът да утихне. Дори членовете на Кохортата се взираха озадачено в нея.

— Вижте колко е пълна Залата на Съвета — каза тя и всички се завъртяха в столовете си, за да плъзнат поглед по препълнените редици и стотиците Проекции в дъното на стаята. — Всички сте тук, защото през последната седмица — и особено след края на битката — осъзнахте колко нетърпящо отлагане е положението, в което се намираме. Клейвът едва не бе превзет от екстремисти, които щяха да ни тласнат към изолация и самоунищожение. И всеки, който не стори нищо и допусна това да се случи — било заради невнимание, апатия или прекалена самоувереност… — Гласът й потрепери. — Ами. Всички сме виновни. Ето защо всички ще гласуваме, напомняне, че всеки глас има значение и че когато изберете да не използвате гласа си, позволявате той да бъде заглушен.

— Все още не разбирам защо и престъпниците ще гласуват! — провикна се Хайме, който очевидно бе взел речта „независимо от възрастта им“ наистина сериозно.

— Защото ако не го направят — обърна се Даяна към множеството, изправяйки се на крака, — винаги ще могат да казват, че новият консул, който и да е той, е бил избран, защото мнозинството е било лишено от право на глас. Кохортата открай време процъфтяваше, твърдейки, че лъжите им изразяват волята на всички ловци на сенки, че казват онова, което всеки би искал да изрече на глас, ако можеше. Сега ще подложим тази лъжа на изпитание. Всички ловци на сенки ще бъдат чути. Включително и те.

— Госпожица Рейбърн има право — съгласи се Джия мрачно.

— Какво тогава ще бъде направено със затворниците? — попита Кадир. — Ще ги оставим на свобода?

— Кохортата трябва да бъде наказана! Трябва да бъдат наказани! — Гласът беше див писък. Ема се обърна и потръпна; усети как ръката на Джулиън стисна по-силно нейната. Беше Елена Ларкспиър. Тя беше сама — съпругът й не беше дошъл на събранието. Беше изпита, сякаш през последната седмица беше остаряла с петдесет години. — Те използваха децата ни сякаш са боклук, за да вършат онова, което бе прекалено мръсно или опасно, за да го свършат сами! Те убиха дъщеря ми и сина ми! Искам възмездие!

Отпусна се в стола си със сух хлип, закрила лицето си с ръце. Ема се взираше в Кохортата със свито до болка гърло: дори на Зара й беше трудно да изтрие изражението на ужас от лицето си.

— Няма да останат ненаказани — каза Джия меко. — Бяха изпитани с Меча на смъртните и признаха престъпленията си. Изпратили са Дейн Ларкспиър да убие други ловци на сенки, така че са директно отговорни за неговата смърт. — Тя наклони глава към Елена. — Убиха Оскар Линдквист, така един демон да може да заеме мястото му на среща, състояла се в Лосанджелиския институт. Водени от Хорас, те използваха лъжи и сплашване, за да се опитат да убедят Клейва да сключи фиктивен съюз с елфите.

— А сега твоите хора се опитват да убедят Клейва да сключи съюз с новия крал, защо това да е различно? — провикна се Зара.

Ема се обърна и обходи стаята с изпитателен поглед. Мнозина ловци на сенки изглеждаха ядосани или подразнени, но имаше и такива, които очевидно бяха съгласни със Зара. Гадост.

Един глас отекна, каменен и студен. Алек Лайтууд.

— Защото открит политически ангажимент е съвсем различно от отричането от всякакви отношения с долноземците пред очите на обществото, докато кроите убийства зад гърба на хората, които се предполага, че ръководите.

— Кохортата хвърли в затвора лоялни нефилими и изпрати други на смърт — рече Джия с изпепеляващ поглед към Зара. — Бяхме доведени до ръба на гражданска война. — Отново се обърна към Клейва. — Сигурно си мислите, че искам да ги накажа сурово, да им отнема Знаците и да ги изпратя в мунданския свят, който толкова презират. Трябва обаче да бъдем милостиви. Толкова много от членовете на Кохортата са млади и са били повлияни от дезинформация и явни лъжи. Можем да им дадем възможност отново да станат част от Клейва и да изкупят вината си. Да се върнат от пътя на измамата и омразата и отново да тръгнат в светлината на Разиел.

Нов шепот. Членовете на Кохортата се спогледаха объркано. Някои изглеждаха облекчени, други — още по-ядосани.

— След тази среща — продължи Джия, — членовете на Кохортата ще бъдат разделени и изпратени в различни Институти. Няколко от Институтите, които присъстваха на Военния съвет на Джулиън Блекторн, предложиха да приемат бивши членове на Кохортата и да им покажат един по-добър път. Ще им бъде дадена възможност да се докажат, преди да се завърнат в родината.

Последва буря от оживен говор. Неколцина изкрещяха, че наказанието е прекалено леко. Други викнаха, че е твърде жестоко да бъдат „изпратени в изгнание от Аликанте“. Джия сложи край на виковете с жест.

— Всички, които не подкрепят това наказание, моля, вдигнете ръка. Мануел Вилялобос, ти нямаш право на глас по този въпрос.

Смръщена, Зара натисна надолу полувдигнатата ръка на Мануел Вилялобос.

Вдигнаха се няколко ръце. На Ема почти й се прииска да вдигне ръка и да заяви, че заслужават нещо по-лошо. Но пък нали беше пожалила живота на Зара на бойното поле и това бе довело до всичко това: края на битката и това с Джулиън да бъдат свободни.

Може би Артър беше прав. Може би милостта беше по-добра от отмъщението.

Не вдигна ръка, както и останалите от семейство Блекторн. Никой от онези, които познаваше, не го направи, нито дори Диего и Хайме, които имаха основателна причина да мразят Зара и приятелите й.

Джия изглеждаше облекчена.

— А сега, да се заловим с избора на нов консул.

Джейс се изправи още преди тя да беше довършила.

— Номинирам Алек Лайтууд.

Семейство Блекторн изръкопляскаха силно. Алек изглеждаше слисан и трогнат. Клеъри нададе възторжен вик и събралите се го подеха — мнозина в стаята размахаха одобрително ръце и сърцето на Ема се преизпълни. Джейс би могъл да стане консул, ако беше поискал — двамата с Клеъри бяха обичани от всички, всеки от тях с лекота би могъл да спечели. Той обаче беше предложил Алек, защото това беше онова, което Алек искаше, и защото Джейс знаеше, че Алек е правилният избор.

Дилейни Скарсбъри се изправи на крака, лицето му беше почервеняло.

— Възразявам. Алек Лайтууд е твърде млад. Липсва му опит и всички знаят, че поддържа отношения с долноземци.

— Имаш предвид това, че оглавява Долноземско-нефилимския съюз, където негова работа е да поддържа отношения с долноземците? — извика Джулиън.

— Прави го и в свободното си време, Блекторн — отвърна Скарсбъри с гадна усмивка.

На Ема й се искаше Магнус да беше тук и да го превърне в крастава жаба, но на това събрание не присъстваха долноземци. Бяха отказали да бъдат в една стая с членовете на Кохортата и Ема не можеше да ги вини.

— Знаете какво има предвид — извика Зара. — Той е мръсен перверзник. Джейс би трябвало да се кандидатира вместо него.

— Аз също съм мръсен перверзник — заяви Джейс, — или поне се стремя към това. Нямаш представа какво правя в свободното си време. Едва миналата седмица помолих Клеъри да ми купи…

Клеъри го издърпа да си седне и започна да го налага с юмруци.

Джейс се ухили.

— Ами Патрик Пенхалоу? — провикна се някой. — Той знае какво прави!

Седналият най-отпред Патрик се изправи с каменно изражение.

— Няма да се кандидатирам за консул. Съпругата ми даде достатъчно. Дъщеря ми даде достатъчно. Време е на семейството ми да му бъде позволено да познае почивка и спокойствие.

И той си седна във възцарилата се мъртвешка тишина.

— Номинирам Ласло Балог — обади се Дилейни Скарсбъри.

За първи път този ден Ема усети как я сграбчва истински страх. Двамата с Джулиън се спогледаха, спомнили си един и същи миг — как Ласло се изправя в Залата на Съглашението и изрича думите, изпратили Хелън в изгнание и изоставили Марк в Лова. И Марк и Хелън Блекторн имат елфическа кръв във вените си. Знаем, че момчето се е присъединило към Дивия лов — него вече не можем да достигнем. Ала момичето не би трябвало да бъде сред ловци на сенки. Не е прилично.

Онези, които не бяха посрещнали номинацията на Алек с одобрение, изглеждаха доволни, както и членовете на Кохортата.

— Той ще бъде ужасен консул — каза Ема на Джулиън. — Ще върне всичко назад.

— Не разполагаме с по-добра система — отвърна Джулиън. — Единственото, което можем да сторим, е да попитаме хората какво искат.

— И да се надяваме да направят правилния избор — добави Кристина.

— Алек би изглеждал много по-добре на банкнота — подхвърли Марк.

— Ние не слагаме лицето на консула върху парите си — изтъкна Джулиън. — Дори не печатаме пари.

— Бихме могли да започнем да правим и двете — каза Марк.

— Алек Лайтууд дори не е живял в Идрис. — Ласло Балог се изправи. — Какво знае за управляването на родината ни?

Алек също се изправи.

— Родителите ми бяха в изгнание. А и повечето ловци на сенки не живеят в Идрис. Как ще ги управляваш, ако мислиш, че единствените ловци на сенки, които имат значение, живеят в Аликанте?

— Родителите ти бяха в изгнание, защото бяха членове на Кръга! — сопна се Балог.

— И той си взе поука от грешките на родителите си! — сопна се на свой ред Мерис. — Синът ми по-добре от всеки друг знае какъв ужас могат да причинят тесногръдието и предразсъдъците.

Алек й кимна и каза спокойно:

— Избрахте баща ми за инквизитор, Балог, значи тогава това не ви е смущавало. Баща ми даде живота си за Клейва в същата тази стая. Какво си сторил ти, освен да изпратиш нефилимски деца в изгнание, защото се боеше от елфическата им кръв?

— Проклятие — обади се някой от дъното на стаята. — Бива си го.

— Лайтууд ще сложи край на Долноземския регистър — рече Ласло. — И на Студения мир.

— Имаш право — потвърди Алек. — Не можем да живеем в страх от долноземците. Благодарение на тях имаме Портали. Благодарение на тях победихме Валънтайн. Благодарение на тях току-що победихме на Нетленните поля. Не можем да продължим да се преструваме, че не се нуждаем от тях, така, както те не могат да се преструват, че не се нуждаят от нас. Бъдещето ни зависи от нашия обет — ние сме ловци на демони, не на собствените си съюзници. Ако позволим на предразсъдъците да ни отклонят, всички ще загинем.

Изражението на Ласло потъмня. Мнозина изръкопляскаха, но не бяха всички — немалко ловци на сенки седяха, стиснали ръце в скутовете си.

— Смятам, че дойде време да гласуваме — заяви Джия и като взе потъмнял стъклен съд от една поставка на подиума, го подаде на Патрик на първия ред. Той наведе глава и прошепна нещо в съда.

Ема гледаше с интерес — беше чувала за процедурата по избиране на консул, но никога не я беше виждала. Стъкленият съд минаваше от ръка на ръка и всеки ловец на сенки прошепваше в него сякаш признаваше тайна. Тези, които бяха тук като Проекции, се възползваха от услужливите ръце на присъстващите, тъй като Проекциите можеха да говорят, но не и да докосват.

Когато съдът стигна до нея, Ема го поднесе към устните си и заяви: „Александър Лайтууд“, с твърд, силен глас. Чу как Джулиън се изкиска, докато тя подаваше съда на Кристина.

Когато най-сетне мина през всички ловци на сенки, освен членовете на Кохортата, съдът бе върнат на Джия, която го подаде на Зара.

— Гласувайте мъдро — каза. — Свободата да изберете своя консул е голяма отговорност.

За миг Зара изглеждаше така, сякаш се кани да се изплюе в съда. Издърпа го от ръката на Джия, каза нещо в него и го подаде на Мануел от дясната си страна. Той се подсмихна, докато прошепваше избора си и раменете на Ема се напрегнаха, знаейки, че всеки глас на Кохортата е глас против Алек.

Най-сетне беше даден и последният глас и съдът се върна у Джия, която извади стилито си и нарисува руна върху него. Съдът потрепери в ръката й и от гърлото му излезе бледа струйка дим, дъхът на стотици нефилими, и изписа думи във въздуха.

АЛЕКСАНДЪР ГИДЕОН ЛАЙТУУД.

Клеъри и Джейс се хвърлиха върху Алек, като се смееха, а въздухът изригна от възторжени възгласи. Ейлийн и Хелън вдигнаха тържествуващо палци насреща му. Проекциите на Изабел и Саймън помахаха от дъното на стаята. Семейство Блекторн изръкопляскаха и нададоха триумфални викове; Ема подсвирна. Мерис Лайтууд бършеше сълзи на щастие, докато Кадир я тупаше нежно по рамото.

— Алек Лайтууд — извиси се гласът на Джия. — Изправи се. Ти си новият консул на Клейва.

Ема беше очаквала Ласло да избухне или поне да отправи поглед, изпълнен с черна ярост. Вместо това той просто се подсмихна студено, докато Алек се изправяше на крака сред одобрителните възгласи и аплодисментите.

— Това гласуване не се брои! Не бива да се брои! — извика Зара. — Ако онези, които загинаха на полето, можеха да гласуват, Алек Лайтууд никога нямаше да спечели!

— Ще работя за твоята рехабилитация, Зара — каза Алек равно.

Проблесна сребро. Зара беше грабнала дълга кама от колана с оръжия на стража, който стоеше до нея; той не понечи да я спре. Залата ахна, когато другите стражи подхвърлиха оръжия на останалите членове на Кохортата, стомана, мятаща искри на светлината, която струеше през големите прозорци.

— Отказваме да признаем Алек Лайтууд за консул! — провикна се Мануел. — Ние браним древните традиции, начина, по който нещата са били и винаги ще бъдат!

— Стражи! — провикна се Джия, ала двайсетината стражи не направиха никакво усилие да спрат Кохортата, всъщност, бяха се присъединили към тях в бъркотията от наизвадени ками. Ема хвърли поглед към Ласло Балог, който наблюдаваше ставащото със скръстени ръце, без помен от изненада. Незнайно как, осъзна Ема, съюзниците на Кохортата бяха поставили стражи, които симпатизираха на каузата им. Ала какво, за бога, планираха? Онези, които бяха гласували за Алек, имаха огромно числено превъзходство.

Джия скочи от подиума и издърпа своето дао от ножницата. Навсякъде в Залата ловци на сенки се изправяха на крака и вадеха оръжия. Алек посегна към лъка си, Джейс — към своя меч. Дру посегна към Тави с пребледняло лице, докато останалите от семейството вадеха оръжията си.

А после Зара вдигна камата си и я допря до гърлото си.

Всяко движение в стаята замря. Стиснала Кортана, Ема видя как Мануел последва жеста на Зара и допря острието на камата си до гърлото си. Амелия Оувърбек стори същото, после Ванеса Ашдаун и Майло Колридж и ето че всички членове на Кохортата стояха, допрели остриета до гърлата си.

— Може да свалите оръжия. — Зара притискаше камата толкова силно, че по ръката й покапа кръв. — Не сме тук, за да нараним събратята си. Вие сами си навредихте с глупавото си, късогледо гласуване. Правим това, за да спасим Аликанте от поквара и стъклените кули — от разруха. — Очите й блестяха безумно. — По-рано говорихте за това колко са важни земите извън Аликанте, сякаш Аликанте не е сърцето на хората ни. Добре тогава, вървете и прегърнете мунданския свят, далече от светлината на Ангела.

— Да не би да искате да напуснем Аликанте? — попита Даяна невярващо. — Ние, които сме нефилими, също като вас?

— Любовницата на един елф не е нефилим като мен — процеди Зара. — Да. Искаме — настояваме — да си вървите. Клеъри Феърчайлд може да отваря Портали — нека отвори един сега. Минете през него и вървете, където поискате. Където и да е, стига да не е Аликанте.

— Вие сте шепа хора — каза Ема. — Не може да изритате останалите от нас от Аликанте. Това не е вашата площадка за игра.

— Съжалявам, че се стигна дотук — заяви Ласло, — но ние не сме шепа хора. Ние сме много повече. Може и да сте сплашили хората да гласуват за Алек Лайтууд, но сърцата им са с нас.

— Гражданска война ли предлагате? Тук, в Залата на Съвета? — попита Даяна.

— Не гражданска война — отвърна Зара. — Знаем, че не можем да ви победим в битка. Способни сте на твърде много мръсни номера. Имате магьосници на своя страна. — Тя изгледа Алек свирепо. — Ала ние сме готови да умрем за онова, в което вярваме, и за Аликанте. Няма да си тръгнем. Ще пролеем нефилимска кръв, да. Собствената си. Ще прережем гърлата си и ще умрем в краката ви. Или ще си тръгнете, или ще измием тази стая с кръвта си.

Хайме се изправи на крака.

— Блъфират. Не могат да ни изнудват по този начин.

Зара кимна на Амелия, която заби камата, която държеше, в стомаха си и я завъртя. Рукна кръв и тя се свлече на колене, а в залата отекнаха ужасени викове.

— Можеш ли да изградиш новия си Клейв върху кръвта на мъртви деца? — изкрещя Зара на Алек. — Каза, че ще проявите милост. Ако ни оставите да умрем, всеки път, щом влезете в тази стая оттук нататък, ще стъпвате върху нашите трупове.

Всички погледнаха към Джия, ала тя гледаше Алек. Алек, новия консул.

Той се взираше изпитателно не в Зара, а в лицата на останалите в стаята, онези, които я гледаха така, сякаш бе обещание за свобода. Върху лицата на Кохортата нямаше и капчица милост. Никой от тях не протегна ръка към Амелия, докато кръвта й се разливаше по пода.

— Много добре — каза Алек с убийствено спокойствие. — Ще си отидем.

Очите на Зара се разшириха. Ема подозираше, че не беше очаквала планът да сработи, но се бе надявала да умре като мъченица и по този начин да унищожи Алек и останалите.

— Ясно ти е, Лайтууд, че тръгнете ли си веднъж, няма да може да се върнете. Ще задействаме магическите бариери на Идрис против вас, ще изличим Портала от стените на Гард, ще зазидаме входовете от Града на тишината. Никога вече няма да можете да се върнете.

— Ще зазидате входовете към Града на тишината? — повтори Диего. — Сами ще отрежете достъпа си до Мълчаливите братя? До Бокала и Меча?

— Който държи Идрис, държи Огледалото на смъртните — каза Ласло. — Що се отнася до Мълчаливите братя, те бяха покварени, също като Железните сестри. Ще ги откъснем от Аликанте, докато не осъзнаят грешките си. Докато не разберат кои са истинските ловци на сенки.

— Светът е по-голям от Идрис — заяви Джейс, гордо изправен до Алек. — Мислите, че си връщате родината ни, но всъщност я превръщате в своя затвор. Така, както ние никога няма да можем да се върнем, вие няма да можете да си тръгнете.

— Вън от магическите бариери, ние ще браним света — каза Алек. — Тук, вие ще гниете, докато си играете на войници, които нямат с кого да се бият, освен помежду си.

Алек обърна гръб на Балог и погледна към Клеъри. — Да отворим Портал сега. Тези, които не живеят в Аликанте, използвайте го, за да се приберете у дома. Тези, които живеят тук, имат избор. Вземете семействата си и елате с нас или останете тук, пленени завинаги, управлявани от Кохортата. Всеки ловец на сенки сам трябва да избере дали иска да бъде свободен или пленник.

Клеъри се изправи на крака и се отправи към вратата в дъното на стаята, вадейки стилито от джоба си. Клейвът загледа мълчаливо как то проблесна в ръката й и върху вратата започна да се появява сребристосива вихрушка, просияла по протежение на стените, докато не се превърна в огромен Портал.

Клеъри се обърна към стаята.

— Ще го задържа отворен, докато има хора, които искат да си тръгнат от Идрис. — Гласът й беше ясен и твърд. — Аз последна ще мина през него. Кой иска да бъде пръв?

Ема се изправи и Джулиън се изправи едновременно с нея, двамата правещи всичко заедно, както винаги.

— Ще последваме нашия консул — заяви Ема.

— Семейство Блекторн ще минат първи — каза Джулиън. — Можеш да задържиш своя затвор, Зара. Ние ще бъдем свободни без теб.

Останалите от семейството им също се изправиха. Ейлийн отиде при Джия и я улови под ръка. Ема би предположила, че стаята ще бъде пълна с викове и хаос, със спорове и сбивания. Ала над ловците на сенки като че ли се беше спуснала пелена от зашеметено приемане, както у тези, които си тръгваха, така и у онези, които оставаха. Кохортата и техните съюзници гледаха безмълвно, докато мнозинството ловци на сенки се отправяха или към Портала, или за да вземат нещата си от домовете си в Аликанте.

Аликанте щеше да се превърне в призрачен град, призрачен град в призрачна земя, помисли си Ема. Потърси с поглед Даяна и я откри недалече сред множеството.

— Магазинът на баща ти? — каза тя. — Апартаментът ти?

Даяна просто се усмихна.

— Няма значение. И така щях да се върна в Лос Анджелис с вас, миличка. Аз съм учителка. Не собственица на магазин в Идрис. И защо бих искала да живея някъде, където Гуин не би могъл да идва?

Кристина прегърна Диего и Хайме, които чакаха, за да се приберат в Мексико Сити. Дивя и Раян се приготвяха да заминат, също като Камерън и Пейдж Ашдаун. Ванеса обаче стоеше на подиума и ги гледаше яростно с присвити очи. Тялото на Амелия лежеше в краката й. Ема усети как я пронизва състрадание. Да пожертваш толкова много за кауза, която не я беше грижа за теб, а после да умреш неоплакан. Струваше й се прекалено жестоко.

Камерън обърна гръб на Ванеса и се отправи към стълбите, присъединявайки се към семейство Блекторн и техните приятели, докато Клеъри нареждаше на Портала да ги върне в Лос Анджелис. Не погледна назад към братовчедка си. Ема се надяваше, че я е видял как му се усмихва насърчително.

Семейство Ашдаун не бяха единственото семейство, което щеше да се раздели. Ала с всяка стъпка, която правеше към Портала, Ема знаеше, че постъпват правилно. Никой блестящ нов свят не можеше да бъде съграден върху кръв и кости.

Порталът се изправи пред нея, грейнал и блещукащ, и тя зърна океана и брега, очертанията на Института. Семейство Блекторн най-сетне се прибираха у дома. Преминали бяха през кръв и бедствия, а сега ги очакваше изгнание, но най-после си отиваха у дома.

Улови ръката на Джулиън и заедно двамата прекрачиха през Портала.