Джеймс Ролинс
Ключът (8)

3.

25 декември, 01:32

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей не искаше да е тук.

Все още със същите черни джинси и блузата с дълъг ръкав, той крачеше бързо през централния коридор на „Сигма“. Докато вървеше към кабинета на директора, прибра идентификационната си карта — черен правоъгълник от титан със сребриста холограма, изобразяваща буквата Ʃ.

Макар да беше доста след полунощ, коридорите и помещенията бяха облени от светлина. Крушките, всички с леко син оттенък, помагаха при липсата на естествена светлина тук. Погребана дълбоко под Смитсъновия замък, щабквартирата на „Сигма“ се намираше в края на Националната алея. Мястото беше избрано поради близостта му както с коридорите на властта, така и с множеството изследователски лаборатории на Смитсъновия институт.

И двата ресурса се бяха оказали изключително полезни в миналото.

Както и тази нощ.

Ако се съдеше по оживлението, Пейнтър Кроу беше използвал връзките си, бе поискал дължащи му се услуги и беше подпалил пожар под задниците на служителите. Някой беше атакувал техни хора в дома на техен човек и Пейнтър искаше всички да са на разположение.

Преди броени часове спешното отделение на Университетската болница в Джорджтаун наред с цял екип невролози бе очаквало Грей и Монк. Бяха предупредени предварително. Кат все още не беше дошла на себе си, нито беше помръднала — дори когато парамедиците сложиха предпазната скоба на шията й и й вкараха система. Дори подскачането на линейката по пътя и ревът на сирената й не бяха успели да я събудят.

През цялото време Монк не се откъсна от нея; ставаше все по-мрачен и по-мрачен. В момента той още беше в болницата и следеше тестовете и неврологичните изследвания. Предварителните резултати не бяха обнадеждаващи. Кат беше в кома. Имаше опасения за мозъчно увреждане.

Затова Грей искаше да е до приятеля си. Монк не само се тревожеше за жена си, но и беше почти полудял от страх за момичетата. Непрекъснато се лашкаше между кататонен ступор и безумно буйство, насочено към лекарите и медицинските сестри.

Грей го разбираше напълно.

Представи си Сейчан от вчера. Преди Монк и Кат да пристигнат с момичетата, тя се беше излегнала на канапето в дневната. Коледната елха блещукаше, огънят в камината гаснеше. В този момент на спокойствие — нещо изключително рядко за нея — тя го беше оставила да втрие ментов лосион в стъпалата й, докато обгръщаше с длани издутия си корем. В началото на бременността едва не бяха изгубили детето, така че създанието, което растеше в нея, беше още по-скъпоценно.

„А сега и двете ги няма.“

Без да забележи, ръцете му се бяха свили в юмруци. Заповяда на пръстите си да се отпуснат. Сляпата ярост нямаше да ги върне. Гневът нямаше да му послужи за нищо.

Това беше урок, който все още се опитваше да научи.

Докато растеше, винаги се беше намирал между разкъсващи противоположности. Майка му беше преподавала в католическа гимназия, но освен това бе отличен биолог и всеотдаен поддръжник на еволюцията и разума. Баща му беше уелсец, установил се в Тексас, груб работник от петролните кладенци, станал инвалид в разцвета на силите си и принуден да приеме ролята на домакиня. В резултат животът му се управляваше от свръхкомпенсирането и гнева.

Накрая, в пристъп на безсилен гняв, Грей беше избягал от къщи. Постъпи в армията на осемнайсет, стана рейнджър на двайсет и една и служи с отличие както на терен, така и извън. На двайсет и една беше изправен пред военен съд, задето беше ударил старши офицер — дръвник, който бе станал причина за смъртта на невинни хора. Заради избухването си Грей си спечели една година в Левънуърт, след което получи предложение от Пейнтър Кроу да насочи талантите и уменията си в нова посока.

Това беше преди девет години.

Но ядрото на гнева си оставаше. Грей се страхуваше, че гневът вече е станал част от неговата ДНК, нещо наследствено, което ще предаде на детето си.

„Ако изобщо ми се удаде шанс да се срещна с него.“

Ускори крачка. Пейнтър беше обещал някаква информация за атаката, но беше предупредил, че все още събира допълнителни сведения. Това включваше изпращането на екип криминалисти на „Сигма“ в дома на Грей, които да помогнат на полицията в откриването на улики, позволяващи идентифицирането на нападателите.

Преди да стигне кабинета на директора, някакво движение привлече вниманието му надясно, през отворената врата на едно полукръгло помещение. Това беше комуникационното гнездо на „Сигма“, нервният център на всичко. Обикновено той беше царството на Кат, където тя служеше като главен разузнавателен офицер и заместник на директора.

Млад мъж завъртя стола си от редиците монитори на стената. Джейсън Картър, помощникът на Кат. Под очите му имаше сенки и обикновено хлапашкото му лице беше мрачно и сурово, разкриващо мъжа, в който щеше да се превърне.

— Как е Кат? — попита той.

Грей разбираше, че младокът се мъчи да е учтив. Беше свързан в гнездото и вероятно знаеше повече от Грей за резултатите от медицинските изследвания и жизнените показатели на Кат. Зад рамото му на един екран блестяха снимки на дъщерите на Монк Пени и Хариет. Под тях течеше надпис Изчезнало дете. Снимките на момичетата бяха разпратени чрез системата за оповестяване из целия Североизток.

— Пейнтър ме натовари да работя върху нещо за срещата ви — обясни Джейсън. — Трябва да…

— Трябва да се захващаш за работа — озъби му се Грей, откъсна поглед от снимките на децата и продължи нататък. Не искаше да се застоява тук по-дълго от необходимото. Все пак се изчерви заради избухването си — Джейсън просто се опитваше да помогне.

Вратата на Пейнтър беше отворена и Грей влезе.

Кабинетът беше спартански обзаведен. Единствената лична вещ в него беше бронзова творба на Ремингтън, поставена върху пиедестал в ъгъла — изобразяваше изтощен индиански воин, отпуснат върху коня си. Грей подозираше, че целта на скулптурата е да напомня на директора както за произхода му, така и за цената на битката за всеки войник. Иначе единствените мебели бяха два стола и огромно махагоново бюро в средата на стаята. Три от стените бяха заети от плоскоекранни монитори.

Пейнтър стоеше пред един от тях и изучаваше карта на Североизтока, върху която бавно се придвижваха червени символи V, маркиращи самолети. Явно получаваше данните от Контрола на въздушния трафик.

Когато Грей влезе, директорът се обърна. Макар да беше с повече от десет години по-възрастен от Грей, Пейнтър продължаваше да поддържа стегната и мускулеста форма. По тялото му нямаше и един излишен грам. Беше корав и ефективен човек, способен да прецени някого с един поглед. Фиксира стоманеносините си очи върху Грей, като очевидно преценяваше състоянието му и способността му да действа.

Грей отвърна на погледа му, без да трепне.

Пейнтър кимна, явно останал доволен. Върна се при бюрото си, но не седна. Прокара пръсти през черната си коса и приглади единствения снежнобял кичур зад ухото си, сякаш нагласяше орлово перо на мястото му.

— Благодаря, че се присъедини към нас.

Грей погледна другия в стаята — гигант, отпуснат тежко в стола срещу бюрото на директора, с широко разкрачени крака и почти двуметрово тяло, скрито в дълъг до глезените шлифер. С изсеченото си лице и късо подстриганата си коса можеше да бъде сбъркан с бръсната горила — но това щеше да е обида за горилите.

— Ковалски пристигна минута преди теб — каза Пейнтър.

„И очевидно се е настанил като у дома си.“

Ковалски беше захапал пура между кътниците си. Грей с изненада видя, че краят й гори. Пейнтър обикновено не търпеше да се пуши в негово присъствие. Това беше свидетелство за нивото на напрежението в централата на „Сигма“. Освен това Ковалски обикновено беше готов веднага да пусне някаква тъпа забележка. Мълчанието му сега явно показваше загрижеността му за…

Ковалски издуха огромен облак дим и погледна Грей.

— Честита ш-ш-ш Коледа.

„Добре де, може би не.“

Грей реши, че е прекалил с разчитането на сдържаността му. Ковалски вероятно просто се беше наслаждавал на аромата на пурата, за да си отвори веднага устата. Все пак тази нормалност накара Грей да се почувства по-добре, колкото и странно да изглеждаше това.

За да поддържа тази нормалност, Грей не обърна внимание на Ковалски, а се обърна към Пейнтър.

— Какво искаше да ми кажеш?

Пейнтър посочи стола.

— Сядай. Сигурно цяла нощ си бил на крак.

Прекадено уморен, за да възразява, Грей се отпусна в мекото кожено кресло. От гърдите му неволно се изтръгна въздишка. Наистина беше изтощен и в същото време напрегнат като струна от случилото се през нощта.

Пейнтър остана прав, но се облегна на стола си. Помълча няколко секунди, като явно се опитваше да реши как да започне. Когато най-сетне заговори, думите му озадачиха Грей.

— Доколко си в течение с изследванията в областта на изкуствения интелект? — попита Пейнтър.

Грей се намръщи. След като в Левънуърт беше привлечен да работи за „Сигма“, беше преминал през ускорена постдокторска програма и бе учил физика и биология, така че знаеше доста по темата, но определено не и как тя може да има нещо общо с атаката тази нощ.

Сви рамене.

— Защо питаш?

— Темата предизвиква растяща тревога в АИОП. Организацията налива пари в различни ИИ изследователски програми. Както публични, така и частни. Знаеш ли, че създаването на вездесъщия асистент на „Епъл“ Сири е финансирано по програма на АИОП?

Грей не го знаеше и се изненада.

— Но това е само пословичният връх на айсберга. По целия свят между корпорации като „Амазон“ и „Гугъл“ и изследователски лаборатории във всяка страна тече жестока надпревара в областта на изкуствения интелект. Всеки иска пръв да направи следващото голямо откритие, следващата стъпка. И в момента ние губим тази надпревара от Русия и Китай. Тези авторитарни режими не само оценяват икономическите предимства на ИИ, но и гледат на него като на средство за контролиране на населението си. Китай вече използва ИИ програма за наблюдаване и изучаване на използването на социалните медии, която класифицира хората според лоялността им. На онези с нисък показател им е по-трудно да пътуват или да теглят кредити.

— Бъди послушен, или си понасяй последствията — промърмори Грей.

— Дано не направят същото с „Тиндър“^[1] — обади се Ковалски. — Човек трябва да има право на лично пространство, докато се оглежда за някое по-засукано забавление.

— Ти си имаш приятелка — напомни му Грей.

Ковалски издуха нов облак дим.

— Казах оглежда се… а не отива.

Пейнтър върна вниманието им към темата.

— Да не забравяме и проблема с кибершпионажа и кибератаките. Като руските. Един-единствен самообучаващ се ИИ може да свърши работата на милион хакери. Вече виждаме как ботове се инфилтрират да шпионират, да всяват хаос и раздори. И това е само началото на онова, към което сме се понесли презглава. В момента ИИ управляват търсачките ни, софтуера за гласово разпознаване и програмите за събиране на данни. Истинската надпревара във въоръжаването ще избута границите още по-надалече — от ИИ към ОИИ.

Ковалски се размърда.

— Какво е ОИИ?

— Общ изкуствен интелект. Човекоподобен разум и осъзнаване.

— Не се безпокой. — Грей погледна Ковалски. — И ти някой ден ще стигнеш дотам.

Ковалски извади пурата от устата си и я използва, за да му покаже среден пръст.

Грей не се обиди.

— Радвам се да видя, че вече си се научил да използваш най-прости инструменти.

Пейнтър въздъхна тежко.

— Като каза някой ден ще стигнеш дотам. Директорът на АИОП генерал Меткаф току-що се върна от среща на върха, посветена точно на този въпрос — създаването на първия ОИИ. На срещата са присъствали всички обичайни корпоративни и правителствени играчи. Заключението е, че спирането на техническия прогрес към създаване на ОИИ е невъзможно. Наградата е прекалено изкусителна, за да се пропусне, особено като се има предвид, че всеки, който контролира подобна сила, най-вероятно ще бъде непобедим. Както каза руският президент, „ще контролира света“. Затова всяка държава, всеки враждебен играч трябва да се стреми към тази цел на всяка цена. Включително и ние.

— И колко близо сме до този праг? — попита Грей.

— Според експертите най-много на десет години. А може би и на по-малко от половината от това време. Но определено ще доживеем да го видим. — Пейнтър сви рамене. — И има някои индикации, че вече сме го постигнали.

Грей не успя да скрие изумлението си.

— Какво?

 

 

01:58

— Хайде, мила, събуди се — прошепна Монк в ухото на жена си. — Кат, само ми стисни леко ръката.

Беше сам в единичната стая в неврологичното отделение и бе придърпал стол до леглото й. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Стресът изостряше сетивата му. Хладният въздух в стаята. Тихите разговори в коридора. Парливата миризма на антисептик и белина. Но най-вече се фокусираше върху настоятелното пиукане на мониторите, които следяха всеки неин дъх, всеки удар на сърцето, равномерното капване на капките в интравенозната система.

Напрежението сковаваше болезнено гърба му, мускулите му бяха готови да експлодират, ако нещо се случи. Ако електрокардиограмата покаже някаква аритмия, ако дишането й се забави, ако притокът на манитол спре.

Кат лежеше по гръб с повдигната глава, за да се намали рискът от оток на мозъка. Изпорязаните й ръце бяха бинтовани. Само две тънки бели цепки се виждаха между клепачите й. Устните й се свиваха при всяко издишване, а клампата на носа подаваше необходимото количество допълнителен кислород.

„Продължавай да дишаш, мила.“

Докторите бяха обсъдили дали да не я интубират и да я поставят на изкуствено дишане, но тъй като нивото на кислорода в кръвта й си оставаше 98 процента, решиха да изчакат — още повече че изследванията й не бяха приключили, а предстояха и допълнителни процедури. Ако се наложеше да я местят, това можеше да се направи по-лесно без апарат за изкуствено дишане.

Монк се загледа в пулсоксиметъра^[2], защипан за показалеца й. Помисли си дали да не провери показанията му с изкуствената си ръка, но я беше свалил от китката си. Сега тя лежеше на масичката до леглото. Все още свикваше с новата протеза. Дори когато беше свалена, синтетичната й кожа продължаваше да предава сигнали до маншона на китката и до микрочиповете в мозъка му и да регистрира студения въздух в стаята. Мислено размърда пръсти и се загледа как пръстите на протезата също се размърдаха в отговор.

„Ако можех да накарам и пръстите на Кат да направят същото…“

Нечии стъпки привлякоха вниманието му към вратата. Слаба медицинска сестра влезе със сгънато одеяло в едната ръка и чаша в другата.

Монк се пресегна към масичката и си сложи протезата. Усети как се изчервява, притеснен, че е сварен в този вид.

— Донесох допълнително одеяло — каза сестрата и вдигна пластмасовата чашка. — И няколко бучки лед. Не ги слагайте в устата й, само ги прокарайте по устните й. Може да действа успокояващо. Поне така твърдят пациентите, излезли от кома.

— Благодаря.

Монк взе чашката. Беше благодарен, че е в състояние да предложи поне това малко облекчение на Кат. Докато сестрата я завиваше с второто одеяло, Монк леко докосна с бучка лед първо долната й устна, после горната, сякаш й слагаше червило — не че Кат използваше подобни неща. Вгледа се в лицето й за някаква реакция.

Нищо.

— Ще ви оставя — каза сестрата и излезе.

Устните на Кат леко порозовяха от грижите му и му напомниха за всички пъти, когато я целуваше.

„Не мога да те изгубя.“

Когато в стаята влезе главният невролог с някаква разпечатка, ледът се беше стопил.

— Имаме резултатите от втория скенер — каза д-р Едмъндс.

Монк остави чашката на масата и протегна ръка, за да види лично показателите.

— И?

Едмъндс му даде разпечатката.

— Фрактурата в основата на черепа е довела до травматично увреждане на мозъчния ствол. Има ясно сътресение в областта на малкия мозък и моста. Но останалата част на мозъка й, където се извършва висшата мозъчна дейност, изглежда незасегната.

Монк си представи как нападателят удря Кат в тила с чукчето, което беше намерил на пода на кухнята.

— Засега не се виждат активни кръвоизливи в областта на травмата. Има обаче нещо, което ще наблюдаваме при следващите скенери. — Едмъндс погледна Кат, макар да изглеждаше, че го прави, за да избегне погледа на Монк. — Направих също и продължителна електроенцефалограма, която показва нормални ритми на сън, прекъсвани от време на време от реакции на събуждане.

— На събуждане? Значи е възможно понякога да идва в съзнание. Това означава ли, че не е в кома?

Едмъндс въздъхна.

— Според моята професионална преценка тя е в псевдокома. — Мрачният му тон показваше, че новината не е добра. — При първоначалния преглед не показа реакция към болка и шум. Зениците й реагират нормално на светлината, но са налице само минимални спонтанни движения на очите.

При първоначалния оглед Монк се беше обнадеждил, когато видя Кат да примигва, когато докоснаха миглите й. Но макар че имаше познания по медицина и биотехнологии, той не беше невролог.

— Какво се опитвате да ми кажете? Говорете направо.

— Консултирах се с всичките си колеги. Консенсусът е, че съпругата ви страда от така наречения „синдром на заключване“. Травмата в ствола е изключила висшата й мозъчна дейност от двигателната. В общи линии, тя е будна, понякога напълно в съзнание, но не може да движи тялото си.

Монк преглътна, периферното му зрение помръкна.

Едмъндс отново погледна Кат.

— Изненадан съм, че е в състояние да диша сама. За съжаление, очаквам състоянието й да се влоши. Дори това да не стане, за по-нататъшните й грижи ще се наложи да й сложим назогастрална храна, за да може да се храни и да я интубираме.

Монк тръсна глава — не в знак, че е против тези мерки, а защото отказваше да приеме диагнозата.

— Значи през повечето време тя е в съзнание, но не е в състояние да се движи и да общува.

— Някои пациенти в това състояние се научават да говорят с движение на очите си, но в случая със съпругата ви е налице само минимално спонтанно движение. Смятаме, че то е недостатъчно за активно общуване.

Монк се върна при стола, отпусна се тежко на него и хвана ръката на Кат.

— Каква е прогнозата? Може ли да се оправи с времето?

— Поискахте да говоря направо, така че ще го направя. Няма лечение или лекарство. Много рядко се случва пациенти да си възстановят значително двигателния контрол. В най-добрия случай успяват да помръднат ръка или крак или да движат по-добре очите си.

Монк стисна пръстите на Кат.

— Тя е боец.

— Деветдесет процента от пациентите в това състояние умират в рамките на четири месеца.

Телефонът на доктора, закрепен на колана му, издаде мелодичен звън. Едмъндс го взе, за да прочете съобщението.

— Трябва да тръгвам. — И тръгна към вратата. — Но ще напиша нареждане за интубиране.

Останал отново сам, Монк допря чело до ръката на Кат. Представи си опустошението в дома на Грей, разбития кристален ангел. Тя се беше била свирепо, за да защити момичетата. И той щеше да направи всичко, за да ги върне.

Но междувременно…

— Продължавай да се бориш, мила — прошепна й той. — Този път за себе си.

 

 

02:02

— Как е възможно? — попита Грей, напълно слисан от думите на Пейнтър. — Да не искаш да кажеш, че ОПИ вече е създаден? Че съществува или е съществувал?

Пейнтър вдигна ръка.

— Възможно е. През осемдесетте един изследовател, Дъглас Ленат, създал ранен вариант на ИИ на име Евриско. Той се научил да създава собствени правила, нагаждал се според грешки и дори започнал да пренаписва собствения си код. И най-изненадващото е, че започнал да нарушава правилата, които не му харесват.

Грей се намръщи.

— Сериозно?

Пейнтър кимна.

— Ленат дори изпробвал програмата си срещу експертни играчи в една военна игра. Неговият ИИ побеждавал всички противници три години наред. Тогава играчите променили правилата без знанието на разработчика, така че играта да е в тяхна полза. Въпреки това Евриско продължил да ги побеждава. След този случай Ленат започнал да се безпокои от развитието на творението си, от начина, по който се подобрява. Накрая го изключил и отказал да публикува програмния му код. Той си остава непубликуван и до днес. Мнозина смятат, че програмата е била на път да се превърне в ОИИ, при това сама.

Грей потръпна от ужас.

— И все пак, истина или не, ти смяташ, че не можем да попречим това да се случи отново в близко бъдеще.

— Такова е мнението на експертите. Но не това е най-големият им страх.

Грей можеше да се досети какво ги е уплашило още повече.

— Ако създаването на ОИИ е неизбежно, то ИСИ скоро ще го последва. — И преди Ковалски да успее да попита, добави: — ИСИ означава изкуствен свръхинтелект.

— Благодаря, че ми каза — кисело рече Ковалски. — Но какво точно означава това?

— Случайно да си гледал „Терминатор“? — попита Грей. — Филмът, в който роботите унищожават човечеството в бъдещето? Това е ИСИ. Суперкомпютър, който надминава хората и решава да се отърве от нас.

— Но това вече не е научна фантастика — добави Пейнтър. — Повечето смятат, че ако ни чака зад ъгъла, ОИИ няма да остане задълго общ интелект. Подобна самоосъзната система ще се стреми да се усъвършенства, при това бързо. Изследователите го наричат „твърд старт“ или „експлозия на разума“, при която ОИИ бързо израства в ИСИ. Със скоростта на днешните процесори това може да се случи за седмици, дни или часове, ако не и за минути.

— И после той ще се опита да ни убие — каза Ковалски и се надигна в стола си.

Грей разбираше, че такава възможност наистина съществува. „Можем да се окажем създатели на собствения си край.“

— Не може да се каже със сигурност — каза Пейнтър. — Подобен свръхинтелект със сигурност ще бъде непознаваем и неразбираем за нас. Ще бъдем като мравки пред бог.

На Грей му дойде до гуша от подобни предположения. Тази заплаха можеше да почака. Точно в момента имаше по-непосредствени грижи.

— Какво общо има това с нападението и с намирането на Сейчан и децата на Монк?

Пейнтър кимна. Разбираше нетърпението му.

— Тъкмо щях да стигна и до това. Както вече казах, АИОП излива пари в различни подобни проекти. И под пари имам предвид милиарди. Миналогодишният бюджет предвиждаше шейсет милиона за самообучаващи се програми, петдесет за когнитивни изчисления и четиристотин милиона за други проекти. Но по-важни — и свързани с нашия проблем — са стоте милиона, записани в категорията „Класифицирани програми“.

— Иначе казано, секретни проекти — каза Грей.

— АИОП тайно финансира няколко начинания, които не само са на път да създадат първия ОИИ, но и чиито проучвания са насочени към конкретна цел.

— И каква е тя?

— Да се гарантира, че първият появил се ОИИ на тази планета ще е доброжелателен.

— Приятелски настроеният робот Каспер, иначе казано — презрително изсумтя Ковалски.

— По-скоро етичен — поправи го Грей, който знаеше за тази посока на проучвания. — Машина, която няма да се опита да ни убие, когато се възнесе до божественост.

— Това е приоритет за АИОП — наблегна Пейнтър. — Както и за много други изследователски групи. Като Изследователския институт за машинен интелект. Или Центъра за приложна рационалност. Но тези организации са пренебрежително малобройни в сравнение с останалите, които се стремят към голямата награда за създаване на обикновен ОИИ.

— Това е тъпо — каза Ковалски.

— Не, просто е по-евтино. Много по-лесно и бързо е да създадеш първия ОИИ, отколкото първия безопасен ОИИ.

— И при такава ценна награда предпазливостта остава на заден план — допълни Грей.

— Именно затова АИОП финансира и отглежда талантливи индивиди и проекти, които показват обещания за създаване на приятелски ОИИ.

Грей усети, че Пейнтър най-сетне стига до темата.

— И една от тези програми има нещо общо със случилото се тази нощ, така ли?

— Да. Един обещаващ проект на университета в Коимбра в Португалия.

Грей се намръщи. „Защо това ми звучи познато?“

Пейнтър се наведе над компютъра на бюрото си, чукна няколко клавиша и зареди видеозапис на един от мониторите на стената. Картината показваше изглед към маса в каменно помещение. Покрай стените от двете страни се издигаха рафтове с книги. Няколко жени стояха около масата и гледаха право към камерата. Устните им се движеха, но звук нямаше.

Сцената се стори позната на Грей. Той предположи, че картината идва от вградена в компютър камера. Жените като че ли гледаха нещо на монитора.

— Записът е направен в нощта на двайсет и първи декември — каза Пейнтър.

Отново нещо зачовърка Грей. Датата. Мястото. Преди да се сети какво е, една от жените се наведе по-близо. Грей я позна и ахна. Стана и отиде до екрана.

— Това е Шарлот Карсън — каза той. Вече се досещаше какво следва.

— Американският посланик в Португалия. Тя оглавяваше мрежата „Брусас Интернешънъл“. Групата финансира стотици изследователки от целия свят чрез стипендии и награди. Дълго време фондацията била независима благодарение на щедростта на две от основателките й — Елиза Гуера и професор Сато. Първата е от стара заможна фамилия, а втората — от новозабогатяла. Но дори техните джобове не били бездънни. За да може да помага на още повече жени, групата потърсила допълнителна подкрепа и се обърнала към различни корпорации и правителствени агенции.

Грей погледна Пейнтър.

— Нека позная. Включително и АИОП.

— Да, но само за финансирането на няколко конкретни стипендии. Като един проект на име Xénese. Иначе казано, генезис или сътворение.

— Един от проектите за приятелски ОИИ на АИОП.

Пейнтър кимна.

— Единствено доктор Карсън знаеше за интереса на АИОП към този проект. Тя беше положила клетва да пази тайна. Дори младата жена, разработваща програмата — Мара Силвиера, истински гений — не знае за нашето участие. Това е важно.

— Защо?

— Гледай.

Междувременно и Ковалски беше дошъл при Грей до екрана. Грей знаеше какво ще се случи, но Ковалски очевидно не. Щом в помещението нахълтаха хора с раса и с превръзки на очите, Ковалски изруга и отстъпи крачка назад, когато започна стрелбата. А когато телата на жените се проснаха на каменния под, се извърна и изсумтя:

— Мръсни шибаняци.

Грей напълно споделяше определението му, но продължи да гледа. Шарлот Карсън се свлече на пода смъртно ранена. Кръвта й изтичаше на локва под нея, но лицето й оставаше обърнато към камерата, с озадачено намръщена физиономия.

— Какво гледа? — попита Грей.

В отговор Пейнтър увеличи единия ъгъл на картината. Погълнат от ужаса на атаката, Грей не беше забелязал малкия прозорец, който се беше отворил там. Пейнтър върна последната част от записа. Вписаният в кръг пентаграм изпълни монитора. Той започна да се върти лудо и изведнъж се разпадна, оставяйки един-единствен символ да сияе на екрана.

— Сигма — прошепна Грей.

Пейнтър спря кадъра и се обърна към него.

— Записът беше открит от Интерпол преди осемнайсет часа. От компютърен криминалист, който претърсвал лабораторията на Мара Силвиера в университета. Оказва се, че жените от „Брусас“ са присъствали на симпозиум в Коимбра и са отишли в университетската библиотека, за да видят демонстрация на програмата на Мара, когато са били атакувани.

— Къде е жената?

— Изчезнала е. Както и работата й в лабораторията.

— Мислиш ли, че е била убита? Или отвлечена? — Грей си представи пораженията в дома си в Такома Парк.

— Не се знае. Но е била в лабораторията и е видяла атаката, дори се е обадила на спешния номер. Когато полицията стигнала до лабораторията, тя била празна. Засега се смята, че се е уплашила и е избягала.

„И е взела работата си със себе си.“

Пейнтър посочи гръцката буква, която продължаваше да изпълва монитора.

— Може да си въобразявам, но това ми прилича на зов за помощ.

— Като знака на Батман — обади се Ковалски.

Пейнтър не му обърна внимание.

— Аз обаче не смятам, че това е зов от Мара. Както казах, тази млада жена няма представа за участието на АИОП. А дори да е имала, няма как да знае за нас.

Ковалски се почеса по главата.

— Тогава кой го е пратил, по дяволите?

— Програмата й — отвърна Грей. — Нейният ИИ.

Пейнтър кимна.

— Възможно е. В някакъв момент той може да е проявил любопитство към възникването си и буквално да е проследил парите до АИОП, а след това до нас и да е призовал екипа за спешна помощ на организацията.

„Иначе казано, извикал е един от родителите си на помощ.“

— Като се има предвид изчислителната мощ, необходима за създаването на прост ОИИ, на теория той би могъл да го направи за секунди — каза Пейнтър. — Затова наредих на Джейсън да направи преглед на системите ни. В минутата, в която програмата е била активна, нещо е проникнало през защитните ни стени, без да задейства алармата. Пробивът е продължил по-малко от петнайсет секунди.

„ИИ програмата на Мара.“

Грей осъзна и друга смущаваща връзка.

— Записът на атаката в библиотеката. Бил е открит преди осемнайсет часа… в същия ден, в който бяхме атакувани и ние.

— И все пак може да е само съвпадение — каза Пейнтър. — Все още проучвам различните следи.

Грей не се нуждаеше от повече доказателства.

— Не е съвпадение — твърдо каза той. — Някой е разпознал символа и е ударил, преди да можем да реагираме.

— Има логика — подкрепи го Ковалски. — Свястното нападение е най-добрата отбрана.

Погледът на Пейнтър се спря тежко върху Грей.

— И все пак, само един човек знае истината.

— Кат…

А тя беше в кома.