Джеймс Ролинс
Ключът (43)

38.

27 декември, 10:06

Логроньо, Испания

На следващия ден в ярката свежа утрин Грей последва отец Бейли в сумрачната църква. Свещеникът го беше извикал в малкия град Логроньо, на сто и трийсет километра югозападно от Сан Себастиан.

Монк беше заминал за Щатите преди час, след като през нощта се бяха погрижили за огнестрелната рана в рамото му. Ковалски също замина с него в ролята на медицинска сестра. Докторите искаха да го оперират в Сан Себастиан, но Монк предпочете само да го зашият, за да може да хване следващия военен самолет до Вашингтон — изгаряше от нетърпение да се върне при Кат и момичетата.

Грей споделяше нетърпението му. Съгласи се на това отклонение само след като чу, че Сейчан е добре и се възстановява напълно от хипотермията, макар че имаше известна опасност палците на краката й да са измръзнали. Детето им също беше добре, цяло чудо след толкова много изпитания. Както беше казала Сейчан по телефона, детето определено е твое, няма нужда да правиш тестове за бащинство.

Така че Грей се отзова на повикването, макар че Бейли продължаваше да не казва за какво става дума и си оставаше дразнещо загадъчен. Каза само на Грей да дойде в църквата „Санта Мария де Паласио“ в Логроньо. Грей прочете за мястото по време на краткото пътуване до града. Църквата беше една от най-старите в района, от единайсети век. Представляваше смес от романски и готически стил, с внушителна кула с пирамидален връх.

Но отец Бейли не го беше извикал тук, за да се възхищава на архитектурата.

Поведе Грей през нефа, после през покритата колонада на вътрешен двор до малък параклис с яка дъбова врата, обкована с желязо.

Отвори вратата и се дръпна.

— След теб.

— Не разбирам — каза Грей, вече започваше да губи търпение. — Защо ме извика?

Очите на Бейли проблеснаха по онзи развеселен начин, който му напомняше за стария му приятел Вигор Верона.

— Не съм аз — каза той и му даде знак да влезе.

Грей прекрачи прага и видя, че параклисът не е празен.

Сестра Беатрис се изправи от мястото, където бе коленичила пред редица свещи. Кимна сериозно на Грей и му даде знак да заеме мястото й. За да не бъде груб — и все още изпитващ известен страх от монахинята — той се подчини и коленичи върху стойката с възглавничка.

Зад свещите имаше мраморен олтар, върху който беше поставена кутия. Беше определено в готически стил, покрита с филигран. Фината украса улавяше и отразяваше светлината на свещите, от което кутията сякаш гореше. Илюзията беше наистина майсторска. Сега Грей разбираше защо параклисът е така здраво залостен. Тази кутия със сигурност беше безценна.

— Това е реликварий — обясни Бейли. — Сандъче, в което се пазят мощите на светец.

— Прекрасен е, но защо…

— Мощите в този реликварий са на света Колумба.

Грей вдигна вежди.

Сестра Беатрис пристъпи напред и вдигна ръка от сребърната дръжка на абаносовия си бастун. Грей си спомни как беше свалила предателя Забала на земята с яката пръчка. Бързата й реакция беше спасила не само Монк, но най-вероятно и целия свят.

Тя протегна ръка.

В средата на дланта й имаше отпечатан символ. Грей погледна бастуна — досети се, че дръжката е оставила отпечатъка върху кожата.

Сестра Беатрис извади стар ключ и го сложи върху отпечатъка на дланта си. Пасваха си идеално.

„Ключ…?“

Грей замръзна, когато се досети.

— Сестра Беатрис… вие сте член на La Clave.

Ключа.

Беатрис кимна и леко завъртя очи към Бейли, сякаш искаше да каже: „Господи, това хлапе наистина схваща бавно“.

Грей се намръщи към свещеника.

— Значи тя е била твоят контакт от самото начало?

Бейли сви рамене. Очите му все така проблясваха.

Беатрис му подаде ключа. Грей го взе и за да докаже, че не е чак толкова бавен, стана и го пъхна в ключалката на реликвария. Завъртя го и отключи кутията.

— Преди да го отвориш, трябва да ти разкажа за предмета вътре — каза Бейли. — Това е свещена реликва, придобита през 1611 година от Алонсо де Саласар Фриас, член на Испанската инквизиция. Била му е дадена от свещеник, който бил изгорен на клада за притежанието на nóminas de moro, амулет с изписано върху него име на светец. Смята се, че подобни реликви имат вълшебни качества.

— Иначе казано, свещеникът е бил вещер.

— Инквизитор Фриас се опитал да спаси живота му, както и живота на мнозина други, обвинени несправедливо за подобни престъпления. Дори си спечелил прозвището Адвоката на вещици. Именно неговата работа и аргументи в крайна сметка накарали Инквизицията да сложи край на гоненията.

— И амулетът му е бил даден, за да го пази ли? — попита Грей. — Щом ми разказваш тази история, предполагам, че амулетът е в кутията. А какво е изписаното върху него име?

— Sanctus Maleficarum — отвърна Бейли. — Светицата на вещиците.

Грей погледна Беатрис.

— А La Clave?

— Основан от Фриас, за да пази амулета и да се бори срещу Crucibulum — отвърна Бейли.

Грей се опита да си представи тайната война, продължаваща векове наред.

Беатрис се наведе и прошепна нещо на свещеника. Грей успя да дочуе само думата profecia.

— А, да. — Бейли се изправи. — Crucibulum е търсил амулета заради пророчеството, свързано с него. Твърди се, че света Колумба предсказала време, когато ще се появи друга млада вещица и ще „разбие Тигела“, слагайки край на мрачното им владичество.

И изгледа многозначително Грей.

Той разбра намека.

— Мислите, че въпросната вещица е Мара — каза той, без да може да скрие изумлението си. — Ученичка на „Брусас“.

Бейли сви рамене и очите му отново блеснаха развеселено.

— Да се върнем на амулета. Свещеникът, който го притежавал, казал, че предметът бил открит при извора на река Орабидея, изтичаща от пещера, известна днес като Cuevas de las Brujas.

— Пещерата на вещиците.

— А поради репутацията на пещерата се смятало, че реката започва от самия ад.

— И амулетът бил открит там? При Портата на ада?

Бейли кимна.

— И тъй, преди да отвориш реликвария, трябва да поискаме от теб да се закълнеш в душата си, че никога не ще издадеш тайната на Ключа и няма да говориш за организацията и за онова, което ще откриеш тук.

Грей беше задължен и на двамата; а освен това ги уважаваше.

— Кълна се.

След като получиха обещанието му, свещеникът и монахинята се оттеглиха.

— Ще имаш нужда да останеш сам — каза Бейли, докато затваряше вратата.

Грей поклати глава, обърна се към златния реликварий и леко повдигна капака.

Отвътре кутията беше облицована с червено кадифе. В средата й лежеше зловещ предмет. Отрязан пръст, очевидно стар, леко обгорен, но иначе без да показва признаци на разлагане. Твърдеше се, че мощите на светците са нетленни.

Боеше се да го докосне и затова се наведе, за да го разгледа по-добре.

И рухна на колене върху стойката с възглавничката.

Шокът го вцепени, когато разпозна амулета — по жиците и металната кост, стърчаща от счупения край.

Това беше пръст на Монк.

Открит през 1611 година.

Представи си как Монк се надига от обвитата в дим врата в северния трансепт с изкуствена ръка, взривена в пещерата долу, до реката, изтичаща от Пещерата на вещиците.

„Невъзможно!“

Отново усети онова странно завихряне на съдбата, чувството, което го тормозеше, откакто Монк за първи път бе хвърлил монетата от двайсет и пет цента в „Куори Хаус Тавърн“. Сега то беше толкова силно, че параклисът около него се завъртя. Замаян, той наведе глава, сякаш се молеше.

Опита се да си обясни как пръстът на Монк би могъл да бъде запратен в миналото. Xénese устройството на Ева имаше квантов двигател в основата си. Самата Ева се беше превърнала в недостижимо за ума същество. Добавиш ли към това експлозията на C4, скрит в протезата на Монк, кой знае какво би могло да се случи?

Въпреки това Грей не можеше да приеме, че пръстът на Монк се е озовал случайно в онова време, особено като се имаше предвид поредицата събития, довели до този момент. Дали пръстът е бил поставен от Ева в пещерата, за да привлече внимание? Да помогне за намирането на Ключа? Да задвижи всичко?

Ако беше така, парадоксът си оставаше.

Главата го заболя от него.

Спомни си обяснението на Мара за способността на AlphaGoZero да предвижда ходовете, как можел да изчисли трилиони и трилиони варианти и едва ли не да вижда в бъдещето.

А Ева беше неимоверно по-съвършена програма.

Докато Грей не беше в състояние да проумее този парадокс, Ева несъмнено можеше да го направи. В такъв случай въпросът се превръщаше в защо.

Дали пръстът на Монк се беше озовал тук по чиста случайност? Или това беше добронамерен акт, целящ спасяването на света в бъдещето? Или пък имаше нещо по-злокобно, някакъв вековен план, чиято крайна цел да е освобождаването на ИИ? Или пък просто урок, подобен на онези от подпрограмите на Мара, в който обаче ние сме учениците и трябва да разберем опасностите от безогледното изследване в областта на ИИ?

Или беше някаква комбинация от всичко това?

Главата отново започна да го боли.

Вероятно никога нямаше да научи. Би било глупаво дори да се опитва да проумее намерението на интелект, безкрайно по-голям от неговия и достатъчно безсмъртен, за да планира за векове напред.

Накрая се изправи, затвори капака на реликвария и обърна гръб на тази загадка със съзнанието, че никога не би я решил — не би могъл да я реши.

Затова се насочи към онова, което имаше смисъл.

Представи си Сейчан и детето, което очакваше да се роди.

Още не знаеха пола му.

Момче или момиче?

„Поне това е загадка, която мога да разреша.“

///Ад

„Измъкнах се жив…“

Тодор тича посред нощ по снежния склон, като често губи равновесие и се хлъзга надолу. Над черните борове студеното небе е обсипано със звезди, а луната е като ярък сърп. Събудил се е преди час, вир-вода пред адската вещерска пещера. Спомня си експлозията и как го е изхвърлила високо във въздуха.

„Явно съм паднал в реката и тя ме е отнесла навън.“

Ако може да има доказателство, че Бог го обича — това е. Тодор разбира по-добре от всякога, че е бил избран да бъде Негов войник. Изгубил е битката, но не и войната. Възнамерява да намери другите клетки на Crucibulum и да отмъсти. Твърдо решен е да се погрижи саможертвата на Великия инквизитор Гуера да не е била напразна.

Вглежда се напред за светлини, за място, където да се стопли. Навсякъде из Пиренеите има ферми и села. Мокрите му дрехи са започнали да замръзват, нощта става още по-студена и тъмна.

Знае, че трябва да продължи да върви.

Спуска се в тъмна долина, спира и се опитва да се ориентира. Познава добре планината. Трябва да се отърси от паниката си и да мисли.

Изведнъж усеща очи, които се взират в него от мрака.

Тихо ръмжене отляво.

Тодор се обръща и прикляква.

Някаква сянка се раздвижва, после втора и трета.

Отново се чува ръмжене от всички посоки — след което към небето се надига продължителен вой. Други се присъединяват към него, хорът им изпълва нощта.

Вълци.

Кошмарът от детството му е станал реалност.

Той побягва нагоре по склона. Сърцето му бие бясно. Чува стъпките им, тежкото дишане, ръмженето. Подхлъзва се и се плъзга надолу. Извиква от ужас и скача напред, продължава да се катери на четири крака.

Зъби захапват глезена му, откъсват плът от костта.

Тодор изкрещява, когато огънят избухва нагоре по крака му и мускулите се свиват. Стиска зъби толкова силно, че си отхапва езика. В устата му също пламва пожар.

Гърчи се, без да може да разбере.

Още вълци изникват от мрака, огромни зверове с гладно блестящи очи и заплашително настръхнала козина.

Ужасен, Тодор вдига ръка към тях — но жестът му само ги примамва.

Водачът се хвърля и захапва ръката му, троши костите й.

Огънят избухва и там.

Тодор пада по гръб, коремът и гърлото му са оголени.

Глутницата се нахвърля върху него, дере и разкъсва, хапе и дърпа. Тодор е изкормен, вътрешностите му се изсипват навън, вълците се бият за тях. Той се гърчи и пищи. Колкото и невъзможно да изглежда, още е жив.

И всеки миг е огън.

Накрая намира думи за страданието си.

///болка, агония, мъчение…

Но, чакай…

 

 

„Измъкнах се жив…“

Тодор тича посред нощ по снежния склон, като често губи равновесие и се хлъзга надолу. Над черните борове студеното небе е обсипано със звезди, а луната е като ярък сърп. Събудил се е преди час, вир-вода пред адската вещерска пещера. Спомня си експлозията, как го е изхвърлила високо във въздуха.

„Явно съм паднал в реката и тя ме е отнесла навън.“

Ако може да има доказателство, че Бог го обича — това е. Тодор разбира…

 

 

„Измъкнах се жив…“

Тодор тича посред нощ по снежния склон, като често губи равновесие и се хлъзга надолу. Над черните борове студеното небе е обсипано със звезди, а луната е като ярък сърп. Събудил се е преди час…

 

 

„Измъкнах се жив…“

Тодор тича посред нощ по снежния склон, като често губи равновесие и се хлъзга надолу

 

 

„Измъкнах се жив…“

 

 

„Измъкнах се…“

 

 

„Измъкнах…“