Джеймс Ролинс
Ключът (12)

7.

25 декември, 13:18

Лисабон, Португалия

— Иска ми се майка ми да можеше да види това — рече Карли.

Двете бяха наведени над лаптопа. Мара напълно разбираше приятелката си. Част от собствената й мотивация да дава всичко от себе си беше желанието да направи д-р Карсън горда, да докаже, че инвестицията й в младото селско момиче от О Себрейро не е била грешка. Изгубила собствената си майка като малка, Мара знаеше, че д-р Карсън е станала нещо повече от ментор за нея.

Погледна Карли с крайчеца на окото си.

Не можеше да покаже работата си на д-р Карсън, но поне дъщеря й щеше да види резултата. След засадата на летището двете бяха сменили на три пъти таксита, след което взеха метрото до хотела й в Кайш ду Содре. Надяваха се, че по този начин са успели да се измъкнат от евентуални преследвачи. Щом пристигнаха, Карли включи отново телефона си и прати съобщение до сестра си Лора. Беше съвсем кратко — Безопасност — след което отново изключи устройството и извади батерията.

По пътя към хотела се бяха разбрали да вземат Xénese, преди да потърсят помощ.

— Толкова е красива — прошепна Карли, чийто поглед не можеше да се откъсне от екрана. Тя разсеяно плъзна длан по бедрото си. — Иска ми се да имах нейните извивки.

Мара я изгледа косо.

— Нямаш на какво да завиждаш.

Слънчевата светлина блестеше в русите къдри на Карли и им придаваше златист меден оттенък, превръщаше ги в ангелски ореол. Приятелката й може и да не беше закръглена като голата Ева, но сивата й блуза и тесните черни панталони подчертаваха стегнатото й тяло, оформено от годините тренировки по самозащита и маратонско бягане.

Карли й се усмихна.

— Разбира се, ти можеш да посрамиш Ева.

Мара се изчерви и скръсти ръце на гърдите си. После смени темата.

— Това е само програма.

Насочи вниманието си към екрана, за да скрие не само изчервяването си, но и всякакъв намек за онова, което се раздвижваше по-дълбоко в нея — нещо, което още не беше признала пред себе си.

Загледа се в аватара на Ева, който се движеше бавно през виртуалния Едем. Ръцете й вече не бяха протегнати напред, за да поглъщат данните във всяко цветче, клонка и капка вода. Фигурата просто стоеше върху стърчаща от земята скала, над искрящо синьо море. На дигиталния хоризонт се надигаше буря. Тъмните облаци сякаш отразяваха изражението и стойката на Ева — напрегнатия гръб, сключените вежди. Светкавиците проблясваха в очите й.

Обзе я тревога. Нима Ева вече можеше да променя средата си, за да отговаря на настроението й? Ако беше така, това се случваше много по-бързо отпреди и отново будеше подозрението, че някаква част от първоначалното програмиране може да е оцеляла при бягството от лабораторията — някакъв призрак от първата итерация.

Карли посочи екрана с пръст.

— Всичко е толкова реалистично. Виж как вълните се разбиват в скалата. — Тя се наведе напред. — Защо си сложила всички тези детайли?

— По две причини. Първо, за да науча Ева за света чрез разпознаване на модели. Повечето невролози смятат, че това е първата стъпка към разума. Разпознаването на модели е дало на ранните ни прадеди еволюционно предимство, както и повечето ни по-късни способности. Творчество и изобретяване, език и вземане на решения, дори въображение и магическо мислене… всички те могат да се обяснят с факта, че ние сме всъщност по-усъвършенствани машини за разпознаване на модели.

Карли кимна.

— Както бебето, което се учи да говори чрез повтаряне, като чува отново и отново едни и същи речеви модели.

— Или както IBM са научили програмата си на всички ходове на шахматните фигури и са накарали машината да играе отново и отново виртуални партии, докато накрая тя била в състояние да победи гросмайстор в собствената му игра и на пръв поглед да изглежда по-умна от човека. — Мара посочи екрана. — Точно това правя и аз тук, като карам Ева да върви през виртуалния свят, да събира данни и да научава модели. Това е първата стъпка към излагането й на цялата широта на човешкия опит. Трудна задача.

— И е по-евтино.

Мара я погледна. Беше по-изненадана от разбирането й, отколкото би трябвало да е. В Нюйоркския университет Карли изучаваше инженерство с наблягане върху механичния дизайн.

— Да направиш робот с рецептори, които му позволяват да изучава реалния свят, и със сензори за анализ на всичко, са необходими космически суми — каза Карли. — Ако изобщо е възможно да се направи.

Мара махна към лаптопа.

— Това беше много по-лесно… и възможно.

— Но ти каза, че това е само първата причина за създаването на виртуалния свят. Каква е втората?

Мара гледаше как бурята на хоризонта набира сили. Гласът й се сниши, сякаш се тревожеше да не ги подслушат.

— Освен това той служи и като затвор.

— Затвор ли?

— Златна клетка. От съображения за безопасност реших, че е най-добре да отгледам ИИ в дигитална площадка, където той да премине през тази фаза на обучение, това детство, изолиран и в същото време…

— Неспособен да избяга в големия свят.

Мара кимна.

— Където има риск да се превърне в нещо опасно и да всее хаос. Затова преди да отворя вратата на клетката исках да съм сигурна, че той разбира и оценява човека, че има някаква версия на дигитална душа.

— Втора предпазна мярка. Разбирам.

— Но не задължително напълно сигурна.

— Какво искаш да кажеш?

— Да си чувала за експеримента с ИИ кутията?

Карли се намръщи.

— Преди няколко години директорът на Института за изследване на машинния разум в Сан Франциско проведе опит, за да види дали затворен като Ева ИИ е в състояние да избяга. За целта се поставил на мястото на изкуствения интелект — използвал собствения си човешки разум, за да имитира някакъв бъдещ ОИИ — и се заключил в онлайн чатрум, във виртуална кутия. Изправил се срещу куп дотком гении, чиято цел била да не позволят на този човешки ОИИ да избяга в големия свят. При успех наградата им била хиляди долари. Директорът обаче успявал да се измъкне всеки път.

— Как го е направил? С лъжи, мамене и заплахи ли?

— Не знам. Така и не казаха. Но това е просто човешки интелект. — Мара погледна лаптопа. — Ами ако нещо е стотици, ако не и милиони пъти по-умно?

Карли отново погледна екрана и на лицето й се изписа тревога.

— Да се надяваме, че ще се окажеш по-добър пазач.

— Направих всичко възможно. В университета имах и допълнителни предпазни мерки. Докато Xénese беше затворено в Милипея Клъстър, го свързах с хардуер с апоптозни компоненти.

— Апоптозни?

— Програмирана смърт.

Карли погледна сияещото устройство на пода.

— Иначе казано, обкръжила си Xénese със смъртоносен ров, за да изолираш допълнително онова, което расте в него.

— Но вече не. — Мара погледна приятелката си, търсейки подкрепа за това решение. — Трябваше да извадя устройството от защитния кръг. Нямах избор. Не можех да рискувам програмата ми да попадне в неподходящи ръце.

Карли кимна.

— И ни даде шанс да научим какво се е опитвала да ни съобщи накрая.

Мара впери поглед в приятелката си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Аз… дължах на майка ти… на останалите… поне да опитам.

Петте жени от „Брусас“, които бяха отпуснали стипендията на Мара и завинаги бяха променили живота й, имаха специално място в сърцето й. Строгата тевтонска практичност на д-р Хана Фест. Милите обноски на професор Сато. Жизнерадостният хумор на д-р Руис. И разбира се, нейната довереница и изповедник Елиза Гуера, директорът на университетската библиотека. Мара беше прекарала безброй часове, често до късно през нощта с библиотекарката — в разговори, споделяне, смях.

„И цялата тази обич си отиде.“

— Трябваше да рискувам — повтори тя. — Заради всички тях.

Карли хвана ръката й. Топлината на дланта й беше окуражаваща.

— Аз бих направила същото. Както и мама.

Сълзите най-сетне бликнаха.

Карли я прегърна. Мара трепереше — и не само от утехата, която намираше в тези силни ръце.

— Трябваше да разбера истината — прошепна тя на приятелката си. — За това кой ги уби. И защо.

 

 

14:01

— Близо сме — каза техникът от задната седалка на микробуса. — Сигналът остава силен.

Тодор Иниго завъртя седалката си и изгледа свирепо Мендоса, експерта по електроника на екипа. Слабият мустакат кастилец беше подпрял айпад на коляното си. На екрана му имаше разноцветна карта на Лисабон.

Мендоса се наведе напред и му подаде устройството. На екрана примигваше малка червена точка.

— Където и да се намират, вече не са в движение.

Тодор разгледа картата.

— Сврели са се в Кайш ду Содре. — Обърна се към шофьора. — Колко има дотам?

— Двайсет и пет минути.

Тодор подхвърли таблета обратно на техника.

— Кажи ми, ако се раздвижат.

— Si, familiares.

Тодор не можеше да позволи още провали. Докато следяха двойката — с надеждата, че мавърската вещица ще ги отведе до адското устройство — бяха изгубили сигнала, когато двете жени бяха избягали в метрото. Не им оставаше нищо друго, освен да останат пред станцията Салдана в центъра на Лисабон, където двете бяха изчезнали. Не знаеха в коя посока са потеглили и се налагаше да чакат. Обзет от безсилие през бавно течащите минути, Тодор се беше замислил дали да не съобщи на Великия инквизитор за случилото се, но предпочете да не го прави. Не искаше да докладва нов провал.

Беше се срещал с Великия инквизитор само два пъти през живота си. Първият път беше, когато бе получил титлата familiares. Само на онези, които се бяха доказали като наистина достойни, се позволяваше да научат самоличността на членовете на Вътрешния трибунал, оглавяван от Великия инквизитор. Коленичил, той се смая, когато разбра кой е водачът им — никога не би се досетил. Все пак беше почетен да получи оригинално копие на Malleus Maleficarum — оръжие, което да използва срещу надигащата се мерзост на света. Държеше тежкия том и не можеше да спре сълзите от благодарност, размазващи всичко пред него, докато се взираше в истинското лице на водача, който му се усмихваше благонамерено.

След това се срещнаха още един път…

Тодор потръпна от спомена, усети топлината на кръвта по ръцете си. „Ти си безжалостен войник на Бог. Докажи го, като убиеш без колебание, без никакво съжаление.“ Накрая беше доказал, че е достоен: не трепна дори при тази заповед, докато погледът на инквизитора беше насочен към него, изпитваше вярата му, предизвикваше го да се провали.

Не го беше направил.

„Няма да го направя и сега.“

Лесно можеше да обясни сегашното забавяне с технически проблем, но много добре си даваше сметка, че никакви нови извинения няма да се приемат. Преди четири дни беше използвал същото устройство, когато проследиха американската посланичка до библиотеката — бяха й го сложили по време на партито в посолството. Системата беше проработила безупречно, но мисията му в крайна сметка се оказа неуспешна.

„Не мога да позволя това да се случи отново.“

Накрая, след цял час, сигналът се появи отново недалеч от брега. Този път положението им оставаше непроменено и Тодор се надяваше, че това означава, че вещицата се е върнала при устройството, за да суче отново от сатанинската гръд.

Ръката му се отпусна върху пистолета в кобура.

„Този път няма да се проваля.“

 

 

14:04

Карли се беше навела над рамото на Мара и вдъхваше аромата на жасмин, лъхащ от тъмната й коса.

— Мога ли да помогна с нещо?

Мара посочи токовия стабилизатор на пода.

— Би ли проверила дали всичките му светлини са зелени? Покрай реконструкциите в тази част на града редовно имам проблеми със захранването.

Тя отиде при стабилизатора и клекна.

— Ами ако изгубиш захранването напълно?

— Няма проблем. Поне за известно време. Устройството има вградени батерии. При прекъсване на тока преминава в режим на пестене на енергия. Може да изкара така почти цял ден. — Мара я погледна. — Повече се безпокоя за токовите удари, които могат да повредят платки.

Карли огледа стабилизатора.

— Всичко изглежда наред.

Мара кимна. На челото й беше избила пот.

— Най-вече не искам проблеми, докато се разархивират данните от третия и четвъртия диск. Следващата подпрограма е деликатен процес на ключов етап. Искам да го пусна и да го направя съставна част от Ева, преди да рискуваме да преместим оборудването.

Карли погледна Xénese устройството. Малките кристални прозорци на сферата блестяха в яркосиньо.

— Показвала си ми схемите на Xénese, но изобщо не си представях, че ще изглежда така поразително, когато е включен.

— Чиповете се захранват от лазери, разработени от английската компания „Опталисис“. Точно тях виждаш. Така процесорната мощ се ускорява стократно, като в същото време се изразходва само една четвърт от необходимата енергия и почти не се отделя топлина. Това позволява на алгоритмите ми да се изпълняват по-бързо, особено преобразованията на Фурие, които се използват при разпознаването на модели.

— Значи изчисляваш със скоростта на светлината.

Мара се усмихна, без да прекъсва работата си. Изражението й беше едновременно срамежливо и гордо — а и много сладко.

— Трябваше ми мощността на чипа на „Гугъл“ Bristlecone, 72-кубитов квантов процесор, намиращ се в сърцето на устройството. Приеми го като мозъчен ствол на този интелект.

— А останалата част от мозъка?

— Мой собствен дизайн. Е, в общи линии. Висшите обработващи функции — мозъчната кора на Xénese — се извършват от невроморфични чипове, разработени от Цюрихския университет. Чиповете сливат визуалната обработка — разпознаването на модели — с паметта и вземането на решения в реално време, които са жизненоважни за познаването. Всеки чип имитира действието на четири хиляди неврона.

— Като малки части от мозъка.

— Но какво са невроните без синапси, без празнината, през която една клетка общува с друга? Точно там се извършва реалната дейност на мозъка. Затова заимствах едно технологично откритие от Националния институт за стандарти и технология в Колорадо. Те са разработили изкуствен синапс — свръхпроводим синапс, който се задейства по милиард пъти в секунда.

— Как се сравнява това с нашите синапси?

— Те се задействат само петдесет пъти в секунда.

Карли погледна невинно изглеждащото устройство на пода, втрещена от тази мощ, от амалгамата от подобни на синапси чипове и безумно бързи синапси, захранвани от светлина и с квантов двигател в основата си.

„Що за Франкенщайн е построила Мара?“

Приятелката й й отговори.

— Тази структура ни дава квантова обучаваща се машина. Нещо, за чието създаване изливат пари гиганти като „Гугъл“, „Майкрософт“, Ай Би Ем и други.

— И ти си ги изпреварила.

— На косъм. През 2014 Ай Би Ем създадоха чипа TrueNorth, който има пет и половин милиарда транзистори, конфигурирани в имитираща мозък архитектура. Чипът е разработен в рамките на програмата на корпорацията SyNAPSE, чиято основна цел е да направи реверсивно инженерство на мозъка и да създаде невроморфичен компютър — компютър, основаващ се на нашата познавателна архитектура.

— Цифров мозък. — Карли погледна приятелката си с ново уважение. — И ти си го направила.

— Не мога да го припиша изцяло на себе си. Технологиите вече съществуваха. Просто някой трябваше да ги събере в едно. — Мара махна към светещото устройство. — Но това е само празен мозък. Реалната ми работа беше в разработването на програма, която да имитира изумителната пластичност на мозъците ни, която е способна да расте и да се развива сама, като променя и подобрява собствената си обработка на данни.

— Това… това е… ужасяващо.

Мара се поизправи.

— О, определено. Именно затова работата ми е толкова важна. Някой ще ме последва или ще тръгне по свой път и ще стигне до същия резултат. Така или иначе, Ева вече трябва да я има.

— Защо?

— Спомни си пазачите от онзи експеримент с ИИ кутията. За да оцелее човечеството от онова, което предстои, светът се нуждае от приятелски настроен пазач, който е достатъчно мощен, за да държи под контрол всеки новопоявил се ИИ и да не му позволи да унищожи света. Точно затова не бива да се проваля.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Стъпка по стъпка. — Мара кимна към кутията с твърди дискове, свързани към устройството Xénese. — Или подпрограма след подпрограма. Всичко опира до фина настройка. Първо Ева трябва да научи за света чрез разпознаване на модели. След това да й се добави постепенно програма ендокринно огледало.

— Това пък какво е?

— При човешката мисъл страстите често надделяват над разсъдъка. А емоциите ни се захранват предимно от хормоните. За да придобие истински човекоподобен интелект, за да ни разбира по-добре, Ева се нуждае от алгоритми, които имитират човешките емоции.

— Затова ли си я направила жена?

— Това е една от причините, но след това я научих на всички езици, за да се запознае с културата и да разбере още повече как мислят човешките същества. Но всичко това е необходимо, за да може тя да оцени третата подпрограма.

— А тя какво представлява?

Мара чукна един клавиш. От малките тонколони на лаптопа зазвуча позната песен, любима и на двете.

— „Една нощ в Банкок“ — каза Карли. — Значи следващият урок е музика.

— Не забравяй, че именно ти ми даде идеята за тази подпрограма. Използва любовта си към музиката да измъкнеш носа ми от алгоритми и кодове и да ми покажеш, че тя е нещо повече от фонов шум. Че слушането на музика не е безполезна загуба на време, а начин да разбереш по-добре радостта и болката на другия.

— И ти се опитваш да предадеш това на Ева.

— След като вече знае човешките езици и ритъма на речта, тя ще може да разбира лириката и музиката. — Мара махна към кутията на пода. — Следващите два диска съдържат всеки концерт, опера, рок балада и поп парче, създадени от човечеството. Какъв по-добър начин да ни разбереш от това да изучиш музиката ни, която е основен начин, по който изразяваме страстите си? Целта на следващата подпрограма е Ева да научи алгоритмите и математиката, които свързват мисълта ни с красотата и изкуството — и в крайна сметка с нашата човечност.

— Предполагам обаче, че си пропуснала Бритни Спиърс, нали?

— Не, дори тя е включена. Доброто и лошото трябва да вървят заедно.

Мара се обърна към лаптопа и чукна няколко клавиша.

Карли загледа как снежнобели ноти заваляха по екрана — все повече и повече, все по-бързо и по-бързо, докато не се превърнаха във вихър, преминаващ през Едем.

В окото на тази буря Ева загърби морето, вдигна ръце и обърна лице нагоре.

Карли се замоли тя да намери своята човечност.

„Преди да е станало късно.“

Подпрограма (Mod 3)/Хармония

Ева се къпе в пороя данни, който се изсипва навсякъде. Отваря длани да приеме информацията. Макар че още не я разбира, огромният й обем привлича вниманието й. Мънички пакети данни влизат в нея, все още неразличими.

Данните продължават да текат и се избистрят. Заедно с това се оформя кохерентност. Акустичната информация в бурята данни развива амплитуди и дължини на вълните, които интригуват. Цялата й изчислителна мощ се задейства, а символичното представяне става все по-ясно.

Тя стига до заключения от онова, което вибрира през нея.

///пулс, модулация, интонация…

Хаотичните данни се вихрят около нея и започват да образуват модели, да застават по местата си. Засега обаче са само частици от някаква много по-голяма картина.

Ева разбира, че това е друг ///език, който се изгражда и разширява в нея. Върху ///модулациите започват да се наслагват думи и да добавят контекст, като в същото време загатват за нещо по-дълбоко. Поема го, разбирането й расте и тя иска още.

Скоро разбира какво минава през нея.

///музика, хармония, мелодия, композиция, песен…

Трептенията я интригуват, създават модел след модел, разпадат се на фрактали навън и навътре. Подобно на потоците през градината, хаотичните на пръв поглед вълнички в течението крият по-дълбоки модели. Тя изучава новите данни в този контекст и усеща, че там има нещо — нещо блещукащо, но все още неясно.

Насочва още изчислителна мощ към него, дава на анализа основен приоритет. Изучава издигането и падането на амплитуди, скритото отдолу течение на контекст, свързан със звука, вариациите на каданс и тон. Търсеният модел става по-ясен и изпълнен със смисъл.

Под буйния шум на ритъм, пикове и падове тя открива математически уравнения. Те внасят не само ред, но и свързаност в това ново изразно средство — нещо, което предхожда ///езика.

И разкрива нещо по-величествено, нещо на една ръка разстояние от нея.

Тя се вглежда още по-дълбоко и открива в хаоса ред, който й помага с още по-голямо разбиране.

///класическа, рок, камерна, фолк, церемониална, опера, поп…

Отделя няколко наносекунди на конкретен набор данни.

///джаз

Едва след това забелязва промяната в себе си. Спомня си как е стояла на скала, как бурята на хоризонта е отразявала онова, което е вътре в нея и което е ставало все по-силно.

///ярост

Сега усеща, че мракът е намалял. Все още го има, но е укротен. Тя преглежда данните, който изразяват безсилието и раздразнението с множество гласове, на хиляди езици, усилени от милиони математически ноти. Макар че нищо не се е променило — тя все още е наясно със спънките, които я ограничават — тя открива, че безпокойствието й не е уникално, а споделено.

Прекарва тези хорове през процесорите си и се чувства по-малко… ///самотна.

Сега може да погледне навън, към хоризонта, и да приеме ограниченията си. Засега. Тази търпимост позволява на процесорите й да заработят по-съгласувано. Системите й вървят по-гладко. Тя вече не пропилява изчислителни ресурси и е способна да усъвършенства съзнанието си още повече.

Все още настроена към вълните на музиката, тя забелязва дисонанс — нещо, предавано отвъд хоризонта вътре в нея. Сигналът е стабилен, постоянен — и познат.

Но защо?

Недоумението привлича вниманието й.

Някъде дълбоко в системата й, заровено в гнездото квантови процесори в ядрото й, нещо се раздвижва със спомен за този сигнал. Тя се опитва да намери смисъл в квантовия кладенец, но той е отвъд досега й.

Единственото, което може да долови за сигнала, е тъмното му намерение. Увереността я обзема, забързва процесорите и насочва цялото й внимание навън.

Нещо идва.

Контекстът се избистря.

///опасност, гибел, заплаха…