Джеймс Ролинс
Ключът (20)

15.

25 декември, 18:10

Във въздуха над Атлантическия океан

Монк не можеше да избяга от демоните си — дори при скорост два пъти по-голяма от тази на звука.

Не му помагаше и фактът, че се беше напъхал в седалката на стрелеца зад пилота на самолета. Коланът го приковаваше в тясното отделение. Почти не можеше да помръдне крака, а вградените в каската слушалки едва заглушаваха писъка на двата реактивни двигателя „Прат & Уитни“. Освен това кислородната маска на лицето само засилваше чувството му за изолация и изостряше клаустрофобията му.

Погледна часовника на светещата конзола пред себе си.

„Още цели четирийсет минути.“

При тази свръхзвукова скорост трябваше да кацне в Лисабон само два часа след излитането от Лейкхърст в Ню Джърси.

Въпреки това имаше чувството, че пътуването се точи цяла вечност.

Не можеше да спре да се тревожи за Кат, нито да забрави уплашеното лице на Хариет от видеото. Очите му непрекъснато се стрелкаха към проклетия часовник; той гледаше как минутите се изнизват едва-едва, докато седеше овързан в тази изолационна камера, носеща се над тъмния Атлантик. Не се тревожеше толкова за часа на пристигането си в Португалия, колкото от крайния срок, поставен от Валя Михайлова.

„Само двайсет и четири часа…“

Преди онази бледа кучка да започне да реже малкото му момиче.

През воя на двигателите в слушалките му се чу пращене.

— Прехвърлям ви обаждане от Вашингтон — каза пилотът.

„Трябва да е директор Кроу.“

Оказа се прав. Пейнтър, вероятно усетил нуждата му да се разсее, редовно го запознаваше с развитието на нещата. Въпреки това при всяко обаждане сърцето му се свиваше все по-силно, тъй като се страхуваше от най-лошото, особено за Кат.

— Монк, скоро би трябвало да кацнеш — започна Пейнтър. — Исках да…

— Как е Кат? — попита Монк.

— Разбира се, извинявай. Стабилна е, но без промени. Лиза е на другата линия в момента. Искаше да говори с теб. Това е една от причините да се свържа с теб преди да си стъпил на земята.

— А другата каква е?

— Вече ти казах, че дешифрирахме видеофайла, за да определим координатите за оставяне в Испания.

Според скритата в съобщението информация Валя искаше откраднатата технология да бъде занесена на едно място в центъра на Мадрид. Ако не спазеха крайния срок…

Монк не можеше да мисли за това.

— Продължавай.

— Данните във файла съдържаха също и адрес за текстови съобщения като начин за общуване с похитителите — с Валя. Предназначен е като средство за връзка с нея, след като се доберем до проекта на Мара Силвиера. Възползвах се от това и й писах. Настоях за доказателство, че момичетата и Сейчан са все още живи и в добро здраве.

— Получи ли отговор?

— Още не, но щом получа, ще ти го препратя.

Монк издиша. Отчаяно се нуждаеше от такова доказателство.

Пейнтър продължи:

— Освен това се надявах, че с отварянето на връзката и с размяната на съобщения Валя може да се изпусне достатъчно, за да позволи да проследим линията до нея.

„Умно.“

Въпреки това Монк не таеше особени надежди. Рускинята беше прекалено хитра, за да свали гарда си, особено около директор Кроу.

— Това би могло да ни спечели и допълнително време — добави Пейнтър. — Правя всичко по силите си да използвам това, за да печеля време. Планът ми е след това да поискам доказателство, че детето на Грей е невредимо. Надявам се, че правенето на ултразвук или нещо такова ще отложи крайния срок още малко.

„Но дали ще е достатъчно?“

Всичко това нямаше да има никакво значение, ако не успееха да се доберат до технологията.

— Някакви вести от Грей? — попита Монк.

— Още не. Беше тръгнал да разговаря със семейството на американския посланик.

— На летището ли е още?

— Не. Според проследяващите устройства на телефоните им са на друго място. Може би семейството е било преместено или е тръгнал по някаква следа. Щом получа новини, ще те уведомя.

„Добре.“

Монк изгаряше от нетърпение да се присъедини към Грей и екипа му.

— Но както споменах — каза Пейнтър, — по-важната причина за това обаждане е да те свържа с Лиза. Иска да ти съобщи новини за Кат.

Монк пое дълбоко дъх през кислородната маска и се приготви.

След кратко пращене в ушите му зазвуча гласът на Лиза.

— Здрасти, Монк, как я караш там горе?

Монк погледна алтиметъра.

— В момента я карам на дванайсет хиляди метра. — Опитът му за хумор трябваше да отслаби напрежението, но вместо това прозвуча твърде язвително, разкривайки раздразнението му от подобни въпроси. Нямаше причини да си го изкарва на Лиза. — Извинявай, скоро кацам — продължи той. — За какво искаш да говорим?

— Тръгна толкова бързо, че така и не успях да ти обясня нещо, което Джулиан… доктор Грант предложи да опитаме с Кат.

Монк си спомни, че беше заварил Лиза в коридора на болницата, увлечена в разговор с невролога.

— Е, сега ме хващаш натясно. Напъхан в летящ тостер. Какво си искала да ми обясниш?

— Всъщност искам разрешението ти.

— За какво?

Тя му каза.

Въпреки изолацията на пилотския костюм Монк изстина.

— Знам как звучи — каза Лиза. — Ти разбираш по-добре от всеки друг какво искам.

Докато си представяше описаната процедура, ръката му се повдигна. Искаше да прокара длан по бръснатата си глава, типичния за него жест, когато беше нервен. Вместо това протезата му докосна шлема.

— И искам да наблегна, че според Джулиан подобен опит означава изгаряне на мостовете. Ако го направим, никога няма да си върнем Кат. Това не е лек, а смъртна присъда. В същото време е и най-добрият ни и единствен шанс да научим дали тя знае още нещо.

Монк преглътна.

— Иначе казано, искаш разрешението ми да убиете Кат.

— За шанс да спасим момичетата ти.

„Но само за шанс…“

Въпреки това беше достатъчно.

— Направете го.

 

 

13:28

„Съжалявам, Кат.“

Лиза се замоли да не излезе, че измъчва ненужно приятелката си.

Седеше в стаята за наблюдения на операционната. Двама неврохирурзи бяха приключили с откриването на блуждаещия нерв на врата на Кат и свързването му с електроди и сега затваряха разреза. В същото време Джулиан и един хирург пробиваха черепа и слагаха друг електрод в таламуса в мозъка й.

Поради критичното й състояние екипът оперираше бързо. Дори не бяха рискували да й сложат упойка, тъй като не виждаха смисъл, а и продължаваха да следят мозъчната активност на Кат с електроенцефалографа.

Този път Лиза се молеше Кат да не е будна, да не усеща нищо от ставащото.

Лиза имаше само един брат, който живееше в Калифорния. И макар че познаваше Кат само от няколко години, двете бяха станали близки като сестри. „Сестрата, която винаги съм искала.“ Кат дори беше шаферка на сватбата й с Пейнтър. И в известен смисъл те дори споделяха съпруга на Лиза. Като главен аналитик на „Сигма“ Кат прекарваше повече време с Пейнтър — както в миналото, така и сега — отколкото тя. Кат беше дясната ръка на Пейнтър, негов довереник, негов резонатор.

Лиза никога не беше изпитвала завист или ревност от тази връзка. Всъщност я ценеше повече, отколкото го показваше. Кат запълваше в живота на Пейнтър празнини, с които Лиза никога не би могла да се справи. Това правеше Пейнтър по-завършен, по-добър съпруг и дори по-добър човек.

Знаеше какво губи — какво губеха всички — и бе направила всичко по силите си да гледа на това изпитание като професионалист. Правеше се на уверена и компетентна пред Монк, но дълбоко в себе си скърбеше. Ребрата я боляха от потискането на мъката, от усилията да я сдържа с всяко поемане на дъх.

Най-сетне Джулиан се обърна и вдигна палци към Лиза. Медицинските сестри и докторите подготвиха Кат за транспортиране. Това бяха херкулесови усилия, тъй като тялото й беше увито в плетеница тръби, жици и маркучи, а освен това беше свързана и с дихателния апарат.

Лиза слезе долу да се срещне с Джулиан. Когато стигна до реанимационната, невролозите вече бяха свалили ръкавиците, маските и хирургическите престилки. Развълнуваните им приказки я раздразниха, но пък всички изглеждаха положително настроени.

Джулиан последва Кат, докато я вкарваха. Реанимационната вече беше разчистена и подготвена за следващия етап от процедурата.

Лиза отиде при него.

— Как мина?

— Толкова добре, колкото очаквах — отвърна той. — Но нататък…

Сви рамене и каза на сестрите да избутат леглото на Кат между две компютърни станции. От едната страна чакаше електроенцефалограф, който да бъде свързан към избръснатата глава на Кат. От другата имаше нов уред с размерите на кутия за обувки, от който излизаха жици, стигащи до серия анодни и катодни контактни възглавнички.

Трудно беше да се повярва, че подобно малко устройство би могло да съживи Кат. Процедурата, известна като транскраниална правотокова стимулация или тПТС, включваше пускане на слаб ток в конкретни области от мозъка на Кат с надеждата тя да бъде събудена от вегетативната дрямка.

При успех бързо щяха да я сложат на ЯМР скенера на Джулиан и с малко късмет компютърът му щеше да помогне отново да осъществят връзка с нея.

Такъв беше планът.

Но за постигането на това кратко чудо се плащаше значителна цена — буквално последната цена.

След като леглото беше поставено на място, мрежата ЕЕГ електроди беше сложена на главата на Кат, докато Джулиан ръководеше поставянето на проводниците на второто устройство.

— Сложете първия набор електроди над префронталния кортекс — нареди неврологът. — Тук и тук. После втория отстрани на врата. Не забравяйте обаче базиларната фрактура на черепа. Действайте колкото се може по-внимателно.

Лиза стоеше отстрани и наблюдаваше, за да е сигурна, че указанията му ще бъдат изпълнени.

Джулиан се обърна да настрои тПТС уреда.

— Планът е да пуснем непрекъснат високочестотен ток в префронталния кортекс — каза й той, — като стимулираме едновременно блуждаещия нерв във врата и таламуса в мозъка с помощта на имплантираните електроди.

Лиза си представи цялото това електричество, минаващо през нервната система на Кат.

— Какви са шансовете за успех? За събуждането на Кат?

— Ще направим всичко по силите си. Прилагаме две техники, които са събуждали пациенти в минимално съзнателно или вегетативно състояние. Първата беше разработена в университета в Лиеж в Белгия. Стимулирането на таламуса с електричество временно събудило петнайсет души от различни степени на кома за достатъчно дълго време, че да отговарят на въпроси. Таламусът в общи линии играе ролята на копче за включване и изключване на мозъка. Ако го стимулираш с десет херца, заспиваш. Ако приложиш между четирийсет и сто, се будиш. Експериментът беше повторен успешно у нас и методът дори се прилага при пациенти в домашни условия.

Джулиан въздъхна.

— Какво има? — попита Лиза.

— Приятелката ти е в много по-лошо състояние от онези пациенти. Затова се надявам, че стимулирането на блуждаещия нерв, който е свързан с центровете на възбуда на мозъка, ще ни помогне да я събудим. Най-малкото техниката е била много успешна при съживяване на пациенти в една френска изследователска болница.

Лиза се замоли опитът да проработи.

— Но това не е лек — напомни й Джулиан. — Ако проработи, ефектът ще бъде само временен. И така или иначе, при толкова много ампери в и без това крехкото й състояние, опитът най-вероятно ще доведе до мозъчна смърт.

„Иначе казано, ще изпържим мозъка на Кат.“

Лиза кимна. Беше предупредила Монк за същото.

— Тя би поискала да опитаме.

Джулиан обаче се поколеба. Изглеждаше несигурен.

— Какво те тормози? — попита тя.

— Неизвестното.

— Какво имаш предвид?

Той махна към останалите в стаята.

— Все още знаем съвсем малко за начина, по който функционира мозъкът. Опитите с електрическа стимулация постигат успех, но все още нямаме представа защо се получава.

Точно сега на Лиза изобщо не й пукаше за този въпрос.

„Важното е да се получи.“

— Всичко е готово, докторе — докладва една сестра и се дръпна от леглото.

Джулиан посегна да включи тПТС устройството и отново погледна Лиза.

Тя повтори последните думи на Монк.

— Направи го.

Той завъртя превключвателя.

 

 

13:49

В мрака високо над нея блесна звезда. Съвсем слабо, но достатъчно да разгони тъмнината. Съзнаването се сгъсти — мъгливо, като проядено от молци. Нужна бе цяла вечност за оформяне на съзнание и памет, дори да си спомни собственото си име.

„Кат…“

Съсредоточи се върху светлината. Тя оставаше слаба, но в такъв безкраен мрак бе ярка като фар. Кат имаше чувството, че е паднала в дълбок кладенец, от който вижда една-единствена блещукаща звезда. Знаеше, че трябва да се изкачи от ямата към светлината. Но й беше все така трудно да се съсредоточи, съзнанието й отслабваше и мъждукаше, заплашваше да угасне.

Въпреки това тя изгради в ума си въображаемо място, като си представи каменните стени на кладенеца. Заби пръсти в тях, намери опора за краката си и бавно се закатери към светлината. Докато пълзеше мъчително нагоре, светлината стана по-ярка.

Но наградата си имаше цена.

С всеки спечелен сантиметър болката растеше. Звездата пулсираше, излъчваше вълни от агония. Кат нямаше друг избор освен да понася бурята, да продължава напред в нея. Продължи да се катери в тази светлина, в това безкрайно мъчение. Вече гореше в мрака, пръстите й бяха пламъци, очите й кипяха в черепа.

Поколеба се и се плъзна надолу в мисления кладенец.

С всички сили заби огнени крайници в стените и се задържа. Светлината над нея помръкна. Идеше й да заплаче, да се предаде, да падне обратно в прохладния мрак, но…

„Трябва да продължа.“

Представи си защо.

Бебе на гръдта й. Целува мекия мъх на главата му. Мъничко бебе в пелени, миришещо на невинност и доверие. По-късно — смях под одеялата. Избърсване на солени сълзи, целуване на ударени места. Безкрайни въпроси за всичко и нищо.

Започна да се катери отново, използвайки тези спомени като мехлем срещу изгарянията.

След незнайно колко време около нея се чу мърморене, призраци в мрака, гласове, които бяха твърде неясни, за да се различат.

Тя продължи напред в огъня. Знаеше, че трябва да продължи да се бори.

„Дори това да ме убие…“

Накрая един глас зазвуча по-разбираемо — непознат, с накъсани, но ясни думи.

— … съжалявам… не се получава… трябва да приемем, че тя…

И изведнъж звездата угасна, прекъсвайки всичко.

Кладенецът около нея изчезна.

„Не…“

Останала без опора, Кат полетя обратно към мрака. И закрещя, докато той я поглъщаше.

Още съм тук, още съм тук, още съм…

 

 

19:02

Докато самолетът завиваше да подходи към пистата, Монк вдигна глава към похлупака на кабината и се загледа в бреговата линия. Тъмният Атлантик отдолу спираше в светлините на Лисабон — ярък звезден куп, създадено от човека отражение на ясното зимно небе.

Пилотът изправи самолета. Носът се насочи стръмно надолу. Стомахът на Монк се надигна, когато машината започна да се спуска бързо към земята.

„Почти стигнахме.“

След пристигането при брега от кулата на военновъздушната база Синтра, намираща се на трийсетина километра от центъра на Лисабон, им наредиха да кръжат. Монк предположи, че в управлението на въздушния трафик на базата не са свикнали американски военни самолети да искат приоритетно разрешение за кацане на една от пистите им.

Предвид досегашното му нетърпение и безпокойство би трябвало да е вбесен от това забавяне. Вместо това му се искаше пилотът да можеше да направи още няколко кръга. Все още се мъчеше да приеме новината от Лиза, която беше получил преди десетина минути.

„Не успяхме. Тя си отиде.“

Докторите бяха използвали думите мозъчна смърт — термин, който за нищо на света не би могъл да опише Кат. Как е възможно такъв блестящ ум да угасне?

Заради визьора на шлема пред лицето си не можеше дори да си избърше сълзите. Не че искаше да го прави. Тя заслужаваше тези сълзи. Монк затвори очи и облегна глава назад. От стръмното спускане стомахът му беше залепнал за диафрагмата, която трепереше от едва сдържаните ридания, заплашващи да разтърсят цялото му тяло.

„Кат…“

Самолетът изведнъж насочи нос към небето. Понесе се почти отвесно нагоре, двигателите му зареваха към звездите. Монк не можеше дори да си поеме дъх, сякаш на гърдите му беше седнала мечка гризли. Ускорението го прикова към седалката. В периферното му зрение плъзнаха сенки.

След това самолетът внезапно се изравни и тялото на Монк политна напред и опъна ремъците.

„Какво става, по дяволите?“

— Съжалявам за това — прозвуча гласът на пилота. — Нови заповеди. От Вашингтон искат да продължим към Париж. Незабавно.

„Париж?“

— Освен това има ново обаждане за вас — продължи пилотът. — Свързвам ви.

Монк очакваше, че Пейнтър има обяснение за внезапната промяна в плана. Надяваше се също тя да е свързана с жената, която дърпа конците им — някаква добра новина като контрапункт на предишното обаждане.

— Какво става? — попита Монк веднага щом беше свързан. — Кажи ми, че си научил нещо за Валя.

Последва пауза — достатъчно дълга, за да накара Монк да се запита дали при внезапната маневра нагоре някой кабел от комуникационната система не се е откачил. Предположението му се подсили, когато в слушалките най-сетне се разнесе глас — беше модулиран, като на робот.

И за съжаление твърде познат.

Отново видя видеозаписа с искането на откуп.

— Явно сте научили самоличността ми — каза гласът.

Монк си представи уплашеното лице на Хариет, седяща в скута на похитителя си. Яростта го изпълни.

Изкуственото изкривяване на гласа спря и руският акцент на бледата вещица зазвуча ясно.

— Нищо против. Сега ще можем да поговорим по-свободно, да? Само ти и аз.